Чернобилска молитва

който се роди през пролетта на осемдесет и шеста… Той е болен.
Животните, даже хлебарките, знаят колко и кога да раждат. Хората не могат така, творецът не им е дал дарбата да предчувстват. Неотдавна във вестниците публикуваха, че през деветдесет и трета година само у нас, в
Беларус, жените са направили двеста хиляди аборта. Основната причина е
Чернобил. Вече живеем с този страх… Природата се е свила на кълбо и чака. Очаква. „Горко ми! Къде е времето?“ - би възкликнал Заратустра.
Много мислих. Търсих смисъла… Отговора… Чернобил е катастрофа на руската менталност. Не сте ли се замисляли за това? Разбира се, аз съм съгласен, когато пишат, че не реакторът се е взривил, а цялата предишна ценностна система. Но нещо не ми достига в това обяснение…
Бих говорил за това, което първи Чаадаев е казал за нашата враждебност към прогреса. За нашата антитехнологичност, за нашата антиинструментност. Погледнете в Европа. Още от епохата на Ренесанса тя живее под знака на инструментното отношение към света. На разумното, на рационалното. Това е уважение към човека-майстор, към инструмента в ръцете му. Лесков има един забележителен разказ, който се казва „Железен характер“. За какво става дума? „Каквото стане, такова“ - това е руският характер. Лайтмотивът на руската тема. Германският характер разчита на инструмента, на машината. При нас… При нас? От едната страна е опитът да се преодолее, да се обуздае хаосът, от другата е нашата родна стихийност. Отидете където искате, например в Кижи, и вижте какво ще чуете, за какво с гордост ще разкаже всеки екскурзовод. Че онзи храм е построен с брадва, и то без нито един гвоздей! Вместо да направим хубав път, се занимаваме с глупости. Колелетата на каруците потъват в калта, но пък жар-птицата ни е в ръцете. Второ… Мисля… Да! Това е цената за бързата индустриализация след революцията. След Октомври… За скока.
Пак на Запад — колко време са прели, развивали са манифактурата…
Машината и човекът са се движели, променяли са се заедно. Формирало се е технологичното съзнание, мислене. А при нас? Какво има нашият селянин в двора си освен двете си ръце? Досега! Брадва, коса, нож и това е.
На това се крепи целият му свят. А, и лопата. Как руският човек говори с машината? Само с псувни. Или с чук и майна. Той не обича машината,
мрази я, презира я, всъщност не разбира докрай какво има в ръцете му,
каква сила е това. Някъде бях чел, че работният персонал в атомните централи често наричал реактора „тиган“, „самовар“, „котлон“. Тенджерка.
Имаме си и такъв тип гордост: ще си изпържим яйца на слънцето! Сред онези, които са работели в Чернобилската централа, има много селски хора.
През деня са на реактора, вечер отиват по градинките си или при

родителите си, които още сеят картофите с лопата, още разхвърлят тора с вили… Събират реколтата също на ръка… Съзнанието им съществува в този разлом, в тези две времена - каменното и атомното. В две епохи.
Човекът винаги се е мятал като махало. Представете си една железопътна линия, прокарана от блестящи пътни инженери, влакът се движи, но на мястото на машинистите стоят довчерашни файтонджии. Каруцари.
Съдбата на Русия е да пътешества в две култури. Между атома и лопатата.
А технологичната дисциплина? За нашия народ тя е част от насилието…
Окови, вериги. Народът е стихиен, свободен.
Винаги е мечтал не за свобода, а за свободия. За нас дисциплината е репресивен инструмент. Има нещо особено в невежеството ни, нещо близко до източното невежество…
Аз съм историк… Преди много време се занимавах с лингвистика, с философия на езика. Не само ние мислим чрез езика, но и езикът мисли чрез нас. На осемнайсет години, а може би и малко по-рано, когато започнах да чета самиздат и открих за себе си Шаламов, Солженицин,
изведнъж разбрах, че цялото ми детство, детството на моята улица, а аз растях в интелигентно семейство (прадядо ми е свещеник, баща ми е професор в Петербургския университет) е пронизано с лагерно съзнание. И
целият речник от моето детство е от езика на затворниците. За нас,
подрастващите, това беше напълно естествено: да наричаш баща си
„дъртия“, майка си - „дъртата“. „За хитрия задник си има X… с винт“ —
това го научих на девет години. Да! Нито една цивилна дума. Даже игрите ни, поговорките ни, загадките ни бяха затворнически. Защото затворниците не са отделен свят, който съществува някъде далеч по затворите. Както е писала Ахматова: „Половината страна влизаше, половината страна лежеше“. Мисля, че именно това наше лагерно съзнание трябваше неминуемо да се сблъска с културата. С цивилизацията, с ускорителя на елементарни частици…
Разбира се… Това е факт.. Бяхме възпитани в особено съветско езичество: че човекът е властелин, венец на творението. И негово право е да върши със света всичко, което си поиска. Формулата на Мичурин беше:
„Не можем да чакаме милост от природата, нашата задача е да си я вземем от нея“. Опит да присадиш на народа онези качества, онези свойства, които той няма. Мечтата за световна революция е мечтата на човека да прекрои и целия заобикалящ го свят. Да прекрои всичко. Да! Имаше един прочут болшевишки лозунг: „С желязна ръка да подкараме човечество към щастието!“. Психологията на насилника. Пещерен материализъм.
Предизвикателство-то на историята и предизвикателството на природата. И

това няма край… Щом се разруши една утопия, на нейно място идва друга.
Сега всички заговориха за Бога. За Бога и за пазара едновременно. Защо не го търсеха в ГУЛАГ, в килиите на трийсет и седма, на партийните събрания през четиресет и осма, когато громяха космополитизма, при Хрушчов,
когато рушаха храмовете? Съвременният подтекст на руското боготърсене е лукав и лъжлив. Бомбардират мирни домове в Чечня, унищожават малкия и горд народ… А в църквите стоят със запалени свещички… Ние можем само с меча… Автомат.„Калашников“ при нас заменя думите. Изгорелите руски танкисти ги събират в Грозни с лопати и вили… Това, което е останало от тях… А тук президентът и неговите генерали се молят. И цялата страна ги гледа по телевизора…
Какво ни трябва? Да отговорим на въпроса: способна ли е руската нация на такова глобално преразглеждане на цялата си история, както се оказаха способни на това след Втората световна война японците?
Германците… Имаме ли достатъчно интелектуално мъжество? За това се мълчи. Говори се за пазар, за ваучери, за чекове… За пореден път оцеляваме, цялата ни енергия отива там. А душата е захвърлена… Човекът пак е сам… Тогава за какво е всичко това? Вашата книга? Моите безсънни нощи? Ако животът е наш, как тогава да драснем клечката кибрит? Тук може да има няколко отговора. Примитивният фатализъм. И може да има велики отговори. Руският човек винаги е искал да вярва в нещо: в железопътната линия, в жабата (тургеневският Базаров), във византизма, в атома… А сега вече и в пазара…
Булгаков казва в „Молиер“: „През целия си живот грешеше. Беше актриса“.
Осъзнаването за греховността на изкуството.
За безнравствеността на неговата природа. За надникването в чуждия живот.
Но то, като серум на заразата, може да стане ваксина срещу чуждия опит.
Чернобил е тема на Достоевски. Опит за оправдаване на човека. А може всичко да е много просто: да влезеш в света на пръсти и да спреш на прага?!
Да се удивиш на този божествен свят… И да живееш така…“
Александър
Ревалски,

историк

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: