Да имаш или да бъдеш — Дилемата на човешкия избор

144
Както точно отбелязва Алфонс Ауер, идеята на Тома Аквински за авторитета, неподчинението и греха е хуманистична: т.е. грехът не е в неподчинението пред ирационална власт, а в нарушаването на човешкото благополучие
[1]
. Затова Аквински заявява: „Ние не можем да оскърбим Бог, освен когато действаме срещу собственото си благо.“
За да разберем правилно позицията на Тома Аквински, трябва да имаме предвид, че за него човешкото благо (bonum humanum) не се определя нито от произволни, чисто субективни желания, нито от инстинктивни желания („природни“, „естествени“ ако заимстваме термина от стоиците), нито пък от случайното благоволение свише.
Благото се определя от рационалното разбиране на човешката природа и на нормите, произтичащи от нея, които допринасят за оптималното ни развитие и благополучие. (Трябва да се подчертае, че като смирен син на църквата и крепител на съществуващия обществен ред срещу сектите Тома Аквински не е могъл да бъде истински представител на неавторитарната етика; фактът, че употребява думата „неподчинение“
за двата типа непослушание, показва, че се мъчи да прикрие вътрешната противоречивост на позицията си.)
Грехът като неподчинение е част от авторитарната структура,
т.е. от притежателния модус, докато значението му е съвсем различно в неавторитарната структура, която се основава на битийния
модус. Това друго значение се съдържа и в библейската притча за
Грехопадението и може лесно да се разбере при по-различното й тълкуване. Бог пуснал човека в Едемската градина и го предупредил да не вкусва нито от плодовете на Дървото на живота, нито на
Дървото на познанието на доброто и злото. Като видял, че „не е добро за човека да бъде сам“, Бог създал жената. Мъжът и жената трябвало да бъдат една плът. И двамата били голи „и не се срамували“. Това твърдение обикновено се интерпретира, като се изхожда от традиционните възгледи за сексуалните нрави, според които мъжът и жената трябва да се срамуват, ако гениталиите им са открити. Текстът в Библията обаче едва ли иска да каже само това. В твърдението се открива и по-дълбок смисъл, според който, макар че мъжът и жената се виждат в цялата си голота, те не изпитват срам — а и не могат да го сторят, — защото не се възприемат като различни, отделни индивиди,
а като „една плът“.

145
Това изначално за човешкия род положение коренно се променя след Грехопадението, когато мъжът и жената стават истински хора, т.е.
надарени с разум, способни да познаят доброто и злото, взаимно възприемащи се като отделни същества, съзнаващи, че е нарушено първородното им единство и че са станали чужди. Те са сродни души и въпреки това се чувстват разделени, отдалечени. Най-големият срам е да се изправят „голи“ един срещу друг и да усетят взаимното отчуждение, невероятната пропаст, която ги разделя. „Направиха си препаски“,опитвайки се да избягнат цялата пълнота на човешките отношения, като скрият голотата си, в която са се видели вече. Срамът,
както и вината обаче не могат да се скрият зад смокинов лист Те не се сближават и в любовта. Дори да са се пожелали плътски, физическата близост не заличава отчуждението между тях. Отсъствието на обич помежду им проличава в отношението им един към друг: Ева дори не се опитва да зашити Адам, а Адам избягва наказанието, като обвинява за всичко Ева. Какъв е грехът, извършен от тях? Че се изправят един срещу друг като разделени, изолирани, егоистични човешки същества,
които не могат да преодолеят разединението си дори чрез акта на любовния съюз. Този грях е заложен в самото човешко съществуване.
Като се има предвид, че сме лишени от изначалната хармония с природата — така характерна за животните, чийто живот се ръководи от вродени инстинкти, — макар и надарени с разум и самосъзнание,
ние се чувстваме изолирани от всяко друго човешко същество. В
католическата теология това състояние на съществуване в пълно разединение и отчуждение, непреодолимо и чрез любовта, се нарича
„Ад“. За нас то е непоносимо. Трябва да преодолеем мъчението на пълната изолираност по някакъв начин: като се подчиняваме или като властваме, или като се опитваме да заглушим гласа на разума и съзнанието. Тези начини имат обаче ефект само за момента и затварят пътя към истинското решение на проблема. Има само един начин да се спасим от този ад — като се освободим от затвора на своята егоцентричност и постигнем единение със света. Ако основният грях е егоцентричното разединение, в любовния акт грехът би трябвало да се изкупва. Самата дума за „изкупление“ (atonement) изразява тази идея,
защото етимологично произхожда от средноанглийската дума
„atonement“, която означава „единение, сливане, обединение“. Тъй като грехът на разединението не е акт на неподчинение, той не трябва

146
да се опрощава, а да се лекува. В случая може да помогне единствено любовта, а не прилагането на наказание.
В частен разговор Райнер Функ сподели с мен, че идеята за греха като разединение се споделя и от някои от отците на Църквата,
които подкрепят неавторитарното схващане на Иисус за греха и предлагат примери (заимствани от Анри дьо Любак). Според Ориген:
„Където властва грехът, там е разделението, но където властва добродетелността, там са единството и единението.“ А според
Максим Изповедник, в резултат на греха на Адам, човешкият род,
„който би трябвало да е едно хармонично цяло, а не съпътстван от конфликти за моето и твоето, се е превърнал в прашен облак от индивиди“. Сходни мисли за разрушаване на изначалното единство могат да се открият и в трудовете на Св. Августин, и както проф. Ауер припомня, в учението на Тома Аквински. Дьо Любак обобщава: „Като дейност за «възстановяване» (Wederherstellung), фактът на спасението изглежда необходим за възвръщане на изгубеното единство, за възстановяване на свръхестественото единение с Бога и същевременно за обединението между хората“ (Преводът мой; виж също „Идеята за греха и разкаянието“ в „Ще бъдете като богове“ — You Shall Be as
Gods, където подробно анализирам проблема за греха).
И така в заключение можем да кажем, че при притежателния модус, респективно при авторитарната структура, грехът е неподчинение и единственият път да се избавиш от него е разкаянието → наказанието → подновеното подчинение. При битийния модус, т.е. при неавторитарната структура, грехът е колебаещо се отчуждение, което се превъзмогва чрез пълно разкрепостяване на разума, любов и изкупление чрез единение.
В крайна сметка притчата за Грехопадението наистина може да се тълкува двояко, защото самата библейска история е смес от авторитарни и способстващи освобождението на човека елементи.
Сами по себе си обаче двете понятия за грях — неподчинението и отчуждението — са диаметрално противоположни.
Изглежда, че историята за Вавилонската кула, разказана в
Стария завет, съдържа същата идея. Човешкият род е достигнал състояние на единство, символизирано от факта, че цялото човечество говори на един език. Поради стремежа си да властват и страстното си желание да притежават величествената кула, хората разрушават

147
своето единство и се разединяват Историята за Вавилонската кула в известен смисъл е второто Грехопадение, грехът на древното човечество. Разказът се усложнява и от страха на Бога заради единството на хората и произтичащата от него мощ. „И рече Господ:
ето, един народ са, и всички имат един език, а какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят;
нека слезем и смесим тъй езиците им, че един да не разбира езика на другия“ (Битие 11:6-7). Разбира се, същият момент съществува и в притчата за Грехопадението. Там Бог се бои от силата, която мъжът и жената ще придобият, ако вкусят от плодовете на Дървото на живота и на Дървото на познанието.
[1]
Непубликуваната още книга на проф. Ауер за автономността на етиката у Тома Аквински, която благодарение на автора можах да прочета в ръкопис, спомага за разбиране етическата система на Тома
Аквински. Много полезна е също и статията му, озаглавена „Грехът обида за Бога ли е?“ — Is sin an insult to Godl — (Виж библиографията в края на книгата).
↑

148

Изтегляне 1.87 Mb.

Сподели с приятели: