Бек, У. 2001. Световното рисково общество. Изд. “Обсидиан”, София

1 Кольо Коев е редактор на сп. Социологически проблеми.

2 Заедно с това е добре позната и ситуацията на post hoc “присвояване” на чужди периметри. Случаят с Веберовата Протестантска етика, (за самия него едно несъмнено икономико-историческо изследване), която днес се смята за образец на социологически анализ, е само един от многото възможни примери.

3 Въпросът, разбира се, не е там, че такива изследвания липсват, а тъкмо в затворените пространства за диалог между учени най-вече от споменатите “съседски” дисцплини поради абдикиране от задължението да се търсят общи методологически полета.

4 Един от малцината, направили съществена крачка към изследване на “пограничното” взаимодействие между социология и икономика, е Т. Парсънс, който анализира развитието на категорията “социално действие” и откъм нейното икономическо битие в концепциите на А. Маршал, В Парето и М. Вебер (вж. Parsons 1968; както и Parsons 1933-1934).

5 Наистина диалогът Вебер-Менгер никога не придобива публична форма, ако под това разбираме кореспонденция между двамата или поне открита дискусия. Нещо повече, в трудовете на Менгер дори не фигурира името на Вебер, да не говорим за позоваване на негови съчинения. Вебер също е “скъперник” в това отношение и както видяхме дори в програмната му студия, писана по повод поемането на Arhiv fuer Sozialwissenschaft und Sozialpolitik (заедно с Вернер Зомбарт и Едгар Яфе), името на австрийския икономист е “закодирано” в обичайния за “историческата школа” етикет “абстрактна икономическа теория”. Това вероятно се дължи отчасти на някои биографични особености на двамата мислители, отчасти на разгорялата се през 80-те години на XIX в. ожесточена схватка между Менгер и лидера на “историческата школа” (с която повече или по-малко се идентифицира Вебер) Густав Шмолер. Но интензивният вътрешен диалог с австрийския икономист пронизва цялото Веберово творчество и пренебрегването му днес, включително в Германия (въпреки някои признаци в последно време за промяна на ситуацията), е направо необяснимо. Освен ако не решим да търсим причините в извъннаучни обстоятелства, например във все още неизживяните предръзсъдъци, родени от остракизма спрямо Австрийската школа в Германия от края на XIX и началото на XX в. По-нататък контекстуално ще цитирам някои от трудовете, които правят изключение в това отношение.

6 За подробности по т. нар Methodenstreit вж. Schumpeter 1994:814-815); Hutchison 1973:31-37 и особено Schneider 1965:301-331. За позицията на Вебер в дискусията вж. Schluchter 1988:28-36. Тук ще си позволя да цитирам ретроспективното обобщение на Менгер (в паметна бележка от 1891 г. по повод смъртта на стария лидер на историческата школа Вилхелм Рошер), което дава добра представа както за някои от недоразуменията, на които се крепи дебата, така и за балансираността в последна сметка на позицията му: “Различията, възникнали между Австрийската школа и някои немски исторически икономисти далеч не са различия на метода в строгия смисъл на думата. Когато немските исторически икономисти често биват представяни - дори и в научните им текстове - като представители на индуктивния метод, а австрийските икономисти като застъпници на дедуктивния метод, това е в разрез с фактите. Действителното противоречие между двете школи дори приблизително не може да бъде характеризирано като противоречие между емпиричен и рационалистки или между индуктивен и дедуктивен подход. И двете страни признават, че необходимата основа за изследване на реалните феномени и на техните закони е опитът. И двете признават - мога спокойно да го кажа, - че индукция и дедукция са тясно свързани, взаимно поддържащи се и допълващи се средства за познание. Действителната основа на все още неопосредените различия между двете школи е нещо много по-важно. Става дума за различни схващания относно целите на изследване и относно гамата от факти, които трябва да анализира една икономическа наука.” (Menger 1970). Малко по-късно Вебер ще използва почти същия израз “неопосредено, изглеждащо непреодолимо, противопоставяне” и ще предложи свой вариант за опосредяването му (вж. Вебер 1998в:59 и сл.)

7 Тук повечето изследователи на Менгер съзират влиянието на Аристотеловата Никомахова етика върху неговото мислене (вж. например Kauder 1965:97-98). А както съвсем основателно посочва Нау, усилията на Менгер са “съсредоточени върху...онтологично категоризиране на действителността, при което понятията като ‘езикови изображения’ сами представляват част от тази действителност” (Nau 1997:133). В този смисъл “разбирането” на действителността предполага винаги анализ на понятийното конструиране. За Менгер “понятието е микрокосмос на системата и същевременно абревиатура на обществото като система” (Nau 1997:151). Що се отнася до Вебер, за него между “понятие” и “действителност” във всички случаи лежи hiatus irrationalis (Вж. Weber 1968:15). Откъдето следва и стремежът му да коригира “пропозициите на абстрактната теория”, дешифрирайки идеално-типичното ядро в тях. (Вж. Вебер 1998а:62-64). Подобни “корекции” стават възможни, защото и при двамата “разбирането” е свързано с анализ на понятийното конструиране.

8 Използваната в последното изречение феноменологична лексика е моя, а не Менгерова, но, струва ми се, тя не е чужда на неговата стилистика. Неслучайно Менгер е проявявал жив интерес към психолози като Оскар Краус, Кристиан Еренфелс и Франц Брентано, които градят схващанията си в опозиция на господстващия тогава психофизичен дуализъм (вж. Kauder 1965:89). Във всеки случай Менгеровото “разбиране на същности” не е чак толкова далеч от идеята на Брентано за интенционалност на психичния живот (от него, както знаем, заема понятието интенционалност и Хусерл). По-късно (през 1914 г.) поелият от Менгер лидерската позиция в Австрийската школа Фридрих фон Визер развива тъкмо в такава посока категорията “разбиране”, обвързвайки я с феномените на всекидневния живот: “Задачата на икономическата теория се състои в това да черпи от съдържанието на всекидневния икономически опит и научно да го тълкува...Съзнанието на икономическия деец предлага огромен насъбран опит, с който разполага всеки упражняващ практическа икономика, и който също всеки теоретик носи в себе си, без да е нужно да го събира със специфични научни средства...Периметърът на икономическата теория се простира до там, до където се простира и всекидневният опит” (von Wieser 1924:8). По-късно ще видим как ученикът на Визер, Алфред Шютц придава недсвусмислена феноменологична определеност на идеята за разбиране. Смисълът на тази кратка бележка е да покаже, че потенциалите за това така или иначе се съдържат в теорията на Австрийската школа.

9 Изразът “методологически индивидуализъм” е използван най-напред от Й. Шумпетер. Вж. Schumpeter 1908: 88-98.

10 Както казва Менгер, да се предприема такава проверка би било все едно математикът да иска “да коригира основните положения на геометрията чрез измерване на реални обекти” (Menger 1969:54).

11 Менгер, собствено казано, не пропуска да подчертава социалнонаучния характер на своята теория. (Вж. например Menger 1969:39n., където той в стил, познат ни по-късно и при Вебер, посочва, че разграничението между природни и социални науки не е логическо, а засяга изследваните от тях явления. Вебер отчита този факт, макар че не пропуска да отбележи непоследователността на австрийския икономист в това отношение; Срв. Weber 1968:3n).

Методологическата позиция на Менгер е дори скептична към математизирането на икономическия анализ и води до сериозно разминаване на разбиранията му с тези на Леон Валрас, другата голяма фигура от ранния период на “неокласическата” икономика. В едно писмо до Валрас Менгер пише: “Ние все пак изследваме не отношения между статистически величини, а СЪЩНОСТТА на икономическите явления. Как обаче можем да стигнем до познание за нея (например за същността на стойността, на поземлената рента, на предприемаческата печалба, на разделението на труда, на биметализма и т.н.) по математически път? Математическият метод няма как - дори да е оправдан във всяко друго отношение - да се окаже адекватен за разрешаване на споменатата част от икономическите проблеми” (цит. по Cubbedu 1993:51). Макар именно приложението на математически методи да отваря широки хоризонти пред маржинализма в икономиката през XX век, цената за това за жалост се оказва загубването на теоретична чувствителност към “разбирането”, каквато до голяма степен носи в себе си Менгеровата позиция.(Вж. по този въпрос Hayek 1973:8-9. Вж. също Lachmann 1994, особено студията му ‘From Mises to Schackle. An Essay on Austrian Economics and the Kaleidic Society’, както и Jaffe 1976.

12 Тук вече добре се очертава един много рядко обсъждан контекст на Веберовата идеално типова методология, от който стават ясни и основанията на критиката към “абстрактната икономическа теория”. “Незабелязването” на този контекст и обвързваването на идеалните типове изключително с олицетворяваната от Х. Рикерт неокантианска традиция е направо странно, като се имат предвид указанията за внимателното четене на Менгер, съдържащи се в “Обективността...”.

Всъщност само година след смъртта на Вебер, в една остра размяна на реплики с Рикерт по повод претенциите му за влияние върху Вебер, К. Ясперс не без известно основание посочва, че ако Рикерт изобщо остане с нещо в историята на идеите, то ще е благодарение на някои бележки под линия във Веберовите студии (вж. Sica 1990:128-129n). Затова пък присъствието на Менгер в методологическите изследвания на Вебер (както ще видим и по-нататък), макар и твърде анонимно, е добре разпознаваемо и твърде ефективно. Измежду малцината социолози, които в някаква степен изследват методологическата линия Вебер-Менгер са В. Шлухтер и Фр. Тенбрук (Вж. Schluchter 1988:25-40; Tenbruck 1959), от икономистите това прави Лудвиг Лахман (Lachmann 1970). Тук искам специално да отбележа излязлата наскоро книга на Хайно Нау, която поставя Веберовото и Менгеровото мислене в общия контекст на Sozialoekonomik, въвеждайки също и фигурите на Г. Шмолер и на Х. Дицел (вж. Nau 1997). Детайлно изследване на Веберовата методология във връзката й с философията на Рикерт може да се намери у П. Бургер (вж. Burger 1976).

13 Като казвам, че Менгер “предусеща” по-късните дискусии около рационалността, имам предвид например широко обсъжданата от т. нар “теоретици на спонтанния ред” затворническа дилема. Да си представим двама затворници, които очакват съдебен процес за извършеното деяние. Двамата са изолирани един от друг, нямат информация как ще постъпи другия, и следователно не могат да влияят взаимно на решенията си в следната ситуация на избор, пред която ги поставя шерифът: 1) Ако единият направи признание, а другият не, първият бива освободен, а другият получава 12 г. затвор; 2) Ако и двамата признаят - всеки получава по 10 г.; 3) Ако никой не признае - и двамата получават по 2 г. (Вж. Nozick 1993:50-59). Тук могат да бъдат обсъждани различни варианти на разумно действие, но при всички случаи е ясно, че задоволителен резултат не може да се постигне при позоваване единствено на индивидуалната рационалност на всеки от участниците.

Въпросната игрова ситуация лесно може да бъде пренесена върху конкретни социални проблеми, свързани най-вече с противоречието между субективна рационалност и “колективна” рационалност в отношението към публични блага. Ако например желая да допринеса за намаляване на екологичното замърсяване, ще монтирам катализатор на колата си. Ефектът обаче би бил пренебрежимо малък, ако и другите не направят същото, което не ме стимулира да харча пари за катализатор. Ако пък другите го направят, аз ще живея така или иначе в екологично чиста среда и пак нямам стимул да плащам за монтиране на катализатор, тъй като причиненото от мен замърсяване също ще е пренебрежимо малко. (Вж. обсъждането на тази и на други подобни ситуации в Heap 1989:81-86). В контекста на по-късните дискусии на рационалността, които могат да бъдат съотнесени с тези на Менгер специално бих изтъкнал придобилите особена популярност анализи на т.нар. “рисково общество” на У. Бек и особено на съотношението “знание-неведение” (вж. Бек 2001).

14 Гледната точка към институциите като непреднамерен резултат от действията на индивидите позволява на Менгер да бъде изключително чувствителен към всяка безогледна в своята “преднамереност” насилствена публична промяна на утвърдили се в “естественото” си битие структури. Критиката му към “прагматизма” на Адам Смит в този пункт запазва силата си и по отношение на по-късния “прогресизъм”, който Вебер критикува в методологическите си съчинения (вж. Вебер 1998б:223-236): “Придобилите органично битие стопански институции в повечето случаи мъдро се грижат за живота днес, за тук и сега наличното, за близкото и непосредственото; икономическият прагматизъм е ориентиран към благосъстоянието на абстрактния, мержелеещия се в бъдещето, отдалечения от настоящето човек и в тази си насоченост прекалено често пренебрегва живите, справедливи интереси на настоящето” (Menger 1970:207).

15 И в този пункт Вебер следва Менгер, а не немската историческа школа и нейния лидер тогава Шмолер: “Обстоятелството, че човек изследва каузалното влияние на фактически налични етически или религиозни убеждения върху стопанския живот и при дадени условия ги разглежда като високо действени, не означава поради това въпросните евентуално оказали се каузално въздействащи убеждения непременно да бъдат споделяни или смятани за ‘ценни’. И обратно, чрез утвърждаване на високата ценност на дадено етическо или религиозно явление не ни се казва нищо за това дали и непривичните последици от неговото реализиране трябва да получат същия ценностен предикат. По тези въпроси не може да се постигне нищо посредством фактически констатации и индивидите ще отсъждат за тях по различен начин в съответствие със собствените си религиозни и други етически ценностни нагласи.” (Вебер 1998в:211).

16 Р. Кубеду настоява на израза “Theorie des subjektiven Wertes” и критикува изместването на акцента у Вебер, който говори за “субективно учение за стойността” (subjektive Wertlehre), подчертавайки (под влияние на “историческата школа” и на неокантианската си нагласа) субективността на самата теория. (Вж. Cubbedu 1993:19). Тази критика е съвсем коректна, като се има предвид непренебрежимата аристотелианска линия в мисленето на Менгер, но тъй като от интерес за настоящото изследване са не толкова различията, колкото общите места между Менгер и Вебер, дори този симптомален прочит е аргумент за поддържаната тук теза. Друг е въпросът дали “изместването” е резултат от идентификацията на Вебер с неокантианството и с “историческата школа”. Това, както, надявам се, ще стане ясно по-нататък, далеч не е самоочевидно.

17 Самият Лахман, в друга своя книга, Max Weber’s Legacy, радикализира подхода на Менгер до истинска икономическа херменевтика, разглеждайки икономическите феномени като “текстове”, които трябва да бъдат дешифрирани чрез “сравнително изследване, чрез което се опитваме да установим отношение между едно наблюдаемо явление (текст) и представа, съществуваща в човешкото съзнание преди изписването на текста и на която последният е призван да даде израз” (Lachmann 1970:18). Подобни опити за ново четене на Менгер днес са красноречиво свидетелство за “криза на релевантността” на съвременната силно инструментализирана икономическа наука (вж. Lavoie 1994:2). Иначе за по-широкото значение на Менгеровия пробив може да се съди и по изключително интересното изследване на Мери Дъглас и Бейрън Ъшъруд The World of Goods: Toward an Anthropology of Consumption, в което авторите се интересуват преди всичко от “символната употреба на благата”: “Забравете, че благата стават за ядене, за обличане и за осигуряване на подслон, забравете полезността им и вместо това се съсредоточете над идеята, че те са подходящи за мислене; схващайте ги като невербален медиум на човешката творческа способност” (Douglas & Isherwood 1980:62). Това е покана за следващо преосмисляне на породената от човека вещна ценностна среда, което обаче не би било възможно без началото, положено от Менгер.

18 Каудер свидетелства, че след 1900 г. Менгер проектира мащабно типологично (антропологично) изследване върху динамиката на потребностите в различни културни контексти. Той изброява в каталога на Менгеровата библиотека 122 заглавия на книги, свързани с пътешествия, география и антропология, с които той е работил (вж. Kauder 1965:89). Макар този проект, подобно на всеки друг от такъв характер, да остава нереализиран, той е сигурен знак за принципната хуманитарна насоченост на Менгеровото мислене.

19 Това дава възможност на Менгер да формулира една зависимост, позната днес под името “закон за намаляващата полезност”. Да си представим, че потребностите на икономическия агент се подреждат в йерархичен ред от 10 към 1. Дадено благо придобива икономическа ценност за него, ако е поне с един квант по-малко от необходимите му 10 единици. Ако индивидът, например, разполага със 7 кванта от него, той ще удовлетвори най-напред неотложните си потребности, вървейки по низходящата редица от 10 към 4, като оставя потребностите от 3 до 1 неудовлетворени. И тогава значимостта на съответното благо за него ще се равнява на 4. Съобразно това дали нарастват или намаляват квантите от съответното благо, варира и стойността на оценката. В този смисъл е и формулировката на Менгер: “...стойността на един квант (Teilquantitaet) от количеството блага на разположение за съответното лице се равнява на значението, което имат за него най-маловажните от прилежащите към общото количество и удовлетворяващи потребностите със същия този квант” (Menger 1968:99). Малко по-късно Фридрих фон Визер придава по общ и по-елегантен вид на Менгеровата формулировка, използвайки за пръв път фразата “пределна полезност” (от този момент нататък учението на Австрийската школа става известно тъкмо като “теория за пределната полезност”): “Величината на стойността на произвежданите блага се определя от най-малката пределна полезност, която може да бъде постигната в определен клон на производството” (Wieser 1884:149).

20 За категориалната употреба на “конфигурация”, макар и по скоро в кентекста на изследване на епохите вж. Albrow 1996:30.

Каталог: docs -> history
history -> Биография на Фридрих Хайек
history -> Мениджър е н р о н и з а ц и я
history -> Глутницата на завистниците против “майкрософт”
history -> Ден на Земята – 22 април Историята на едно движение
history -> Тенденции в развитието на агро-бизнеса и селското стопанство в страните от Централна и Източа Европа и бившите съветски републики
history -> Сборник Асенка Йонкова (съставител) Лъчезар Богданов (съставител) Красен Станчев Георги Стоев
history -> Относно спецификата на ислямското банкерство
history -> 130 години от създаването на съдебната власт във варна и 10 години от възстановяването на апелативния съд
history -> Голямата депресия от Ханс Ф. Зенхолц