Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов
Изтегляне 1.8 Mb. Pdf просмотр
|
| 58 В тълпата, чакаща за свиждане, между две млади напълно еднакви жени стоеше около 55- годишна жена, която ридаеше и мяташе главата си ту на една, ту на друга страна. Младите я успокояваха, но мъката повдигаше гърдите и риданията не спираха. Зад тях стоеше застарял мъж, минал седемдесетте, облечен в сиво палто и сива мека шапка. Той гледаше пред себе си. По лицето му не трепкаше мускул, от време на време помръдваше с раменете, което беше признак на нервно напрежение. Встрани до младите жени чакаше на опашка мъж на зряла възраст, който често пребърсваше очите си и непрекъснато гледаше в двете млади жени, които си приличаха като два стръка цвете, расли на един корен. Търсеше разлика в едната и другата, но не намираше. Избърсваше очите си, за да се убеди в зрителните си способности и пак се вглеждаше в тях - пак същата прилика! Най-после реши да попита и почти шепнешком запита стоящата до него: - Извинете, вие, такава прилика? Да не сте... - младата жена беше наклонила глава към възрастната и не му обърна внимание. Любопитният запита отново пак така тихо, но отговор не последва. Те имаха голяма мъка и просто не го чуваха. Вместо тях отговори мъжът със си- вото палто: - Сестри са, близнета! Внучки са ми! Дъщери са на съдията Гюлгелиев! Аз съм негов баща!.. - Гюлгелиев ли... познавам го! Справедлив и добър, роден за съдия! Да, косите на моми- четата - неговите, очите и високите чела - също! Бащата на Гюлгелиев замълча, погълнат от голямата си мъка, но стоящия до него запита: - Прощавайте, вие, не бяхте ли военен! - Бях - отговори старият. - Беше отдавна, сега съм пенсионер. - Не ме ли познахте, бяхте ми дружинен!.. С вас превзехме Лозенград!.. - Не ви познавам, тогава бях на 43, а сега съм на 76 години! - Ех, време, време! Къде бяхме, а къде се срещаме!.. И моят син е тук, определиха му бесилка!.. От площадката на втория етаж постът извика: - Следващи! Двете млади жени помъкнаха майка си по високите каменни стъпала. Тя усилено ридаеше и един от гвардейците кресна в лицето й: - Стига си врещяла ма, защо не хленчеше кога подписваше присъди? Забраната и въпросът останаха без отговор. Като наближиха килиите на смъртните, една от сестрите обясни на охраната: - Ние сме за свиждане с Гюлгелиев, той е за обесване. 121 - След 11-ия постови обадете се пред килия № 6. - Георги, тежи ли пустата верига?.. Дай я на мен! Дай да ти помогна! Тя хвана с едната ръка веригата над коленете, а с другата го прегърна. Двете дъщери застанаха отстрани на осъдения и си разменяха главата му, като я обсипваха с целувки и сълзи. Осъденият беше спокоен, студен и твърд като мрамор. В очите му нито капка сълза, гласът му спокоен, равен алт. - Стига сълзи, ще има време за това, как са внуците, зетьовете, сватовете, тати, всички? - Добре сме всички, Георги, липсваш ни ти. Внучетата поглеждат през прозореца и очакват да те видят, взели са по една твоя снимка и я показват на всекиго! Очите на осъдения се окъпаха във влага и станаха по-черни. - Не говорете пред децата страшни работи! Говорете им добро! - За какво добро да им говорим? Доброто свърши вече! Тати по цял ден седи затворен в стаята, излиза само за храна, какво прави не знаеме! Страхуваме се да не направи нещо! Деца- та непрестанно питат за теб, кога ще си дойдеш? Обясняваме, че си далече и никой не знае! - Наистина далече! Оттам никой не се връща!.. Ще бъда щастлив да знам, че се разбирате, че сте здрави. Моето се видя, връщане няма! Но знайте, щастлив съм, че ви имам, че между нас винаги е имало разбиране и обич! Който обича, е щастлив! Да мразиш е нещастие! - Тати е тук, след нас ще дойде той, не искаше с нас, нали знаеш, той не обича сълзи, а моите са много евтини! - Радвам се, искам да го видя! - Гюлгелиев, прибирайте се, времето изтече - каза караулът, застана до него и просто го на- тика във вратата. Едвам успяха да си разменят последните целувки. - Гюлгелиев, след свиждане мъката намалява ли или расте? - Расте, господин Ангелов! - Вярно е, след голямата радост от близостта на близките дойде голямата мъка по тях, иначе времето беше ни направило по-малко чувствителни! Гюлгелиев остана до вратите. Той знаеше, че ще има ново свиждане с баща си и го очакваше с нетърпение. Те бяха от ония синове и бащи, чиято обич един към друг не пресъхва. Постовият отново извика името му за свиждане. В коридора застанаха един срещу друг двама мъже - баща и син, прегръдката беше кратка, целувките малко. - Поръчай нещо, Георги! Вместо аз на теб, ти на мен! - Нищо, тати! Желая ви само добро, искам да се разбирате! - Засега сме добре, децата се разбират! -Това ми стига! - Разминаване няма ли? - Няма, нощес всичко ще свърши! - Така ли, както те са решили? - Ние нямаме право да решаваме! Както виждаш - верига! Старият извади от джоба си една източена като бръснач кама. Върхът й беше остър като игла. Той я пусна в джоба му откъм свободната ръка и каза: - Ако имаш сила! Те нямат право да отнемат това, което не са дали! - Благодаря, тате! - времето за свиждане не беше изтекло, двамата се прегърнаха. - Сбогом, сине! - и с бързи стъпки изчезна откъдето беше дошъл. Другият отговори: - Сбогом, тате! - загледа се след тънката и стройна за годините фигура на бащата. Когато го изгуби от очи, той с неподозирана бързина извади камата, опря дръжката на стената и с цялата си сила натисна лявата гръд върху острието. Между тялото и зида остана само дръжката! Там, където беше опорната точка, блесна голямо петно кръв. Гюлгелиев се свлече до зида, от камъните се стичаше рубинена топла кръв. Изтегляне 1.8 Mb. Сподели с приятели:
|