Данте Алигиери Божествена комедия Ад
Изтегляне 275.99 Kb.
|
Свързани:
New Microsoft Word Document
Глава ми нямаше да си изпати от тез джелати, кои нямат жал.“ „Я млъквай! — дяволите изреваха. — От нас да се оплаква е седнал!“ И с вилата един тогаз замахна, ръгна в ръката горкий мъченик и по острилата меса виснаха. Друг дявол пък нададе грозен вик и с вилата в главата го замери, а после всички. Грешния клетник кат мишка между котки се намери, вика, писка, а после, цял покрит със рани, на земята се разпери. Когато го видяха тъй пребит, гневът на дяволите поомекна; и вожда с глас попита жаловит: „А кой е този, за кого намекна?“ „Отец Гомита от Галура*2 е — с глас слаб отвърна грешника, като подклекна, — съсъд на подлост, на лъжата раб, комуто господ са били парите; на господаря си дълбал е трап, като изпуснат тихичко вразите, кои за казън той предал му бил. И Микел Занке*3 тука е.-В тъмите еднакъв грях е тях съединил. Все заедно са и Сардиния красна на приказки е тям предмет най-мил но пак уви! Грози ме бран ужасна, ще млъкна. Онзи дявол там ръмжи и виж как в мен се е вгледал с злост бясна.“ Рогатий вожд успя да задържи злий дявол, кой почнал бе да се кани, и грешника злочести продължи: „Тук пълно е с ломбардци и тоскани и мога да ви доведа цял рой, ако таквоз е вашето желане. Но нека тези с бесния си. вой се отстранят, та грешните да знаят, че тук ще ги оставят на покой, а аз ще свирна на езика с краят — зовем се тъй из черната смола — и грешници отвред ще пожелаят да дойдат тука.“ — „С хитрост виж каква намислил да избегне от ръцете ни“ — веднага дявол един изрева. „Туй хитрост ли е — грешний без смущене отвърна, — че които дойдат тук, от вас ще си изпатят като мене!“ По-глуп и лековерен дявол друг извика с глас: „Нек бяга, но в смолата с криле си ще го стигна, бръз кат звук. Ще слезем ние тамо зад скалата, ще видим кой от нази ще надвий; посмей да ни излъжеш!“ Мълчешката дружината отиде да се скрий, де беше й показал той. Веднага навареца се дига, дето бяхме ний, ръце във въздуха напред протяга и в черний ров се хвърля в един миг. Кога видяха, че от тях избяга, дигна се зад скалата шум и вик, а онзи, който беше дал съвета, скокна, като извика с яд велик: „Не ще избегнеш, о душа проклета!“ И полетя към грешний да го спре, но отиде заканата му в щета: надваря страх и дяволски криле! Както в вода се патка потопява, кога сокол над себе си съзре, а празен той нагоре отлетява, тъй грешний в бездната изчезна цял и не видя се веч в нощта мъглява. В въздуха дявола се беше спрял и с глуха злоба махаше крилете; в туй време друг, от ярост възкипял, стигна го с бесен вой, заби ноктете в месата му, но другий не стърпя: сблъснаха се, сграбиха се в ръцете и паднаха в кипящата смола; там те се раздвоиха, но напразно подигаха натегнали крила и всячески напрягаха се бясно, мощ нямаха да си пробият път. Видя ги, че са схванати опасно, и вождът им изпрати на часът четирма дяволи, които с бързи криле отсреща отлетяха на брегът и там протегнаха им дълги вили. Дор всички в тях, през гъстите тъми, всецяло поглед бяха устремили, с поета в път потеглихме сами. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ВТОРА [*1 Тоя мъченик е Чамполо. Майка му. като изпаднала в бедност Поради разсипничество на мъжа си, дала син си да служи у един барон при двора на наварския цар Тибалдо V. граф шампански и крал наварски, е бил добър господар, покровител на изкуствата и сам се е занимавал с поезия и музика. Умрял е в Трапани, в 1270 г като се връщал в Тунис с костите на Луи X (Свети Луи).] [*2 Пизаняни и генуезци, като превзели към 1117 г. Сардиния, разделили я на четири провинции (gudcature). На една от тия провинции, Галура, владетел е бил Нино Висконти от Пиза; той поверил управлението на сардинеца Гомита, който се е наричал брат-монах, отец Гомита, защото е принадлежал на ордена на така наречените весели братя или монаси. Гомита е злоупотребил с доверието на Нино Висконти, като е продавал службите и се провинил в разни кражби.] [*3 Микел Занке е бил управител на една област, Логодоро, Сардиния. Сардинските историци разказват, че Аделазия, дъщеря на Мариано III, логодорски господар, като останала вдовица от първия си мъж, Балдо II, господар на Галура, оженила се за Енцо, незаконнороден син на император Фридрих , като му донесла за зестра областта Логодоро, която е била най-голямата област в Сардиния. Подир нейната смърт, при всичко че тя била завещала държавата си на папа Григорий X, Енцо, който от баща си бил вече приел титлата крал Сардински, завзел Логодоро и Галура и ги държал до 1249, когато, като воювал в Италия, бил хванат в плен от болонезци. Тогава Микел Занке, негов сенешал, върховен съдия, взел да управлява в негово име и за да постигне по-лесно своите честолюбиви кроежи, оженил се за майка му, Бианка Ланца, с която е бил по-рано в любовни сношения. Властта е страдала много от неговото управление. Той е бил убит в 1275 г. от собствения си зет, Бранка дОрия. За Бранка се говори в песен XXXIII.] ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ТРЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите, като продължават няколко време пътя си, от страх да ги не догонят дяволите, спущат се по стръмния бряг в шестия ров Тук са наказани лицемерите, които са облечени с мантии отвън позлатени, а отвътре подплатени с олово. Поетите разговарят с двама весели монаси. Каталано и Лодеринго, виждат Кайяфа, разпнат на кръст, и като узнават от един от монасите как могат да излязат от долината тръгват в път. Сами вървяхме мълчаливо в път, един до други, както в градовете се виждат францисканци*1 да вървът. Кат мислех как се биха духовете, на ум дойде ми баснята*2 оназ за жабата и мишката, как двете нашли са заедно последен час, кога са блато едно минували, и с дяволите ги сравнявах аз, кои в смолата бяха се завряли. Една по друга други мисли йощ неволно бяха ми в ума извряли. Внезапно — като из самата нощ да бе излязла — една облада ма, коя от страх отне ми всяка мощ- За нази пострадаха онез двама, казах си аз. Кога ги извлекат навън от черната и вряла яма, от злоба няма ли да закипят и с криле да се спуснат побесняли след нас, над нази да си отмъстят? С лик бледен и с коси от страх щръкнали пристъпих и казах на вожда свой: „Страх и смущенье са ме обладали, че дяволите няма на покой да ни оставят, дор сме в тез предели: на`, идат, слушам техний страшен вой на кучета от бяс разсвирепели; учителю, нек някъде се потаим, доде не са над нази долетели.“ Отвърна ми учителя любим: „Кат в огледало отрази се в мене страхът ти. Няма зло да претърпим. Еднакво порази и мен смущенье, еднакви мисли в наште умове еднакво са възбудили решене. Щом найдем спуск по тия брегове, ще слезем бързо в следната долина и ще избегнем злите духове.“ Но тука мигновенье не премина и със разтворени криле зад нас, видях, че иде страшната пасмина. Как майка сърцеболна в нощен час, пробудена от пламъци, веднага детето си заспало грабва с страст и с ризица една на гола снага, кат мисли само за отрока драг, без страх през буйний огън бяга, тъй вожда, щом съгледа страшнии враг, като дете в ръцете си уви ма и гърбом се спусна по стръмний бряг. Водата толкоз бързо се не снима, която воденицата върти, когато в полегатий улей клима, тъй както той със мене на гърди смъкна се леко долу по скалата. Кога на дъното на шестий ров стъпя, по шум, кой чух, издигнах си главата и видях дяволите горе там, че клатеха криле над нас в тъмата; промисълта обаче, коя тям предала е да пазят дола пети, не ги пропуска по-нататък. Ням стоех и гледах грешниците клети, които с сълзи и уморен вид вървяха бавно между бреговете. и със качулка, като кьолнски братя, от нея беше презглава покрит. Отвънка дрехите с обшивка злата блестяха толкоз, че гледът. Слепей, а оловяна имаха подплата отвътре, коя толкова тегней, че на Фридриха леки са кат слама.*3 Горко му, кой живот такъв живей! След като постояхме малко, двама подзехме пак наляво своя път ведно със грешните от тая яма. Но толкова полека те вървят, че стъпка щом направим, пред очи ми нещастници все нови се вестят. Затуй казах: „Учителю любими, дали ще има някой тук, познат по своите дела и свойто име?“ Тогаз един извика изотзад: „Почакайте, о вий, кои вървите с такива бързи крачки в темний Ад! И аз съм от тез души жаловити, които могат ви каза това, кое да чуйте тука се стремите.“ Поета ми каза при тез слова: „Почакай малко онзи, който следи ни, и после редом с него щем вървя.“ Аз спрях се и видях зад нас двамина, които, с горестен в очите знак от нетърпенье, своята дружина напуснаха, но пътем в тежкий мрак под тежестта на свойта дълга дреха се спъваха с един и с други крак. Кога до нас стигнаха и се спряха, изгледаха ме дълго с поглед див и чух, един на друг че мълвяха: „По устните се види, че е жив; но мъртъв ако бе, защо кат нази, осъден на удел немилостив, такава тежка дреха не тътрази, а леко стъпя в тия темноти?“ След туй отправиха молба таквази: „Тосканецо, кажи ни, кой си ти, кой минаваш тук, де Ад от плачовете на лицемерите безспир кънти?“ И аз: „В Флоренция, на бреговете на Арно, съм роден и с туй тело дошъл съм в тез подземия проклети, кое с живота мен е дадено било. Но вий кои сте, с какво прегрешене навлекли сте си тука туй тегло, що мир не дава вам?“ Единни мене каза: „Тез дрехи, що отвън лъщят, отвътре с олово са подплатени и толкоз на плещите ни тежат, че клатим се като изнемощяли. Били сме братя весели*4 в светът, в Болоня светлий ден сме ний видяли: аз Каталано, Лодеринго*5 той по име горе сме се наричали. На сан висок, да й дарим покой, Флоренция ни беше назначила. но край Гардинго дивия разбой показва как послужи нашта сила за кървава и безпощадна мъст.“ „О грешни, рекох, вашите патила“ Но спрях се тутакси, защо на кръст видях гол грешник разпнат на земята. Щом ме съгледа, очи околвръст извърна и въздъхна си в брадата; а Кагалано туй като съзря, каза: „Това е на Кайяф душата: съвет той дал е, че е по-добре един за всички жертва да загине.*6 От нази всеки трябва да се спре и тук над него, преди да отмине, изпитва колко тежък е на вес. Синедриона с Ана, сред унине, изплащат също тука своя бес, кой извор би на тежкото страданье, което Израил търпи до днес.“*7 Учуден, вожда гледаше с вниманье злочестий, който, разпнат, с език ням, прекарва тука вечно наказанье, а после, кат свали очи оттам, на Каталано рече той: „Кажи ни, оттука, ако е познато вам, път има ли по-долу-да се мине, без дяволите пак да ни съзрат?“ „Тук моста, който свързва тез долини, пречупен е, отвърна той, но път ще найдете по съсипиите, кои натрупани са под брегът.“ Учителя наведе си очите и промълви: „Лъжа казаха нам онез, що мъчат в петий ров душите.“ А грешний рече: „От Болоня знам, че дявола баща е на лъжата.“ При туй учителя тръгна оттам и ази последвах го в тъмнината. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ТРЕТА [*1 Монасите-францисканци са вървели из улиците един по други, като се е давала винаги предимство на по-горните по сан.] [*2 Засяга се следната басня. Една жаба, искала да удави една мишка: предложила й да я прекара на гърба си на отсрещния бряг на едно блато. Мишката склонила. Когато стигнали всред блатото, жабата поискала да се потопи във водата, за да погуби мишката, но мишката, която я била хванала с краката си, сборичкала се с нея. В това време, кога се давичкали, спуснал се въз тях един орел и ги изял и двете. В текста е казано, че баснята е от Езоп. Тя е от неизвестен писател, но по времето на Данте е минавала, види се, за Езопова.] [*3 Фридрих е имал обичай да облича държавните изменници с широка дреха, която е била подплатена с олово, а после ги е излагал на силен огън, от който са се стопявали заедно с оловото. Поетът е облякъл по същия начин лицемерите, които се мъчат в шестия ров. Но Фридриховите облекла, колкото и тежки да са били, биха се видели леки като слама при ония, които са носили грешните. Облеклото на грешните, обшито отвън със злато. а отвътре подплатено с олово, символизира лицемерието, което е пълно отвътре с коварство, а отвън се представя с вид добродетелен, измамлив.] [*4 При папа Урбан V разни благородници, от Болоня. Модена и Рагуза, поискали да основат един орден религиозен и военен, който, по подобие на тамплиерите, да воюва срещу неверниците и срещу всички ония. които биха се провинили в престъпления против вярата и правдата. Орденът е бил основан и рицарите, които са участвували в него, са били наречени братя .на света Мария. Но наместо да воюват за вяра и правда, те се предали на весел и изнежен живот и народът на присмех кръстил ордена им орден на веселите братя или монаси.] [*5 Каталано ди Малаволти и Лодеринго или според някои Родериго дели Андало са били болоняни, единият гуелф, а другият гибелин. Флоренция, за да тури край на смутовете, които са произлизали от враждата между гуелфи и гибелини, ги е повикала в 1266 г., като помирители и за тая цел им е поверила най-високата държавна власт. Те са били взети отвън, защото се е вярвало, че като нямат никакви връзки в града, по-вярно и по-лесно ще могат да изпълнят своята мисия. Гуелфите обаче успели да ги подкупят и те предали всецяло на тях властта, изгонили гибелините и изгорили къщите им. Особено са били пострадали от опустошение къщите на Убертовци, които са били в Гардинго, местност близо до стария дворец във Флоренция.] [*6 Кайафа е казал в съвета (Синедриона), който е бил свикан от свещениците и фарисеите, че по-добре е един да загине за всички, а не всички за един, като е прикрил с мнима любов към народното благо своята ненавист против Иисуса Христа.] [*7 Заедно с Кайафа мъчат се в тоя ров всички членове на Синедриона, които са разпнали Христа и Ана, Кайяфов дядо, в чиято къща са влезнали най-първо Христа, след като е бил хванат. Еврейският народ изплаща за злодеянието, което са извършили неговите първенци като са погубили Христа.] ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите с мъка излизат от шестия ров и като се покачват на скалата, пристигат над седмата яма. в която грешните тичат, преследвани от страшни змии. От яда на змиите грешните се запалват и изгарят, а после се възраждат изново от своята пепел Тия грешници са крадци Тука се говори особено за такива, които са се провинили в светотатствени кражби. Между тях Данте разпознава Вани Фучи, който от яд му предсказва тържеството на черните, след което е последвало изгнанието на поета. В началото на новата година слънцето със вид заемен по-горе да се дига на пладнина и бързо възрастява светлий ден, а сутрин блесне като сняг сланата. Овчаря, кой е от храна лишен, събужда се и кат съзре полята светнали, побелели ототвред, с въздишка скръбна климва си главата; излиза, слънце грей над Божий свет, полето скоро своя вид менява и тамо, де от горест бе обзет, надежда на сърце му възсиява; тогази зима дългия кривак и стадото на паша направлява. Тъй аз смутен съгледах вожда драг и страх ме зе, но щом дигна очите засмяно, бодрост в мен възникна пак.*1 Кога пристигнахме до съсипиите, в душа ми мъжество да би внушил, изгледа ме усмихнат той в очите. като кога пръв път се бе явил, а после, като ме уви с ръце си, тъй както баща син прегръща мил, по канарите мрачни ме понесе; и като человек, кой изнапред, що нрави, в своя ум добре го веси и дава си за всичко здрав отчет, преди на нови канари да мине, към мене се обръщаше с съвет: „Сега за таз се улови, но. Сине, по-първо виж дали ще те държи.“ Туй път не е за грешник, кой с унине под оловяна дреха се движи,*2 по кой с такваз вървяхме мъчнотия, той дух, на който нищо не тежи, а аз, увит на неговата шия. По-нисък да не беше тук брегът, загинал бих на канарите тия,*3 надолу тез долини все вървят и все със по-голямо наклонене към бездната в средата се стремят. — Най-сетне с ръце слаби, уморени последната скала аз улових: дотолкоз дух не бе останал в мене, че в същий миг, когато там стъпих, в мен всяка мощ усетих, че изнива и без да ща, нозе под себе свих. „Със труд и мъка слава се добива, каза тогаз учителя любим. на меко който иска да почива — минува името му като дим, изчезва като пяна над водата. Не бива тука дълго да седим нек бодрост ти възпламени душата и над телото нека тя надвий, защото, кат изходиме тъмата, по хълм по-стръмен ще възлезем ний.“*4 Изправих се тогаз и туй смушене, що сещах йощ, навън да не пробий, казах на вожда с въодушевлене: „Готов съм да те следвам в страшний мрак с теб бодрост всякога ще има в мене.“ И тръгнах горе по скалата пак, по път по-труден, тесен, каменливи. На моста стъпяше веч моя крак, кога от дън от дола нечестиви достигна грозен глас до моя слух и думи неприлични и гневливи, кои не се изказват, аз зачух. Надникнах долу. но всуе очи ми се скитаха из мрачния въздух. Затуй казах: „Учителю любими, нек минем, моля. на брега отвъд, защото тука, де сега стоиме, слова достигат мене до слухът, но смисъл в тях не може да се схване и там очи не могат да се взрат.“ „Което искаш, тутакси ще стане; ще найде ек — ответ ми той дари — в мен всяко твое хубаво желане.“ Слезнахме по зъбчести канари, покрай брега, където се снишават, и целий род пред мене се разкри. На дъно му аз видях да шават Змии тъй много и от всякой вид че още с страх душата ми смущават. Либийский край*5, със пясъци покрит, напусто с безброй смоци и усойни и със ехидни зли е знаменит; не може гадове тъй многобройни, отровни, люти, пътник да съзре ни в Етиопските*6 пустини знойни, нито покрай Червеното море. На нищо няма тамо да се чуди, кой мигновено поглед тука спре. Всред тая гад ужасна голи люде, изтръпнали от страх, един през друг в тоз ров без отдих тичаха кат луди и всуе място търсеха те тук, де биха могли за миг да се скрият. Змиите съскат с грозен писклив звук, по тях и по телата им се вият, ръце им вързани държат отзад, припасуват им кръста и ги бият без милост по гърди, по гръб, по врат. По грешник един, тутакси под нази, змия грамадна се проточи с яд и по телото му като полази, захапа го за шията; в часът пламна, стопи се и съгледах ази, че в пепел се обърна той в долът, но скоро пепелта почна да .шава, сама събра се в куп и из прахът пак грешний като първо се изправя. Тъй пише и разказва мъдростта, че дълговечний Феникс*7 възкресява на своето тело из пепелта. Нещастний, кой без чувства пада, било на дух нечист под тежестта, било защо от люта болест страда когато стане, взор зашеметен обръща без надежда, без отрада. Тъй гледаше и грешний взор смутен. кога из пепелта се пак изправи.*8 С нещастия какви е поразен тоз, който прегреши ти. Боже прави! Учителя попита кой е той; такъв ответ нам грешника отправи: „Тоскана ме избълва в тоз усой: бях тамо Фучи*9, тука съм от малко време; живял съм като звяр и вертеп мой Пистоя е била.“ — „Преди да земе да бяга, нек обади, казах аз, защо е всред туй нечестиво племе изложен на жестокий змейски бяс; кръвник го знаех ази на земята.“ Той изчерви се цял и в същий час каза: „По-тежко ми е, че теглата ми виждаш, нежели кога сложих врата си под секира на джелата. Не мога да укрия, що сторих. Обрах във църква утвари свещени и другиму вината си хвърлих. Но да не мож с наслада зарад мене да мислиш, като идеш в живий свет, изслушай тука мойто прокобене: Пистоя ще послуша лош съвет и черните от себе ще прокуди, и нрави в твоя роден град и ред ще да настъпят нови с нови люди.. От Магра вихър чер ще полети, кой всички екове ще да разбуди и върху белите ще връхлети, с зли молний, на Пизена във полята. Предсказувам ти тука тез беди със горест да ти раздерат душата.“*10 БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА [*1 Данте уподобява себе си на овчар, който през февруари, когато захващат да расте тревата, излиза от колибата си с намерение изкарва стадото си на паша, но вижда, че полето е побеляло от слана и като я взема за сняг, изпада в отчаяние; скоро обаче ето разтопява се сланата и той се ободрява. Така и поетът, вижда Вергилий смутен, пада в униние, но щом вождът му вдига очи към него, той изново се ободрява.] [*2 Не биха могли по тоя път, по който се катерят поетите, да зърнат грешници, които за наказание са облечени в оловни дрехи.] [*3 Целият кръг образува един амфитеатър, в центъра на който се намира ямата, през която се слиза в следващия кръг. Стените, които заобикалят долините, колкото отиват надолу към центъра се снишават. Понеже поетите са близо до центъра, брегът, който се изкачва, за да излязат от дола, е доволно нисък, е помогнало на Данте да излезе здрав и жив от тоя дол, при всичко че го е държал Вергилий, той би загинал тука.] [*4 Вергилий има пред вид Чистилището: понеже има изглед в планина, то предстои им още да се качват, след като излязат. Думите съдържат при това и едно поучение. Не стига да се отърси от пороците, емблема на които е Адът, но и да ги замени в сърцето си с добродетели, а до това се стига по стръмни пътища.] [*5 Либия, както имахме случай да кажем на друго място, се е наричала от старите Африка. Римляните обаче преимуществено са наричали с това име оная част от Африка, която се простира на запад от Египет. В тоя смисъл е тук употребено названието: либийски край.] [*6 Страна в Африка на юг от Египет.] [*7 Фениксът е баснословна птица, която е живяла няколко века, и на която рожбите са приготовлявали клада, на която после се е възраждала от своята пепел.] [*8 Данте уподобява смущението на грешните, когато, след като бъдат превърнати в пепел, възраждат се пак в първия си вид.] [*9 Вани Фучи, с двама други пистоезци, са нагласили да оберат съкровището на църквата „Св. Яков“ в Пистоя и приели да изпълнят своя кроеж, но не успели напълно, защото чули ненадейно шум, който ги накарал да избягат. Съдебните власти затворили по подозрение мнозина и малко останало да бъде осъден на смърт един съвсем невинен гражданин. Най-сетне бил заловен един от крадците и той изповядал вината си и разкрил съучастниците си. Това е станало в 1293 г. Сам Вани Фучи, незаконен от баща, също така незаконен син, е бил със зверски нрави и за насилията, които е вършил, е бил изгонен от Пистоя.] [*10 Вани Фучи, който не прощава на Данте, че го накарал да разкрие своите злодеяния и че вижда бедственото му положение, за което с радост ще разказва, кога се върне на земята, да си отмъсти и му предсказва поражението на партията като знае, че ще го изпълни с горест. Това поражение е дори последствие от изгонването на гуелфите от Пистоя. Пистоя се е била разделила на бели и черни гуелфи през 1300 г. В 1301 г. белите гуелфи, с помощта на белите от Флоренция, изгонили от града черните гуелфи, които се преселили във Флоренция, където, обединени с тамошните черни гуелфи, дали им скоро надмощие в управлението на републиката. Тогава черните гуелфи от Флоренция решили да предприемат поход против Пистоя, където владеели белите гуелфи, и под предводителството на Маласпина, който е властвувал над долината на река Магра, разбили напълно пистоезците в полята на Пизена. Това поражение, което станало в 1302 г., е послужило в голяма степен като повод изгонване, не след много време, на белите гуелфи от Флоренция, между които и самият Данте.] ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетът продължава, да описва седмия ров, когато се появява Как, преобразен Кентавър, който, покрит цял със змии и възседнат от един дракон, тича подир богохулника Вани Фучи. После вижда разни знаменити флорентинци, които са се били провинили в обществени кражби и които претърпяват тука най-чудесни преобразования от човеци в змии и от змии в човеци. Ръцете си стисна при тез слова, след туй с закана яростна нагоре издигна ги над своята глава и с глас той светотатствен изговори: „Теб, Боже, пращам таз закана аз, теб, кой владееш на небето горе!“ Една змия уви му се тогаз на шията и в гърлото пресече гласа му нечестив. От тоя час змиите мен не са омразни вече. А друга на ръцете му скочи и тутакси надолу кат ги свлече, на търкало се окол тях сгърчи. О, пистоезци! Сами изгорете града си, та за срам да не стърчи, защото дори своите деди клети задминахте с злодейски си дела!*1 Йощ нийде, де стъпиха нозете, не бях видял душа аз толкоз зла; тъй Бога не е презирал в душата ни онзи, кой в Тиванските поля е в бездните потънал на земята.*2 След тия думи стана като ням и с другите избяга в мрачината. Един кентавър отърча и там извика: „Де е гоя звяр нечисти?“ Марема*3 не кърми брой тъй голям змии по своите поля блатисти, тук колко виждаха се да пълзят кентавру по плещите. Змей лучист стоеше прав над него на гърбът, и той изгаря всеки, кой препречи случайно тука на кентавра път. „Това е Как, учителя ми рече, кой толкоз кръв проля при Авентин. С измама чуждо стадо той завлече и затова е в тоя дол самин, далеч от своите братя и другари; сто удари Алкменовия син въз него с боздугана си стовари и на злодейства му положи край.“*4 Кентавра из дола напред удари и без ни аз, ни вожда да узнай, три духа бяха се под нази спряли от тез, кои живеят в тоя край. В кентавра бяхме се вгледали и не съгледали ги бихме ний. с висок глас да не бяха те казали и трима изведнаж: „Кои сте вий?“ Дор поглед там стремях — без да успее лице всред тях познато да открий, — един от тях извика: „Чанфа*5 де е?“ Тогаз към вожда с трепет се възвих и знак като че давах да немее, на устните аз пръста си сложих. Четецо, можеш да не хванеш вяра в словата мои: не те бих винил. Как мога теб виновен да намера, кога сам с мъка вярвам, кой видях, тъй изумен останах извън мера. Додето поглед в грешните стремях, змия там шестонога се подаде и в миг хвърли се на един от тях: в нозете си сграби го изотзади, със предните ръцете му възви, пък с средните в корема му се вяде, с опашката краката му уви, през тях издигна я нагоре права, а бузите захапа му с зъби. Бръшлян космати тъй не се споява с дървото, о кое се вий в лесът. Змия и грешник — едно тяло става; почнаха кат смола да се топят, и тъй размесиха си цветовете — не бе възможно да се различат. Кога хартия до огън допрете, така от него сив добива цвет, в кой бялото и черното са слети. А всички други, с дух от страх обзет, извикаха високо с глас: „Що става, о, Аньел*6, с тебе? О, другарю клет, виж как се измени! Не се познава дали змия си или человек.“ Изтегляне 275.99 Kb. Сподели с приятели:
|