Монолог за страданието по ролята и сюжета

не успях… Дадохме на всички пари по равно, по списък. Но моето дете е музеят. Музеят на Чернобил. (Мълчи.) А понякога ми се струва, че тук ще бъде не музей, а погребално бюро. Аз работя в погребално бюро! Сутринта още не си бях свалил палтото, отваря се вратата, една жена плаче от входа… не плаче, а крещи: „Вземете му медалите и всичките грамоти!
Вземете всичките привилегии! Върнете ми мъжа!“. Дълго крещя. Остави медалите му, остави грамотите му. Е, ще бъдат в музея, във витрина… Ще ги гледат… Но онзи вик, викът ѝ, никой не го чу, само аз го чух, когато поставям тези грамоти, ще си го спомня.
Сега умира полковник Ярошук… Химик-дозиметрист. Як мъж беше,
лежи парализиран. Жена му го преобръща като възглавница… Храни го с лъжичка… И камъни в бъбреците има, трябва да ги разбият, пък ние нямаме пари, за да платим операцията. Ние сме бедняци, съществуваме с това, което ни подхвърлят. А държавата се държи като мошеник, изоставила е тези хора. Като умре, ще кръстят улица, училище или военна част на негово име, но това, когато умре… Полковник Ярошук… Ходил е пеша по зоната и е определял границите на максималните точки на зараза, тоест,
човекът в буквалния смисъл е бил използван като биоробот. И той го е разбирал, но е вървял от самата атомна централа. Пеша. С дозиметричните прибори в ръка. Намирал е „петното“ и се е движел до границите му, за да го нанесе точно на картата…
А войниците, които са работили на самия покрив на реактора? За ликвидирането на последиците от аварията са били хвърлени двеста и десет военни части, около триста и четиресет хиляди военнослужещи.
Адът е бил при тези, които са чистили покрива… Давали са им оловни престилки, но фонът е слизал надолу, а там са били незащитени. Били са с обикновени гумени ботуши… На ден по минута-минута и половина на покрива… А после ги уволнявали от армията, давали им грамота и премия от сто рубли. И те изчезвали из безкрайните простори на нашата родина. На покрива изгребвали горивото и реакторния графит, остатъците от бетона и арматурата… Двайсет-трийсет секунди, за да се напълнят носилките и толкова, за да се изхвърли „боклукът“ от покрива. Само специалните носилки били тежки четиресет килограма. Представете си: оловна престилка, маски, тези носилки и бясна скорост… Представяте ли си го? В
музея в Киев има отливка на графита, голяма колкото фуражка, казват, че ако е истинска, би тежала шестнайсет килограма, толкова е плътна и тежка.
Дистанционно управляемите манипулатори често са отказвали да изпълняват командите или са правели точно обратното, защото електронните им системи са отказвали във високите полета. Най-

надеждните роботи са били войниците. Наричали ги „зелените роботи“
(заради цвета на военната униформа). През покрива на разрушения реактор са минали три хиляди и шейсет войника. Спали са на земята, всички разказват, че първоначално в палатките застилали на земята слама. И нея я вземали оттам, от купите около реактора.
Млади момчета… Сега също умират, но разбират, че ако не са били те… Това са и хора с особена култура. Култура на подвига. Жертви.
Имало опасност да стане ядрен взрив и било необходимо да се пренасочи подпочвената вода под реактора, за да не попадне там разтопен уран и графит, заедно с водата би се получила критична маса. Взривът би бил четири-пет мегатона. Не само Киев и Минск е можело да опустеят а и в огромна част от Европа нямаше да може да се живее. Представяте ли си го?! Европейска катастрофа. Поставили задача: кой ще се гмурне в тази вода и ще отвори изпускателния клапан? Обещали кола, апартамент, вила и издръжка на семейството до края на дните им. Търсели доброволци. И се намерили! Момчетата се гмуркали, много пъти се гмуркали и намерили този клапан, дали им на екип по седем хиляди рубли. А за обещаните коли и апартаменти забравили. Но не заради това те се гмуркали! Не заради материалното, най-малко заради него. Не е толкова просто устроен нашият човек… Не е толкова лесно разгадаем… (Развълнува се.)
Тези хора вече ги няма… Само документите са в нашия музей…
Фамилиите им… Но ако не го бяха направили? Нашата готовност за саможертва… Нямаме равни в това…
Спорих тук с един… Доказваше ми, че това е свързано с много ниската цена на живота у нас. Някакъв азиатски фатализъм. Човекът, който жертва себе си, не се възприема като уникална, неповторима личност, която никога повече няма да я има. Страдание по ролята. Преди това е бил човек без реплики, статист. Не е бил част от сюжета, служил е за фон. А изведнъж се превръща в главно действащо лице. Страдание по смисъла. Каква е нашата пропаганда? Нашата идеология? Предлагат ти да умреш, но да намериш смисъл. Възвисяват те. Дават ти роля! Ценността на смъртта е голяма,
защото след смъртта е вечността. Той ми го доказваше. Даваше ми примери… Но не съм съгласен! Категорично! Да, възпитани сме да бъдем войници. Така ни учеха. Винаги мобилизирани, винаги готови за нещо невъзможно. Баща ми беше потресен, когато след училище исках да уча в нормален университет: „Аз съм кадрови военен, а ти ще носиш сако?
Трябва да се защитава отечеството!“. Няколко месеца не ми говореше,
докато не подадох документите си във военното училище. Баща ми е участник във войната, вече почина. Практически ня-

маше никаква собственост, както и цялото му поколение. След него не остана нищо - нито къща, нито кола, нито земя… Какво имам аз? Полева офицерска чанта, получил я е преди финландската кампания, а в нея са бойните му ордени. В един найлонов плик имам още триста писма от баща ми от фронта, от четиресет и първа година, майка ми ги е запазила. Всичко,
което е останало… Но мисля, че това е безценен капитал!
Сега разбирате ли как си представям нашия музей? Ето там в бурканче има чернобилска земя… Една шепа… Ето я миньорската каска… Също оттам… Селска посуда от зоната… Тук не трябва да се пускат дозиметриста. Свети! Но тук всичко трябва да е съвсем истинско! Без копия! Трябва да ни повярват. А ще повярват само на истинското, защото има твърде много лъжи около Чернобил. Имаше и има. Атомът може да се използва не само за военни и мирни цели, но и за лични. Чернобил обрасна с фондове, търговски структури…
Щом пишете такава книга, трябва да видите нашия уникален видеоматериал. Събираме го кадър по кадър. Да знаете, че няма
Чернобилска хроника. Не са разрешили да се снима, всичко е засекретено.
Ако някой е успявал да снима нещо, съответните органи веднага прибирали материала и връщали лентата осветена. Нямаме хроника как са евакуирали хората, как са извозвали добитъка… Било е забранено да се снима трагедията, снимали са героизма! Сега все пак има издадени чернобилски албуми, но колко пъти на кино- и телевизионните оператори са им разбивали камерите. Мъкнели са ги по инстанциите… За да се разкаже честно за Чернобил, е трябвало мъжество, то и сега е нужно. Повярвайте ми! Но трябва да видите… Тези кадри… Черните като графит лица на първите пожарникари. А очите им? Това са очи на хора, които знаят, че си отиват от нас. На единия фрагмент са краката на жена, която на сутринта след катастрофата отишла да обработва градинката срещу атомната централа. Вървяла по тревата, върху която имало роса…
Краката ѝ напомнят решето, всичко с в дупчици до самите колена…
Трябва да го видите, щом пишете такава книга…
Връщам се у дома и не мога да взема в ръце малкия си син. Трябва да глътна петдесет, а по-добре сто грама водка, за да взема в ръцете си детето…
В музея им цял отдел за пилотите на хеликоптери… Полковник
Водолажски… Герой на Русия, погребан на беларуска земя, в село Жуков
Луг. Когато получил свръхдозата, трябвало да си тръгне, незабавно да се евакуира, но останал и обучил още трийсет и три екипажа. Сам извършил сто и двайсет полета, хвърлил двеста-триста тона товар. Четири-пет полета

в течение на няколко денонощия, при височина триста метра над реактора и температура в кабината до шейсет градуса. А какво е ставало долу, когато са хвърляли чувалите с пясък? Представете си… Ад… Активността е достигала до хиляда и осемдесет рентгена в час. На пилотите им ставало лошо във въздуха. За да се прицелят, за да попаднат в целта - в огнения кратер, са си подавали главите от кабината… Гледали надолу… Нямало друг начин… На заседанията на правителствената комисия просто,
делнично са докладвали: „За това трябваше да дадем два-три живота. А за онова - един живот“. Простичко и делнично…
Полковник Водолажски починал. В картона за дозите, получени над реактора, лекарите записали… седем бер. Всъщност са били шестстотин!
А четиристотинте миньори, които ден и нощ са пробивали тунела под реактора? Трябвало да се прокопае тунел, за да се разлее там течният азот и да се замрази земната възглавница, така се казва на инженерен език. Иначе реакторът би отишъл в подпочвените води… Миньорите от Москва, Киев,
Днепропетровск… Никъде не съм чел за тях. А те били голи, при температура над петдесет градуса бутали вагонетките с четири колела.
Там… Същите стотици рентгени…
Сега те умират… Но ако не бяха го направили? Мисля, че те са герои,
а не жертви на войната, която ужким не я е имало. Наричат я авария,
катастрофа. А си е война. И нашите чернобилски паметници приличат на военните…
Има неща, които от славянска стеснителност у нас не е прието да се обсъждат. Трябва да знаете… Щом пишете такава книга… На тези, които са работели в реактора или в непосредствена близост до него, им е унищожена… същото става и при ракетчиците, познато нещо… унищожена им е пикочо-половата система. Мъжкото… Но за това не се говори на глас у нас… Не е прието… Веднъж придружавах един английски журналист, той беше подготвил много интересни въпроси. Точно на тази тема, него го интересуваше човешката страна на проблема. Какво става с човека после - вкъщи, в бита, в интимното? Само че нито един откровен разговор не се получи. Помоли ме да събера например пилоти на хеликоптери… Да си поговорят в мъжка компания… Дойдоха, някои вече бяха пенсионери на трийсет и пет, четиресет години, един го доведоха със счупен крак, имаше старческо счупване, тоест под въздействие на радиацията костите стават чупливи. Него го доведоха… Англичанинът ги пита: как сте сега в семейството, с младите си жени? Пилотите мълчаха, бяха дошли да разкажат как са правили по пет полета в денонощие. А тук… За жените ли?
За това… Почна да ги пита един по един… Отговарят дружно: здравето ни

е нормално, държавата ни цени, в семействата ни има любов. Нито един…
Нито един не си призна. Тръгнаха си, а аз чувствам, че той е потиснат.
„Разбираш ли сега - казва - защо никой не ви вярва? Вие сами се лъжете.“ А
срещата беше в едно кафене, обслужваха ни две хубавички келнерки,
вдигаха масата, а той ги пита: „Може ли да ми отговорите на няколко въпроса?“. И тези две момичета му казаха всичко. Той: „Искате ли да се омъжите?“ - Да, но не тук. Всяка от нас иска да се омъжи за чужденец, за да роди здраво дете. Той стана по-смел: „Имате ли партньори? Как са те?
Удовлетворяват ли ви? Сами разбирате какво имам предвид?“ - Нали тук с вас бяха едни момчета - смеят се, - пилоти на хеликоптери.
По два метра. Подрънкват с медали. Стават за президиуми, но не и за леглото. Представяте ли си… Снима ги момичета, а на мен ми повтори същото: „Разбираш ли сега защо никой не ви вярва? Вие сами се лъжете“.
Отидохме с него в зоната. Известна е статистиката, че около Чернобил има осемдесет гробища. Той очакваше някакви фантастични инженерни съоръжения, а това бяха обикновени трапове. В тях лежи „рижавата гора“,
изсечена около реактора на сто и петдесет хектара (първите два дни след аварията боровете и елите станали червени, а после рижави). Лежат хиляди тонове метал и стомана, малки тръби, специални дрехи, бетонни конструкции… Показа ми снимка от английско списание. Панорамна.
Отгоре…Хиляди единици автотракторна и авиационна техника… Пожарни коли и коли на спешна помощ… Най-големият гроб е срещу реактора. Той поиска да го снима - тогава, след десет години. Обещали му за снимката големи пари. И ние обикаляхме ли, обикаляхме, а един началник ни отпращаше - ту нямаше карта, ту нямаше разрешение. Мотаехме се, докато не ми дойде на ума, че този гроб не съществува реално, а само в отчетите,
те отдавна са го разпродали по пазарите за резервни части за колхозите и частните дворове. Разграбили са го и са го изнесли. Англичанинът не можа да го разбере това. Не повярва! Когато му казах цялата истина, той не повярва! И сега, като чета даже най-смелата статия, не вярвам, винаги в подсъзнанието ми се върти мисълта, че може това да е лъжа. Или някакви басни. Да си спомняме трагедията стана всеобщо занимание… Клише за ежедневна употреба! Плашилище! (Спира и мълчи дълго.)
Влача всичко в музея… Домъквам го… Но понякога си мисля да се махна, да избягам. Как се издържа това?!
Говорих с един млад свещеник…
Стояхме до пресния гроб на старшина Саша Гончаров… От тези, които са били на покрива на реактора… Сняг. Вятър. Люто време. Свещеникът отслужваше панихида. Четеше молитва. С гола глава. „Май не ви беше

студено?“ - попитах го после. „Не - отговори ми, - в такива минути съм всесилен. Нито един църковен обред не ми дава такава енергия, както панихидата.“ Запомних думите на човека, който винаги е близо до смъртта.
Неведнъж питах чуждестранните журналисти, които идват тук, много от тях по няколко пъти, защо се молят да идат в зоната? Ви било глупаво да се мисли, че го правят заради едните пари или кариерата. „Харесва ни у вас - признаваха си, - получаваме мощен енергиен заряд.“ Представяте ли си…
Неочакван отговор, нали? За тях сигурно нашият човек, неговият свят, е нещо непознато. Загадъчната руска душа… Самите ние също обичаме да си пийнем и да спорим за това в кухнята… Един мой приятел веднъж каза:
„Ще станем сити. Ще се отучим да страдаме. На кого ще сме му интересни?“. Не мога да забравя тези думи… Но така и не си обясних кое точно другите ни харесват — самите нас ли? Или това, което може да се напише за нас? Да се разбере чрез нас?
Защо все около смъртта се въртим?
Чернобил… Друг свят няма да имаме… Отначало бъркаха в раната,
изплюваха тази болка откровено, а сега дойде осъзнаването, че няма друг свят и няма къде да се иде. Чувството за трагична уседналост на чернобилската земя е съвсем друго светоусещане. От войната си идва
„изгубеното“ поколение… Спомняте ли си Ремарк? А с Чернобил живее
„обърканото“ поколение… Объркахме се… Неизменно остава само човешкото страдание… Нашият единствен капитал. Незаменимият!
Прибирам се у дома… След всичко… Жена ми ме изслушва. А после тихо казва: „Обичам те, но няма да ти дам сина. На никого няма да го дам.
Нито на Чернобил, нито на Чечня… На никого!“ В нея вече се е заселил онзи страх…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: