Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Късогледството разкрива това недоразумение. То принуждава човека да оглежда по-отблизо собстве­ния си свят и да приближава точката на най-ясно­то виждане до собствените си очи, до собствения си нос. Така на физическо равнище късогледството показва силна субективност - но на нея й липсва себепознание. Истинското себепознание непременно излиза от рамките на собствената субективност. Ако някой не може да вижда (или вижда лошо), уточняващият въпрос е: „Какво не иска да види той?" Отговорът винаги гласи; „Себе си."

Колко силна е съпротивата на човек да се види такъв, какъвто е, може лесно да се отчете по дио­птрите на очилата му. Очилата са протеза и съо­тветно измама. Те са целесъобразна корекция, коя­то изкуствено компенсира състоянието на зрение­то и като че ли всичко вече е наред. Тази измама в значителна степен се засилва при контактните лещи, защото фактът „лошо зрение" допълнително се замазва. Да си представим, че за една нощ могат да се отнемат очилата и контактните лещи на всички хора. Какво ще се случи тогава? Изведнъж животът би станал много по-правдив. Веднага би се разбрало как някой вижда света и себе си и - което е много по-важно, - засегнатите сами щяха да изпитат резултата от своята неспособност да виждат нещата такива, каквито са. Някаква полза може да има единствено от онзи недъг, който човек изпита на свой гръб. Така някой би могъл изведнъж да осъз­нае колко „неясна" е представата му за света, кол­ко „мъгляво" вижда околните и колко е тесен него­вият кръгозор. Може би очите на някои ще се отворят и те ще погледнат по-правилно на нещата, иначе как човек с нарушено зрение ще стигне няко­га до прозрение?

Въз основа на жизнения опит възрастният човек би трябвало да е придобил мъдрост и да е разширил своя хоризонт. За съжаление мнозина постигат широк поглед само на физическо равнище: далекогледство. Далтонизмът издава слепота за многообрази­ето и пъстротата на живота. От него страдат хора, които виждат света черно-бял и обичат уравниловките; с една дума - безцветни хора.

Точно така стои въпросът с полярността. Човека трябва да умее да вижда двата полюса като един образ (например вълна и частица - свобода и детер-минизъм - добро и зло). Ако не успее и между двата образа зейне пропаст, той изключва единия начин на виждане (потиска го) и става едноок. Кривогледият човек в действителност е едноок, тъй като обра­зът от другото око се потиска от мозъка, което води до загуба на представата за измеренията и до едностранчив светоглед.

При „зеленото перде" (глаукома) поради повишено налягане на очните дъна се стига до нарастваше ограничаване на зрителното поле, до тунелно виждане. Светът се наблюдава като с конски наочници Обзорът се губи и човек възприема само произволен отрязък. Зад това се крие психическото притеснение от неизплаканите сълзи (налягане на очни дъна).

Най-екстремната форма на не искам да виждам е слепотата. Мнозинството от хората смятат слепотата като най-тежката загуба на физическо равнище. Слепият окончателно е лишен от външна та проекционна плоскост и е принуден да гледа навътре. Физическата слепота е само последната проява на същинската слепота, за която става дума: слепотата на съзнанието.

Преди няколко години в САЩ на млади слепи хора беше възстановено зрението, благодарение на нова оперативна техника. Резултатът в никакъв случай не беше щастлив; повечето оперирани не свикнаха с промяната и не можаха да се справят в този нов за тях свят. Този опит, естествено, може да бъде ана­лизиран и обясняван от най-различни гледни точки. За нашия начин на разсъждение е важно единствено разбирането, че с функционални мерки могат наис­тина да се изменят функции, но не и да се премах­ват проблеми, които се проявяват само в симпто­мите. Като се абстрахираме от мисълта, че всеки вид недъг е неприятно смущение, което трябва да се отстрани или компенсира колкото може по-бър­зо и по-незабележимо, можем да извлечем и полза от него. Първо трябва да се оставим да бъдем смуте­ни от смущението, настъпило в обичайния рутинен живот, трябва да се оставим да бъдем възпрепят­ствани от препятствието да живеем и занапред така, както сме свикнали. Тогава болестта става път и води към изцеление. Тогава, например, и сле­потата може да ни научи да виждаме истински и да ни отведе до по-висше прозрение.

Ушите

Да се вслушаме най-напред отново в някои словосъ­четания и формулировки, в които използваме образ­но думите уши и слушам: Мед ми капе от устата, мед му влиза в ухото; По-малко говори, повече слу­шай - за това имаш две уши и една уста; отваряй си ушите, нямаш ли уши? изслушвам го; той се вслу­ша в молбата ми; послушен съм; послушание. Всич­ки тези формулировки ни показват ясното отношение на ушите към темата: допускам до себе си, „пасивен съм" (слушам) и към послушанието. В сравнение със слушането, виждането е много по-активен начин на възприемане. По-лесно е активно да поглед­нем настрани или да си затворим очите, отколко­то да си запушим ушите. Способността да се слу­ша е физически израз на послушанието и на покорс­твото. Дете, което не е послушно, питаме: „Не чу­ваш ли какво ти се казва?" Който уж не чува доб­ре, не иска да бъде послушен. Такива хора просто се правят, че не дочуват онова, което не искат да чуят. Проява на известен егоцентризъм е да не из­слушваш другиго, да не допускаш нищо повече в себе си. Не достигат смирение и готовност човек да е послушен. Точно така стои въпросът и с така наре­чената шумова глухота, т.е. увреждане на слуха под въздействието на високи децибели. Сама по себе си силата на звука не вреди, вреди психическата съпро­тива срещу шума; „Не искам да допусна до себе си" води до „Не мога да допусна до себе си". Честите възпаления и болките в ушите при децата се проя­вяват във възрастта, през която децата трябва да се учат на послушание. От глухота, в известна сте­пен, са засегнати повечето стари хора. Старческа­та глухота, също както отслабеното зрение, сковаването и неподвижността спадат към соматични­те възрастови симптоми и всички те са прояви на тенденцията човек да става все по-непреклонен и по-неотстъпчив на старини. Старият човек губи най-често способността за приспособяване и гъвка­вост и все по-малко е готов да слуша. Скицираното развитие наистина е типично за старостта, но не е наложително. Възрастта само изостря още нере­шените проблеми и прави човека честен в същата степен, както и болестта.

Срив на слуха наричат внезапно настъпваща, обикновено едностранна загуба на слух във вътреш­ното ухо: частична до пълна глухота (по-късно е възможно оглушаване и с второто ухо). За да може да се анализира сривът на слуха, важно е да се разг­леда точно актуалната жизнена ситуация, при която е настъпил. Сривът на слуха е призив да се вслушваме навътре и да следваме вътрешния си глас. Оглушава само онзи, който отдавна вече е глух за своя вътрешен глас.

Изтегляне 0.79 Mb.

Сподели с приятели: