Да се завърнеш в бащината къща есе

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Аз ще използвам това прекрасно четиристишие от Дебеляновата елегия „Скрити вопли” като отправна точка на своите размишления за притегателната сила на моя роден дом и болката от принудителната разлъка с него. В тези нежни елегични стихове поетът Дебелянов е доловил дълбоко в себе си, в глъбините на паметта си отекването на свещените образи на Дома и Майката. Поезията е изкристализирала в мига на сливането на бляна с паметта за Дома, когато безутешният ден, смирено гаснещата вечер и тихата нощ се разгръщат в съкровено цвете със забравен дъх на детство, в мига, когато една сиротна човешка душа е приласкана от спомена за свидния роден дом.

Аз съм позитивна личност, въпреки тези малко тъжни размисли. И за да разведря тоналността ще ви споделя, че тези редове се родиха в едно прекрасно ведросиньо мартенско утро с разпусната коса. Излязох на двора, седнах на кокетната пейчица, която дядо скова с толкова любов преди време. Нашата разбудена пролетна градинка пред дома е толкова прекрасна! Тук въздухът за мене е най- чист, водата – най- бистра и лековита, слънцето грее най- ярко, а градините- най- красивите на света. Бисерната роса пръска своите капчици по разцъфналите дървета и по първите вече наболи пролетни цветя. Спомням си с тъга, че ги засадиха грижовните ръце на на баба и дядо. А те сега са толкова далеч- тръгнаха по широкия свят, преди много години заживяха сред чужди хора. Сякаш бе вчера, когато бях съвсем малка. Помня как преди да заминат баба и дядо се събрахме по стар обичай край трапезата- да хапнем и пийнем, защото „тази пуста чужбина какво ли ни готви...”- шепне баба и гласът й извива на плач. А пък дядо тежко е обронил глава и замислено казва: „Ех, гурбет, гурбет... На стари години ако съм вярвал, че ще тръгна по чужди пътища...” Аз попитах мама и тате за значението на думата гурбет и те ми обясниха смисъла й- чужбина, а гурбетчийството е работа в чужбина. Жесток въпрос без отговор пареше детското ми съзнание: „Защо, защо трябва да тръгват, защо трябва да се разделяме?”

Вслушвам се в говорещата тишина , шумолещите ми мисли отскачат към моя по детски невинен свят- моят свят са родителите, братя и сестри, роднини, съученици, приятели. Според мене този свят остава завинаги у човека с всичко скъпо, съкровено у всекиго, роден и израсъл от своите корени. От родителите си, от баби и дядовци съм научила, че камъкът си тежи на мястото. Домът си е дом, пространство с невероятна дълбока същност. Едно топло кътче за мечтания. Но когато е обитаван, пълен с живот, с хора и обич- тогава той е крепост за тялото и душата. Но има и необитаеми, пусти домове. Мислите ми се извиват и към тях- те са заключени, стопаните са се прокудили някъде по света. Тъжно е да гледаш такива празни, призрачни домове. Те приличат на свърталище на ветрове, прилепи, разрушение , забрава и смърт. Жалко, че такива домове има все повече около нас. Някой ще ме опровергае, като каже: „Но нали човек се стреми към предизвикателствата на един чужд, непознат свят?”Наистина е така. Той си го представя като приказно красив, примамлив, където лесно се постигат мечтите, лесно и бързо се печелят пари. Това го кара да се устреми към този свят и там да търси нещо ново и измамно. Успява ли? Понякога да, понякога не. Наши сънародници, заминали за чужбина, разказват колко трудно са привикнали към емигрантството с чувството, че не са свои в чуждите земи, сред чужди хора, където пробиват с къртовски труд. Уверили са се, че там съвсем не се забогатява лесно и бързо, а носталгията по родината безутешно ги мъчи.

Чуждият свят като примамка за по- добър живот не може да замести Родината. Много замогнали се с труд и усилия наши сънародници не забравят родната си страна. Даряват суми или обзавеждат тук детски домове , болници, защото им е свиден споменът за Отечеството, защото са негови чеда.

И все пак българинът, попаднал в чуждия свят , си остава все такъв хомо луденс, търсещ и откриващ. Да си спомним за бащата на компютъра- българин, за българина, който опакова сгради, друг, който ръководи опазването на мостовете на Ню Йорк, за българина, който се катери по невероятно високи сгради. Той е превърнал този свят в свой, смайвайки го със способности и жилав ген и интелигентност. Син е на юнашко племе, което е шествало по света от древни времена и е изненадвало с нещо чуждия свят. Хубаво е, когато тези синове и дъщери, където и да се намират по света, се завръщат отново в родното си гнездо.

Как не съм усетила, че денят преваля?! Аз седя в двора, сред нашата родна градинка. Сенките на дърветата се издължават и настъпва оня прощален предвечерен час, когато слънцето клони към залез. Невидим кълвач почуква на невидима врата. А пък това може да е нощта, която похлопва на вратата на деня? Скрита в клоните на бора, катеричка рони люспи от шишарка и сладко мляска. Скрибуцат дърветата. Липите не след дълго ще заухаят. Мога ли да не се гордея, че живея в красив град, в приказен край? За мене, пък и за всеки човек, родината е тази земя, на която се е родил, проходил, порасъл, изрекъл първите си думи. Родният ми край, родният ми дом е най- святата частичка от Родината. Той ми дава всичко добро, което притежава. Ако дойде време да плавам по морета и океани, ще зная стойността на всичко родно- Родина, родно градче, роден дом и тяхната значимост. Ще бъда горда и с ясна представа откъде идвам и накъде отивам! КОЛКО ХУБАВО Е ДА СИ У ДОМА!