Чернобилска молитва
Монолог за страшното в живота, което става тихо и естествено
Изтегляне 2.23 Mb. Pdf просмотр
|
| Монолог за страшното в живота, което става тихо и естествено „От самото начало… Нещо било станало. Даже не чух къде, някъде далеч от нашия Могильов.. Брат ми си дойде от училище: на всички деца раздавали някакви хапчета. Явно нещо наистина се бе случило. Ох-ох-ох! И това беше. На Първи май си изкарахме чудесно, разбира се, сред природата. Върнахме ce y дома късно вечерта, в стаята ми прозорецът се бе отворил от вятъра… Спомних си го по-късно… Работех в инспекцията по опазване на околната среда. Там чакахме някакви указания, но те не идваха. Чакахме В инспекцията почти нямаше професионалисти, особено сред ръководството: полковници от запаса, бивши партийни работници, пенсионери или просто неудобни хора. Който се е издънил някъде, пращаха го при нас. Седи и се рови в бумагите. Вдигнаха голям шум и почнаха да говорят, след като в Москва направи изявление и удари всички камбани нашият беларуски писател Алес Адамович [11] . Как само го мразеха! Направо иреално. Тук живеят техните деца, техните внуци, но не те, а писателят викаше на света: „Спасете ни!“. Струваше ми се, че трябва да сработи инстинктът за самосъхранение. На партийните събрания, в пушалните всички говореха за писателчетата. Какво си навират носовете? Разпасали са се! Има си инструкция! Йерархия! Какво разбира той? Да не би да е физик! Има си ЦК, има си генерален секретар! Тогава може би за пръв път разбрах какво значи трийсет и седма година. Какво е било… В същото време представата ми за атомната централа беше напълно идеалистична. В училище, в университета ни учеха, че това са приказни „фабрики за енергия от нищото“, където хора в бели престилки седят и натискат копчета. Чернобил се взриви на фона на неподготвеното съзнание, на сляпата вяра в техниката. И за капак - пълна липса на информация. Планини от бумаги с гриф „строго секретно“: „да се засекретят сведенията за аварията“, „да се засекретят сведенията за резултатите от лечението“, „да се засекретят сведенията за степента на радиоактивното поражение върху персонала, участвал в ликвидацията“… Носеха се слухове, че някой прочел във вестника, че някой някъде чул, че на някого му казали… От библиотеките изчезна всяка смехотворна (както впоследствие се оказа) листовчица, издадена по гражданска отбрана. Някой слушал някакви западни станции, тогава само те предаваха какви хапчета да се пият, как да се вземат правилно. Но реакцията най-често беше следната: враговете злорадстват, а при нас всичко си е наред. На Девети май ветераните ще отидат на парада… Ще свири духова музика. По-късно стана ясно, че даже онези, които са гасили реактора, също са живели сред слухове. Май е опасно да се взема графитът с ръце… Май… Отнякъде в града се появи една луда. Ходеше по пазара и говореше: „Видях я тази радиация. Тя е много синя, преливаща…“. Хората спряха да купуват на пазара мляко, извара. Седи бабата с млякото, никой не го купува. „Не се страхувайте — убеждава, — кравата не я изкарвам на полето, сама й нося тревата.“ Излизаш извън града, някакви чучела стърчат на пътя: пасе крава, обвита с найлон, до нея бабата, също цялата в найлон. Да плачеш ли, да се смееш ли. И нас почнаха да ни изпращат на проверки. Мен ме изпратиха в горското стопанство. На лесничеите не им бяха намалили доставките на дървесина, какъвто план им бяха спуснали, такъв го бяха оставили. Включихме устройството в склада, дявол знае какво показваше. Около дъските беше нормално, а до готовите метли излизаше от нормата. „Откъде са метлите?“ — От Краснополие (впоследствие се оказа, че това е най-заразеният район в нашата Могильовска област). Остана последната партида. Всичко замина. - Как да ги търсиш по градовете? Какво се страхувах да не забравя? Беше нещо важно… А! Спомних си. Чернобил… И изведнъж ново, необичайно чувство, че всеки от нас си има свой собствен живот, допреди това той не ни беше необходим. А хората почнаха да се замислят какво ядат, с какво хранят децата си? Кое е опасно за здравето и кое не? Да се местим ли в друг град, или не? Всеки трябваше да вземе решение. А как бяхме свикнали да живеем? С цялото село, с цялата община. Със завода, с колхоза. Бяхме съветски хора. Аз например бях съветски човек. Напълно! Докато учех в университета, всяко лято ходех с комсомолския отряд на бригада. Имаше такова младежко движение — студентски комунистически отряди. Работехме, а парите ги изпращаха на някоя латиноамериканска комунистическа партия. Специално нашият отряд работеше за Уругвай… Ние се променихме. Всичко се промени. Много големи усилия са нужни, за да разбереш. Да се откъснеш от обичайното… Аз съм биолог. Моята дипломна работа беше за поведението на осите. Два месеца бях на един необитаем остров. Имах си свое гнездо оси. Приеха ме в семейството си, след като една седмица се наблюдавахме. На повече от три метра не допускаха никого, а след седмица мен ме допускаха на десет сантиметра. Давах им сладко с кибритена клечка направо в гнездото. „Не разрушавай мравуняка, това е хубава форма на чужд живот“ — обичаше да казва нашият преподавател. Гнездото на осите е свързано с цялата гора и аз постепенно също станах част от ландшафта. Мишленце подтичва и сяда на върха на гуменките ми, то е диво, горско, но вече ме възприема като част от пейзажа - вчера бях там, днес съм, утре ще бъда… След Чернобил… На изложба на детски рисунки: по черното пролетно поле ходи един щъркел… И надпис: „А на щъркела никой не му беше казал“. Такива чувства изпитвах тогава. И имаше работа. Ежедневна работа… Ходехме по областите, събирахме проби вода, проби почва и ги носехме в Минск. Нашите момичета мърмореха: „Все едно носим горещи пирожки“. Нямахме нито защита, нито специални дрехи. Седиш на предната седалка, а отзад образците „светят“. Съставяхме актове за заравяне на радиоактивна почва. Погребвахме земята в земята… Ново човешко занимание… Никой не можеше да го разбере… По инструкция закопаването трябваше да става след геоложко проучване, дълбочината на залежите от подпочвени води да е на повече от пет-шест метра, а дълбочината на закопаването да не е много голяма, стените и дъното на изкопа да се застилат с полиетилен. Но така беше в инструкциите, а в живота, естествено, малко по-иначе. Както винаги. Никакви геологически проучвания. Сочат с пръст: „Копай тук“. Багеристът копаеше. „До каква дълбочина стигнахте?“ — Откъде да знам! Появи се вода и спрях. - Закопаваха отпадъците направо в подпочвените води… Казват, народът е невинен, правителството виновно… После ще ви кажа какво мисля по този въпрос… За нашия народ и за себе си… Най-голямата ми командировка беше в Краснополски район, вече казах, че беше най-заразеният. За да се предотврати преминаването на радионуклиди от полетата в реките, трябва пак да се действа съгласно инструкцията: да се изорат двойни бразди, после да се остави разстояние, пак двойна бразда и нататък на същите интервали. Задачата ми беше да обиколя всички малки рекички. Да ги проверя. До районния център стигнах с автобус, а после, разбира се, си трябваше кола. Отивам при председателя на районния изпълком. Председателят седи в кабинета, хванал се с две ръце за главата: плана никой не го беше отменил, разпределението за засяване на културите никой не беше променил, както си бяха сели грах, така и продължаваха, макар да знаеха, че грахът, както всички бобови, събира най- много радиация. А там на места има по четиресет кюри и повече. На него не му е до мен. От детските градини са се разбягали готвачите и медицинските сестри. Децата са гладни. За всяка операция хората трябва да бъдат извозвани с кола на „Бърза помощ“ в съседния район, на шейсет километра, а пътят е на решето. Всички хирурзи заминали. Каква кола?! Какви двойни бразди? Не му е до мен. Тогава отидох при военните. Млади момчета, бяха работили там по половин година. Сега са безнадеждно болни. Дадоха ми на разположение един БТР с екипаж, даже не беше БТР, а БРПМ - разузнавателна машина с картечница. Много съжалявах че не се снимах на нея. На бронята. Пак романтика. Знаменосецът, който командваше машината, през цялото време държеше връзка с централата: „Сокол! Сокол! Продължавахме да работим“. Пътувахме… Пътищата са наши, горите са наши, а ние сме с военна кола. До оградите стояха жени. Стояха и плачеха. За последен път бяха виждали подобна техника по време на Отечествената война. Беше ги страх, че е започнала война. Според инструкцията кабината на тракторите за изораването на тези бразди трябва да е защитена, да е херметизирана. Видях такъв трактор, кабината наистина беше херметична. Тракторът стоеше, а трактористът лежеше на тревата и си почиваше. „Полудяхте ли? Не са ли ви предупредили?“ „Че аз съм си сложил ватенката под главата“ - отговаря ми. Хората не разбираха. Все ги плашеха, готвеха ги за ядрена война. А не за Чернобил… Местата там са много красиви. Гората не беше изкуствено залесена, а истинска. Прастара. Криволичещи рекички, водата им е с цвят на чай, толкова прозрачна. Тревата е зелена. Хората са толкова привързани към гората… А аз знаех, че всичко е отровно - гъбите, горските плодове. Из ореховата гора тичат катерички… Срещна ни една баба: - Деца, а може ли да пия мляко от моята кравичка? Свеждаме очи, имаме нареждане да събираме данни, но да не общуваме отблизо с населението. Първи се изказа знаменосецът: - Бабо, а на колко си години? - Вече над осемдесет, а може и повече. Документите ми изгоряха през войната. - Е, тогава си пий. Най жал ми беше за селските хора, те пострадаха невинно, като деца. Защото Чернобил не е измислен от селянина, селянинът си има свои отношения с природата - доверчиви, а не завоевателски, така си е отпреди сто, отпреди хиляда години… Такава си е била Божията промисъл… И те не разбираха какво се случва, искаха да вярват на учените, на всеки грамотен човек като на свещеник. А ги уверяваха: „Всичко е наред. Няма нищо страшно. Само си мийте ръцете преди ядене“. Разбрах, не веднага, а |