Данте Алигиери Божествена комедия Ад
Изтегляне 275.99 Kb.
|
Свързани:
New Microsoft Word Document
Главата му е от злато, гърдите, ръцете от сребро, от мед излен е кръста, от желязо е ногата му лява, десний крак е построен от глина и със него на земята той стъпя. С пукнатини зей отвред телото негово освен главата и сълзи леят се от тях безчет, кои през тайни пътища минуват и кат се спущат в тоз подземен свет, Стикс, Ахерон и Флегетон те образуват; а после, като минават тоз усой, в най-долний кръг в Коцита вкуп нахлуват Кога млъкна, попитах вожда свой: От наший свят потока като иде, защо пръв път се нам явява той?“ Каза: „Тоз край, де Божиите обиди наказват се, е кръгъл; затова при всичко че се пътя дълъг види и скоро с тебе щем се озова там, де ще срещнем горест и печали, които не изказват се с слова, цял кръг не сме досега извървяли,*8 ти прочее не се чуди — неща очи ти нови, ако би съзряли в тез жилища печални на скръбта.“ „Но Флегетон — попитах ази — де е и Лета?“*9 Отговори с тез слова; „Пред теб е Флегетон, а Лета лее вълни си тамо, де простений грех надежда блага вижда да свет забвение душите черпят в тех. Но ти сега върви край бреговете оттук ще те прекарам аз с успех: там пламъците гаснат под нозете.“ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ЧЕТИРИНАЙСЕТА [*1 Античните люде с Либия са наричали Африка. Поетът сполучливо сравнява тая част от Ада, където грешниците са наказани да лежат по горещи пясъци, в африканските песъчливи пустини, но които е газил Катон, кога е бил там с Помпеевата войска.] [*2 Според едно апокрифно писмо до Аристотел Александър Велики бил видял в Индия, че падат огнени капки, които не угасвали и на земята, и дал заповед на войниците да се защитят от огъня с дрехите си. Ставало е дума може би за вятъра самум, който може да стане по-безвреден, като си загърне човек тялото и главата. Данте е знаел вероятно това писмо, но е изменил по своя воля и угода легендата, която се разказва в него. И наистина най-удобно е било да се тъпчат пламъците с нозете, докато са падали бавно един по един, защото така само е могло да се попречи да не избухнат в неугасим огън на земята.] [*3 Този, който говори, както се обяснява по-долу, е Капанео (Капаней), един от седемте вождове, които са обсаждали Тива. Воден от надменност, той е говорил с презрение за боговете които са го наказали за това.] [*4 На Етна, в Сицилия, където според митологията е била ковачницата на Вулкан (гр. Хефест), който със своите циклопи е приготовлявал там мълнии за Юпитер (гр. Зевс).] [*5 При Флегра, долина в Тесалия, Юпитер (Зевс) е поразил със своите мълнии гигантите, които били въстанали против него.] [*6 Рея, майка на Юпитер (Зевс), за да запази живота на детето си от Сатурн (гр. Кронос), който е имал обичай да яде собствените си деца, го е укрила на планината Ида в Крит и там е карала да викат, за да не го чуят, кога плаче. Сатурн символизира времето, което разваля и унищожава всичко, което произлиза от него.] [*7 Данте е взел несъмнено идеята за тая алегория, с която Вергилий обяснява произхождението на реките, които текат в Преизподнята. от тълкуванието, с което пророк Данаил е обяснил съновидението на асирийския цар Набуко (Набукаднесар, библ. Навуходоносор). „Златната глава, казва пророк Данаил на Набуко Одоносор, си ти сам, о добрий царю; подир тебе ще дойде едно царство, по-долно от твоето, и то ще бъде като сребро, после трето, и ще бъде то като мед; а после четвърто. и ще бъде то като желязо; най-сетне царството ще се раздели, това значат желязото и глината, от които са направени нозете на статуята.“ На тая идея Данте е дал един по-широк смисъл, като е представил чрез горната алегория общата история на човешкия род и постепенния упадък, който той е претърпял Поетът е поставил статуята в Крит, едно, защото там е била процъфтяла първата империя, основана от Сатурн (Кронос), и, второ, защото тоя остров според тогавашните познания се е намирал посред трите части от познатият свят и е могъл да се смята като център и начало на човешкия род. Сатурн е царувал над един век невинен и честит (т.нар. Златния век), но невинността и щастието, на които са се наслаждавали човеците в първите времена, са се разрушили постепенно под пагубното влияние на времето. Великанът представлява времето. Той е обърнат с плещите към Дамиет. град в Египет, а гледа в Рим и означава с това процеса на историята, като от изток е минала към запад, било пътят, по който е вървяло развитието на образоваността, която от грубо египетско идолопоклонство се е издигнала до християнската истина, съсредоточена в Рим. Различните метали, от които е съставен великанът, означават различните епохи, епохата, в която живее поетът. Пукнатините, които с изключение на главата зеят по цялото тяло на великана, представляват бедствията и неволите, които човечеството си е навлякло със своите грехове и престъпления, от тия бедствия и неволи произлизат сълзите, които се леят от пукнатините на великана и които по тайни пътища идат в Ада и образуват там Стикс, Ахерон, Флегетон и най-сетне Коцит.] [*8 Адът има девет кръга, но Данте, като слиза в тях, изхожда само една девета част от всеки кръг, така че, като върви все наляво, само кога стигне на края на деветата част от последния кръг, не е заобиколил цялата окръжност. Той не е могъл да срещне по-рано Флегетон. който се спуща от оная лява страна, която не е била още всецяло изходена от него.] [*9 Лета значи забвение. Според митологията духовете на умрелите са пили от водите на Лета, за да забравят напълно миналото. Лета не може да тече в Ада. Паметта за сторените грехове удвоява леченията на грешните.] ПЕСЕН ПЕТНАЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Като продължават своя път покрай Флегетон. поетите срещат тълпа от грешници, които са се провинили в насилие против природата Между тях Данте вижда учителя си Брунето Латини, който отива с него до известно време и в разговора си с него му предсказва бедствията и славата, които го очакват, и му обажда имената на някои от своите нещастни другари. Брегът, по който тук вървиме ний между горещий пясък и реката, издига се и надалек се вий кат тия зидове, кои земята холандска защищават от бесът на морските талази; но реката, коя е тук направила брегът, по нисък и по-слаб го построила. Далеко бяхме вече от лесът, кога, подгонена от тайна сила, тълпа от грешни идеше към нас и всякоя душа бе устремила тъй поглед в нази както в късен час, кога в небе нов месец се възкачи, се взират люде отдалеко в вас. Премигаха те с своите клепачи, както примигуват кога игла при свещник вдянват старички шивачи. Една от тях през тъмната мъгла взира се дълго в мене позна ма, и кат подръпна моята пола, извика: „Чудо ли или измама е туй, което виждам?“ Поглед взрях тогаз с душа от удивленье няма в печалний грешник и кат го познах, при всичко че от пламъка лицето бе прогоряло, с поклон аз казах: „О, теб ли виждам тука, сер Брунето?“ „Да, аз съм*1 — с жален глас отвърна той — и прошка, моля ти се, дай ми, дето ще дойда малко с тебе, сине мой, и ще оставя жалната дружина, коя кат мен се мъчи в тоя зной.“ „Искал бих — казах — тука с теб двамина да седнем, стига да ми позволи певеца, кой ме води в таз пустиня.“ „Тоз, кой от другите се отдели — подзе Брунето — и се спре, о, сине, стои под огнените тез сгрели недвижим после цели сто години; но ти върви, по теб ще те следя; нек жалното туй шествие отмине, ще тичам после и ще се вредя пак между тях.“ Не смеех да оставя брега от страх от зноя, но да угодя на грешника, наведох ниско глава и тръгнах тъй до него кат човек, кой скромно почит другиму отдава. Подзе: „По какъв жребий, своя век преди да си довършил на земята, дошъл си тука, дето в мраз и пек страдай без мир на грешните тълпата, и кой те води тука в тези тъми?“ „Там бях — отвърнах, — дето грей зората, но пътя, кой минават наште дни, не бях аз извървял наполовина, кога в пуст дол залутах се сами. Видях път стръмен, но у мен изстина дух, вяра, да отида нанапред. И пак се връщах в мрачната долина. Тогаз пред мен яви се тоз поет и бодрост като ми внуши и сила, поведе ме в подземний адски свет.“ „Следи звездата, що те е водила, теб слава обещава един ден, освен ако духа ми е мамила надеждата, коя будил си в мен. И още, да не бе ме грабнал гроба, като виждах как си щедро одарен, помогнал бих ти в твойта млада доба; но тоз народ, кой в твоя роден град е слязъл от Фиезоле*2, кой с злоба и с слепота душевна е познат, за твойто благо срещу теб ще стане и ще те накърми с печал и яд: лозата, коя с светлина се храни, не може между тръне да вирей; там алчност, завист, гордост са събрани, но чист от тез пороци ти живей. Съдбата готви чест велика тебе и всяка партия ще пламеней от жажда да те счита в едно с себе, но ти далече стой от тая смрад: между си нек вилнее и се требе фиезолската нечестива гад, но нек остави това диво племе фиданките отрадни да цъфтят, в кои светеното живее семе, което е посеял тамо Рим. Добро, що има, от онуй е време!“ „Гласът ми да би бил — извиках — чтим там горе. щеше йощ зора да те огрява, ти. кой наставник бил си ми любим! Доде живея, няма да забрава, че с обич бащинска учил си нас как человек се увековечава; с любов и почит жарка моя глас вред добрините твои ще разкрие. Това, що чух от тебе в тоя час, от моя ум не ще да се изтрие и ще го кажа на оня, чийто взор въз всяка тайна може да пробие. Не първи път в печалний тоз простор подобно слушам ази предсказане, — но стига нивга да не дам позор над мен да падне, какво ще нек стане, стрелите съм готов да претърпя най-люти на съдбата без роптане.“ Поета, който в горката тълпа вгледал се беше, си възви очите към мен и каза харно да втълпя в сърцето туй, що чуха ми ушите. С Брунето разговора пак подзех: попитах, ако има знаменити между онез, кои съгледал бях до него, нещо за тях да ми каже. „Да, има, отговори, между тях такива, за кои да знаеш важи- На другите тъй броят е голям, не бих могъл, макар да исках даже, добра ил лоша вест за тях да дам. Като книжовници са се славили ил сан духовен са имали там: едни пороци тях са опятнили. Да би могъл да вникнеш в тая сган, пред твоя поглед биха се вестили Франческо от Акорсо*3, Присциян*4 и онзи, кой престъпно обезчести с живота си позорни своя сан и затова от Арно го премести слугата на слугите в Бакильон*5, де, без до гроб да се разкай и свести, прогнили си кости остави он, но да остана повече, не смея, на тълпа нова слушам горкий стон, а аз не мога да отида с нея; за моето «Съкровище» смисли, в което на земята йощ живея.“ При тия думи той се отдели и затърча в пустинята проклета кат онез, кои най-бързи са били в игрите на Веронските*6 полета. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ПЕТНАЙСЕТА [*1 Брунето Латини, поет и философ, комуто Данте е бил задължен много за своето ранно и обширно развитие Данте е хранил голямо уважение към тоя. когото справедливо е наричал свой учител, и голяма признателност за ползите, които е извлякъл от неговото учение Тия чувства, които изказва и тука с такова горещо красноречие, не са попречили на строгия моралист да постави в Ада грешника Брунето Латини е роден около 1220 г., той е изпълвал високи длъжности във Флоренция, но поради своите убеждения е бил изгонен заедно с много други и е бил принуден да иде да живее в Париж. Това е станало след сражението при Монтаперти в 1260 г., при което начело на гибелините-победители е стоял Фарината. В Париж Брунето Латини е написал своето съчинение „Съкровището“, което препоръчва на Данте в края на разговора си с него. „Съкровището“ е един вид енциклопедия, в която авторът се е старал да вмести всички знания на своето време. То е било написано на френски, то не е било никога издадено на тоя език. Брунето е считал тогавашния френски език по-съвършен от италианския. Той е умрял в 1294 г. във Флоренция, в която се е завърнал, след като са възтържествували гуелфите.] [*2 Фиезоле е стар етруски град, построен на един висок хълм на около три мили на север от Флоренция. Флоренция е била римска колония, основана от Сула. След разорението й от Тотила тя е била изново построена и голямо число жители от Фиезоле са дошли да се заселят в града. Между тия нови преселници и старите флорентинци е съществувала дълго време вражда, която е намерила нова храна в борбата между гуелфи и гибелини. Тая вражда се проявява и в озлоблението, с което двамата поети говорят тука за тоя народ, който се е спуснал някога от Фиезоле. Една обща. поговорка е наричала флорентинците слепи. Предполага се, че това прозвище им е било останало, защото са повярвали в обещанията на Тотила, който инак не е могъл да постигне целта си, и са оставили да влезе в града и да го разори.] [*3 Франческо от Акорсо е бил знаменит законоведец и учител по законоведение в Болоня, където е умрял в 1294 г.] [*4 Пресциян е бил латински граматик от V в., роден в Кесарея.] [*5 Касае се за един флорентински владика, Андрея ди Мони, който за своите порочни нрави е бил преместен от слугата на слугите, т. е. от папата, във Виченца, където тече река Бакильон.] [*6 Във Верона са ставали в първата неделя от великия. пост надтичвания със зелено знаме. Брунето, за да достигне своята дружина, е. тичал така, както са тичали ония, които са вземали участие във Веронските игри.] ПЕСЕН ШЕСТНАЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ, При края на третата ограда, отдето захваща да се спуща Флегетон, като се спуща в осмия кръг, поетът среща нова тълпа нещастници, наказани за същия грях. Трима знаменити негови съграждани се отделят от тълпата и дохождат при него: поетът разговаря с тях за упадъка на политическите и обществени нрави във Флоренция. После пристига на брега на осмия кръг, дето по един знак от Виргилия едно ново чудовище се показва при тях от бездната. Стигнахме там, де чуят се вълните, които шумно в кръг се спущат друг, кат кошери, кога бръмчат пчелите. Под огнения дъжд към нази тук подаде се тълпа неизброима, отвред ме оглуши плачевен звук. В часът от нея се отбиха трима и с глас извикаха към мене: „Спри, почакай, ако жалост в тебе има, и малко с нас сами поговори; ако не лъже нази облеклото,*1 и ти видял си светлите зари в тоз горки град, къде царува злото.“ С какви, о Боже, язви аз видях, че бе покрито всекиму телото! Кога да смисля, тръпна цял от страх. Поета, щом зачу им виковете: „Учтив — каза — бъди и мил с тях; бих рекъл, да не бяхме тъй обзети от огъня, кой пада в тоя кът, да срещнеш ти тез грешници триклети. наместо те към теб да бият път.“ При туй те свойта песен пак завиха и жално се разнасяше плачът. Кога до нас най-сетне доближиха, почнаха те да се въртят на кръг и мен като борци те се сториха, когато голи, с погледи на влък, се дебнат, един друг се наблюдават, ту прави, ту превити като лък. Додето следваха така да правят, все поглед те държаха в мене впит. О, ако отвращенье теб внушават и тоя край, и наший грозен вид — обади се един. — то подари ни за паметта ни поглед жаловит, И молим ти се, кой си ти, кажи ни, кой жив минуваш тъй през черний Ад, Тоз, кой от рани кат одран се чини, по чийто стъпки аз вървя отзад, за своя ум и мъжество в награда навред прославен бил е и познат; той внук е бил на щедрата Гвалдрада*2 и Гвидогвера се е наричал; а други, който с нази тука страда, е Алдобранди*3, за кого с печал и почит трябва да си спомнят горе, а мен светът е Рустикучи*4 звал; жена коварна с своите раздори хвърли душа ми в неизкупен грех, кой името ми честно опозори. Да нямах страх от огъня, при тех бих отърчал през пясъците знойни. „Не отвращение, а скръб, подзех. изпълни ме, щом вожда ми достоен ми обясни кои сте вий. Кога оставихте тълпите многобройни а тръгнахте към нази тук. Тъга сетих, защо земя ни е родила една, и от детинство досега била е вашта памет мене мила. Оттук по стъпките на верний вожд отивам аз към светлата могила, но кат и в свойта най-дълбока нощ по-рано трябва мене да приеме.“ „Нек онзи, кой владее всяка мощ, дари ти да живееш дълго време — каза духът — и както слънце грей посред завистници смутени, неми, след тебе твойта слава да светлей; но както първо, в нашата родина, кажи ми, доблест йощ дали живей, или в сърцата тя съвсем загива? Борсери*5, който тука между нас отскоро своята съдба проклина, със разкази печални всеки час сърната ни раздира.“ — „Нови люде*6 й за печалби бърза дива страст разврат вселиха, кой от теб прокуди, Флоренцийо. навеки доблестта и бедствия над теб безчет възбуди!“ Така извиках с дигната глава и грешните спогледаха се, поразени от правдата на моите слова. „Блазе ти, ако сявга без смущенье тъй истината прогласяваш ти! — в ответ и тримата казаха мене. — Кога оставиш тия мрачини и върнеш се при светлината тиха на слънцето, за нази там спомни.“ При тия думи своя кръг сломиха и като на криле, с ход бърз и лек. доде да мигна, надалеч се скриха. Тръгнахме ние пак по твърдий брег и скоро там стигнахме, де реката шуми и окол буди силен ек, тъй че не чули биха се словата. Кат таз река, що с тихи си вълни, под име Акваквета*7 е позната, коя от Монте Везо се струи по източния склон на Апенини и име и течение мени веднага щом оттатък Форли мине, — а горе, над Сан Бенедето, с стон гръмлив в дълбоки спуща се долини, така и тук червений Флегетон, се спуща долу през скали разбити, реве и ек наокол буди он такъв, кой оглушава ви ушите. Препасан бях с въже*8 и бях мислил да хвана с него звяра страховити, кой пръв пред мен се бе явил. Отвих го, после го събрах в ръката, тъй както бе поискал вожда мил, и нему го подадох мълчешката. Надясно малко той се поотби и през вълните буйни на реката във бездната зинала го хвърли. „Това какво събитье предвещава?“ — казах си, кат съгледах, че стои като човек, кой нещо ожидава. Мъдреца, кой по всякое дело и в мислите най-тайни проницава, каза ми: „Скоро с чудно си тело де се яви това, що чакам да излезе на бездната из мрачното легло.“ По-харно е за истините тези човек да си мълчи, защото нам вестяват се по външните белези като лъжи да са, и себе срам тоз, кой ги разгласява, си написа; но аз не мога тук да не предам това, кое пред моя взор вести са. Кълна се в тез песни, че аз видях тук образ, който би могъл да. Слиса и онзи, кой не знае що е страх. Отдолу идеше към нази горе като плувец, кой с чевръст и смел замах издига се от дън дълбоко море, за котви, дето е слизал, и с врат и с мощни мишци вълни пори, а пък с нозе си блъска ги отзад. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ШЕСТНАЙСЕТА [*1 В Средните векове всеки град е имал свой начин да се облича, който се е отличавал от облеклото на околните градове. Флорентинците са носили качулка и дълга дреха без дипли, която се е стягала на кръста Данте е имал обичай да носи на главата си една шапка, от която са се спущали две превръзки.] [*2 Гвалдрада (Гуалдрада), флорентинка от благородно потекло, е била жена на Гуидо Стари, който е произхождал от немско семейство, преселено в Италия по време на император Отон . От тях са произлезли графовете Гуидо, които са били владетели на Казентино и на много замъци в долината на Арно. Един от синовете им е бил баща на Гуидогуера, за когото се говори тука. С 400 флорентински рицари гуелфи той е взел участие в сражението при Беневенто в 1266 г., където Шарл Анжуйски е победил Манфред. Победата се приписвала на неговото участие в сражението Шарл Анжуйски, който е спечелил в това сражение Кралството на двете Сицилии, е помогнал на Гуидогуера да влезе във Флоренция, отдето е изпъдил гибелините, като е предал властта в ръцете на гвелфите.] [*3 Тегайо Алдобранди. благороден флорентинец от фамилията Адимари И той като Гуидогуера е бил храбър пълководец Той е съветвал флорентинците да не воюват със сиенци. Но те не послушали съветите му и били разбити при река Арбия. Флорентинците, които не са искали да се възползуват тогава или че могат вече да се ползуват от неговите съвети, трябва с печал да се подсещат за него.] [*4 Якопо Рустикучи е бил богат флорентинец, прочут със своята храброст и щедрост. От омраза към жена си, която напуснал и заради която му се отвърнали всички жени, той изпаднал в онзи порок, за който е наказан тук.] [*5 Гулиелмо Борсери е бил известен със своя весел и приятен характер и е бил любимец на двора. За него говори Бокачо в деветата новела на своя „Декамерон“.] [*6 Поетът заклеймява ония, които, достигнали на власт не по достойнство и не от желание да служат на народното благо, мислят не за своите длъжности, а как да се възползуват от случая, за да се обогатят Тая дива страст към бързи печалби дава повод към поквара (корупция) не само по своя заразителен пример, но и защото го създава нарочно като почва, на която може единствено да се крепи и развива безнаказано. Съучастници са нужни във всяко злодеяние и още повече тука.] [*7 Река, която се втича в Адриатическо море и която до град Форли се е наричала Акваквета (тиха вода), а от Форли нататък Монтоне Реката, която тече дълго време в планината, се спуща с голям шум в долината при Сан Бенедето, където се съединява с други два потока И днес още преди да стигне Форли, тя се нарича Монтоне.] [*8 Въжето, с което Данте казва, че е искал да хване пантерата и което Вергилий хвърля в бездната, за да накара Герион да излезе и да ги свали в осмия кръг, има символическо значение, на което от разни тълкуватели се дават различни обяснения Ако се приеме, че Данте в своите младини е бил постъпвал във францискански манастир, но е напуснал ордена, без да се посвети окончателно на монашество, това е въжето, с което се препасват монасите от францискански орден, и означава силата, с която успяваме да надвием страстите. С тая сила, която заключава в себе си добродетел и въздържание. Данте се е домогвал да хване пантерата, символ на сладострастието, и да я направи безвредна Според едни тълкуватели въжето означава хитростите, с които е обвито на всеки човек сърцето. Данте, за да достигне до пълно съвършенство, трябва да освободи себе си от тия хитрости. Това и прави Вергилий, като хвърля въжето в бездната Понеже в тая бездна живее Герион, който олицетворява лъжата и лукавството, той познава знака, що му хвърлят, и веднага се изкачва горе. Според друго тълкуване, всъщност Герион представлява лъжата, въжето е символ на правда, прямодушиеи доблест, съединени с умереност, пред които лъжата остава обезоръжена и посрамена.] ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетът описва чудовищния образ на Гериона, при когото се приближават той и Виргилий. Доде Виргилий говори с Гериона, Данте отива да види лихвоимците, наказани да седят до голямата бездна под дъжд от пламъци, и между които вижда някои познати. След туй се връща при Виргилия, с когото! на гърба на Гериона се спущат в осмия кръг. „Ей звяра*1, кой опашка остра шава, гори минува, войски ломи и градове и цял свят развращава.“ При тия думи вожда устреми към него взор и даде знак с ръката да приближи, дет бяхме спрени ний. И този скверен образ на лъжата възкачи се пред нази на брегът, а виеше опашка над скалата. Както пленява праведник духът с вид благ, тъй благо нему е лицето; усмивки на очите му блестят, но змейско е телото му проклето надолу от главата. Лапи две космати му стърчат от раменете. Обшарени са в вид на кръгове гърбът, корема и ребрата цяли: ни турци, ни татари*2 платове със толкоз краски светли не са ткали, нито на Арахне*3 от стана лек изтканите платна са тъй блестяли. Как тия лодки, що на сухий брег са наполвин и наполвин в водата, като Кастора*4, кой на слънчев пек край Дунава изкарва си главата, а вътре своята опашка крий, когато риба да измами смята така на камъните звяра злий бе опрял се беше тука на гърдите, а виждах, че опашката се вий над бездната с връх остър, ядовити, подобен на език на скорпион. „На нови мъченици предстои ти сега да чуеш жалний стон“, каза поета, кат тръгна пред мене, надясно край звера премина он по самий ръб на камъне срутени. Сторихме десет стъпки с вожда благ, съгледаха очи ми ужасени от грешници нещастни цял рояк, насядали край устьето ужасно на бездната. Към тях направи знак поета и каза ми: „Тебе ясно да стане всичко в тоя кръг, иди при тях и от премеждие опасно не бой се там, но дълго не седи, а аз ще поговоря с звяра тука да земе нас на мощни си плещи. и пълна в туй ще имаме сполука.“ Така сами отидох там, отдето на горки плачове се чуйше звука. Всред жежкий пясък тоя народ клет насам-натам си махаше ръцете, да спира пламъците, що безчет отгоре падаха. Тъй куче лете, кога на слънце се пече, от гад, коя го хапе, брани се с нозете. Но взирах се, а грешник мен познат всред тях напусто исках да открия. Те всички носеха на своя врат, и все с различен цвят и знак. Кесия, в коя вглъбил бе всеки взор, пламнал от ненаситна лакомия. Върху една от тях на жълт простор изписан беше лев със цвят лазурен*5. Погледнах пак и малко по-отпред съзрях кесия друга с цвят пурпурен, на него гъска бяла кат млеко; а по-далече, с поглед мрачен, бурен, седеше грешник един, у кого свиня лазурна на кесия бяла съзря случайно моето око „Каква теб смелост тука е довела? — извика. — Бягай, но понеже йощ от теб смъртта данта си не е зела, узнай, че зайдно с мене в тая нощ и Витальяно*6 ще се изтезава. Падванец съм. Неодолима мощ, коя на грешник никой не прощава, при флорентинци ме постави тук, и тоз народ уши ми уморява на викове едни с безспирний звук: «При нас кога ще дойде кавалера*7 с трите кози?»“ При своя вожд и друг след туй прибързах аз да се намеря; заварих го, кога го там стигнах, че на плещите бе седнал на звера. „Сега, каза ми той, бъди без страх, по стълба такваз тук се слиза доле: затуй от бездната тоз звяр виках. Пред мен качи се на плещите голи, с опашката да ти не стори зло; очи ми ще те пазят от неволи.“ Усетих тръпки в цялото тело, като човек, когото треска хваща, при тез слова. Но както при дело, що на опасен подвиг го изпраща, пред господаря си от страх и срам и роба малодушни смелост сяща, тъй пред водача, кой стоеше ням, в душа ми колебаньето изчезна. Качих се на звера коварен там и дума от уста ми не излезна. А той, кат ме обви с ръце „Тръгни за страшната, о Герионе, бездна, каза, но слизай бавно и помни, че носиш товар нов за тез огради.“ Както, кога на път се устреми, отстъпва първо ладьята назади, тъй Герион оттук се в път впусна и в волний шир когато ни извади, в полукръг зави се на витло, махна опашката си, гъвка като риба, и с мощни лапи смело той почна въздуха непрогледни да загриба. Ни Фаетон*8 е страх кат мен патил, кога, коне сълнечни он да шиба, пожар в небето е възпламенил, нито Икар*9, когато под крилете внезапно восъка се е стопил и чул е на баща си виковете. Изтръпнах цял. когато се видях унесен в тия мрачини проклети. Навред обръщах ази поглед плах, но нищо друго мен не се вестеше освен зверът, кой носеше ле в тях. Той бавно плуваше, ту се въртеше, ту слизаше, но туй познавах аз по силний вятър, който се стремеше отдолу и в лицата бийше нас; а чуех в бездната дълбока, чърна как Флегетон ехти с гръмовен глас Под себе осмелих се да назърна, но вопли, плач и огньове безчет накараха ме с страх да се отвърна. Веч стигахме ний в тоя край проклет и повече неволи и патила към нас се приближаваха отвред. Както сокол, кого е уморила хвърчидба безуспешна, криле свий, надолу спуща се за нова сила и дълго, на витло като се вий, далече кацва от ловец сърдит, тъй тоя звяр, на кой седяхме ний, остави ни най-сетне на скалите, що в дъното стърчат на осмий кръг, а сам изчезна тутакси в тъмите като стрела, опъната от лък. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТА [*1 Герион, символ на лъжата, е царувал, според доисторическите предания, в Балеарските острови, където е имал една обширна гостилница. Той е приемал гости от всички страни, примамвал ги с ласкателства и с благи думи и след като ги е настанявал в своята гостилница, обирал ги е и ги е убивал, а после ги е давал на конете си да ги ядат. Херкулес, като дошъл в тая земя, убил го за злодействата му, след като намерил яслите му пълни с умрели човеци.] [*2 Турците и татарите са обичали винаги да носят скъпи светлоцветни платове.] [*3 Арахне, знаменита тъкачка от Лидия, която е била преобразена в паяк от Атина Палада.] [*4 Кастора държи опашката си във водата и изпуща от нея една маслена материя, с която примамва рибите.] [*5 Тия кесии, които висят на гърдите на тримата грешници, на които поетът описва знаковете и краските, са гербове на три благородни фамилии, двете от Флоренция и третата от Падуа, където е цъфтяло лихвоимството. Лихвоимството е било цветущо и във Флоренция и не е чудно, че има много флорентинци.] [*6 Виталяно е бил прочут лихвоимец от Падуа и поетът справедливо му е отредил още през живота му Място в Ада.] [*7 Тоя кавалер е някой си Джовани Буйамонте, който е бил известен като крайно безсъвестен лихвоимец. Той е бил наказан още на земята, където е умрял в голяма бедност.] [*8 Фаетон е бил син Аполонов (К. Величков допуска неточност: Фаетон е син на бога на слънцето Хелиос — б. NomaD). Аполон (Хелиос! — б. NomaD) му бил позволил един ден да води колесницата на слънцето, но в своята неопитност той оставил колесницата да се приближи толкова много до небето, че то се запалило и малко останало да пламне и да изгори цялата вселена. На запаленото място на небето се образувал оттогава Млечният път, Юпитер (Зевс) в гнева си прострелял Фаетон с мълния и ги сгромолясал в Подиже, стария Еридан.] [*9 Икар е бил син на Дедал и заедно с баща си е избягал от критския лабиринт с криле, залепени с восък. Като се приближил много до слънцето, восъкът се стопил, крилете се отцепили и той паднал и загинал в морето.] ПЕСЕН ОСЕМНАЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Осмият кръг, наречен „проклети ями“, е разделен на десет ями концентрически, във всяка една от които са наказани особен вид лъжци Поетът описва двете първи ями, дето са наказани грешници, които са се провинили като съблазнители и ласкатели. При ямите проклети*1 бяхме ний, с железноцветни камъне покрити като зидът, кой окол тях се вий. Те кръгове са грозни, страховити, кои се все стесняват, а посред на бездна се разтварят глъбините. На мрачна твърдина те имат глед, стените на която окръжават, в защита, ширни пропасти отвред и както мостчета се възвишават над ямите и вънкашния бряг на замък с портите съединяват, така на кръглий зид, широк и як, грамадни канари се тук подпират и на дъга, високо, в черний мрак, над десетте долини се простират, а в бездната, коя в средата зей, кат спици те на колело се сбират*2. Към грозний ров, кой първи се черней, пред мен наляво вождът се отправи. Там вид, от който сърцето леденей, от мъченици мене се представи, които срещах тука първи път, и няма моят ум да ги забрави. Бе пълен с голи грешници долът, кои в два реда разделени бяха: онез, които се отсам тълпят, с лица обърнати към нас търчаха, а другите, къде вървяхме ний, но по-чевръсто нанапред вървяха Тъй в Рим на моста, който Тибър мий, кога поклонници са се тълпили за юбилея — ред да се добий, посоки две различни са следили: към старий замък и към храма свят от край един едни са се стремили, а други от друг край се връщали назад.*3 Рогати дяволи в ръце с камшици в дольт стояха и по гръб, по врат с тях биеха триклети мъченици, които бягаха с лудешки бес и жално викаха на вси езици. Доде тъй гледах тоз подвижен лес, един съзрях аз и казах веднага: „И другаде виждал съм, а не днес за пръв път тука, този, който бяга.“ Зад вожда малко нещо повървях; нещастний грешник почна да се слага и да се крий от другите от страх да не позная кой е всред тълпата, но без успех, защото му казах: „О ти, кой там навеждаш си главата, и тук с еднакви ако си черти, какви носил си нявга на земята, Качянимико*4 горе бил си ти. Защо духът ти тук се изтезава?“ „От сърце мен не ми се хората, но сладкият език ме принуждава, кой тук ми наумява родний край, и своите беди ще ти разправа. Светът каквото и да казва, знай, че аз съм онзи, който за награда и като знайх с каква я цел желай, маркизу съм продал Гизула млада; но от Болоня само ази тук не съм за грях подобен, който страда. Срещнал би повеч тука е своя друг от таз пасмина алчна, изхабена, отколко има там, де нейний звук се чуе между Рено и Савена.“*5 Едва изказа туй на свои език, викна му един дявол и начена при туй без жалост да го бий с камшик: „Махни се, тук жени за продан няма!“ И той търти да бяга с жален вик. Тогаз при себе вожда призова ма и кат тръгнахме скоро от брегът, качихме се на канара голяма, коя виси отгоре на долът и под която две тълпи голи се виждат как без отдих все гърчът. „Сега се обърни и виж там доле онез, що гърбом тичаха напред“ — поета ми каза. Във тези неволи едва се бях вгледал, от скръб обзет: „Виж онзи, продължи, кой всред тълпите тъй горд изглежда, както в онзи свет е нявга бил без сълзи на очите. Язон е вожда безподобни, кой в Колхида златното руно похити. На остров Лемнос бе излязъл той, кога жените бяха там избили мъжете всички. В жесток разбой не бе се осквернила Езифили*6; плени се в нея тутакси Язон, коварно съблазни я с думи мили, а бременна я там остави он, с борба безмилостна с беди безмерни. На клетвите й горки жалний стон изкупва тука той в тез ями черни, както и на Медея жалостта, в куп с всички съблазнители безверия. Но доста сме гледали тез места и двойната от грешници верига.“ Стъпихме на брега на пропастта; от вторий зид скала се нова дига, възкачихме се ний по новий мост: стенанье ново до слуха ни стига. В воня ужасна тъне долът тоз, увит от изпарения горещи, които погнусяват и очи, и нос. По-харно за да види, с вожда вещи възлязохме навръх на моста ний: така изглежда тоя дол вонещи, като че всички грозни мръсотии от целий свят да бяха в него сбрани. Едва успява взора в тез помий черти със человешки вид да схване. Внезапно в едного се бях вгледал, под мене кой случи се да застане „Защо, извика грешника с печал, очите ти тъй в мене са се взрели?“ „Защото и друг път съм те виждал; от Лука си, познах — Интерминели*7?“ „Да, аз съм. с плач каза ми той в ответ. — Ласкателства са мене тук довели, кои без мярка сял съм в онзи свет. Не мислех тук какво ме ожидава.“ „Сега, каза ми милият пост, вникни по-долу и оназ гнуснава и рошава жена там виж добре, коя ту сяда, ту кат луда става и със нокте месата си дере; Таида*8 е, коя в разврат е гнила, доде е взела душа да бере; но стига сме гледали тез патила.“ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ОСЕМНАЙСЕТА [*1 Данте нарича тия ями _Malebolge_, дума, съставена от _malt_ и _bolge_, зли, кални ями, трапища. Мисля, че названието, което им дадох на български, проклети ями, се схожда напълно назначението на тия ями.] [*2 Данте е описал твърде нагледно осмия кръг. В центъра се намира една кухина във вид на бездна, през която се слиза в следващия кръг. Наоколо се извиват една до друга десет стени, кръгли и концентрични. Между една стена и друга има дълбока яма. От централната кухина като спици на колело се издигат високи скали, които във вид на мостове стърчат над ямите и опират с краищата си на стената, която заобикаля извън целия кръг Тия скали приличат на мостове, които съединяват портите на една крепост с външния бряг на трапищата, с които е заобиколен: за по-лесна защита.] [*3 За юбилея на папа Бонифаций V е имало голямо множество поклонници в Рим. За да се добие повече ред и да не се блъскат поклонниците, кога са отивали за храма на св. Петър, когато са се връщали оттам, мостът, който води за църквата, е бил разделен на две отделения По единия са минавали ония, които са отивали към стария замък, т.е. Адриановата гробница, наречена сега „Сан Анджело“, и към „Св Петър“, който се намира отвъд Тибър, а по другото отделение са минавали ония, които са се връщали назад. По такъв също начин са вървели и грешниците в първата яма, която се представлява разделена на две половини. Грешниците са тичали, едните обърнати с лице към поетите, а други с гърба Понеже поетите са вървели наляво, те са гледали лицата на ония грешници, които са тичали от дясна страна на ямата. Това са били ония. които са съблазнявали жени за чужда сметка Тичали са, обърнати с гръб към тях, ония грешници, които са били съблазнявали жени за своя сметка.] [*4 Качянимико, от Болоня, е бил продал собствената си сестра, Гизула, на Обицо II, маркиз на Есте, за пари или просто за да спечели благоволението на маркиза Имало е, види се, противоречиви тълкувания по тая мръсна история и затова Качянимико предупреждава поета да знае, че той е продал сестра си.] [*5 Рено и Савена текат от двете страни на Болоня и на част от неговата околия. В Ада има повече болонци, наказани за такъв също грях, за какъвто се изтезава тук Дантевият събеседник, отколкото между Рено и Савена.] [*6 Язон, който е похитил златното руно в Колхида, е минал през остров Лемнос, когато там жените, по поощрение от Венера, са били избили всички мъже. В тия убийства не е била взела участие само Езифили (гр. Хипсипила). Язон, комуто се понравила, я съблазнил с лъжливи обещания, а после я оставил. В проклетите ями той изкупва нейните клетви, както и коварната си невярност към Медея, дъщеря на колхидския цар, която също е била съблазнена от него и после напусната.] [*7 Интерминели е бил известен със своите раболепни и фалшиви ласкателства.] [*8 Таида играе роля на гнусната куртизанка в комедията на Теренций „Евнух“.] ПЕСЕН ДЕВЕТНАЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Данте и Виргилий минуват в третата яма дето се наказват симоняните, които са търгували със свещени неща. Те стоят там, забучени в земята, в тесни дупки, с главата надолу, а нозете им се гърчат навън, обвити в пламъци. Данте разговаря с един грешник и след като изказва своето негодувание против нечестните служители на църквата, минава с Виргилий в следната яма. Симон магеснико*1 и всички вие, които с Божиите търгувате неща, позора песента ми ще разкрие, във кой е вас въвлякла алчност зла! На моста стръмни, кой се възвишава над третий дол, пристъпяхме в нощта. О разум висши! Как се проявлява изкуството ти чудно нанавред, и на небето, де грей твойта слава, и на земята, и в тоз мрачен свет! Тъй както в моя хубав Сан-Джовани*2 на окол купела, що е посред, и други купели са издълбани, така по камънака, с кой долът и двата бряга са постлани, пред мене и зад мене, в всеки кът, аз виждам дупки с ширина еднаква навред, къде очите ми се взрът. Във всяка грешник клет честта оплаква. що е заслужил с своите дела и всуе милосърдие очаква, в тях грешните със голи си чела забити са надолу със главата, а вънка, в неподвижната мъгла, стърчат и бясно махат се краката, увити с пламъци, които в вид на алени езици от земята излизат, дето трупа е зарит, и се изкачват до петите горе. „О вожде, с глас продумах жаловит кажи ми кой е онзи, кой се бори така безсилно с пламъка червен, и с него може ли да се говори?“ Поета тутакси отвърна мен; „По полегатий бряг, ако желаеш, там ще те заведа и поразен, от същий грешник клети ще узнаеш и греховете му, и кой е он.“ „Учителю, кой всяка тайна знаеш, за мене твойта воля е закон.“ Едва изказах тия думи, двама тръгнахме ние по скалистий склон и лесно в кръглата слезнахме яма, де пламъците пущат син светлик. Поета, кой държеше ме, пусна ма при дупката, де горкий мъченик отчаяно се вайкаше с нозете. „О клетнико, кой тук с заровен лик жестоко тъй си плащаш греховете, продумай, ако в тебе още слух и глас не са били завинаги отнети.“ Говорех и глава навел бях аз. Така духовника се наклонява, кога, за да забави смъртний час, убиец го лукаво призовава от трапа, дето го заравят жив.*3 От дупката, крака си кат пошава, отвърна грешника*4 с глас треперлив: „О Бонифаций*5. ти ли си пред мене? Три годин си дошъл, дух нечестив, по-рано тук от мойто прокобене. Насити ли се на благата там, зарад кои, без срам, без угризене, обсеби и до днес скверни без срам съпругата небесна?“ От смущене останах като вцепенен и ням, но вожда, като приближи до мене, пришепна ми: „Не съм, не съм, кажи.“ Изпълних неговото повелене и грешника захвана да движи нозе си с дива беснота в въздуха и тез слова, които придружи с печален плач, из ямата се чуха: „Що търсиш тук? Мойто ли тегло да видиш смело, в таз долина глуха дошъл си. преди твоето тегло с зарите светли да се е простило? Узнай, че горе моето чело тиарата свещена е носило. На мечката съм аз от гордий род и потеклото мечешко тъй мило било е мене, че през цял живот ръце ми са съкровища трупали на благо тем, а тук под тоя свод таз грозна дупка мене са дълбали. Пред мен, сразени за еднакъв грех, и други в тая дупка са стърчали: скалата е приела вече тех и крие ги в нощта си безотрадна. Когато онзи, за кого те зех, яви се тук. и ази там ще падна, но той по-малко ще стърчи от мен, увит със пламък в мъка безпощадна, защото недалеч е оня ден, кога ще дойде пастир друг безверни , с по-грозни злодеянья опятнен, и в изкупленье на злодейства черни и мен, и него ще замести он*6. От алчност гнусна, за помами скверни, подобен на продажния Язон*7, тому в угода, който в Париж влада, ще стъпче той и вяра, и закон.“ При всичко че страдалците пощада заслужават, аз отвърнах му без жал: „О дух злочест, кажи. каква награда Спасителят от Петра е искал, когато ключовете поверил е? Върви след мене само е казал. И за пари ли пак Матей добил е апостолски наместо Юда сан? И прав е жребия, кой теб сразил е, въз теб от тебе същия призван: пази, не дигай си сега очите от тоз имот, неправедно събран, кой с смелост против Карл въоръжи те*8. Оназ тияра да не бе носил, която с почит пълни нам душите, по-горки думи бих ти говорил, защото ваший алчен дух съблазън и извор на беди е сявга бил, за честните и за добрите казън, за лошите опора Зарад вас, продажни пастири, от горест смазан, евангелиста е видял оназ, коя простира над водите власт и сила как в увлечение от долна сласт с царе безсрамни блудства е вършила: оназ, коя от рожба с седем е глави и в десет рога помощ е черпила, доде мъж й искал е да върви по път на доблестни и чисти нрави.*9 О алчни пастири, не сте ли ви по-лоши от езичници гнусливи? Ваш бог не е ли златния телец? Ах, Константиние, колко зло направи, когато над духовний си отец ти своя дар велик поднесе!“*10 Тъй говорих аз на безверни жрец, а той безспирно махаше с нозе си, от угризене или пък от яд. Учителят ми, без да се намеси, с наслада слушаше ме изотзад. Кога свърших, в ръце си ме прегърна и тъй по пътя, кой ми бе познат, от таз долина ме изнесе чърна и лек, и бърз по стръмни канари възведе ме. Доде да се озърна. пред мен долина нова се откри БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДЕВЕТНАЙСЕТ [*1 Симон магесника (Симон Мага)е предлагал на апостол Петър пари, за да получи дарба да прави чудеса. Оттогава търгуването с религията и със свети неща се нарекло симония.] [*2 „Сан Джовани“ е стар храм във Флоренция срещу съборената църква „Santa Teresa“. Както имах случай да кажа на друго място, тя е била по-рано езически храм, посветен на бог Марс, покровител на Флоренция. Тая църква служи за извършване на кръщения. За тая цел в старо време около главния купел е имало и други дупки, които според едни са служили също за кръщения, а според други в тях са стъпвали свещениците. за Да бъдат по-близо до водата и да не са принудени да се навеждат много, кога потапят децата в купела.] [*3 Между другите жестоки наказания в старо време съществувало и едно подобно. Престъпника са забивали с главата надолу в една дупка и после са хвърляли пръст отгоре му, за да го задушат жив. Случвало се е някога, че нещастният, за да забави смъртния си час, е заявявал, че има да направи някаква изповед и е призовавал за тая цел духовника, който е присъствувал на наказанието, а в това време палачите са преставали да хвърлят пръст в дупката.] [*4 Тоя грешник е папа Николай от рода на Орсини. Затова и казва по-долу, че е от рода на мечката (Orso, мечка). Той се е възползувал от властта, за да трупа богатства за своите роднини. Тоя грях е бил общ на почти всички папи.] [*5 Бонифаций V. Понеже Данте предполага, че е слязъл в Ада в 1300 г., а пък Бонифаций е умрял в 1303 г., папа Николай III, като го вижда и като го взема за Бонифаций, удивлява се, че тоя последният иде три години по-рано, отколкото е предречено, да го замести в дола на симоняните.] [*6 Бонифаций ще стърчи по-малко от Никола , защото на негово място ще дойде друг безчестен папа. Тоя папа е Климент V, който е бил избран с покровителството на френския крал Филип Хубави и който, за да угоди на покровителя, си, е преместил папското седалище в Авиньон. Никола е умрял в 1280 г., а папа Климент в 1314 г. Понеже Бонифаций е умрял в 1303 г, то папа Никола го е чакал в дупката 23 години, а Бонифаций ще чака наследника си само 11 години.] [*7 Язон е бил брат на Онияс. Той е достигнал до първосвещенически сан в Ерусалим с пари чрез покровителството на сирийския цар Антиох. Между другото обвиняват го, че е ограбил ерусалимския храм, за да обогати Антиох. Подобно Язон, Климент, за да угоди на френския цар, е пренесъл папската столица в Авиньон и допуснал да унищожат тамплиерите.] [*8 Данте обвинява, съгласно с много историци, папа Николай, че е помогнал с пари за приготовление на клането, известно под името Сицилийска вечерня (Vepres siclennes), което е станало на втория ден на Пасха, когато камбаните са звънили за вечерна служба. В това клане са били избити всички французи, които са живели в Сицилия и главно в Палермо. Той е бил озлобен против владетеля на Сицилия Карл Анжуйски, който отказал да даде една своя внучка за един негов внук, като е отговорил, ако и на паната краката да са червени, той не е достоен да Се сроди с френския двор.] [*9 Данте, като изменява свободно видението на евангелиста Йоан в откровението за Вавилон и като го отнася към Рим, уподобява тоя образ на жена Рим в случая може да се вземе за църквата, която има свое седалище в Рим. Водите, в които жената мие нозете си, а народите, които църквата управлява; седемте глави са седемте дарове на св. Дух, десетте рога са десетте заповеди Църквата е загубила своето високо значение, когато папите, нейни съпрузи, са се отрекли от пътя на Божиите закони и за лични и светски облаги са я оставили да блудствува с царете, да става оръдие на техните честолюбиви помисли и цели.] [*10 Данте е вярвал, като всички в негово време, че Константин Велики, като е приел християнството, е отстъпил Рим на папите.] ПЕСЕН ДВАЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите минават в четвъртия ров, дето се наказват ония, които са лъгали света с гадания и магии. Лицето им е обърнато откъм гърба и те, като не могат да гледат отпреде си, вървят надире Виргилий посочва на Данте някои грешници, между които е Манто, и разказва как родният му град Мантова е бил основан и е получил името си от тая магесница. За нови мъченици аз ще пея. Долината ехти от плачове: кога от връх от моста взрях се в нея, между дълбоките й брегове видях аз в сълзи грешници обляни: движеха се те в дълги редове полека, кат в селата християни, кога в духовно шествие вървът. Под нас, оттамо, дето бяхме спряни, надвесих се аз още над долът и на нещастните видях лицата, че са обърнати откъм гърбът. Пристъпяха те опипом с краката, а тъпо на обратната страна блуждайха им очите в тъмнината. Песни ми ако могат те трогна, познай по свойто собствено вълненье, четецо мой, с каква горчивина, с какво неизмеримо съкрушенье видях тук человешкото лице в таквоз безмилостно изопаченье! Преля от жалост моето сърце, опрях се мълком на скалите голи и кат закрих очи със две ръце оплаках с сълзи тежките неволи, що бяха поразили моя глед. „За тези ли плачеш, кои минават доле? — каза тогаз великият поет. — Безумство е, прибави, да се жали за тез, кои престъпно в горний свет със Бога да се мерят са мечтали. Дигни глава и онзи, кой ридай, виж там. Тиванци него са видяли, когато под нозе му в техний край внезапно се разтворила земята и вик всеобщ се чул: «Амфиарай,*1 къде потъваш тъй?» А той в тъмата пропаднал е на черний тоя Ад, де тъй изместена му е главата. Туй на безумье сляпо е печат, че в бъдещето да чете мислил e тук гледа не пред себе, а назад, А тамо виж Тирезий*2, кой менил е дваж своя пол: от мъж жена станал. И изново вид мъжки придобил е, кога двете змии е пак срещнал, увил ги е на своята тояга и като първий път ги е чукнал. Аронт*3 движи печалната си снага до него и в ужасний тоз затвор оплаква горко светлината блага: от връх от Луни, над Карара, взор към синьото море и към звездите скитал в безграничния простор. Оная гледай, на коя гърдите покриват се под гъстите косми, а голи зеят й отзад плещите. Тя Манто*4 е, която из страни скитала се е чужди, неприветни. и там, де дига своите стени градът ми родни, спряла се най-сетне. С вниманье, моля, слушай ме сега аз искам нивга да ти не излетне, кое ще чуйш, от паметта. Кога умрял баща й и в злочеста Тива стъпила неприятелска нога. Тогава Манто с скръб и горест жива тръгнала е по чужди брегове, робиня в робски край а не изнива. Под белите алпийски върхове на север езеро в Италья има, кое Бенако*5 се зове: чрез извори безбройни то приима и в своите ширни брегове струи водата, що от Алпите се снима и плодородните поля пои от Гарда до Дол Камоника. Всред езерото островче стърчи. де може брешианския владика владици двама на молебен свят от Тренто и от Веронез да свика. От своя връх Пескара, крепък град, брешани и бергамци застрашава, там дето е брегът по-полегат. Водата лишна там се отделява и надалеко на река се вий, която Минчио се назовава, нивя и паши плодоносни мий, додето при Говерно в По се влива, но преди надалеко да завий, в блатисто едно място се разлива и кат се застоява в летний пек, разнася тя навред зараза жива. Там дивата девица в своя бег обширна гола суша е съзряла, къде не е имало жив човек. В таз суша с своите люде се е спряла далече от човешко общество, и там до свойта смърт е тя гадала. Туй място от самото естество зарад водите, що са окол текли, тъй лесно за отбрана е било, че скоро люде много там се стекли, над гроба неин основали град и Мантова за нея го нарекли. Той многолюден бил е и богат, додето Казалоди*6 лековерни не бе се вплел чрез пагубен преврат на Пинамонте в замислите черни. Така градът ми основан е бил и всички други разкази — неверни — за тебе нека бъдат.“ — „Вожде мил, чрез тебе истината мен говори, и кой пред мене би се осмелил за туй, кое ми тук разкри, да спори? Кажи ми, има ли всред таз тълпа таквиз, кои да са познати горе?“ Отвърна ми поета с тез слова: „Посред онез, що тамо са се сбрали, виж онзи, кому гъстата брада се спуща по плещите изгоряли: кога в земята дивна на Парнас деца на нянка само са остали от юг до север, той с Калхас в Авлида крайбрежна знак са дали, че за отплуване дошъл е час. Там Еврипил*7 са него наричали: кои са чели моите песни кат теб, туй име тамо са срещали. А онзи дребний, който там страни, е Скот Мишел*8: с лъжлива си наука той вред е бил достигнал да гърми. Бонати*9, виж, Асденте*10, който тука със плач скърби, че е оставил там иглите си и кожите, и чука. Онези виж, що идат нанасам: те вещици били са на земята и за магиите си тук мислят с срам. Но следвай ме сега, защо луната на край на своя път е и клони веч скоро, зад Сезилия богати, да зайде в океанските вълни. В небето снощи пълна тя светеше, кога в лесът се бе — загубил ти.“*11 Приказваше тъй с мене и вървеше. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТА [*1 Амфиарай е бил един от седемте вождове, които са обсаждали Тива. Той е бил гадател и като е предвиждал, че ще умре под стените на тоя град, скрил се на едно място, което било познато само на жена му. Жена му обаче не опазила тайната и той бил принуден да отиде под Тива. Посред сражението земята се отворила под нозете му и го погълнала. Тиванци, като го видели да потъва в разтворената земя, почнали да викат: „Къде потъваш, герой Анфиарай?“] [*2 Тирезий е бил гадател от Тива. Веднаж ударил с тояга по змии и се преобразил на жена. Подир седем години срещнал пак същите змии, ударил ги с тоягата и отново станал мъж. Тиванците му отдавали божествени почести подир смъртта му.] [*3 Аронт е бил знаменит тоскански гадател, за когото Лукан пише във „Фарсал“, че бил предрекъл гражданската война и победата на Цезар. Той е живял в гората Луни, над Карара, и оттам е правил своите пророчества, като е наблюдавал морето и звездите.] [*4 Манто е била дъщеря на Тирезий. Тя се е изселила от Тива, след като градът бил попаднал под властта на Креон. За основаването на Мантуа и за Манто Вергилий говори в „Енеида“, Пес. Манто е добила от Тиберин, бог на река Тибър, син Окно, който е основал града, наречен от него, по името на майка му, Мантова (Мантуа).] [*5 Това езеро днес се нарича Гарда. Вергилий го описва в неговата дължина оттам, където в него се влива река Сарка, която приема в себе си всички води, които се спущат от Алпите, между Гарда и Дол Камоника до Минчио, която излиза от него и при Говерно се влива в По. Островчето, за което говори, се нарича Гарда и още Остров на монасите. Там са допирали границите на три епархии: Трентска, Брешанска и Веронска. В него е имало църква „Св. Маргарита“, където са се събирали тримата владици, които са влизали всеки от особена врата, която е била обърната към землището на епархията му. Пескара се намира на брега на езерото, там, отдето, той захваща да става по-полегат. Съграден на един скалист хълм, тя застрашава землищата на Бреша и Бергама.] [*6 Алберто Казалоди, гуелф, е бил владетел на Мантуа. Пинамонте му дал съвет със задни цели да изгони от града някои благородни фамилии, които са пречели на неговите замисли. Казалоди послушал съветите на коварния си приятел. Тогава Пинамонте, с помощта на народа, грабнал властта от ръцете на Казалоди и едни от благородните избил, а други изгнал, вследствие на което се намалило населението на града.] [*7 Еврипил. гадател, който заедно с Калхас е показал кой е благоприятен час за тръгване от Авлида, кога събраната там гръцка флота, под предводителството на Агамемнон, се е готвила да отпътува за Троя и когато в Гърция са били останали само деца на нянка. За Еврипил говори Вергилий в „Енеида“.] [*8 Мишел Скот, шотландец, се е занимавал с астрология по времето на Фридрих. Той бил предсказал на тоя император, че ще умре във Флоренция, и случило се, че императорът умрял в един градец, който се наричал Малка Флоренция. Сам за себе си бил предсказал, че ще бъде убит от един камък с известна величина и тежест. Един ден, като бил в църква, един камък паднал от свода и го ударил по главата. Ударът бил лек, но понеже камъкът имал предсказаната величина и тежест, то астрологът се прибрал у дома си и легнал в постеля, където смъртта дошла да докаже, че не се е бил излъгал в своята прокоба.] [*9 Гуидо Бонати, гадател от Форли, който е бил написал няколко ръководства по астрология. Той е служил при граф Гуидо де Монтефелтро, който не предприемал нищо, без да се допита до него, и благодарение нему избягнал много опасности и направил много пакости на своите неприятели.] [*10 Асденте е бил кърпач от Парма. Макар че е бил безкнижен, занимавал се е с гадаене и е бил много известен по време на Данте.] [*11 Изминала се е вече една нощ, откакто Данте е в ада.] ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЪРВА СЪДЪРЖАНИЕ. В петия ров врят в кипяща смола ония. които продажно са раздавали правосъдие и са търгували с благоволението на князете, при които са служили. Дяволи, въоръжени с вили, ходят покрай брега и бият ония, които искат да се подадат извън смолата. Описва се изтезанието на един лукезин. Дяволите искат да напакостят на Виргилий. но той накарва началника им да му даде десет души, които да го съпроводят до следващия мост. Доде тъй слушах вожда да говори, на мост възлязохме несетно нов и като се възкачихме най-горе, погледнах аз в дълбокий долу ров: видях там мрак, кой взора ужасява, и вопъл глух, като печален зов, тъмата чуйше се, че огласява. Както в венецианский арсенал ври зиме черната смола корава и сърдечен труд е редом закипял: един тук ладия една поправя, там кораб, кой е. буря претърпял, ребрата си подновени представя: секат, претриват, тежък чук кънти, един въжа, а друг платна наставя: така видях, че ври в тез глъбини смола, коя мощ Божа е стопила и от която от двете страни вид черен бе долината добила. Отгоре видеше се в черний мрак как се подуваше с голяма сила и бавно спадаше надолу пак. Додето бях наведен тъй: „Пази се“ високо ми извика вожда драг и тутакси към мене приближи се; аз отърчах напред и кат човек, кому се ще да знае, а бои се, назад възвих очи в своя бег; зад нас внезапно с грозен страх в душата видях чер дявол, кой от долни брег с криле разкрити се възкачи на скалата; преметнал беше грешник с дива злост на рамо и го носеше в тъмата; кога стигна накрай високий мост: „Другари*1 от старейте на Сан-Цита*2 извика с глас гръмлив, там тоя Земете го в смолата там да рита; назад се връщам пак, защото с лов подобен е земята му набита. Освен Бонтуро*3 всеки е готов да стори всичко — пари да получи.“ С тез думи го хвърли в дълбокий ров И сам назад избяга, бръз кат куче, което по разбойници търчи. Нещастния в смолата се забучи: дорде над него тя да се спои, отгоре се подадоха плещите, но щом видяха, че навън сто, и, [???] стотина дяволи, които скрити под моста бяха, отърчаха с вик, кой надалече прогърмя в тъмите „Ей, тук не кланят се на святий лик не си на Серкио*5 в водите мили, на своя покори се ти ризик ил ще изпиташ острите ни вили.“ Сто вили го промушиха в часът и дяволите викаха: „Сети ли как силно наште удари болът? Стой скрит и ако мож, и тука тайно търгувай, както горе на светът.“ Дорде там гледах, нажален безкрайно, пристъпи и каза ми вожда мой: „Не бива да те.видят тук ненайно, там зад оная канара постой една минута тук ще те оставя, но ни за себе, ни за мен се бой: и други път имал съм с тях разправа, не могат мене да задават страх.“ При тия думи се отдалечава и от местото, дето бях, видях, че слезе на брегът по моста шести: за него колко тук се убоях! Тъй както върху просека злочести се спущат кучета със бесен лай, и той всред тях не смей да се помести, тъй всички дяволи от тоя край отдол от моста на брега скочиха, щом там съзряха вожда, че се май, и в него своите вили устремиха. Но той извика, без да се смути: „Назад, гад черна, и стани по-тиха! Един от вази нека приближи и чуе: после, ако вий угода, бесът ви нек над мен се разрази.“ Тогава всички: „Иди, Малакода“, казаха и дръпнаха се назад: а сам един от тая зла порода напред изстъпи и каза му с яд: „Защо ме викаш?“ Вожда отговори? „Смял ли бих да сляза в черний Ад без воля да са дали мен отгоре? Млъкнете и смирете своя бес, кой всуе мен искал би зло да стори; не си навличайте пак Божа мест, защото воля негова е с мене и друг през Ада да премине днес.“ Утихна бясното ожесточене на дявола, кога чу тез слова; на другите каза тогаз с смирене: „Не викайте, без полза е това.“ Тогаз поета ме повика гласно: „О, ти, кой скрит си там, дигни глава, при мене мож да дойдеш безопасно.“ Затуй явих се и потеглих в път. В мен дяволите гледаха ужасно: внезапно аз видях, че се движат и мен от страх подбиха се нозете, че няма свойта дума да сдържат. Тъй минваха, от грозен страх обзета, в Капрона*6 обсадените войни, посред пълчищата на враговете. До вожда доближих и отстрани все в тях очи ми вторачени бяха. „Да махна ли въз него?“ — Да, махна, един на друг ги чуех; че мълвяха, кат снемаха и дигаха в див бяс в ръце си вилите, кои държаха. Но грозний Малакода с громък глас смъмра ги и да млъкнат ги накара, а после се обърна пак към нас „Не може тоя път да ви изкара там. де желанье двама ви зове, каза ни той, защо скалата стара на шестий дол сломена е на две. Но канара за следните долини пред вази друга ще се озове: по нея татък може да се мине. Хилядо двеста и шейсет и шест, на третий тъкмо вчера час, години броихме ний. откак скалите тез сломени са били посред средата.*7 От наште ей сега за ваша чест ще тръгнат да разгледат из смолата дали се не подават вън глави. Път да покажат вам ще ги изпратя: без страх подире им вървете вий.“ Повика той по име десетина*8 с един, кой начело им да върви, и рече им: „Идете с тез двамина и без повреда им кажете път, оттук да минат в другата долина: при туй разгледайте добре брегът.“ Кат слушах как ги викаше по име, смутих се и изтръпнал от страхът, що ме обзе, казах: „Учителю любими, дойдохме без водачи ний дотук, защо сами нататък не вървиме? Те с зъби скърцат и един към друг намигат нас с угроза.“ Но поета: „Не бой се. Нека скърцат. Те напук зъби тъй скърцат на тълпата клета, коя в смолата ври и пъшка там.“ Щом дяволите чуха му ответа, към вожда свой възвиха поглед ням и всеки вън езика си извади и почна да се плези гърбом нам, но той на път да тръгнат знак им даде. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЪРВА [*1 Дяволът, които донася душа, преметната на шията му, и я хвърля от моста в смолата, нарича другарите си _Malebrarrche_ (зли, остри нокти). С това име назовава поетът дяволите, които пазят тоя ров, поради мощните и остри вили, с които са въоръжени, за да мушкат грешниците.] [*2 Сан-Цита (Санта Цита) е покровителка на гр. Лука и нейното име е употребено за означение на самия град. Грешникът, когото донасят, е един от първите магистрати на града, който се е управлявал републикански. Не се знае кой е той.] [*3 Думите над дявола трябва да се приемат в иронически смисъл, защото Вонтуро е бил, в най-лошия смисъл на думата, продажен съдия.] [#4 Дяволът прави намек на лика на Спасителя, който се пази в църквата „Св. Мартин“ в Лука и който се почита много от жителите на града. Дяволът се подиграва с грешника предвид на положението, в което се представя, когато се подава от смолата, превит като човек, който се кланя.] [*5 Серкио е река, която тече покрай Лука.] [*6 Капрона е била призанска крепост над Арно. Гражданите на Лука, обединени с другите гуелфи от Тоскана, били успели да и усвоят във войната, която са водили против Пиза, защото е държала гибелинска страна. Пизаняните обаче я заобиколили в 1290 г. с голяма войска, под предводителството на граф Гуидо де Монтефелтро, И луканяните, които я защищавали, били принудени да се предадат, като взели обещание, че ще ги оставят живи. Когато излизали от крепостта, между редовете на обсадителите се зачули заплашителни викове и те треперели от страх, че неприятелите няма да удържат думата си. Такъв страх е изпитал Данте, като е минавал между дяволите. Данте е участвувал в обсадата на Капрона.] [*7 Вчера, на третия час подир пладне, тоест в часа, когато Иисус Христос е издъхнал на кръста и когато е станал земетръс, поради който е бил сломен мостът за следната долина. Земетръсът се почувствувал най-силно тъкмо в тоя дол, където са наказани лицемерите, по чиято вина Христос е бил осъден на смърт. От това са се изминали хиляда двеста шестдесет и шест години Като се прибавят при тях годините, които е живял Христос, намира се годината на юбилея — 1300 г., през която Данте предполага, че е слязъл в Ада. Той се спуща в Ада вечерта на Разпети петък прекарва там съботата и излиза, за да продължи пътя си в Чистилището и в Рая в неделя, навръх Възкресение Христово.] [*8 В текста има имената на всички тия дяволи, които съпровождат до следващия мост Вергилий и Данте. Излишен труд ми се видя да ги възпроизвеждам в превода. Те са, каквито могат да бъдат имена на дяволи — Аликино, Калкабрина, Каняцо (песоглавец), Барбаричия (остробрадий), Драшняцо и пр. Оставих само името на Малакода — Зла опашка.] ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ВТОРА СЪДЪРЖАНИЕ. Като вървят покрай брега наляво, поетите виждат безброй много грешници, които се стараят да поизлязат малко от смолата. Те са ония, които са търгували с милости и служби. Един от тях, като не успява да се скрие овреме при пристигането на дяволите, пада им в ръцете и те го разкъсват с вилите си. Той е някой си Чамполо от Навара, който по искане от Виргилия именува някои свои другари. После прибягва до хитрост, за да се изкопчи от ноктите на дяволите, и двама дяволи, които се спущат да го уловят, падат сами в смолата. Видял съм конници да се движат; видял съм цели войски в сражение една насрещу друга да летят или да търсят в срамен бяг спасенье; видял съм и поля, и градове, предадени на плам и разоренье; видял съм рицарски аз боеве при екот звънки от камбани, при светли факели, при звукове юнашки от тръби и барабани; но ни кораб, кога съзре звезди, ил надалек брежищата желани, изтръгва вик от радостни гърди такъв, какъв чух тука, с страх в душата, и целий бряг накара да ехти, кога потегли взвода из тъмата. Как беше той ужасен! Но с светии във църква, с пияници в механата. Така по стръмний бряг вървяхме ний и аз в смолата взирах си очите, да видя там какъв народ се крий. Както делфини скачат над вълните и с буря плашат дерзкия моряк, тъй грешните тук гърбове превити показваха и скриваха ги пак, а други долу бяха се подали кат жаби край. блато, на мръсний брег, на своите мъки отдих да би дали; но дявол щом съзряха отдалек, наскачаха веднага в вира .вряли. Един не бе тъй бръз в своя бег и дявол един скоро се завтече към него, от стрела по-бръз и лек, и с вилата кат видра го извлече; при туй захвана да го бие той така, че цяла кожата му свлече, а дяволите с див ревяха вой: „Бий хубаво, така му се и пада!“ Обзет от страх, казах на вожда свой: „Тоз кой е, над когото без пощада тез хищници изливат своя бяс, и тук за грях какъв той страда?“ До него вожда приближи тогаз и моите думи милно му повтори. „В Наварската земя роден съм аз — веднага мъченика*1 отговори. — Доведе майка ми до нищета разсипник мъж и път да ми отвори, при господар слуга ме даде тя; Тибалдо добрий ме прие с довере, но неговата царска доброта, коя на вси царе до днес пример е, от криви пътища не ме отби: продажност тук хвърли ме и невере.“ И дявол един, у кого зъби стърчеха като на свиня в устата, в нещастния жестоко ги заби; захвана с плач и сълзи да се мята, но отърва го дяволския вожд, като каза: „Мен дай го на ръката, той трябва да изпита мойта мощ.“ А после към поета се обърна: „Запитай го, дорде говори йощ, защо на късове в смолата чърна ще иде безутешно да ридай.“ И вожда мой над него кат назърна „Кажи ми от италианский край тук грешни няма ли на теб познати?“ И грешника отвърна му, че знай. „В смолата винаги до мен се клати; защо при него там не съм остал? Изтегляне 275.99 Kb. Сподели с приятели:
|