Чернобилска молитва

Институтът работеше денонощно. Като военен. В цялата република само при нас имаше професионалисти и специална апаратура. Носеха вътрешности на домашни и диви животни. Проверявахме млякото. След първите проби стана ясно, че при нас идва не месо, а радиоактивни отпадъци. На смени в зоните пасяха стада. Овчарите идваха и си отиваха,
доячките идваха само за доенето. Млекозаводите изпълняваха плановете.
Проверихме. Не мляко, а радиоактивни отпадъци. Дълго време на лекции използвахме за пример сухото мляко на прах и консервите с кондензирано и концентрирано мляко от Рогачовския млекозавод. А в същото време ги продаваха по магазините… Във всички „хранителни стоки“… Хората четяха на етикетите, че млякото е от Рогачов и не го купуваха, а то залежаваше. После изведнъж се появиха консерви без етикети. Мисля, че причината не беше в недостига на хартия - мамеха хората. Държавата мамеше. Цялата информация стана тайна… Именно тогава, когато кратко живеещите елементи имаха силно излъчване и всичко „светеше“.
Непрекъснато пишехме докладни записки. Непрекъснато… Но да заявим открито за резултатите… Означаваше да си загубим научната степен, а и партийната книжка… (Започва да нервничи.) Но не в страха… Не в страха беше причината, макар и в него също… А в това, че бяхме хора на своето време, на своята съветска страна. Вярвахме в нея, цялата работа е във вярата. В нашата вяра… (От вълнение запалва цигара.) Повярвайте, не беше от страх… Не и от единия страх… Отговарям честно. За да се уважавам, трябва да съм честен сега. Искам го…
Първото пътуване в зоната: в гората фонът беше пет-шест пъти по- висок, отколкото на полето и на пътя. Навсякъде имаше високи дози. А
тракторите работеха… Селяните си прекопаваха градините… В няколко
села проверихме щитовидната жлеза на възрастните и децата: облъчването беше сто, двеста, триста пъти над допустимата норма. В нашата група
имаше една жена. Радиолог. Изпадна в истерия, когато видя как децата си
седяха в пясъка и си играеха. Как си пускаха корабчета във водата.
Магазините бяха отворени и както обикновено по нашите села,
конфекцията и хранителните стоки вървяха заедно: костюми, палта, а до тях колбаси, маргарин. Стояха си ей така, даже не бяха покрити с найлон.
Вземахме колбаси, яйца… Правехме замервания: не продукти, а радиоактивни отпадъци. Една млада жена седеше на пейката пред вкъщи и кърмеше детето си… Проверихме кърмата ѝ - беше радиоактивна.
Чернобилската мадона…
Питахме: „Какво ще стане, какво да правим?“. Отговаряха ни:
„Правете замервания. Гледайте телевизия“. По телевизията Горбачов ни

успокояваше: „Взети са всички спешни мерки“. Вярвах… Инженер с двайсетгодишен стаж, добре запознат със законите на физиката. Знаех също, че всичко живо от онези места трябва да си тръгне. Поне за известно време. Но ние добросъвестно си правехме замервания и гледахме телевизия. Бяхме свикнали да вярваме.
Аз съм от следвоенното поколение, което бе израснало с тази вяра.
Откъде беше вярата? Победихме в една толкова страшна война. Тогава целият свят ни се кланяше. Така беше! На скали в Кордилерите е изсечено името на Сталин. Какво е това? Символ! Символ на великата страна!
Ето го отговора на вашия въпрос защо сме знаели и сме мълчали. Защо не сме излезли на площада, не сме викали? Докладвахме… Казах, че пишехме докладни записки. А мълчахме и безусловно се подчинявахме на нарежданията, защото това е партийната дисциплина, аз съм комунист. Не помня някой от нашите сътрудници да се беше изплашил за себе си и да се беше отказал от командировка в зоната. Не заради страха да му вземат партийната книжка, а заради вяpaтa. Преди всичко беше вярата, че живеем красиво и справедливо и човекът у нас е над всичко, мярка за всички неща.
Пречупването на тази вяра впоследствие за много хора завърши с инфаркт или самоубийство. С куршум в сърцето, като при академик Легасов…
Защото, когато губиш вярата, когато останеш без вяра, вече не си участник,
а съучастник, нямаш оправдание. Така го разбирам.
Сякаш е някакъв знак… Във всяка атомна централа в бившия Съюз в сейфа лежи план за ликвидация на авария. Типов план. Секретен. Без такъв план централата не би могла да бъде пусната в експлоатация. Много години преди аварията го бяха разработили именно въз основа на чернобилската централа: какво да се прави и как. Кой за какво отговаря. Кое къде се намира. До най-малките подробности… И изведнъж там, в тази централа,
става катастрофа… Това съвпадение ли е? Мистика ли е? Ако бях вярващ…
когато искаш да намериш смисъл, ставаш религиозен човек. Аз съм инженер. Човек от друга вяра. Имам си други символи…
Какво да правя сега с моята вяра? Какво…“

Марат Филипович Коханов,

бивш инженер от Института

по ядрена енергетика към

Академията на науките на Беларус

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: