Бре, Маноил, Маноил майстор! Троица братя сговор чиниха
Изтегляне 0.78 Mb.
|
| Общинският слуга се разтича из чаршията, намери монаха и го заведе в общината. Владишкият наместник беше там. Отстранил бе дори и писаря.
- Кой си ти? - попита той монаха. - Какво дириш в Преспа. Рилецът му отговори също на гръцки: - От Рила ида. Българин съм. Тук аз съм между свои братя. Но какво търсиш ти между тях! Тук няма от твоя народ., - Ти си много дързък! Кой ти е позволил да събираш дарове за вашия манастир? Аз ти заповядвам да се върнеш незабавно там, откъдето си дошъл. Тук се строи църква, а ти насилваш бедните люде да дават за чужди църкви и манастири. - Ти си по-дързък от мене, фанариотино. Вземам само това, което от сърце ми дават добрите християни. Ти си чуждият тук, а не аз, и ти трябва да напуснеш тоя град преди мене. Рилецът си излезе и пак тръгна из чаршията. Още в първия дюкян каза: - Намерете си по-добър пастир. Като е чужд пастирът, той ще откара стадото в чужда кошара и ще го мълзи, ще го стриже без милост. Излезе след него от общината и наместникът. Преспанци много пъти го виждаха да влиза в хукюмата, видяха го някои и сега. Той не се забави много при каймакамина и се върна в общината. Скоро след него от хукюмата излезе с бич в ръка заптията Реджеб онбаши и тръгна из чаршията, докато срещна рилския монах. Нахвърли се върху него и го прогони вън от града. Монахът мина през града с разкървавено лице. Така и го запомниха преспанци. IX.
Каза се, че на празника на апостол Петър ще се сложи и ще се освети основният камък на новата църква. Още преди да бие клепалото тая сутрин, започна да се събира народ в малката стара църква. Не можеше да побере тя много народ, та людете изпълниха и тесния притвор, двора около нея и като не можеха да влязат по-навътре, спряха се на улицата пред църковната порта. Дошъл бе целият народ -мъже, жени, деца. Мъжете стояха гологлави и вън, в двора, и на улицата, жените и по-дребните деца се бяха струпали на една страна, отделно от мъжете. След като би клепалото, по-старите, които знаеха реда на службата, следяха я в ума си, дори гласно припяваха, кръстеха се, а всички други следяха по тях кога да дигнат ръка и да се прекръстят. Разнасяха се църковни песнопения под откритото, блеснало лятно небе, размахваха се ръце за кръстен знак и всичко туй идеше на вълни откъм вътрешността на малката църква. Пак оттам се надигнаха и се разнесоха гласове: - Сторете път! Сторете път! Народът се раздвижи, раздели се на две и помежду се образува пътека. Най-напред се издигна над главите на всички големият посребрен кръст, след него се изправиха и всички църковни хоругви. Народът още повече се раздвижи сред глуха врява - които бяха напред, дърпаха се назад, а тия отпред се блъскаха напред, но пътеката ставаше по-широка и се показаха там владишкият наместник с всички свещеници, облечени в проблясващи на слънцето одежди. Докато свещениците, следвайки хоругвите, излязоха на улицата, народът след тях се заблъска, разбърка се, които бяха първи, останаха последни, а жените останаха най-назад. Подреди се постепенно многолюдно шествие, множеството затихна, та се чуваха само песнопенията на свещениците и глухият тропот на хиляди стъпки. Току зад свещениците пристъпваха десетмината общинари и всички градски чорбаджии, а наблизу зад тях, между народа, вървеше и Стоян Глаушев, следван от синовете си. Той бе дигнал глава, като да искаше да се покаже, лицето му беше цяло усмихнато и погледът му се рееше далеко някъде над полюляващите се хоругви. Мястото, дето щеше да се гради новата църква, не беше далеко - през няколко улици, - а пред него се ширеше площад, та затуй беше толкова сгодно това място за църква. Тъкмо излизаше вече на площада пъстрата и немирна дружина деца, които вървяха най-напред, многолюдното шествие отеднаж спря, редиците се сгъстиха и тия, които бяха по-назад, видяха, че кръстът и хоругвите се поклащаха на едно място. Зачуха се откъм задните редици въпроси, възклицания: - Защо спреха? Какво стана? Вървете бре, люде. Ала никой не можеше да направи ни стъпка повече. На изхода на улицата за към площада бяха застанали петима въоръжени заптии и махаха с ръце: - Не може. Назад! Забранено е! Отдели се от редицата на общинарите Аврам Немтур и пристъпи към началника на заптиите: - Реджеб онбаши, защо не пущаш народа! Отиваме да прочетем молитва на мястото на новата църква. - Забранено е, чорбаджи. Така ми се каза - да не пущам. Аз няма да пусна никого, пък ти иди в хукюмата и питай защо. Върна се чорбаджи Аврам при другарите си от общината, събраха се те около него и той им рече: - Да се върнем, народът нека се разотиде, пък ще идем ние в хукюмата и ще питаме каймакамина каква е тая забрана. Народът напираше все по-силно отдире, макар всички да виждаха, че заптии бяха им препречили пътя. - Защо ни спират? Не сме тръгнали да вършим зло? Султански ферман имаме да строим църква! Тия викове тук и там из множеството предизвикаха още много вайкания и проклятия, на по-нисък глас, да не би турците да чуят, и тясната улица се изпълни с ропот. Майстор Стоян Глаушев стоеше мълчалив, но лицето му беше бледо, очите му бяха разтворени широко и цял потръпваше като в треска. Ето, мислеше си той, враг е застанал на пътя ти и не те пуща. Научи ме, господи - започна Стоян молитва с нарастващо въодушевление че лицето му стана още по-бледо, - научи ме какво да правя, готов съм да изпълня твоята воля и не се боя от нищо! Като да не беше на себе си, Стоян Глаушев придръпна синовете си и току се намери лице срещу лице с Аврама Немтур, сред другите общинари и чорбаджии. Той отвори уста с пресъхнало гърло и гласът му потреперваше: - Ти само кажи, чорбаджи Авраме, аз ще отворя път да мине народът, пък каквото ще да става с мене! Аврам Немтур го погледна слисан: - Какво искаш ти, човече, буна ли искаш да правиш? Ха си стой там! Скараха му се и други от чорбаджиите и Стоян се отдръпна засрамен. Като се видя пак до синовете си, той сякаш искаше да се оправдае и промърмори: - Харно, щом не давате. Вие знаете по-добре, аз може би сгреших. Но - рече той с по-твърд глас - светците и апостолите не се спираха ни пред враг, ни пред страх и мъки. Не сме, не сме достойни... Откакто говори в дома му рилският духовник за страданията на Йоана Рилски, Стоян все мислеше за светците и мъчениците, възхищението му от техните Дела и подвизи нарастваше, той копнееше да страда като тях за род и вяра. Сега изеднаж му се стори, че бе дошъл такъв час, но и сам се уплаши от дръзката си мисъл да бъде като светците и мъчениците и бързо се укроти засрамен. Върнаха се назад и големият посребрен кръст, и хоругвите, и свещениците, и общинарите след тях с наведени глави. Народът се притисна край стените встрани да им отвори път. Някои от общинарите и чорбаджиите се обръщаха ту на една, ту на друга страна и казваха: - Вървете си сега сички по домовете. Ще ви се каже кога ще стане освещаването на местото, общината ще реши. Вървете си мирно и тихо. Народът полека се разпръсна, свещениците прибраха кръста и хоругвите в старата църквица, а общинарите и мнозина от чорбаджиите се събраха в общинската канцелария. Нямаше какво да решават и Аврам Немтур рече: - Ще идем още сега при каймакамина да питаме защо ни се забранява да осветим местото на новата църква. Станаха всички общинари заедно с владишкия наместник и отидоха в хукюмата. Каймакаминът ги прие хладно, дори сърдито: - Ама какво става там, чорбаджилар, по вашите махали, какви са тия байраци, защо бунтувате раята, чорбаджилар? Падишахът мурабе прави с московеца, а вие... Като почака малко да не би каймакаминът още да не е довършил приказката си, Аврам Немтур, който говореше най-добре турски, отвърна: - Не, каймакам ефенди, раята не се бунтува. Ние сме мирни и верни люде под крилото на падишаха, бог да умножи дните му. Събра се народът, отивахме да четем молитва на мястото, дето ще градим новата църква. Това не са никакви байраци, а са наши църковни знаци. - Хм - подигна рамена турчинът, - никога преди не е ставало такова нещо. И после, нали ви казах аз еднаж: църква имате, но ето, и втора църква ще правите. - Султански ферман имаме за новата църква, каймакам ефенди. Турчинът стана от мястото си, по лицето му се появи червенина: - Султански ферман имате - зная! Но какви темели сте разкопали там, каква е тая голяма църква за нашия град? Не може тъй, чорбаджилар! Даде ви се малко, а вие много искате. По-малка ще бъде църквата ви, по-малка и да знаете -да не бъде по-висока от десет аршина! - Започнали сме вече, каймакам ефенди - възрази умолително чорбаджи Аврам. - Започнали сте без изин. Затуй сега ви се казва. Ако старата църква е малка, с новата ще ви станат две и ви стигат. Общинарите се върнаха угрижени в общината. Един от чорбаджиите каза: - Да му пуснем пак нещо в ръката и ще омекне. - Немаме много пари за раздаване - каза чорбаджи Аврам нетърпеливо. - Не ни требваха нам - обади се друг от чорбаджиите -тържества и толкова шум. Събрахме целия народ и хоругвите изнесохме. Рая сме, да не забравяме. Аврам Немтур продължи: - Ще подадем нов харзовал в Стамбул и ще чакаме да ни позволят да строим по нашите мерки. Господ знай още колко време ще чакаме и какво ще стане. Народът бързо се примири и всички тия грижи остави на общинарите. X.
Спокойно, неусетно протекоха тия години и за семейството на Стояна Глаушев. Децата растяха и възмъжаваха, работата в работилницата на Стояна не спираше. Лазар, по-малкият син, ходи да се учи още две години в Охрид и беше сега най-ученият младеж в Преспа, но не беше отвикнал да чука в дюкяна на баща си. Живееха и се трудеха Глаушевци, всеки на определено място и по установен от векове ред. Бащата печелеше хляба, майката се грижеше за къщата, момчетата помагаха на бащата, момичетата - на майката. Всяко нещо идваше на своето си време, както се знаеше от бащи и деди -спокойно, без изненади, по запомнена или усвоена привичка. Всички ставаха рано сутрин и рано лягаха да спят. Всеки вършеше работата, която беше редно да върши според възрастта и мястото си в семейството - вкъщи, в работилницата, за себе си и за цялото семейство. Но людете не са като камъните в планината или като дървесата в гората... В огнището тлееха главни и Стоян Глаушев седеше там, подпрян на тъкана възглавница до стената. От някое време той се научи да пуши тютюн и сега се бореше с тоя си грях и със страха си от Султана, която му се караше, криеше тютюневата му кесия, лулата му и огнивото. А тъкмо сега беше време да запали една добре натъпкана лула. Току-що бяха вечеряли, имаше време за сън - дълга и предълга беше късната есенна нощ. Високият железен светилник беше сложен долу, пред огнището. Наоколо бяха насядали с подбити нозе Султана и трите й щерки - по-големите, Манда и Нона, и най-малката, Катерина. Те и четирите плетяха и шиеха безшумно, мълчаливи, усърдни, само Катерина от време на време подигаше глава и въртеше очи на всички страни. Близу до светилника седеше Лазар. Той четеше малка, но дебела книга с корави листове и дървена подвързия с пиринчени закопчалки. Както държеше книгата далеко от очите си, осветен от яркото пламъче на светилника и цял вдаден в четенето - в позата му, в израза на лицето му се долавяше тържественост. Четенето на книгата беше свещенодействие, всички наоколо пазеха тишина и като да очакваха нещо важно и желано. Встрани от другите седеше Кочо, по-старият син, и при оскъдната светлина, която проникваше до него на бледи петна, дялкаше и изглаждаше с остро ножче къс дърво, като се пазеше и той да не шуми. Горе в кумина подсвирваше есенният вятър, в стаята беше хладно, едвам полъхваше топлинка откъм огнището. Там, близу до огъня, бе се свила котката и тихо мъркаше със затворени очи. Катерина не можеше спокойно да понася тишината и мълчанието - като че ли всички в стаята бяха се заклели да мълчат. Нея я плашеше шумът на вятъра в кумина, очите й пламваха с весел блясък и тя хапеше устни да не избухне в смях. Подкарала бе дванайсетата си година и Султана не й прощаваше нито една волност. Катерина познаваше всеки поглед, всяко движение на баща си и очакваше той да наруши най-сетне тая досадна тишина, но Стоян все се бавеше. Изеднаж тя видя съвсем ясно как се бореше той с желанието си да заговори, да напълни лулата си и вече не можеше да се сдържа - буен, звучен смях изпълни широката стая. - Що, що те прихванаха пак! - рече строго Султана, без да дигне очи от работата си. - Що се смейш, мори! - скара се и Стоян, ала и в гласа му, и в погледа му се долавяше трудно прикривана веселост и доволство. -А стани -додаде той със сърдит глас и понеже му се стори, че бе попаднал на подходящ тон, продължи по-смело: - Стани, подай ми тютюна и лулата, пък ето тука, в огнището, има жарче. Султана го погледна мълчаливо, сетне каза: - Пак ще усмърдиш стаята. Позволението беше, значи, дадено и Стоян започна да пълни лулата си. Лазар внимателно затвори книгата, взе я в скута си, ала мисълта му още не беше тук. Стоян побърза да заговори, да не би това раздвижване изеднаж да спре: - Кажи нещо, Лазе. Що четеш там... Всички се ослушаха, дори и Катерина. Лазар беше учен човек. Четеше и можеше вече да говори гръцки. Знаеше и славянско писмо, а като вземеше да пише - сякаш нижеше ситен бисер. И по лицето му се познаваше, че живее повече с душата си, макар да беше още много млад, едва-що бяха подкарали мустаките му - черни и тънки. Той работеше в дюкяна на баща си и работеше с усърдие, ала виждаше се, че чуковете му натежаваха, Стоян го държеше по-свободен. Като се виждаше по-свободен, Лазар се залавяше с някоя книга или търсеше из града някои по-учени люде, за да приказва и да спори с тях като някой книжовник. И Стоян, и Султана, и всички, които го познаваха, бяха решили, че той ще става свещеник. Лазар наистина пееше в църквата, имаше хубав глас като баща си, но никога не отваряше уста да каже какво мислеше да прави. По едно време се заговори и вън между някои люде да замести остарелия вече писар в общината, но Лазар отсече: - Не е работа за мене. По цел ден и като слуга на общинарите, за осемстотин гроша на година. - Ами какво бре, сине? - попита баща му, който би се гордял синът му да стане общински писар и да седи там заедно с чорбаджиите. - Ще видим. Може и да остана при тебе да чукам. Какво, лош ли ти е занаятът? - Е, ти знайш по-добре. А моят занаят е златен, синко. Когато Лазар отвореше уста да каже нещо, толкова млад още, всички млъкваха да го слушат. Той сега не бързаше да отговори на баща си и Стоян пак подхвана: - Да мога, да мога и аз да чета, чини ми се, глава нема да дигна от книгите. Научи ме бре, Лазе, да чета и аз... Лазар заговори и се виждаше, че не току-така и не тъкмо сега бяха дошли тия мисли в главата му: - Четох тука за деянията на апостолите. Ходили са во целата земя да проповедват Христовата вера. Борили са се против езичеството, против старите божества и суеверия. Скитали са по море и по суша, гладни и жадни, срещу огън и меч, между разни народи, които са тръгвали след них като стада след овчарите си. Апостоли, вождове народни, философи, учители, а нашият народ, като сирак. Той млъкна, него го спъваше, измъчваше го някаква неизяснена мисъл, ала изеднаж заговори отново: - Заправихме църква, но ето, не върви. Четвърта година веке стоят основите й разкопани като зинал гроб. Сриват се и се затрупват, като нищо да не е било, а цел народ бе тръгнал църква да гради там. От султана имаме позволение да градим, но каймакаминът тука не дава, не дава мутесарифинът, валията, що молби, що клетви, що рушвети! Народ сирак сме ние и като не можем сами да си свършим работа, никой нема да ни помогне. - Докато беше жив Климе Бенков, бог да го прости, имаше кой да върши църковните работи - каза Султана. -Откакто умре той, сичко спре. - Климе Бенков, аха - размърда се Стоян. - Силен мъж беше, но млад си отиде, бог да го прости. Ами и той, докато имаше църковни пари, даваше рушвети, ходи и в Стамбул и се го залъгваха. Харно казва Лазе, ние сме си клети сираци. Е, да има некой от майка роден, да поведе народа... Лазар потрепна, дигна глава да каже нещо, ала нищо не каза. Нямаше смелост да изрече думите, които сами дойдоха на езика му, да нададе вика, който изеднаж се надигна в гърдите му: - Аз ще поведа народа, аз, аз! Майка му го наблюдаваше внимателно. Тя забеляза, че лицето му леко побледня, но той нищо не каза и Султана пак наведе очи над работата си. Настана пак мълчание. Пламъчето на светилника започна да трепти, да играе, раздвижиха се бледи сенки и светли петна по стените, по чергите долу и горе по тавана, по лицата на людете наоколо. Султана се огледа за щипците, но не ги видя наблизу и остави пламъчето да трепти, докато спре само. Никой не се реши да продължи разговора. Стоян искаше да заговори и той за апостолите и мъчениците, но не знаеше как да свърже подвизите им с градежа на новата преспанска църква. Би могъл да поговори Лазар още, но в младата му душа още не бе се набрала достатъчно смелост и той гореше в буен порив, без да има сили да му даде воля. Само майка му долавяше какъв огън гореше в неговата душа и чакаше той сам да заговори един ден, чакаше със смътни надежди и с гордост. Катерина, малката, наистина не можеше да гледа дълго около себе си такива замислени, мълчаливи люде или пък демон някакъв все й нашепваше да се задиря, да си устройва игри, които смущаваха и сърдеха другите. Тя огледа бързо домашните си, в хубавите й очи заблестяха лукави искри и неочаквано рече: - Мамо, девойчетата в махалата казват, че скоро ще оженим бате Кочо, а след него и Манда. А, мамо? Султана дигна към нея мрачен поглед и току я плесна по устата с опакото на ръката си: - Магарица! Не мислиш какво приказваш. Манда се наведе ниско над работата си, а Кочо цял пламна, та се виждаше червенината по лицето му и там, в сянката, където седеше. Катерина не бе чула нищо от махленските си другарки, но бе подушила и бе дочула вкъщи, че се готвеше нещо около по-големи я й брат и по-голямата й сестра. Тя засегна майка си дълбоко в най-скритите й мисли. Манда навършваше шестнайсет години и бяха идвали вече стройници да я искат, а сама Султана се заглеждаше по девойчетата и си търсеше снаха за Кочо. Време беше да се задомят и Манда, и Кочо, но хаджи Серафимовата внука искаше чрез женитбата на децата си да влезе в най-големите и богати родове в града, за да издигне, да затвърди името на своето семейство, името на Стояна Глаушев, който бе дошъл от село. Тя отклони дошлите вече стройници, не харесваше едно, не харесваше друго и кроеше тайно в ума си какви ли не планове, хвърляше какви ли не мрежи. Манда, Кочо, а след тях и Нона. По-лесно ще бъде за Лазара. Ето Божана отсреща, единствената щерка на Климе Бенков едва-що се е замомила, но отсега още се топи за Лазара. Ами защо идва толкова често при девойчетата й Ния, едно-единствено дете на Аврама Немтур, толкова хубава и богата?... О, за Лазара ще бъде лесно и най-хубаво. С такава звезда е роден той на челото... Катето забрави удара, що получи, но някое време не се реши да погледне лицето на майка си. Но как може все така - и хитрото момиче се опита да смекчи гнева на Султана и пак да спечели нейното благоволение. Като нищо да не е било, то обви тънката си ръка около шията на по-младия си брат и с ангелски израз на хубавото си личице, с меден глас попита: - Бате Лазе, ти нели ще станеш апостол? - Бре, що дявол е това девойче! - тупна се шумно по коляното Стоян Глаушев и се огледа развеселен. Намръщеното лице на хаджи Серафимовата внука започна да се разведрява и Стоян побърза да напълни още един път лулата си тая вечер. XI.
Като се запролети тая година и слънцето пекна, Лазар Глаушев забеляза на няколко места из града, че людете се готвеха да градят -де някоя стена, де къщурка или плевня. Дори и у тях, вкъщи, стана дума за градеж - баща му тъкмеше да дигне още една стая към старата къща, та като се ожени по-старият му син, да си има своя отделна стая. Пролетта настъпваше буйна и весела, драго беше човеку да живее и всяка твар се радваше на живота, на топлото слънце, на плодоносната влага по земята. И Лазар Глаушев чувствуваше общата радост, ала друг, по-голям огън гореше в сърцето му и сякаш бе събрал в себе си грижите на целия град. То се знае, обща грижа беше градежът на новата църква, но мина доста време, без да се започне работа, и все по-рядко се споменаваше за църквата. Понякога отеднаж се заприказваше, дори изглеждаше, че скоро ще започне градежът, но при първата още спънка спираха и приказки, и работа. Едва до първата, макар и най-малка спънка стигаше общата воля - народът от векове бе свикнал да живее как да е и в притеснение. Колкото повече душата на Лазар Глаушев се обръщаше към светлината -да бъде просветен, да бъде чист, смел и силен, -толкова повече се гневеше на общото примирение и покорство и се въоръжаваше със смелост да заговори един ден, да стори нещо, да поведе той, Лазар Глаушев, покорния народ. Дотам стигаше в мислите си и се бореше със своята немощ пред големия подвиг, който сам си бе определил. А сега всичко живо се пробуждаше от дългия зимен сън с нови сили. Лазар заговори най-напред вкъщи, пред домашните си: - Гледам Йоне Белчев се тъкми къща да прави. И Цане Муцка - додаде той и сетне изеднаж каза: -Ако и тая пролет не започнем църквата, никога нема да я започнем. - Тъй е, сине, тъй - съгласи се баща му. - Нема кой да ни подкара, ей тъй, с остен да ни подкара. За няколко седмици Лазар стана като сянка; не спеше по цели нощи и едва ще сложи по два-три залъка в уста. Той реши да говори в старата църква пред целия народ, но пропусна в колебание два празника един след Друг. Като че ли това беше много важно -двоумеше се дали да говори от амвона или от стъпалата на владишкия стол, който беше винаги празен. Много пъти бе чел Апостола в църквата и бе виждал отрупаните наоколо богомолци, но и в това беше най-големият му страх - как ще заговори, когато се обърнат към него стотици очи. Колко пъти бе повтарял в ума си какво ще каже на народа и така дълго се бе готвил за тоя миг, когато ще се изправи в църквата и ще отвори уста, че всичко стана изеднаж и като по чужда воля. Неделя беше, Лазар пак пожела да чете Апостола и пак му го дадоха, че ясно изричаше всяка дума и за хубавия му глас. Прочете го, ала не се отстрани както друг път, а остана там, близу до владишкия стол. Тъкмо вече свършваше службата и преди да се рече "Молитва ми, свети отец", Лазар пристъпи и се качи на първото, сетне на второто стъпало пред владишкия стол. Младият момък не беше на себе си, нищо не виждаше, нищо не чуваше, сива мъгла се разстилаше около него и една страшна пустота и тъмнина в ума му. - Благочестиви християни - започна той с глух глас, дори и сам не чу гласа си, сетне напрегна сили и викна: - Братя! Усети как настъпи пълна тишина в малката църква - всички го слушаха и нямаше връщане. Запалените свещи наоколо заблестяха ясно, той се загледа в една точка в тъмния ъгъл насреща и думите сами идеха на езика му кой знае откъде: - Кръстим се и се молим секи божи празник, но верата не ни е много голема. Нека ми е простено от стари и млади и от сички тука свещеници, но ще кажа, че верата ни е слаба. Казано е, че со силна вера сичко ще постигнеш и планина ще преместиш от едно место на друго, а ние оставихме четири години да зеят като отворен гроб основите на новата наша църква, рушат се и се пълнят с вода и кал и гадове секакви се въдят в них! Дочу се шум и ропот, тогава Лазар се обърна право срещу множеството наоколо, видя ясно обърнатите към него лица и му се стори, че някой искаше да го спре, да му възрази, та продължи с по-силен глас и думите му ехтяха гръмко в отново настъпилата тишина в църквата: - Кой започва да гради дом с уплаха и трепет, а радостта ни требва да бъде сто пъти по-голема, че сме започнали да градим наша си църква, наш общ, народен дом. Кому вършим зло и от кого ще се боим? Да идем, там, братя, да продължим започнатото и ще изсъхне, ще бъде проклета ръката, която ще се дигне да ни попречи. Лазар Глаушев каза и други такива думи, за да насърчи преспанци. Като довърши словото си, той се прекръсти с трепереща ръка и слезе от високото стъпало. Надигна се голяма врява и никой не чу последната молитва на свещениците, малцина се сетиха да си вземат нафора, раздвижи се целият народ, що пълнеше църквата, и се струпа към вратата. Като излизаше в притвора на гъста тълпа, някои там, кой ги знае кои бяха, започнаха да се разпореждат и викаха: - Да вървим сички там, при новата църква! Донесете лопати, копачки! Ще започнем, отново ще започнем! Народе, народе, пръснете се на малки групи, по трима, по петима, немейте сички наеднаж и нека дойдат там двама попове да прочетат набързо молитва. С план, народе, с ум и разум! Пръснаха се всички из махалите, сетне започнаха да се стичат на малки дружинки към мястото, дето трябваше да се издигне новата църква. Надигали бяха мнозина копачки и лопати и какви ли не оръдия за градеж - кой каквото е намерил, та дори чукове, триони и мистрии, макар да беше още рано да се зидат стени, греди да се подрязват, да се набиват гвоздеи. Издълба се дълбока дупка, сложи се в нея основният камък, а двама свещеници прочетоха молитва. Сетне всички - мъже, жени, деца - се нахвърлиха да работят нетърпеливо и с голямо въодушевление. Нямаше оръдия за всички и някои ровеха пръстта с голи ръце. Трябваше отново да се разкопаят основите, да се разчистят за градеж. Още преди бяха отрупани там камъни, втурнаха се люде и като усърдни мравки ги пренесоха по-близу до изкопите. Зачукаха и каменари с длета и чукове, загракаха коли да пренасят пясък от реката, дървета чак от планината. Майстори -зидари препасаха мешинените си престилки, разпореждаха се важно, още по-голямо беше усърдието на многобройните им доброволни помощници. Тук беше и Стоян Глаушев със синовете си, помагаха и тримата в общата работа, час по час Стоян се оглеждаше горделиво и мърмореше полугласно: - Работете, работете сега сички... Ако не беше моят Лазе, нищо немаше да излезе. А, какво ще кажеш - подвикна той по едно време на свой познат наблизу: - Хубаво слово каза моят син, а? - Хубаво, хубаво слово каза, да ти е жив. Златна Уста има той. Стоян поглади с опакото на ръката мустаките си и току се наведе да дигне един може би сто оки тежък камък. Така вървя работата до късно след пладне и никой не дойде да попречи. Събраха се общинарите, свещениците и другите чорбаджии в общината, повикаха по-главните майстори-строители, повикаха и мнозина от еснафите. По това време нямаше кой да води народа, всички се надпреварваха да приказват, но работата беше обща, всеки мислеше как да помогне и най-сетне се тури ред: определи се главен майстор, пресметна се още колко пари да се съберат и още колко материали да се струпат, кой от еснафите с какво да помага. Накрай се каза: - Ако каймакаминът се опита да попречи, да му се дадат още две или три хиляди гроша. Ако не дава стените на църквата да бъдат по-високи от десет аршина, сградата да влезе три аршина в земята и покривът й да се издигне с други два-три аршина по-висок. Каймакаминът бе се поразболял тогава и бе поомекнал, та прие с благодарност три хиляди гроша, даде позволение да се гради, но каза: - Десет аршина, чорбаджилар, не повече. Наложи се да се копае отново - църквата трябваше да влезе с три аршина в земята. Излезе тогава една приказка и се разнесе из целия град: - Това е знак. Да се знай, че църквата е градена в тъмни, робски времена, в обща неволя. И пак Лазар Глаушев изрече тия думи. Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|