Да имаш или да бъдеш — Дилемата на човешкия избор
Изтегляне 1.87 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
E From Byagstvo Svobodata, Женска-психология, Francoise-Dolto - Vsichko e ezik - 8100-b
| ХУМАНИСТИЧЕН ПРОТЕСТ Дехуманизацията на социалния характер и появата на индустриалната и кибернетичната религия пораждат протестно движение, довело до развитието на нов хуманизъм, чиито корени са в християнския и философския хуманизъм от периода на Късното средновековие и епохата на Просвещението. Този протест намира израз както в теистични християнски, така и в пантеистични или атеистични философски постулати. Той води началото си от две противоположни страни: от романтиците, които са консерватори в политическо отношение, и от марксистите и социалистите (както и от някои анархисти). И десните, и левите са единодушни в критиката си на индустриалната система и по отношение на пораженията, които тя нанася върху хората. Католически философи като Франц фон Баадер и консервативни политически лидери като Бенджамин Дизраели, излагайки проблема, си служат с формулировки, подобни на тези на Маркс. Всяка от страните се различава от другата по начините, по които предлага да се избегне опасността от превръщането на хората във вещи. Дясноориентираните романтици смятат, че единственият изход е да се спре неудържимият „прогрес“ на индустриалната система и да се възстановят, макар и видоизменени, предишните форми на социално устройство. Лявоориентираният протест може да бъде наречен радикален хуманизъм, въпреки че понякога се изразява в теистични, а понякога — в атеистични форми. Първите социалисти били убедени, че икономическото развитие не може да бъде спряно, че е невъзможно връщане към по-ранна форма на обществено устройство и че единственият път за спасение е да се върви напред и да се създаде ново общество, което би освободило хората от отчуждението, от подчинението пред машината, от перспективата да бъдат дехуманизирани. Социализмът се явява синтез на средновековната религиозна традиция и на следренесансовия дух на научно мислене и политическо действие. Също както и будизмът, социализмът представлява „религиозно“ масово движение, което, въпреки своята 179 светска и атеистична ориентация, всъщност цели освобождението на хората от егоизма и алчността. Необходим е поне кратък коментар, за да обоснова разбирането си за марксисткото учение за социализма, като се има предвид, че съветският комунизъм и западните социалреформисти изцяло го изопачиха в материализъм, целящ единствено постигане на всеобщо благо. Както Херман Коен, Ернст Блох u редица други учени подчертават през последните десетилетия, социализмът е светският израз на пророческото месианство. Това може да се илюстрира най- добре с цитат от Кодекса на Маймонид, в който той прави характеристика на месианското време: „Мъдреците и Пророците не са лелеяли идването на Месията, за да може народът на Израил да господства над света или да властва над езичниците, нито за да бъде възхваляван от другите народи, или да може да яде, да пие и да се весели. Стремежът им бил Израил да бъде свободен да се посвети на Закона и на мъдростта му и да няма никой, който да го потиска или нарушава, та да бъде достоен за бъдещия живот. Тогава няма да има нито глад, нито войни, нито завист, нито борби между хората. Ще има в изобилие земни блага, и всеки ще получи онова, от което се нуждае. Единственото занимание на хората по целия свят ще бъде да познаят Бога. Тогава синовете на Израил ще станат много мъдри, ще узнаят тайните, които сега са скрити, и ще достигнат до такова прозрение на всичко, сътворено от техния създател, на каквото е способен само човешкият ум, тъй както е писано: «… Защото земята ще бъде пълна с познаване на Господа, както водите пълнят морето» (Исайя 11:9).“ В това описание целта на историческото развитие е да позволи на всеки човек да се посвети изцяло на изучаването на мъдростта и познаването на Бога, не на властта или разкоша. Месианското време е време на всеобщ мир, липса на завист между хората и изобилие на материални блага. Тази картина е близка до разбирането на Маркс за целта на живота, изразено в края на третия том на „Капиталът“: „Царството на свободата започва в действителност едва там, където престава трудът, диктуван от нужда и външна целесъобразност, следователно по естеството на нещата то лежи отвъд сферата на същинското материално производство. Както дивакът трябва да се 180 бори с природата, за да задоволява своите потребности и да запази и възпроизвежда своя живот, така трябва да се бори цивилизованият човек във всички обществени форми и при всички възможни начини на производство. С неговото развитие това царство на естествената необходимост се разширява, защото се разширяват неговите потребности; но същевременно се разширяват и производителните сили, които служат за тяхното задоволяване. Свободата в тази област може да се състои само в това, че социализираният човек, асоциираните производители рационално регулират своя обмен с природата, поставят го под свой общ контрол вместо той като сляпа сила да господства над тях; постигат целта си с най-малък разход на сили и при най-адекватни и най-достойни за човешката им природа условия. Но все пак това си остава царство на необходимостта. Отвъд него започва развитието на човешката сила като самоцел, истинското царство на свободата, което обаче може да разцъфти само върху това царство на необходимостта като върху своя база. Намаляването на работния ден е основното условие (курсивът мой — Е. Ф.). [1] Маркс, както и Маймонид — за разлика от християнските и другите юдейски учения за спасението, — не постулира някакво окончателно есхатологично решение; противоречието между човека и природата остава, но царството на необходимостта, доколкото е възможно, се поставя под контрола на човека: «Но все пак това остава царство на необходимостта.» Целта е развитието на човешката сила Изтегляне 1.87 Mb. Сподели с приятели:
|