Бре, Маноил, Маноил майстор! Троица братя сговор чиниха
Изтегляне 0.78 Mb.
|
| - Добър ден, кир даскале - поздрави наместникът на гръцки.
Учителят нищо не отговори, а забоде иглата и остави дрехата встрани на миндерчето. - Гости ти идем, даскал Божине - каза старият наместник. - Добре дошли - отвърна неохотно даскал Божин, провеси нозе с дебели вълнени чорапи, надяна изпомачкани калеври и стана. - Не се безпокойте - усмихна се наместникът. - Ние само така, да погледаме. Даскал Божин го гледаше мълчаливо, с уморени очи изпод побелели, рунтави вежди и едрата му глава с голо теме беше леко наклонена над дясното му рамо - както бе свикнал от дълги години да следи бодовете на шивашката си игла. Сетне той проследи погледа на архимандрита и сам огледа школото си. Затъмнило се бе още повече под ниския покрив в късния следобеден час. от друго едно съвсем мъничко прозорче в дъното на помещението се струеше мътна, загаснала светлина. Ниско долу, върху малки триножни столчета или пънчета и дъски, дори и направо на пръстения прашен под, седяха около тридесетина момчета по на десет до петнайсет години, разделени на няколко групи, и сега, пред гостите още по-усърдно учеха и повтаряха уроците си с тихи, напевни гласове, които се сливаха по групи, преплитаха се и час по час някой прозвучаваше през другите, за да се покаже: - Яко-яко-же... Бог наш... Ма-ма-матер Бо-Божия... - А-а-Андон - Ба-ба-Баде - Ви-ви-викаше - Ги-ги-Глигура - Да-да-даскало - Е-ела - Жи-жи-ти - Здраве... Сричаха и пееха учениците и току поглеждаха изпод око крадешком гостите. Почти край всеки ученик се виждаше дъно на счупена стомна или бардуче с пепел и загаснали вече въглени - всеки ученик сам се грижеше за отоплението си. На дървени колчета по стените висяха торбите на учениците за книгите и храната им - те стояха тук от ранна сутрин до късно следобед и заедно обядваха. Всеки ученик плащаше на учителя си по шестдесет пари на месец, а му отделяше по нещо и от храната си, и от топливото си. Той им показваше как да се учат, какво да четат и пишат и те се учеха, четяха, пишеха, а той в същото време шиеше някой гайтанлия джамадан или потури. На стената до одърчето му стоеше изправена дълга черничева пръчка, с която учителят стигаше ленивеца или немирника и в най-отдалечения ъгъл на школото. Там имаше и други, няколко по-къси и по-здрави пръчки за по-осезателни наказания, там беше и "валаката" - нарочен уред, в който се връзваха нозете на най-дебелоглавите ученици, та можеше удобно да се шиба по стъпалата. Между гъсто насядалите ученици крачеше като щъркел през мочур едно дванайсет-тринайсетгодишно момче, височко и бледо, с голямо чело и живи, умни очи; то се привеждаше към една или друга от групите и поправяше грешките на другарите си. Това беше Лазар Стоянов Глаушев - най-новият помощник на даскал Божин. "Ко-ко-ко-ко!" - скочи пак петелът на прозореца до вратата, тръскайки червения си гребен. - Ишу! - замахна свенливо с ръка даскал Божин и нетърпеливият петел отскочи навън. Тънка, недоловима усмивка потрепна по алените устни на владишкия наместник. По ниските почернели греди на покрива ясно личаха следи от кокошките, които нетърпеливо чакаха вън да се освободи школото. - Лазаре - повика даскал Божин помощника си, - ела да прочетеш от Апостола. Другите ученици веднага затихнаха с видимо облекчение и ококориха насам любопитни очи, Лазар Стоянов се приближи с тежкия, подвързан с дърво и кожа Апостол в тънките си ръце и чинно го подаде на архимандрита. - Отворете, дето искате - рече смирено даскал Божин. Старият наместник се притече на помощ на архимандрита, отвориха дебелата книга и я върнаха на Лазара. Той я пое с две ръце и спусна клепки над пожълтелите страници, изправен като свещ, съсредоточен и тържествен пред тайнството, което започваше. Гласът му прозвуча свободен и топъл, той изричаше ясно всяка дума със сдържана и толкова по-внушителна пламенност. Владишкият наместник слушаше с наслада тоя още незакрепнал глас и се взираше в лицето на четеца, озарено от смирено вдъхновение. От едното око на даскал Божин потече сълза от умиление и гордост. Лазар млъкна и дигна очи към наместника - да продължи ли? - Как се казваш ти, дете мое? - попита наместникът на гръцки. Лазар не разбра въпроса му. Намеси се старият наместник: - Чие дете си ти, как се казваш? - Лазар. Баща ми е Стоян Глаушев, казанджията. Архимандритът го погали по главата и го гледаше замислен. "Ко-ко-ко-ко!" - кацна отново петелът на прозореца Лазар мълчаливо го прогони. Архимандритът се усмихна, огледа още еднаж школото и се обърна към даскал Божина: - Убаво, убаво - започна той на преспански и продължи на своя език: - Много хубаво е тук, продължавайте, ние само така, да ви видим. Сбогом, господин учителю. Даскал Божин едва сега посегна да обърше сълзата си и нищо не отговори. Веднага щом си отидоха гостите, той викна на учениците си: - Ха бре, магарета, вървете си сега, че късно стана! И утре сички навреме, чувате ли? Само да ми закъсней некой - ей я пръчката! V.
- Това е новият ни наместник - каза Аврам Немтур. - Сам владиката ни го изпрати. - Знам, знам - не можеше да събере усмивката си Стоян. Архимандритът каза няколко думи на гръцки и Немтур продължи: - Той много хвали детето ви. Ходил преди неколко дни при даскал Божи на. - А, Лазара, Лазара - приподигна се и пак седна Стоян. - Ходил наместникът в сколията на даскал Божина и видел вашето дете. Видел го, чул го да чете. намесникът казва, че детето ви може да стане учен човек. Стоян размаха мълчаливо ръце към Султана - да донесе нещо, да почерпи гостите. Тя му направи знак да не се бърка в тая работа. И Аврам Немтур повече в нея гледаше, като говореше за Лазара: - Е, харно, ама такова ербап дете много нещо нема да научи у даскал Божина. Каквото е научило досега, това е сичко. Наместникът казва да го дадете в елинската сколия. Там има по-голема наука. Такова дете не бива да се изоставя. Наместникът казва, че ще пише на владиката и като свърши вашето дете тукашната сколия, те ще го пратят в още по-голема сколия, може чак в Атина да го пратят да се учи. Наместникът слушаше мълчаливо и поклащаше одобрително глава. Стоян цял се бе изчервил от удоволствие и бащинска гордост - такива хубави думи чуваше за своя Лазар. но такова си е и детето, за него само добро се говори. Султана стоеше до вратата - в присъствието на мъже тя не биваше да сяда и още повече при такива знатни гости. Да, такъв беше нейният Лазар, но тя се ослушваше в думите на чорбаджи Аврама и неволно търсеше зад тях нещо друго, нещо недоизказано. Само затова ли бяха дошли тия двама мъже - тя и без това бе решила да даде Лазара в елинското училище, нямаше да спира детето си насред път. Наместникът пак продума нещо. Аврам кимна и продължи: - Какво ще кажеш, майстор Стояне... то що има за казване, вземи и още утре заведи детето си в елинската сколия. Много и много по-добре е там. Ти нищо нема да плащаш за учението му и книги ще получи детето. - Е харно, харно, чорбаджи Авраме... ние со жената говорихме... и тя иска в елинското школо... аз, знайш ли... в църквата, като пеят на гръчки, нищо не разбирам, а повеке на гръчки пеят и аз така си стоя. Ако пеят на славянски, колкото малко да е... и него аз много не разбирам, но се разбирам, наше си е и ми е да ти кажа. Моят Лазе... Султана прекъсна мъжа си от Страх да не би той да сбърка нещо: - Ние и преди това решихме да го дадем в елинското сколо. При даскал Божина то сичко изучи. Сега Лазар помага на даскала, учи другите деца... - Да, наш Лазе учи другите деца... - повтори Стоян. - За плащането - продължи Султана, - ние ще си дадем колкото е нужно. И за книги, и за сичко. Дал е господ. - Лесно, лесно - смръщи пренебрежително вежди Немтур и се обърна към Стояна: - А ти, майстор Стояне казваш за нашето. Нашето, знам, ама друго си е гръчкото. те, гърците, во сичко са къде-къде по-напред от нас. Ето, детето ти, ако върви така, може и в Атина да отиде, та чак и владика може да стане. Да имах аз син - хич немаше да му мисля. Но ето господ само едно момиче ми даде. - Знайме я, знайме я -усмихна се любезно Султана, - Ния, Евгения. Тя идва у нас, нели живейте наблизу, идва, дружи с нашите момичета, събират се, деца. Малка е още тя, ама е умно, хубаво дете. Отвън се чуха тихи стъпки. Султана се обърна и отвори вратата. Влезе Манда, по-голямата й щерка, около десетинагодишно девойче - чисто, спретнато, с пламнали от свян страни. То пристъпваше предпазливо с лъснат, калайдисан поднос в ръце. - Повелете - рече Султана, а девойчето поднесе редом на гостите и на баща си по чашка ракия и чашка горещо кафе. Гостите скоро си отидоха. Не минаха няколко минути, и в двора на Стояна Глаушев влезе Климент Бенков. Неговата къща беше насреща, през тясната уличка. Той бе видял, когато архимандритът и Аврам Немтур влязоха у Стояна, видял бе и когато излязоха. Неговото по-голямо дете беше другар на Лазара, ходеше също в школото на даскал Божина и бе разказало на баща си за посещението на архимандрита в школото. Аха! Я да видим какво търсят тия двамата в къщата на Стояна Глаушев! Той влезе в двора на Стояна като стар познат и съсед. Червенината по лицето на Стояна и самодоволната му усмивка още не бяха изчезнали. - Кажи, съседе - започна Климент Бенков още сядайки, - какъв ветър ги довея у тебе тия двама люде... Не съм ги виждал други път в двора ти. Стоян побърза да се похвали: - Дойдоха за Лазара. Хвалиха го много. Казаха да го дадем в елинското школо. По-голема наука да учи. Голем човек ще стане наш Лазар, тъй казаха те. - И ние си бехме решили да го дадем веке в елинското школо - каза Султана. - Той веке сичко научи у даскал Божина. И твоят Андрея. Те нели заедно вървят. - Тия двама люде, ще ви кажа аз - викна Климент Бенков, - не са дошли за добро в къщата ви. И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа. - Що думаш, Климе... Как тъй - отвърнаха в един глас Стоян и Султана. - Те са дошли - продължи Бенков, без да ги слуша, - дошли са да вземат детето от ръцете ви, те искат да го направят грък! - Ха - кривна врат Стоян, - грък!... - Така да си знайте. Аз знам защо е дошъл в Преспа новият наместник, знам какво мисли, какво крои той, а Аврам Немтур е негово мекере. Те ви залъгват и ще ви вземат детето. Може да стане вашият Лазар голем човек, но не за вас, а за них. Тъкмо защото е такова дете, знам го аз, те искат да ви го вземат, да му вземат душата. - Мой Лазар грък нема да стане! -закани се някому Стоян и отсече с ръка. - Нема да стане... ти само им го дай. Той е още дете, ще се повлече по них. Те, фанариотите, с памук ти изпиват кръвта. Нема да усетиш. Нема... - Климе, Климе - прекъсна го предпазливо Султана, - съседи сме, познаваме се още като деца, не мислиш злото на детето ми, знам, те с твоя Андрея се са заедно. Кажи ми сега ти: намислили сме ние наш Лазар да учи по-нататък, а къде другаде да го дадем? При даскал Божина нема какво повеке да учи. Даскал Божин казва, ще го направи свой заместник и какво? Ще взема по шейсет пари от децата... нищо работа. - Султано, като сестра си ми била. И децата ни сега заедно вървят. Намислил съм аз нещо за моя Андрея. Добро ли ще е каквото съм намислил за детето си? - Добро, то се знай, баща си. - Така. Слушай сега. Моят Андрея и вашият Лазар ще отидат да се учат в Охрид. Чакай сега. Знам аз, научих сичко. Там е най-хубавото школо. Даскалите се наши люде и от учени по-учени. Най-голема наука се учи там. На елински се учи и на славянски, ама даскалите са наши люде. А тука? Единият даскал е влах, а другият е арнаутин, погърчен арнаутин. - Аврам Немтур каза, че после ще го пратят Лазе Другаде, на още по-големо школо, може чак в Атина да го пратят. - Ето, виждаш ли, Султано? Там, в Атина. Като се скрие - нема да те познай и ти нема да познайш детето си Не, не, не! Лазар и Андрея ще идат в Охрид. Султана бързо премисляше. Спомни си, че и дядо и хаджи Серафим е учил в Охрид. Тя каза колебливо: -- Ами сега, посред зима... - Аз ще ги заведа. Охрид не е през море. Ще ги настаня там - каквото ще бъде за моя Андрея, това ще е и за вашия Лазар. Та вземи да го поприготвиш. Те не са веке малки - ехе, мъже са веке. - Твоят е по-малък со шест месеца - повлече се след него Султана и изведнаж попита: - Ами, да речем, какви пари ще са нужни? Много ли ще требват, да знайме. - Какво, и тук ще ги храниш и ще ги обличаш, ех, ще прибавим и нещо отгоре. Щом е за нихно добро. Ако вие нещо, сега-засега, немате? време... Аз съм тука. - А - пламна изеднаж Стоян, - ти, чорбаджи Климе, що си мислиш! И хиляда гроша да требват, ще ги дам. И ето, да знайш, от мене дума имаш: каквото си решил ти за твоето момче, това ще бъде и за нашето. На тебе го предавам аз нашия Лазе. Грък, а? Немам аз син да става грък. Султана погледна мъжа си. Не, тоя път тя не можеше да превие дебелия му врат. Най-сетне тя знае. Климе Бенков, такъв човек, никога няма да сбърка. Надвечер дойде при нея Бенковица и плаче: - Султано, сестро, как ще се разделим с децата си? - Немой така, Бенковице. За нихно добро е. - Ти имаш повеке, пак пълна ще ти остане къщата. Ами аз, нели са ми двечки, сега само Божана ще ми остане. - За нихно добро е. А ние, какво - майки. Ще търпим. Аз имам повече, но за секо боли сърцето еднакво. Ще ги чакаме да се върнат. VI.
Климент Бенков заведе двете момчета в Охрид и като се върна, намери цялата община срещу себе си. Някои от старите чорбаджии в общината и преди спотайваха мисъл, че той не е на мястото си между тях, а други, които успя да попривлече към себе си, никога не бяха престанали да се боят от него. Той разкъса грубо техния здраво заключен кръг на всепризнати първенци, натрапи им се дръзко, изблъска всички зад себе си, постоянно нарушаваше установения ред, караше ги да бързат, смущаваше старческия им покой, никого не слушаше, а постоянно се чуваше в общината неговият висок, остър глас. Той беше буен, припрян, властен и всички се бояха от бързите му и дръзки решения, постоянно трябваше да бъдат нащрек да не би да ги подмами да извършат някоя прибързана грешка, да не би да изостанат и това постоянно напрежение ги уморяваше, дразнеше ги. То се знае: кога е било такъв млад и още неулегнал човек - едва надхвърлил четиридесетте - да е член на преспанската църковна община, как бяха позволили те да им се наложи той и да ги води, където си ще, да припкат те след него със старите си нозе, послушни, със страх да не би да привлекат върху себе си гнева му, да обърнат срещу себе си острия му език! Не, Бенковче, отсега нататък ще знаеш мястото си. Няма да крещиш и да заплашваш, и да съдиш по-стари от тебе люде, отсега нататък ще слушаш и ще изпълняваш, докато те търпят такъв, неканен и незван. Те дори не му и казаха, както беше редно, какво бяха решили в негово отсъствие. Той долови от разговора им, че бяха взели важно решение, и предизвикателно попита: - Е, какво става тука? Като прозвуча отново звънкият му глас в опушената общинска стая, някои започнаха плахо да го попоглеждат - още не бяха му взели страха съвсем, - но чорбаджи Аврам навъсен му отговори: - Ще научиш. - Кой ще ми каже? Кажи ми ти. Немтур махна пренебрежително с ръка и продължи разговора си. Климент Бенков млъкна и само двете алени петна запламтяха на бузите му. Общинарите изреждаха разни къщи из града, споменаваха стопаните им, одобряваха или не одобряваха. Новият владишки наместник смирено мълчеше. Климент Бенков би го превърнал в купчинка пепел с трескавия си поглед, но белите клепки на архимандрита бяха непроницаеми. Най-сетне Климент зърна за миг сините му зеници и пламна мълния. Климент бясно удари юмруци в колената си: - Тук аз общинар ли съм наравно с вас всички или що? Кажете какви са тия приказки, аз требва да знам! Тука има чужди люде и нема те да решават за Преспа, пък аз да слушам и да мълча. Гласът му се чуваше през три улици наоколо. Старият наместник, който с мъка понасяше това напрежение, започна с примирителен тон: - Чакай, Климе, не се сърди... Ти не беше тука... - Какво ще чакам? Не чаках ли достатъчно, а вие се преструвате, че не ме виждате седнал тука на тоя миндер... - Ето - изкашля се старият наместник, - ето, ние решихме за училището. - За кое училище, какво сте решили? - Нашето, градското училище. Решихме да го преместим в по-хубава сграда, по-нашироко и да потърсим по-добри учители. Чакай... - Какво ще чакам - сви с досада лице Бенков, - ясно ми е и преясно. Там са вашите деца, внуците ви и сте решили да ги наредите по-добре. Харно, ама с общински, народни пари. А то е елинско училище, не е наше. Ако искате да знаете, наше училище е училището на даскал Божин. - Що приказваш, Климе... - чуха се гласове. - То си е негово училище, на даскал Божин. - Там се учи на наш език, затова е наше. - Там ти пращаш твоето дете и затова казваш, че е наше. - Не, не! Аз мога да го пращам и в другото, елинското, но то е елинско и затова не пращам детето си там. Ами като сте помислили за елинското училище, защо не сте помислили и за другото. Нели и там учат деца в една плевня... - Ех - каза някой, - там са по-други деца, победни, по-иначе са свикнали. - А, така! - изкриви се цял Климент Бенков. - Други деца, по-бедни, а не са ли те наши деца, техните бащи не плащат ли за църква, за училище, а сега вие с техните пари, с народните пари, ще оправяте своето си училище! - То не е само наше. Може и те да отиват там да се учат - чуваха се ту оттук, ту оттам гласове - ту предизвикателни, ту примирителни. Климент Бенков викаше и се въртеше на всички страни: - Ходили са некои, научих аз, и в едното, и в другото училище. Едното не са го харесали, а другото много са го харесали. Ха, добре са те там, в плевнята! Там отиват сиромашки деца, те са научени. Вие искате да наредите вашите деца - е, харно. Ама не разбирате ли? Негова милост, новият наместник, и други некои, не се ли сещате, не им е за вашите деца, ами гледат да оправят елинското училище, че е елинско. Той е грък, ама вие гърци ли сте бре! Не сте, ама той иска гърци да ви прави. Гръцкото училище ще оправя и там ще събира децата ви, гърци ще ги прави! Не се ли сещате? Някои от старците се спогледаха колебливо. Бенков още повече засили глас: - Той затова е дошъл тук, затова ни го прати владиката. По-рано си бехме сами. Каквото решим - решим. Никой не ни се бърка. Владиката гледаше само торбата да му напълним добре. Сега, като почнахме с новата църква, почна и той да се грижи много за нас. Премного! Нов наместник ни прати. А той, новият, ербап човек излезе. Иска с урсул в джеба си да ни сложи. Аз нели ходих чак в Цариград... Те, фанариотите, големо гръцко царство ще правят. Те били по-горе от нас. А и от нашите има кой да им уйдисва на акъла. Ето и вие... - Ами ти? - прекъсна го Немтур. Той мълчеше досега, разменяше погледи с архимандрита и червенината по лицето му ставаше по-гъста. Сега отеднаж избухна: - Ами ти! Ти пък искаш руско царство да правиш тука. Мислиш не знам що си приказвал? Я мълчи, че... Климент Бенков се сепна за миг: да, той много пъти бе казвал тайно, че дядо Иван скоро ще освободи всички славяни от турско робство. Това бяха най-големите, най-сладките му надежди. Но беше опасно да знаят това люде като Аврам Немтур и като новия наместник. Най-сетне - какво, нека знаят, нека вървят веднага при каймакамина да го обадят! Така сладко, така гордо беше да изрече свободно това име, да изповяда гласно, безстрашно надеждите си. И той дигна глава: - Да! Тука ще дойде Русия. И така да знайш, Аврам Немтур, скоро ще дойде. Върви сега при каймакамина. Настана тежка, потискаща тишина, сякаш таванът се спусна ниско и не остана въздух за дишане. - Климе... - продума някой с глух, хриплив глас и млъкна. Алените петна по бузите на Климента Бенков горяха като кървави рани. Наместникът дигна към него очи - синкави, студени, пронизващи. Бенков извади липисканска кърпа и обърса влагата по лицето си. - Това е... - продума той замислен, но бързо се съвзе и пак започна: - Е, харно. Решили сте: училище да направим ново училище, нека намерим най-добри учители, ама да учат децата и на гръчки, и на славянски. Право е, и училище ни требва, но наше, общо, народно училище. Е, харно, ами църквата? С новата църква започнахме и още донигде не сме стигнали. Не може двете работи наеднаж, нужни са много пари, а ние още за църквата не сме събрали, колкото са нужни. Да свършим еднаж с новата църква, па сетне и училище ще направим. - Е, стига де - разпери ръце Аврам Немтур нетърпеливо, с гневно отчаяние. - Та се тебе ли ще слушаме? Крещиш като... Не спираш, се ти! Ето, люде се спират вън, да слушат. Откакто влезе тука, в общината, се кавги. Ти внесе кавгата между нас. И се отгоре, се на твоето да бъде... До гуша си дошъл на сички. Ето, попитай ги. - Какво?... - промълви с отпаднал глас Климент, а очите му бяха широко отворени и сякаш наистина не бе дочул тия обидни думи, не можеше да повярва на ушите си. - Попитай ги. Сички тука. Повечето от чорбаджиите наведоха глави в мълчаливо съгласие. Немтур повиши глас предизвикателно, по устните му се появи зла усмивка: - Русия, а! Русия... хм. И после ти, Климе Бенков, защо, като се върна от Стамбул, не ни даде точна сметка за общинските пари, които си похарчил? Не само да приказваш... - Авраме... - обърна се към него старият наместник с умолителен поглед - немой така... Климе не е такъв човек. Бенков се облегна на стената задъхан: - Вие ми дадохте да похарча осем хиляди гроша, аз ви върнах пет хиляди. За себе си харчих свои пари. - Не - размаха късия си показалец Немтур, - не може така с общински пари! Откъде да знайме ние, че ти и ония три хиляди гроша си дал некому. Може да си ги дал, но требваше тука сметка да представиш: на тоя толкова, на оня толкова, за това, за онова толкова. А ти: три хиляди дадох на кятипите. Бенков се изправи, едвам се държеше на нозете си, и каза с отвращение: - Не те е срам! Изеднаж стисна юмруци, настръхна, някои от старците се приподигнаха да го задържат и тогава избухна кашлицата му. Притиснал ръце към гърдите си, с изкривено от мъка лице, Бенков се отправи към вратата, сетне се обърна и заговори през кашлицата си, блъскайки нога в пода: - Нема... да стъпя веке тука!... Нема... докато сте вие... двамата тука... Вие... не сте достойни... Не можеше да говори повече, тръсна глава и си излезе. Още на път за вкъщи той повърна кръв. Прибра се вкъщи с душата в зъбите си. Сложиха го в легло. Няколко седмици по-късно, когато Климент Бенков се посъвзе и вече не храчеше кръв, Бенковица му каза: - Ти, Климе, настина. Посред зима път да биеш до Охрид и пак назад. - Не, не е от това. Не съм настинал. Тука - посочи той гърдите си, - тука нещо се скъса. От кашлицата... ама не е и от кашлицата. Отровиха ме наместникът, новият, гъркът, и Аврам Немтур, и всички чорбаджии от общината. Няколко месеца се бори Климент с телесната си немощ, с душевната си мъка. Като му донесоха за пръв път тая година да сръбне чорбица от коприва, тъй много се зарадва и яде с охота. А щом започна слънцето да се застоява между белите пролетни облаци, той усети, че гласът му наяква. Взе да ходи из стаята. Излизаше и на чардака да постои. На Великден, за второ възкресение, отиде и в църква. Людете го гледаха, като да се бе върнал от другия свят. През есента бе насъбрал доста храни - хамбарите му в дюкяна и вкъщи бяха пълни, сега настъпи време да продава насъбраната стока, през тия гладни месеци до нов берекет, но той поизостави дюкяна си. оставяше ключовете на двамата си калфи, те да посрещат купувачите, да мерят и премерват, да събират пари. Не му беше до тях и не се питаше дали калфите не го крадат, не разпиляват стоката му. Той искаше да освободи душата си. Под тежък камък едвам туптеше сърцето му премазано. Хем Не стъпваше той на земята, а летеше, и целият народ след него. Знаеше накъде върви, накъде лети, с дигната глава, и людете му вярваха. Сега нещо студено и гадно като змия бе пропълзяло между него и всички тия люде. Нечистотия бе полепнала по него и дори вътре в душата му, той се мъчеше да я изтрие, а тя като проказа - не се изтрива, не се чисти, а все дълбае, разяжда. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|