ПОНЯТИЕТО ЗА ПРИТЕЖАНИЕ У ЕКХАРТ

79
мисли така, след като главният му стремеж е бил да просвети необразованите и след като самият той е притежавал огромна ерудиция и знания, които никога не се е опитвал да крие или да омаловажава?
Схващането на Екхарт за пълното незнание има връзка с разликата между притежаването на знания и акта на познанието, т.е.
проникването до същността на нещата и следователно до причините,
които ги пораждат Екхарт прави ясно разграничение между дадена мисъл и процеса на мислене. Той подчертава, че е по-добре да познаеш Бога, отколкото да го обичаш: „Любовта трябва да е свързана с желание и с цел, докато познаниетопо-скоро сваля [всички обвивки]
и е безкористно. В голотата си то се устремява към Бога, за да се докосне до него и да го познае“ (Блакни, 27; автентичността на текста е оспорвана от Квинт).
На друго ниво обаче (а трябва да се има предвид, че Екхарт говори на няколко нива) отива много по-далеч. Той пише:
„По друг случай казахме, дето човек трябва да живее така, че да не живее нито за самия себе си, нито за истината, нито за Бога. Сега пък ще го речем по друг начин и даже ще стигнем още по-далеч:
човекът, който иска да има тая именно бедност, трябва да живее така,
че и да не знае, дето не живее, нито за себе си, нито за истината, нито за бога. Той по-скоро трябва да е така празен откъм всякакво знание,
че да не знае, да не разбира и да не усеща, дето Бог живее в него; нещо повече — той трябва да е празен откъм всяко познание, което живее в него. Защото, когато човек все още е бил във вечната Божия същност, в него не е живяло нищо друго; онова, дето е живяло в него там, е бил той самият Затова и твърдим, че човек трябва да е така свободен от собственото си знание, както е бил, когато още го е нямало, и да остави Бога да върши каквото желае, пък той да остане празен.“
[3]
(Блакни, 28; Квинт Д В., 52; Квинт Д. П. Т, 32;)
[4]
За да разберем позицията на Екхарт, трябва да вникнем в истинския смисъл на тези думи. Когато казва, че „човек трябва да е празен откъм всякакво знание за себе си“, той няма предвид човек да забрави онова, което знае, а изобщо да забрави какво знае. С други думи, на знанието си не трябва да гледаме като на собственост, в която намираме сигурност и която ни дава чувство за идентичност; не трябва да се „възгордяваме“ със знанията си или да се вкопчваме в тях,

80
или да ламтим за тях. Познанието не трябва да се превърне в догма,
която ни поробва. Всичко това се отнася до притежателния модус. В
битийния модус знанието не е нищо друго, освен проникващата активност на мисълта и никога не води до застой, чиято цел е сигурността. Екхарт продължава:
„Какво значи човек нищо да не притежава? Сега много внимавайте! Често съм казвал, пък и велики учители го потвърждават:
човек трябва да е свободен от всички неща и от всички дела, външни,
пък и вътрешни, за да бъде наистина обиталището, в което Бог да може да действа. Сега ще кажа друго. Ако е тъй, човек е празен откъм всички неща, откъм твари и откъм себе си, но и откъм Бога, ако все пак е така, че Бог намира в човека място за действията си, то ние твърдим: Додето това [място] все още го има в човека, той не е беден в най-буквалния смисъл на тази дума. Защото в делата си Бог не се стреми към това, че човек да има в себе си място, дето Бог да може да действа; напротив, бедност по дух е налице само тогава, когато човек е тъй празен и откъм Бог, и откъм делата му, че Бог, ако поиска да действа в душата, сам става мястото, в което да действа — и то става това място с охота…“
[5]
. „И тъй, казваме, че човек трябва да е толкова беден, че да не е място и да няма в себе си място, където Бог да действа. Оставянето на такова място би означавало да се запазят различията. Затова моля Бога да ме освободи от Бога“ (Блакни, 230–
231),
Екхарт не би могъл по-радикално да изрази схващането си за непритежанието. Най-напред трябва да се освободим от вещите и от постъпките си. Това не означава, че не трябва нищо да притежаваме и нищо да не правим. Означава, че не трябва да сме привързани,
зависими, приковани към онова, което притежаваме и което имаме,
ще рече — и към Бога.
Екхарт разглежда проблемите на притежанието на друго равнище, когато анализира връзката между собствеността и свободата.
Човешката свобода е ограничена от степента, в която сме привързани към вещите, към работата си и накрая към собственото си Аз. Като сме привързани към собственото си Аз (Квинт превежда оригиналната среднонемска дума Eigenschaft като Ich-bindung или Ich-sucht,
„егоцентричност“ или „егомания“), ние стоим на собствения си път,
дейността ни е безплодна и ние не се реализираме пълноценно (Квинт

81
Д. П. Т, Увод, с. 29). Според мен Д. Мийт има право в твърдението си,
че свободата като условие за истинска продуктивност не е нищо друго,
освен отказ от собственото Аз, тъй като любовта според Апостол
Павел е освободена от всякаква егоцентричност Свободата, разбирана като разкрепостеност, като отсъствие на желание да трупаш вещи и привързаност към собственото Аз, е условието за любов и творческо битие. Целта на човека според Екхарт, е да се отърве от веригите на привързаността към собственото Аз, от егоцентризма, с други думи —
от притежателния модус, за да постигне пълноценно битие. Не съм открил никой друг автор, чиито схващания за природата на притежателната ориентация у Екхарт да са толкова сходни с моето разбиране, както идеите, изразени от Мийт (1971). Доколкото разбирам, той говори за „собственическата структура на хората“
(Besitzstruktur des Menschen) по същия начин, по който аз говоря за
„притежателния модус“, или за „притежателната структура на съществуване“.
Той споменава марксисткото понятие
„експроприация“, когато говори за преодоляването на вътрешната собственическа структура на даден човек, и добавя, че това е най- радикалната форма на експроприация.
При притежателната ориентация от значение са не толкова различните обекти на притежание, а цялостната нагласа. Абсолютно всичко може да стане обект на желание: вещите, които ползваме във всекидневието, недвижимите имоти, ритуалите, добрите дела,
познанието и мислите. Без сами по себе си да са „зло“, те стават зло,
когато се вкопчваме в тях, когато се превърнат във вериги, които ограничават свободата ни и пречат на самореализацията ни.
[1]
Превод: Цочо Бояджиев.
↑
[2]
Превод: Цочо Бояджиев.
↑
[3]
Блакни използва главно „Б“ за Бог, когато Екхарт има предвид Божествената същност, и малко „б“, когато Екхарт говори за библейския бог на сътворението. — Бел. а.
↑
[4]
Превод: Цочо Бояджиев.
↑
[5]
Превод: Цочо Бояджиев.
↑

82

Изтегляне 1.87 Mb.

Сподели с приятели: