Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

112
Към 11 часа пред огромния затворнически портал се образува дълга и плътна редица от близки на осъдените, идваха майки, бащи, сестри, братя, баби, дядовци, синове и дъщери, съпруги и влюбени - приятелки на неженените.
Триметровата ширина на коридора не беше в състояние да поеме толкова много хора, затова последва втора заповед при всеки осъден да влизат най-много по 4 души наведнъж, като той може да бъде извеждан най-много до 3 пъти!
Тинка погледна свекървата въпросително, старата разбра и каза:
- Тогава нека бъда първо аз с децата, ти после сама!..
Главата на старата стърчеше над другите украсена с корона от бели коси, един кичур от тях висеше над лявото й слепоочие, полюшван от зимния ветрец.
Към втория етаж на затвора водеха широки каменни стъпала с големи неравности по тях, издълбани от подкованите ботуши на охраната и времето. Момчил и Капка хванаха старата за лактите от двете й страни. Освен помощта на децата тя помагаше на левия си крак с бастуна с гуменото топче накрая. Когато се изкачиха на най-горното стъпало, тримата стряха на горната площадка, от която започваше каменният коридор. Те почувстваха умора и отпадналост не толкова от изкачването на стъпалата, а от това, че тази среща е последна със скъпия за тях човек. Бащата и синът завинаги изчезваше от тоя свят. Това беше последната прегръдка на майка и деца!..
- Вие при кого? - запита един груб глас от охраната. Момчил отговори пръв.
- При тати, при полковник Ангелов. - Старата добави:
- При сина ми!.. При полковник Александър Ангелов. - Тя винаги беше се гордяла със званието на сина си и винаги го поставяше пред името му - от първата година на кадетството до тоя последен час от живота му.
- Ей, ефрейтор, отвори килия № 6 и изведи Ангелов! Двамата гвардейци да си отварят очите. Близо до него! Да го предупредят, че при опит за нещо се стреля! - обясни фелдфебелът, който стоеше в началото на коридора.
- Бъдете спокоен, ефрейтор, за спасяване е късно, а до бесилката твърде малко!
Всички смъртни бяха оковани в тежки вериги за ръка и крак. С отварянето на вратата веригата на Ангелов запя, той спускаше крака си отвисоко под тежестта на дебелите халки и каменният коридор поде песента. Тя беше сурова и страшна!
Капка и Момчил оставиха старата, спуснаха се срещу него, Момчил провря три от пръстите на дясната си ръка в халката на височината на коляното и пое тежестта на железата, Капка го обви с ръце и извика колкото сила имаше: „Убийци!.. Свалете веригата от баща ми!.. Той е невинен!.." Тя го притискаше към себе си с две ръце, а той с едната, другата висеше под тежестта на веригата! Момчил вървеше успоредно с него и помагаше, за двама веригата беше лека: Баба Райна разтвори ръце за прегръдка, бастуна падна на каменния под и хлопна зловещо. Тя прегърна сина си, в очите й нямаше сълзи, само с хрипове от много мъка повтаряше:
- Сашо!.. Синко!.. Да бях аз!.. Млад си!.. Децата!... Тинка!... О, боже, мислех, че Христос и апостолите са последните невинни, които умряха, имало още!.. Синът ми!..
- Така е, мамо, не вярвахме и ние, затова трябва да платиме с живота си! Всеки, който не познава комунизма, ще плаща за невежеството си с живот! Това е най-високата цена за най- голямото престъпление! А можеше да бъде друго!.. Това важи за всеки човек, за всяка нация!
- Кажи, синко, поръчай какво да правиме без теб?!
- Не знам, мамо, както знаете и както можете! Разбирайте се с Тинка и гледайте децата!
Желая да са добри граждани!..
- Искаш да кажеш добри слуги на лоши чорбаджии?
- Човек трябва сам да преценява, да отсява лошото от доброто! За нас тая нощ ще свърши животът, ще свърши светът! До последния си дъх ще бъда с вас, а после една кошница кости и шепа пръст!
След този диалог в очите на старата блеснаха две сълзи и тя ги остави така, стискаше ръцете на сина си и каза:
- Поръчай нещо на децата!
- Да бъдат добри българи, деца и внуци! Да се трудят, да бъдат пестеливи, да не забравят, че са брат и сестра! -Капка целуна свободната ръка на баща си, като я обля със сълзи, Момчил

113
споделяше тежестта на веригата и двамата казаха едновременно:
- Обещаваме, татко!..
Определеното време изтече и гвардеецът с червената лента на ръката предупреди:
- Ей, вие там, стига гевизлъци! Времето изтече, осъденият, прибирай се!
Баба Райна и Капка целуваха поривисто страните му, главата минаваше от ръка в ръка.
Гвардеецът ги раздели насила, притиснати една до друга, с много мъка в сърцата, която беше изкривила лицата в тъжни гримаси. Капка и баба Райна тръгнаха обратно, внучката притискаше до себе си лявата ръка на бабата, от дясната я подпираше бастунът с гуменото топче и съскаше по каменния под.
- Хайде и ти бе, фашистко копеле, върви си! - скара се гвардеецът на Момчил.
- Батко, искам да помогна на тати само до килията!..
- Не го жали, щом е носил сабя, нека носи верига на ръцете и въже на шията!
Ангелов изчезна зад вратите на килия № 6, като стискаше зъби от болка в сърцето.
Прегръдката на Момчил беше последната наслада от синовна близост!.. Последната прегръдка на баща и син!.. Между тях висеше като страшна прокоба студената верига. Коравата душа на стария войн прокънтя като струна на стара арфа, от средата на килията той се провикна:
- Момчиле, синко, сбогом!..
Момчето не го чу, то догонваше бабата и Капка.
Голямата мъка на Ангелов се предаде и на другите. Всички мълчаха, по челюстите пулсира- ха мускули от емоционална възбуда. Гледаха се, движеха се из килията, но мълчаха като нас- тръхнали вълци.
Момчил тичаше към изхода със замрежени от сълзи очи, блъсна се в едър човек с пагони на фелдфебел и без да обмисля, каза механически:
- Чичко, прощавай, имам една молба?
- Кажи, момче?
- Тати е с верига, а тя тежи! Ще има още две свиждания, може ли да остана!.. Да помагам на тежестта на веригата!..
Фелдфебелът (Фелдфебелът се казваше Васил Иванов от с. Ошане. Спечелил доверието

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: