Да укротим чудовището, но кое от всички

Иванина Манчева

Последните решения за доходите и данъците през 2008 г. изглежда поставят края на един дългогодишен цикъл на спорове, разчети и призиви по фискалната политика. Тя бе и най-отчетливата граница между власт и опозиция в сферата на икономиката. Дискусията помежду им тръгна от едрите числа, постепенно се сведе до плоския данък и по-малко обсъждаше структурата на облагането и влиянието му върху отделните сектори на икономиката. Нормално е десните да искат ниски данъци, левите да се лакомят за повече приходи, а финансовият министър да се пази от резки движения. Подобна игра е твърде стара, нови са само условията, при които се води.

Не беше изненада, че финансовите надзорници на България (преди от МВФ, сега от Европейската комисия) настояват за фискална сдържаност. След като почти не може да се провежда парична политика, данъците и бюджетът остават най-силният инструмент на властта както за спиране на трусовете, така и за повишаване на доходите.

Изненада беше, че финансовият министър внезапно се съгласи на плосък данък и понижение на осигуровките, и то само седмици след като изиска мащабна програма за увеличаване на събираемостта на данъците. Но изненадата бързо се стопи, след като станаха известни подробностите от данъчния план на правителството. Дори МФ още преди месеци прогнозира ръст на приходите със стотици милиони при този вариант на облагане - само от премахването на необлагаемия минимум. И ако се вземат предвид и очакваното увеличаване на осигурителните прагове, отмяната на нормативно признатите разходи за свободните професии и на семейното благане, става ясно, че сме изправени пред увеличение на сумарната данъчна тежест.

Така че привържениците на десятъка може би бързо ще свият знамената на победата. Изглежда това е била и целта на МФ и е трудно да се обясни защо се налагат такива мерки при над 2 млрд. бюджетен излишък. Счетоводителски погледнато, това е твърде безсмислено, а от политическа гледна точка е опасно, защото създава изкушения за харчене. фискалният резерв вече е 6.5 млрд. лв. и не е сигурно дали и следващият финансов министър ще го третира като спасителния пояс на валутния борд или ще води по-експанзионистична политика.

Затова, струва ми се, се налага да увеличим броя на гледни точки и да оставим повечето от горещите изводи на публиката.

Известно е, че страхът от дефицита на текущата сметка, а не толкова опасения от внезапно забавяне на икономиката, мотивират исканите фискални ограничения. Но досега няма потвърждение на правилото, според което строгата бюджетна политика е главното лекарство за този дефицит. Дори напротив - едно изследване на Оливие Бланшард за икономиките в ЕС още от 2002 г., а и последните проучвания от 2005 г. показват, че - 1% бюджетен дефицит, предизвикан от понижение на данъците, води до едва 0.12% дефицит по текущата сметка, а според някои - и по-малко.* С други думи, изглежда ролята на бюджета за неблагополучията в текущата сметка се надценява, което не означава, че някои данъци не биха му повлияли.

Ако изоставим грижата за бюджетния баланс, стигаме до целта на фискалната политика - подобряване на благосъстоянието и на растежа или противодействие на евентуален спад в икономиката и други неприятности. Първият отговор изглежда ясен от само себе си, но фактите са объркващи. На фона на многото доклади, измерващи положителното влияние на данъчните съкращения върху растежа (според тях намаляване на данъчната тежест с 1 пункт води до ръст на БВП от 0.2 до 3%), се появи едно изследване на реномиран икономист, който твърди, че след 1980 г. тази връзка изтънява и ако изобщо действа, то е само в САЩ и Канада. Роберто Пероти обяснява това отчасти със слабото влияние на увеличените заплати върху заетостта и растежа. Обратната теза е на Кристина и Дейвид Ромер, които освен това установяват и благоприятно влияние на ниските данъци върху инфлацията. Това изследване е съвсем актуално и е широко цитирано (включително в популярните блогове по икономика) И беше въпрос на време то да получи гласност и в България. Между двете крайности се появи едно проучване на Ким и Ким, което е интересно с това, че изследва влиянието на облагането върху благосъстоянието в отворена икономика и стига до извода, че оптималните данъци върху доходите от труд не се променят

то една от причините е слабата мобилност на труда в сравнение с чуждите инвеститори. Както виждаме, изследователите предлагат аргументация за всякакъв тип политика, така че трябва да се отнасяме скептично към готовите рецепти, ако не познаваме всички уговорки, при които са получени споменатите резултати.

Не по-малко спорен е въпросът как фискалната и/или данъчната политика трябва да се отнасят към икономическия цикъл - да го следват или да му противодействат. Икономистите вероятно веднага ще разпознаят кейнсианско лекарство във втория тип поведение. Но както се оказа, че плоският данък е предпочитан в Източна Европа, така излезе и че про-цикличната политика е от латиноамерикански тип. Тъкмо в развиващите се страни има традиция да се намаляват данъците при ръст (или да се повишават разходите), вместо бюджетът да се стреми да натрупа излишъци-през този период. Теорията, която е на мода сега, обаче предписва данъчна неутралност и затова, когато се правят данъчни намаления, то е много важно да се добавя, че това не е заради икономическия цикъл, а защото е хубаво за производителността.

Съществува обаче едно алтернативно обяснение за процикличната политика и това е страхът, че ако на правителствата се оставят големи излишъци, каквито бумът в икономиката неизбежно формира, те ще ги прахосат. Ние добре познаваме тези опасения покрай едва овладените мераци за строителство на пътища с парите от фискалния резерв. Така че данъкоплатците настояват да им се намаляват данъците, вместо да се оставя ресурс на ненаситното чудовище на бюрокрацията. Икономистите наричат това укротяване на Левиатан чрез глад (по името на библейското чудовище).**

Въпросът е кое чудовище е по-страшно и той не засяга само глобалните числа, а и детайлите на данъчната политика (от типа на нормативните разходи), които имат силно влияние върху мотивацията.

Затова са важни изчисленията за ефективните данъчни ставки (те отразяват както процентите на данъка, така и данъчната основа). Защото те показват определено влияние на структурата на облагането върху спестяванията, инвестициите и заетостта. В Европа, където данъците върху труда и потреблението са високи, виждаме негативно отношение към увеличаване на часовете труд. В САЩ, обратно, е налице негативна връзка между високите данъци върху капитала и спестяванията. ***

За България също има изследване на ефективните данъчни ставки (на Пламен Калоянчев), но то е доста старо. Сегашната комбинация между ниска ставка на подоходния данък и орязване на необлагаемия минимум и всички други преференции предизвиква тези сметки да се актуализират.

Досега като че ли единственият пример за въздействие чрез структурата на данъците е поддържането на високи нива на ДДС и акцизите (данъкът, който се начислява върху вноса и потреблението, се възприема като спирачка пред нарастването на дефицита по текущата сметка). Но ДДС, както и акцизите са практически изчерпан инструмент за въздействие (това не се отнася за процедурите обаче). Ако говорим само за данъчната ставка, малко може да се направи и с корпоративния данък, включително защото при тези нива е голям рискът Брюксел да отправи обвинения в данъчна конкуренция.

Остава облагането на доходите от труд, което напоследък се сведе до темата за плоския данък. Безспорните ползи бяха широко прокламирани - лесно събиране, изсветляване на бизнеса и категоричен положителен ефект за бюджета. Същевременно от една година насам плоският данък като че ли стана неизбежен, тъй като без него би се нарушила структурата на облагането. След рязкото намаление на корпоративния данък сравнението не работи в полза на прогресията - особено от позицията на един едноличен търговец или адвокат, които плащат над два пъти повече от собственик на ЕООД.