Цветана Генчева, превод от английски

Тази мисъл ме уплаши до смърт, тъй като можех да остана без работа. Не можех да си позволя да остана без работа. Трябваше да повдигна един много деликатен въпрос пред Лев. Това бе въпросът да се изнеса.
Сутрин ходех тайно у Настася и си търсех дом. Имаше няколко добри възможности, но не бях спестила достатъчно за шест седмици и нямаше как да похарча наведнъж всичките си пари. Трябваха ми поне две или три седмици, за да имам някаква увереност. Не исках да вземам заем от Лев. Той ме издържаше, откакто ме откри и аз започвах да мисля, че му дотежавам.
Дяволите да я вземат Аника и думите ѝ от тази сутрин!
Не можех да си ги избия от главата.
С Лев тъкмо се разделихме в „Кървящи сърца“, за да се заеме всеки със задачите си, когато Нас ме спря, преди да вляза зад бара.
– Какво си направила с брат ми? – това беше обвинение.
Сбърчих чело.
– Какво имаш предвид?
Тя се обърна и го посочи. После се наведе към мен.
– Той е с дънки – прошепна Нас. Поклати глава и се ококори. – Какво става, мамка му?
А, това ли било? Завъртях очи.
– Аз го помолих да си ги облече. Никога не съм го виждала с дънки.
Не му ли стоят страхотно? Така изглежда много по-достъпен. –
Обърнах се, за да го погледна и в същия момент и той се обърна към мен. Усмихнах се, вдигнах ръка и помахах срамежливо. – Какво дупе само! Оххх.
Лев ми намигна.
Дяволите да го вземат, намигна ми.
И стомахът ме присви.
– Ужас – измърмори Нас, но гласът ѝ стана по-нежен. – Не мога да повярвам, че го виждам с дънки. Не знам какво правиш с него, но не спирай. Той се отпусна страшно много, откакто ти се появи, кукличке.
Бях твърде тъжна, за да осъзная, че ми е направила страхотен комплимент. Вместо това се нацупих.

– Той каза, че тази вечер ще ме целуне. – Погледнах я. – Но все още не го е направил. А толкова искам, че направо ме боли.
Нас се ококори.
– Ще се престоря, че не говорим за брат ми и ще ти кажа, че ако искаш нещо, трябва да се пребориш, за да го имаш. – Тя се облегна на бара. – Правилата са такива.
Погледнах я с отворена уста.
– Правила ли? Защо не знам нищо за това?
Нас сви рамене.
– Била си бездомна. Не мисля, че бездомните следват същите правила.
Зацъках с език и захапах палеца си.
– По дяволите да върви времето, когато бях бездомна.
Нас ме сръчка и се разсмя. Харесваше ми, когато се шегува така.
Действаше ми успокояващо. Чувствах се толкова нормална да имам приятелка, с която да се шегувам, но същевременно ми се струваше чуждо.
Отидох при Бърди зад бара, прегърнах я бързо вместо поздрав и се заехме с работата. Скоро след това Тухлата ми каза, че Саша искал да ме види в офиса си.
Притеснявах се от Саша. Той винаги изглеждаше така, сякаш има скрит мотив. Може би другите не забелязваха, но аз познавах мнозина като него на улицата и ги забелязвах отдалече.
Почуках, преди да вляза.
– Искал си да ме видиш.
Беше застанал отстрани на бюрото и преглеждаше някакви документи. Беше с черен костюм, шит по поръчка, и бяла риза. Саша беше висок и аз бях сигурна, че онова, което се крие под костюма, е почти съвършено, както при Лев. Тъмнокестенявата му коса стърчеше нагоре, студените му кафяви очи ме пронизаха.
– Затвори вратата.
Щеше да бъде красив, ако се усмихнеше.
Не се сдържах. Сарказмът беше езикът, на който разговарях със
Саша.

– Добре, господине. Да, капитане, да, господине.
Затворих вратата и седнах на стола за гости.
Саша заобиколи масата и се настани зад бюрото. Погледна ме в очите.
– Минаха шест седмици.
Кимнах.
– Точно така.
Той наклони леко глава и зачака. Когато разбра, че няма да кажа нищо, вдигна ръце.
– Не мислиш ли, че е време да продължиш по пътя си?
Сърцето ми се сви с три размера. Гърлото ми се стегна от нахлулата паника. Най-сетне заговорих с разтреперан глас.
– Не знаех, че мястото ми тук е временно.
– Не е – отвърна той напълно спокойно. – Само че, казано между нас,
винаги е било така. – Погледът му ме пронизваше. – Ти го знаеше. –
Продължи да оглежда лицето ми и не остана никак доволен от видяното. Въздъхна с раздразнение. – Не го знаеше.
Поклатих глава.
Саша се отпусна назад на стола си и той изпъшка под тежестта му.
– Лев харесва красиви момичета. – Вдигнах рязко очи. – Има и допълнителни точки, ако са увредени. – Саша разкриви устни. – Като теб.
– Не съм увредена – прошепнах.
Тогава той се усмихна, но грубо, жестоко.
– Ти си красиво момиче, Мина. Само че изборът на Лев на жени не лъже. Може и да не си увредена, но си долно качество.
Нарочно и ненужно се държеше така безчувствено. Само това знаех за Саша. Гадни погледи и жестоки подмятания. Това ме смачкваше емоционално. А беше гадно, защото най-сетне бях попаднала на добро място.
– Защо се държиш толкова отвратително с мен?
Когато чу въпроса ми, той сбърчи объркано чело.
– Не си ме разбрала, Мина. Не съм отвратителен. Просто съм честен.
Понякога от истината боли.

Самоуважението ми претърпя тежък удар. Бях готова да избухна в сълзи при това унижение.
– Значи съм уволнена.
– Не – отвърна искрено той. – Не. Не си уволнена. Но ще ни напуснеш. Ти сама напусни. Ще заминеш далече и ще оставиш брат ми на мира.
Не, нямаше да го направя.
– Не, няма да го направя.
Саша въздъхна дълго, бавно.
– Знам, че между вас има някакъв флирт. Много симпатично. Само че той няма нужда от теб в момента.
– Кой си ти, че да го кажеш? Може би трябва да го попиташ от какво има нужда.
Саша се намръщи.
– Изслушай ме. Ирина ще те разкъса на парченца, момиченце. Тя не иска Лев, но не иска и никой друг да го има. Целта в живота ѝ е да го прави нещастен. Докато ти си на сцената, той никога няма да си върне
Лидия. Или действаме по нейния начин, или няма друг начин.
– Не ти вярвам – заявих, въпреки че част от мен бе сигурна, че казва истината.
Саша поклати глава.
– Не исках да те обидя. Струваш ми се от жените, които биха се обидили от подобно предложение, но нищо. – Подаде ми чек. – Сто хиляди. Заплатата ти за две години. Ще можеш да се установиш, да си намериш нова работа и апартамент някъде далече.
Знаеше какво ще стане. Как можеше да не знае? Взех чека и го скъсах през средата.
Както бях кипнала, станах и тръгнах към вратата, но спрях, преди да я отворя.
– Как се чувстваш, Саша? Как се чувстваш, след като бездомницата,
жената, която няма нищо, отказва да вземе парите ти? – Изгледах го отгоре до долу и поклатих глава с отвращение. – Брат ти е десет пъти по-достоен мъж, отколкото ти някога ще бъдеш и ако искаш да се махна, ще трябва да ме извлечеш оттук в чувал за трупове.

Той се ухили, развеселен от неочакваното ми изявление.
– Спокойно, усойнице. Няма да се наложи.
Вирнах нос.
– Това ли е всичко, господин Леоков?
Той замахна с ръка.
– Това е всичко.
***
Беше ми трудно да се съсредоточа след намесата на Саша в отношенията ми с брат му. Това по какъв начин му влизаше в работата? Онова, което се случваше между нас с Лев, трябваше да си остане между нас двамата. Изобщо не го засягаше.
Към края на вечерта двете с Бърди поставихме мръсните чаши на подноси и ги отнесохме отзад, за да ги подредим в индустриалната съдомиялна. Избърсахме плотовете, вдигнахме подложките против плъзгане, за да могат да минат чистачите, които идваха, след като ние си тръгнем. Побъбрихме малко и зачакахме останалите да приключат,
за да излезем като група.
Аника изчезна по едно време и аз не я видях повече. Предположих,
че се е разболяла.
Двете с Бърди си приказвахме. Тъкмо се смеех на нещо, което тя каза, когато чух глас.
– Мина?
Лев беше застанал зад мен. Усмихнах му се.
– Може ли за секунда, сладурче.
Бърди продължи разказа си и аз слушах внимателно.
– Мина?
Обърнах се и сбърчих нос.
– Чакай малко, Лев. Историята е към края си.
Бърди ме отведе до кресчендото на разказа си и двете се заляхме от смях. След това изписках, когато най-неочаквано бях вдигната от земята и дупето ми се озова на бара.
Бързо разбрах, че ако Лев иска да привлече вниманието ти, той се бори за него. Примигах и го погледнах. Ръцете му бяха от двете

страни на бедрата ми.
– Здрасти.
Той се намръщи.
– Здравей.
Едва тогава забелязах, че нещо не е наред и сърцето ми се сви.
– Какво става?
Той тръсна глава и заговори през стиснати зъби.
– Главоболие. Искам да си тръгнем веднага.
– Добре. – Вдигнах ръка и докоснах леко врата му, а с другата притиснах челото. Беше малко топъл. – Може ли преди това да пробвам нещо. – Прокарах пръсти през косата му и с палци започнах да описвам кръгчета на слепоочията му. Лев изпъшка. Когато прецених, че може да издържи на още натиск, натиснах повече. Той затвори очи и разтвори устни, докато го масажирах.
Без предупреждение пристъпи по-близо, намръщи се и се настани между коленете ми, плъзна ръце на кръста ми и отпусна глава на гърдите ми. Простена, докато продължавах с масажа.
Жадно привлече вниманието ми и аз се насладих на всеки момент.
Харесваше ми, че взема от мен онова, от което има нужда.
Обсипах с целувки косата му и се притиснах към него, обвих кръста му с крака. След петминутен масаж отдръпнах ръце от слепоочията му и го прегърнах през раменете; опитах се да не мисля, че слабините му са толкова близо до моето най-чувствително място.
Останахме така още дълго, просто се наслаждавахме на топлината,
която бликаше от нас.
После Лев вдигна глава. Все още ме прегръщаше. Очите му бяха сънени, косата рошава и аз усетих, че не мога да чакам повече. Беше настъпил съвършеният момент.
– По-добре ли си?
Той изръмжа, но кимна.
Усмихнах се, притиснах бузите му с длани.
– По-добре.
Привлякох го към себе си, посрещнах го и притиснах устни към неговите в нежна, но дълбока целувка.

Ръцете около мен ме притиснаха, привлякоха ме по-близо. Местата на желание се притиснаха.
Простенах, плъзнах ръце около врата му, притиснах се в тялото му,
защото имах нужда от повече. Виеше ми се свят. Това беше целувката,
на която се надявах и дори повече. Това бе Лев в най-чист вид.
Той вдигна ръка, стисна брадичката ми с палец и показалец и повдигна главата ми, за да поеме по-добре устните ми. Езикът му,
топъл и сладък, се плъзна в устата ми и срещна моя за прекрасен поздрав.
Тогава прозвуча просвирване, последвано от подвиквания и кикот.
Откъснахме се един от друг и видяхме, че почти всички ни наблюдават и се подсмихват на частното шоу. Включително и Аника.
Тя бе готова да избухне в сълзи.
Бузите ми пламнаха, зарових лице в яката на Лев и изпъшках от неудобство. Гърдите му се тресяха от нещо, което, изглежда, беше безмълвен смях, когато прокара големите си ръце по гърба ми, за да ме успокои. Все пак Лев не се смееше.
По дяволите, той почти не се усмихваше.
– Може ли да се прибираме? – прошепнах до ризата му.
Силните ръце на кръста ми ме повдигнаха и свалиха на земята и аз прегърнах Лев през кръста, все още смутена. Тръгнахме към колата и тъкмо казвахме довиждане на останалите, когато някой се показа от сенките.
Лев ме изтласка грубо зад себе си и това ме уплаши.
– Ларедо – изръмжа той.
Саша се втурна напред, бръкна в джоба си и извади пистолет. Аз се ококорих.
– Много си нагъл, старче – излая Саша.
Дотича и Вик, както винаги умиротворител, и постави ръка пред
Саша.
– Прибери това. Ще вземеш да убиеш някого.
Нас се приближи и застана до мен. Вдигна брадичка към човека,
спрял пред автомобила на Лев.
– Здравей, чичо Ларедо.

По-възрастният мъж ѝ се усмихна.
– Отдавна не си ме наричала така, Настася. – Изглеждаше тъжен. –
Липсваше ми. – Погледна и Саша, и Лев. – Всички вие ми липсвахте.
Надникнах иззад Лев, за да погледна мъжа, когото нарекоха Ларедо,
и от начина, по който той ме наблюдаваше, разбрах, че проявява към мен същия интерес, какъвто и аз към него. Когато погледите ни се срещнаха, аз се скрих отново зад широкия гръб на Лев, преди да се разсъскам към Нас.
– Ларедо ти е чичо?
– По брак – обясни тя. – Беше женен за сестрата на татко, леля
Алина. Тя почина млада. – Нас се ухили, но малко пресилено. – След това имаше връзка с майка ми.
Надникнах иззад гърба на Лев, ахнах и заговорих на господина.
– Наистина ли? Това не е гот!
Той сви немощно рамене.
– И двамата бяхме самотни. – Ларедо погледна Нас. – Ако си спомняш, аз бях този, който сложи край на връзката и повдигна въпроса пред баща ти. – Той поклати глава. – Не съм искал да нараня никого. Талия беше до мен в най-тъжното време в живота ми. И
двамата се възползвахме от вниманието, а след това искрено съжалявахме. Най-вече майка ти.
Пристъпих напред и застанах до Лев.
– Тя е била ужасна жена.
Ларедо погледна към Лев и кимна, без да крие състраданието си.
– Да. Имаше много проблеми.
Саша беше свалил пистолета, но все още го стискаше в ръка.
– Мама му стара. Обичайно събиране на семейството – подсмихна се той. – Казвай какво искаш.
Ларедо вдигна ръка и ме посочи.
– Да видя нея.
Мамка му. Той знаеше. Стиснах ръката на Лев.
– Извинявам се. Няма да се повтори.
Лев, който мислеше като мен, стисна здраво ръката ми.

– Идеята не беше нейна. Ти ни крадеш клиентите. Трябваше да знаем срещу какво се изправяме. Ако имаш проблем, обърни се към мен.
Тогава Ларедо се изсмя.
– Ясно. Това значи си правила в „Афродита“. – Той пристъпи напред,
но Лев ме избута назад. Ларедо поклати глава и се усмихна. –
Съжалявам. Това е просто сюрреалистично. – След това се обърна към мен. – Много приличаш на човек, когото познавах навремето.
– Аз не ви познавам.
Той въздъхна мрачно.
– Сигурно. – След това ме погледна, погледна ме внимателно. –
Сякаш виждам призрак – прошепна. Изненадах се, когато в очите му се появи отнесено изражение. – Клара – продължи да шепне Ларедо.
Дробовете ми се стегнаха.
Мама.
Той е познавал мама.
Нас остана не по-малко шокирана от мен.
– Мина, това не е ли името на майка ти?
Кимнах и погледнах удивеното, но изпълнено с надежда лице.
– Да. Мама се казваше Клара.
Ларедо пристъпи напред под светлината на уличната лампа и аз имах възможност да го огледам. Беше среден на ръст. Не много привлекателен, но усмивката му беше очарователна. Имаше кафяви очи, обикновена кестенява коса, късо подстригана. Беше облечен с хубав костюм и имаше златен зъб от долната дясна страна, който се виждаше всеки път, когато се усмихне.
Погледна ме в очите и заговори искрено.
– Много обичах майка ти. Тя беше всичко за мен. Щяхме да се оженим няколко години след като моята Алина почина, но… –
Поклати глава.
Лев зададе въпроса, който не му даваше мира, откакто споменаха майка му.
– Да не би да искаш да кажеш, че си бащата на Мина?
– Връзва се – измърмори с раздразнение Саша.
Ларедо се разсмя, но поклати глава.

– Не. – Погледна ме в очите и не скри тъгата си. – Но исках да бъда.
Бях готов да дам какво ли не, за да съм ти баща.
Гърлото ми беше пресъхнало. Горях от жажда. Облизах устни.
– А в-вие знаете ли кой е баща ми? – заекнах.
Той се усмихна и заприлича на непослушен ученик, който се кани да направи някой номер.
– Стига. – Бръкна в джоба си и извади визитка. – Стига. Нито дума повече, докато не се съгласиш да вечеряш с мен.
Лев изръмжа и ме привлече до себе си.
Ларедо повдигна вежди, когато ми подаде визитката. Протегнах ръка и я дръпнах нетърпеливо. Той се подсмихна.
– Избрала си правилния брат, Мина. Лев е добро момче. Саша… –
Той сви рамене. – Не го познавам. Мислех, че го познавам, но… –
Ларедо погледна гневния брат. – Не, не го познавам. Вече не.
Пристъпи пред Настася и ѝ се усмихна бащински.
– Моята красавица ми липсва. Може ли прегръдка?
Тя изглеждаше така, сякаш бе готова да даде дясната си ръка, за да се хвърли в прегръдките му, но се прояви като непреклонна – наведе глава и я поклати.
– Значи не може? – Ларедо изглеждаше разочарован, въпреки това се усмихна. – Може би следващия път.
Пое свободната ми ръка и я целуна, преди да се отправи към улицата. След няколко крачки се обърна и щракна с пръсти.
– Чакай, забравих. – Всички чакахме да чуем какво иска да каже.
Нямах представа, че това ще промени живота ми завинаги. Той се усмихна широко, щастливо. – Има един човек, с когото трябва да се запознаеш. Надявам се да си промениш мнението и да дойдеш да ни видиш.
Бях объркана.
– Кого да видя?
Усмивката му стана по-нежна.
– Брат си, разбира се.
Доволен от озадаченото ми мълчание, Ларедо се обърна и се отдалечи доволно, без да има представа, че светът се срина под

Б
краката ми и ме всмука във водовъртеж от бял шум.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: