15
(напр. определението, което Тома Аквински дава на понятието
„справедлива цена“); и въпреки това икономическото поведение е запазвало
човешките си измерения и е оставало подчинено на ценностите на хуманистичната етика. Постепенно през XVIII в.
капитализмът претърпява радикална промяна, вследствие на което икономическото поведение се отделя от етиката и човешките ценности. В действителност икономическият механизъм е бил разглеждан
като самостоятелна същност, независима от човешките потребности и човешката воля. Смятан е бил за система, която функционира от само себе си, подчинявайки се на собствени закони.
Мизерното положение на работниците, както и разоряването на все по-голям брой малки предприятия за сметка на разрастването на корпорациите се приемало за икономическа необходимост, за което
наистина може да се съжалява, но което трябва да се приеме като неизбежно следствие на природен закон.
Развитието на икономическата система вече не се определяло от това
кое е полезно за човека, а от това
кое е полезно за развитието насистемата. Правени са опити да се прикрие остротата на конфликта с предположения от рода на: онова, което е полезно за развитието на системата (или дори на една-единствена голяма корпорация) е полезно и за хората. Последното било подкрепяно със спомагателни тълкувания от рода на:
качествата, които системата изисква от хората
— егоизъм, себелюбие и алчност — са вродени у човека; следователно те са породени не толкова от системата, а от човешката природа.
Обществата, в които не били толерираш егоизмът, себелюбието и алчността, се възприемали като „примитивни“, а представителите им
— като „недоразвити“. Хората не били в състояние да разберат, че тези черти не са резултат на природни дадености, които обуславят съществуването на индустриалното общество, а са
продукт на социалните условия.
Не е маловажен и друг фактор: отношението на хората към природата постепенно става дълбоко враждебно. Бидейки „каприз на природата“, човекът, който поради самите условия на съществуванието си, е част от природата и в същото време благодарение на разума си се възвисява над нея, се опитва да реши екзистенциалния си проблем, като се отказва от месианската мечта за хармония с природата и я покорява, като я изменя с оглед на целите
16
си, като това покоряване все повече заприличва на унищожаване.
Завоевателният и
враждебен дух, от който са обсебени хората, ги прави слепи за близката реалност, че природните ресурси са ограничени и в края на краищата ще се изчерпят, и самата природа отмъщава на човека за хищното му отношение към нея.
По този начин в индустриалното общество се заражда презрението към природата — а също към всичко, което не
е произведено от машина, и към всички, които не произвеждат машини
(по принцип това са хората, които не принадлежат към бялата раса,
макар напоследък да се прави изключение за Япония и Китай). Днес хората все по-силно ги
тегли към механичното, към мощната машина,
към безжизненото, а оттам — към унищожението.