Данте Алигиери Божествена комедия Ад
Изтегляне 275.99 Kb.
|
Свързани:
New Microsoft Word Document
Глава една се видеше, че шава без никакъв определен белег, че две лица са там съединени, а като че е тъй била от век. Ръце, крака, гърди, корем — смешене таквоз досущ извършило се бе, какво не вижда человешко зрене, ни с думи може да се назове. Вид никой първобитен не личеше, кой за тела да наумява две, и тоя призрак страховит вървеше така със бавни крачки нанапред, а с ужас в него погледи стремеше- на грешниците многобройний свет. Както когато летен пек настава, кат огнена светкавица на глед проблясва гущер, кой место менява, така видях аз в тъмната мъгла към другите двамина, че прошава змийче пламнало, черно кат смола; и злобно, като си дигна главата, жегна с език, по-остър от игла, едина по корема му в средата;*7 над себе си след туй се завъртя и се просна пред него на краката. Злочестий грешник нито изпъхтя, а сбра нозе и тежко се прозина, като че в миг го треска залюля, и гледаха се грешник и гадина: на първий раната, а на зверът устата черна, като два комина, в въздуха силно зеха да димят. Духът Луканов нек се не обиди, защото ще поискам тоя път да млъкне за Сабелий и Насидий,*8 а нека също тъй не се гордей за Кадм и Аретуза*9 ни Овидий, че първия преобразил е в змей, а извор бистър втората направи. Духът му не могъл е да посмей природи две да противопостави и да накара да се изменят взаимно вид, лице, тело и стави.*10 Това сториха грешний и зверът. Опашката си раздвои змията, а грешника, при туй, из един път, спои съвсем нозете и краката и скоро измениха си видът отдолу от петите до бедрата. Опашката, що бе си раздвоил зверът, крака човешки зе да става; след туй почнаха кожа да менят: в змията почна тя да се смекчава, у грешника почерня и се втвърди; ръце му. сраснати с змийска направа, увиснаха под черните плещи, кат счупени ръце у просек бедни. В вид на ръце о своите гърди увиваше зверът нозете предни, а пол си даде друг, като провре между краката си нозете средни. Димът, що те изпущаха, не спре, а продължаваше да ги увива, така че с мъка можах ги съзре. Единият оста с глава плешива, у другий дълги рошави косми увиснаха отдире като грива. Змията цяла се тогаз посви и горе на нозете се изправи, а грешний долу се изтърколи, но очи нечестиви и лукави един на друг не снеха ни на миг, додето, според другите й стави, змията не доби човешки лик, а грешний долу, като охлюв чърни кой крий рогата си, щом чуе вик, съвсем изгуби нос, уши и бърни; езика му при туй се раздвои, а бързо, докато око да зърне, езика у змията се спои, тогаз димът се прекрати веднага: опашка новата змия възви и из дода зе пълзешком да бяга, а прежцата захвана да я плюй и мръсни прякори Да й прилага, доде верва, че може да я чуй; а като се обърна, с озлоблене каза на другий: „Тука доде плуй, тъй искам Бозо*11 да пълзи кат мене.“ Така си измениха те видът, и новостта нек бъде извинене, не сладко ако ми звучи стихът. Виденьето напълно ме омая, смути ми и очите, и духът, но пак успях Шанкато да позная: той само тука не се измени, а другий беше онзи*12, за кого изтрая. Гавиле, Толкова злочестни! БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЕТА [*1 Вярвало се е, че Катилиновите привърженици избягали в землището на Пистоя. Пистоезци са ги били надминали в лоши дела.] [*2 Капанеи — виж песен 14] [*3 Марема е блатиста местност в Тоскана.] [*4 Какос, разбойник, криел се на Авентинския хълм в Рим. На пещерата му отвън висели постоянно човешки черепи. Веднъж, когато Херкулес спал, откраднал му осем вола, които откарал заднишком в пещерата Но те почнали да мучат и Херкулес по гласа им намерил пещерата и разбойника, нападнал го и го убил.] [*5 Чанфа, флорентинец. Другарите му го търсят, защото е избягал, преобразен на змия.] [*6 Аньел Брунелески. също флорентинец. Змията, която се хвърля върху него, е Чанфа Тия нещастници, Аньел Брунелески, Бозо дели Абати и Пучо Шанкато, са заемали високи длъжности и са се възползували от положението си да оберат общественото съкровище. Преобразяването им в змии символизира хитростите, до които прибягват крадците, за да укрият своите злодеяния и да избягнат от наказание.] [*7 Пъпа.] [*8 Сабелий и Насидий са били Катонови войници, като минавали през Либийската пустиня, били ухапани от змии и умрели в ужасни мъки.] [*9 Кадм, лице полулегендарно, основал Тива; нему се приписва, че е пренесъл финикийската азбука в Гърция и е изнамерил писмото. Овидий разказва как е бил преобразен в змия; Аретуза. Нимфа на богинята Диана (гр. Артемида), като се къпела в река Алфея, в Гърция, била подгонена от бога на реката, който я гонил до Сиракуза, където, по нейна молба, Диана я преобразила в извор.] [*10 Овидий в своите песни е само „изменял“ едно същество от една форма в друга. Змията и човекът не само променят взаимно своята материя, но и качеството на самата материя се изменя, защото ги не е еднакво у змията и у човека. Данте е наистина надминал Овидий.] [*11 Грешникът, преобразен в змия. Виж. б. 6.] [*12 Гуерчио Кавалканти е бил убит заради своите кражби и грабежи от жителите на Гавила, местност, разположена край бреговете на Арно. Кавалкантовите приятели, за да отмъстят за смъртта му, избили голяма част от жителите на Гавила.] ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ШЕСТА СЪДЪРЖАНИЕ. Като се покачват на скалата, поетите стигат над осмата яма. Тя е осветена от безбройни пламъци, във всеки едни от които се крие по един грешник. Тук се наказват ония, които с измама и коварни съвети са причинили щета другиму. От един от тия пламъци, който се раздвоява на два езика, се показват Диомед а Одисеи, който, по молба на Виргилия, разказва своите приключения и своята смърт. Ликуй, Флоренцио, понеже слава така голяма си добила ти, че твойто име шумно огласява дори и адските тез тъмноти! Петмина аз срещнах между крадците, отгледани на твоите гърди. От срам червят се моите ланити, а туй навярно теб не величай; и ако утринния сън с зарите на истината е изткан, то знай, че скоро ще възрадваш с беди нови ти всеки, който тебе зло желай. Отдавна да те стигнат са готови, но нек по-скоро дрънне тежкий час: сърце ми те по-люто щат отрови, кога в по-стара възраст стигна аз.*1 Тръгнахме ний оттам, де тъмнината на край долът увлякла беше нас,*2 Пръв вожда се покачи на скалата, и аз вървях след него, уморен, и си помагах всякога с ръката. това, кое видях, до днешен ден сърце ми горко с скръб и страх смущава Бог дарба, ако е присъдил мен, нек тоя страх я сявга направлява по правий път на добродетелта*3! Когато лете вечер наближава. преди да стигне нощ и темнота, и бяга пред комарите мухата, орача се подпира на плета и с очи, устремени към полята, безброй светулки гледа, че блестят там, де са нивите му и лозята. Така светеше с пламъци долът, над който бяхме ний сега стигнали. Кога с пророк Илия, в дивен път, конете са в небето полетяли, за Елисей, кой ослепен е бил от туй видение, са те блестял и кат плам, нагоре кой се е движил.*4 Тъй пламъците тука се движеха и всеки пламък грешник бе увил. На моста едри камъни стърчеха, по-харно за да видя, там стъпих; скала една внезапно да не бяха ръцете ми хванали, паднал бих. Дор в пламъците взирах се с вниманье, учителя със глас каза ми тих: „Туй духове са: тук за наказанье, увити в пламъци, безспир вървят, обзети от най-горко отчаянье.“ „Това мина и мене през умът — отвърнах, — но защо се раздвоява нагоре онзи пламък там в долът? Той тука онази клапа наумява, де Полиникс е турен бил наред със Етеокла.“*5 — „Там се изтезава, каза ми три, Улис и Диомед: тук в Ада свързува ги Боже мъщенье, както свързвала ги е злост навред. Тук заедно оплакват с съкрушенье, измамата коварна с коня мним, кой път стори, по кой, по Боже щенье, мина родоначалника на Рим*6. Наказани са, дето Деидама*7 оплаква още своя мъж любим, отлъчена от него със измама; а също, че откраднаха Палас,*8 таз казън е достигнала тях двама.“ С молба към вожда се възвих тогаз: „Певецо, ако в свойто наказане не са загубили човешки глас, кога при нази приближат, желане горещо да ги чуя гори.“ Отвърна тутакси: „Това ще стане, но слушай само и не говори: те гърци са и страх ме е, че няма ответ теб никой да ти подари; с тях приказка веднага ще подема.“*9 Кога по-близо се яви до нас рогатий пламък с светлост по-голема, към тях тъй възвиси поета глас: „О вий, кои живейте тук, увити в един и същи пламък, ако вас заслужено трогнали са песните, кои в подзвездний свят съм горе пял, тук моля ви ответ да ми дарите. Нек каже онзи, кой се е скитал, къде загатна, в кои страни диви?“ Веднага, кат че вятър бе повял, Високий връх на пламъка двугриви почна да се люлей насам-натам и глас от него прозвуча звънливи, кой ясно тез слова изпрати нам: „Кога успях да бягам от Цирцея*10, коя година задържа ме там, де близо има град, кой от Енея отпосле от Гаета*11 бил назван, от страх от нова някоя затея, с дружина слаба, с кораб окован набързо тук тръгнах по морски бездни, с премеждия и бури в люта бран. Ни мисъл радостна за син любезни, ни благочестие към стар баща, ни обич към жена, която чезне, оставена в горчива самота, не победиха жаждата у мене да видя свят, народи, доблестта, пороците им, тяхното живене. Ведно с испанските на Мавра злий изходих бреговете аз засмени и всички острови, които мий това море с вълните си немирни. С косми веч побелели бяхме ний, след толкоз мъки, скитанья безспирни, кога стигнахме теснините тез, де на света границите най-дирна положил е безсмъртний Херкулес*12. На малката дружина, коя верна остала бе в добра и в лоша чест, казах тогава: «С храброст безпримерна през хиляди стигнахте вий беди дотук, де тъне слънцето в нощ черна; на малкото, що ви остават дни, завидна ще ли отречете слава, да видите онези йощ земи зад слънцето, де люд не обитава? От род сме ний такъв, за кой е срам бездушно като скот да прозябява: живот Зевс гръмовержец дал е вам, за слава и за знанья да ламтите.» От доблестен одушевени плам, в часа платна разтвориха момците: отплувахме към запад по мой знак. На полюс нов се виждаха звездите, а тез от наший полюс бяха в мрак. Пет пъти месеца на небесата бе вече подновявал светъл зрак, кога далек яви се в тъмнината висока планина*13, каквато аз не бях виждал. На всички ни душата от радост озари се в тоя час, но много скоро в плач се тя обърна; защото вихър бесен с страшен глас подигна се внезапно в нощта чърна и мачта и платна като сломи, кораба слаби в бездната превърна и смърт найдохме в морските вълни.“*14 БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ [*1 Понеже във Флоренция се вършат толкова много злодеяния, че няма кръг в Ада, където се не срещат нейни деца, тя не може да остане ненаказана. Наказанието вече виси над главата й. Това са бедите, които поетът й предрича и които ще възродят всички нейни врагове. Тия беди, които я застрашават, са между другото падането на един мост на Арно, един пожар, който е разрушил три хиляди къщи, и дивите раздори между бели и черни — събития, които са се случили скоро подир предполагаемото слизане на поета в Ада. В предсказанието си Данте се възползва от вярването, че утринните сънища излизат верни. Понеже тия беди са неминуеми, по-добре е да се сбъднат по-скоро, защото, ако го стигнат на стари години, то тежко ще му бъде да ги претърпи.] [*2 Понеже е много тъмно, за да видят по-добре, поетите са принудени да идат по-близо до дола.] [*3 Понеже в тоя дол са наказани ония, които са си послужили за зло със своя ум и със своите дарби, Данте изказва, че, страхът, който те му внушават, да го предпази да не е сам той в такъв грях, тоест дарбата, която му е дадена да не послужи за зло.] [*4 Когато пророк Илия се е покачил на небето, колесницата му се е представила на Елисей като плам, който възлиза нагоре.] [*5 Полиник и Етеокъл са били Едипови синове. Във войната на седемте царе против Тива те са били в два враждебни лагера и са се убили един друг. Подир смъртта им телата им са били положени на една клада, но пламъкът се раздвоил, което се приело като знак, че враждата им продължавала и подир смъртта им. Така се е делил тука пламъкът, в който са били скрити Улис (Одисей) и Диомед.] [*6 Мнимият кон, който стана причина за разорението на Троя, отвори оня вход, през който минаха враговете, но през който е излязъл и Еней, комуто е било присъдено от бога да стане родоначалник на Рим.] [*7 Деидама (Деидамия), дъщеря на Ликомед, цар на о. Скирос, е била жена на Ахил, когото майка му, Темида, била изпратила в двора на баща й, за да го предпази от смъртта, която му била предречена. Ахил, облечен в женски дрехи, е прекарвал един мекушав живот, когато Улис и Диомед го намерили и го убедили да иде с тях пред Троя.] [*8 Статуята на Атина Палада, за която се е вярвало, че докато стои в Троя, градът няма да падне в неприятелски ръце.] [*9 Улис (Одисей) и Диомед, бидейки гърци, няма да приемат може би да говорят с Данте, който за тях е варварин. Улис, който и на земята е стоял по-горе от Диомеда, запазва и тука своето превъзходство: неговият пламък се дига по-високо.] [*10 Цирцея е била знаменита вълшебница и хубавица, която е преобразувала своите любовници в животни. Тя преобразила Одисеевите другари в свине. Улис я накарал да им възвърне човешки вид, той сам се омагьосал и останал при нея цяла година.] [*11 Град на западния бряг на Италия, основан от Енея и на ван Гаета по име на доилката му, която е закопал там.] [*12 Гибралтарският пролив.] [*13 Тая планина е може би Чистилището.] [*14 Някои историци разказват наистина, че Улис не се е завърнал в Итака, а е заминал в Атлантическия океан Според Плин Лисабон или Улисбол, столицата на Португалия, е получил името си от Улис.] ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И СЕДМА СЪДЪРЖАНИЕ. Когато Улис свършва своя разказ, един лае, който излиза от друг пламък, се обръща към Данте с молба да му каже нещо за положението в Романья. Отговаря му Данте и пламъкът му обажда, че е Гвидо ди Монтефелтро и че е наказан тука защото е дал коварен съвет на Бонифация VIII. Поета даде знак с ръка: веднага престана пламъка да се движи, след туй далек из ямата избяга. Но друг под нас след малко доближи и в него да се взреме ни накара, защото почна смутно да пищи. Ужасний тучен бик*1 в Сицилья стара ревял е на осъдений с гласът, а в тез, що слушали, внушавал вяра, че плаче сам. От него, първи път, на неговий творец лукави, всред люти мъки, чул се е плачът. Тъй пламъкът, що се пред нас изправи, пищеше с думите на скритий там, но отначало звукове мъгляви изпущаше гласът, като у ням. Но път навън проби си той най-сетне и заговори тъй подвижний плам високо с слова ясни и отчетни: „О ти, кой с сладък трогваш ме език, не ме изглеждай с поглед неприветни, а спри се и за мене един миг. Горя, но за да чуя. що желая, забравям болки и жесток ризик. Тук ако идеш от земята тая, де всички тия грехове спорих, зарад кои до веки ще ридая. дали е края романьолски тих, или война го някоя раздира? Там, в тия планини, се аз родих, де при Урбино Тибър стар извира.“ Навел се бях и дорде слушах йощ: „Италианец е. затуй се спира, отговори му“ — рече моя вожд. У мен еднакво имаше желане: „О дух, със плам увит в таз адска нощ, Романья, рекох, няма да престане да бъде, както сявгае била, в война в сърнето на онез тирани, кои с беди кърмят я и с тегла, но днес война там няма обявена. Полентският орел сега крила над Червия простира и Равена*2. Могъщ властител е зелений лъв в оназ земя*3, коя бе напоена, подир обсада дълга, с френска кръв. Пищи Римини под вълците жедни, зинали уста за кръвнишка стръв, кои погубиха Монтанья бедни*4. Лъвчето с бялото гнездо бесней в Ламоне и в Сантерно, град съседни, и в всяка доба нова песен пей*5. Земята, коя Савио облива, ту в волност, ту в робия зла живей. Но сам ти кой си и защо те скрива тоз пламък тук? Кажи ми, в светлий свят за тебе пази ли се памет жива?“ Издаде пламъка но силен свет, връх остри малко тук и там поклати и после даде ни такъв ответ: „Тоз пламък нямаше ответ да прати, да бих знаял, че моите думи там чрез теб ще бъдат в живий мир познати! Но никой се назад не връща, знам, от тоя мрачен свят, затуй аз смело ще кажа всичко тук, без страх от срам.*6 Войник съм първо бил, със шлем на чело*7, но после се покаях, с тая цел облякох ази расото дебело. И в своето желанье бих успел, ако на църквата водача властни в крив път не бе ме изново въвел. Доде над мен са грели зари ясни, в делата си не лев, лисица бях: кат влъхва, по пътеки криви, тясни, към цели аз безчестни се стремях и нанавред разчу се мойта слава. Когато на години се видях, в кои, кат кормчия, кой приближава след път далечен до желаний брег, на миналото хвърля се забрава и длъжен е платна да свий човек*8, усетих погнушенье и досада към себе, към живот, към целий век: с разкаян дух, в монашеска ограда, след изповед гореща се прибрах, за мил душевен отдих и награда. Но новий фарисей, кой нивга страх в сърцето си не е имал от Бога, наместо като пастир и монах навред да-проповядва мир и слога, на християни бе война открил; и както нявга, в пещерата строга на добрия Силвестрий, се явил Великий Константин със умоление да би го от проказа изцерил,*9 така веднъж яви се той пред мене да иска за тщеславна цел съвет. Смутен от неговото опьянене, не дадох му аз никакъв ответ. Тогаз: «Махни страх всеки от душата — каза ми, — прошка давам отнапред; ум дай да смажа, в кървава разплата, Пенеста. коя против мен стои. Кого поискам, мога в Рай да пратя; у мен два ключа има, тез, кои предшественика мой намери тежки,»*10 Умът ми се разколеба, уви! При тез молби и увещанья жежки мълчаньето внушаваше ми страх пред тоя звяр свирепи с вид човешки, «Понеже прошка даваш — му казах, — дай обещанье, после не пази го: тъй враговете си ще сринеш в прах и врат ще свият те под твойто иго.» Кога умрях, светеца ми любим, Франциск,*11 дойде за мен, но отстрани го веднага черен един херувим. «Не ти, извика, ази ще го зема, за зло коварство в ръце го държим: без топло разкаянье прошка няма.» О, как изтръпнах, кога с грозен глас каза: «Вярвал ли си, че с тъй голяма знам логика да разсъждавам аз?» И като ме заграби за космите, при Минос ме заведе в същий час. Той с поглед ме изгледа страховити, на кръста осем пъти си уви опашката и с пръст към тъмнините: «При пламъците, рече, ще върви.» Затуй ме виждаш тука в таз долина.“ Щом млъкна, горкий пламък се възви надолу с върха си и с плач отмина, а с вожда ний тръгнахме пак напред към други ров и скоро порази ни той с грешници, които нямат чет. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И СЕДМА [*1 Агригентският тиран Фаларис поискал от атинянина Перил да изнамери някое ново средство за мъчение. Перил направил един меден („тучен“) бик, в който затваряли онзи, който е бил осъден на смърт. а после подклаждали огън. Плачът на нещастника, като излизал през устата на чудовището, уподобявал гласа на бика. Фаларис, за да опита машината, погубил най-първо чрез нея изобретателя. Жителите на Агригент, възнегодувани, въстанали най-сетне и като уловили тирана, изгорили и него жив в медния бик.] [*2 Полентските князе, които са властвували в Червия и Равена, са имали на герба си орел. Данте има тука предвид полентския княз Гуидо, който му е бил приятел и му дал убежище в Равена.] [*3 Земята на Форли, където е властвувал Гуидо ди Монтефелтро, който говори тука от пламъка. Папа Мартин V бил изпратил против него войска, съставена главно от французи и която е държала дълго време града в обсада, но е била най-сетне разбита от Гвидо. Това е станало в 282 г.] [*4 Касае се за риминските тирани Малатеста, баща и син, които са били погубили с жестока смърт Монтанья, водител на гибелинската партия, който се е ползувал с голямо име за своята Рицарска доблест.] [*5 Майнардо Пагани, който е имал за герб лазурово лъвче на бяло поле. Както му е било изгодно, Майнардо често е минавал от една партия в друга.] [*6 Без да се боя, че това, което ще кажа, ще ми навлече срам между живите в горния свят, където никой не се връща от Ада.] [*7 Гуидо ди Монтефелтро в 1296 г. след едно сражение, в което е бил победен от гуелфа Малатеста, се е подстригал и станал монах-францисканец. Данте го е похвалил за доблестното му решение в „Пир“, но подир две години, кога узнал, че е дал коварен съвет на Бонифаций V, изменил мнение за него и тука предава паметта му на вечен позор. Бонифаций, който е воювал против княз Колона, се обърнал към него за съвет. Гуидо му казал, че ще порази своите врагове, ако ги залъже с обещания, а после нарушил дадената дума.] [*8 Данте пояснява в „Пир“ това място, където сравнява човека, стигнал на стари години, с кормчия, който след дълъг път приближава до желания бряг.] [*9 Според някои християнски писатели Константин Велики страдал от проказа и за изцеление се обърнал към папа Силвестър, който поради гонение против християните се криел в Соратеката планина, в една пещера. Силвестър го изцерил и Константин от признателност му подарил Рим.] [*10 Папа Целестин.] [*11 Св. Франциск, основател на монашеския орден, който носи неговото име. Това място от „Ад“ е силно озлобило францисканския орден и му е внушило желание да издири в поемата основания за даване под съд на Данте пред законодателните власти.] ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ОСМА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетът описва страшното зрелище, което представляват грешните в деветия ров, дето са наказани ония, които са сеяли граждански и религиозни раздори на земята. Грешните вървят разсечени и когато раните им захващат да се спояват, дяволи ги разсичат изново: поетът влиза в разговор с някои от тия нещастници. Кой може, и с слова обикновени, таз кръв и рани да изобрази, чий страшен вид очи ми ужасени долина девета порази? Ни ум човешки може да ги схване, ни слово може да ги изрази. Вкуп ако можеха да бъдат сбрани онез, кои през дългите войни, от славний Ливий вярно очертани, загинали са в пулските земи*1, с онез*2, кои против Роберт Гискара в бран люта са свършили своите дни; с умрелите при Чеперан, де вяра тъй слаба в своите си найде Манфред*3; и с тези, кои Карл, ведно с Алара, при Таглякоцо порази безчет*4, пак техните тела окървавени не биха страшни тъй били на глед, как туй, що се представи тук пред мене. Един съзрях с разрязани гърди, в корема тъй промушен с озлоблене, че нищо там не може да седи, а грозно му навън висят червата и кръв на едри капки се цеди. Изгледа ме, след туй сами с ръката гърдите си разкри и с жален глас каза: „Пророк ме знайха на земята: виж тук сега какво изплащам аз! А този, кой с глава разбита плаче пред мен, роднина мой е бил. Кат нас тез всички тука са били сеячи на схизми и съблазни във светът, лъжливи на закона свят тълмачи. Отдире има дявол, скрит в долът, безспирно той към нас с очи занича и минем ли край него, всякой път без милост с остра сабя ни разсича, защото, дор при него стигнем пак, зараства раната и се заличава. Но кой си ти, кой взираш се в тоз мрак, да видиш може би какво мъчение присъдил е и тебе страшний враг?“ „Ни смърт го води тук, ни прегрешение — учителят отвърна в същий час, — по воля Божа поверен е мене, кой в Ада дух съм също като вас, за да добие опитност и знане.“ Стотини грешници под нас събраха се с очи във мен опряни*5, щом чуха тия думи, и за миг забравиха ужасните си рани. „О ти, кой пак ще видиш светлий лик на слънцето, кажи Дулчину*6 горе, ако не ще и той такъв ризик по-скоро да намери в тез простори, нек събере оръжья и храни, та с новарезци храбро да се бори, преди сняг да заприщи всички теснини.“ Тез думи първий дух към мен отправи и тутакси от нас се отстрани, а между тез, кои стоеха долу прави, един, кой гледаше по-изумен от всички други, с погледи мъгляви, в лицето грозно обезобразен, с прорязана посред средата бърна, от нос и от едно ухо лишен, към мене с тия думи се обърна: „О, ти, когото грях не е прогнал на мъка вечна в тая бездна чърна и кого на земята съм виждал, ако след толкоз време, що измина, не съм се по прилика припознал, сети се за Пиер да Медичина*7, кога между Маркабо и Верчел пак видиш нявга сладката долина. А в Фано гледай, дано би успел, на двамата му граждани най-честни, на месир Гвидо и на Анджйолел*8, да кажеш, че мъчител един бесни погибел най-коварна им крои; на мъртъвците ако са известни делата, кои времето таи, покрай Католика, с слуги жестоки, в вълните морски ще ги потопи. Пирати грозни, из моря широки, разбой не са правили по-голям. Свирепият изменник еднооки, кой тез земи владей, които с срам си спомня тук един, и разкаяние гризе го люто, че е стъпял там, ще ги повика уж на съвещание, а няма да остави веч молба да правят — Бог от бури да ги брани.“ „Кажи, отвърнах, кой е в таз тълпа, кой с срам за родната земя смишлява, и тук каква доведе го съдба? А що поиска, вярно ще направа.“ На свой един другар на челюстта наложи си ръката той тогава и кат разтвори цялата уста, извика: „Тоз*9 е, но отколе вече е тук осъден той на немота. У Цезар колебане всяко той пресече, когато в мисъл зла го утвърди, че там, де нищо за успех не пречи, тоз, кой отлага, готви си беди.“ Как тоя дерзък Курион тук смазан и изпоплашен мене се вести с език от дън до гърлото отрязан! А друг един с отсечени ръце, участници във безсърдечна казън, издигна ги до своето лице, което цяло с черна кръв покри се, и рече: „Ако твоето сърце знай жалост, и за Моска*10 ти сети се, кой горе с тия думи: «Не вреди какво ще става после», провини се и порази Тоскана със беди.“ „И своето, прибавих, домочаде.“ Дълбоко скръб от тез слова сети, в тъмата луди викове нададе и тичешком избяга. Взор стремях в тълпата, що стоеше йощ назади, кога таквози нещо там видях. кое до днешен ден ме изумлява, и да го казвам спрял се бих от страх, ако не черпех смелост в съвест права, звезда, отдето слиза чудна мощ у онзи, кому пътя осветлява. Видях и мисля все, че гледам йощ труп един обезглавен, кой вървеше кат другите всред таз ужасна нощ; на една ръка главата си държеше, а тя повтаряше все: „Горко мен!“ Като с фенер той с нея си светеше. Кога застана трупа раздвоен до моста, горе дигна си главата и чух я аз, от ужас поразен, като каза: „о ти, кой жив теглата изглеждаш наши, някой друг, кажи, видя ли в царството на тъмнината, кому по-люта казън да тежи? Узнай, за мен да можеш се подсети, че тук Бертран от Борнио*11 тъжи, кой зли на младий цар внуши съвета и разбунтува син против баща, като при Давид Ахистофел*12 проклети. Защото горе раздвоих това, що е природа Божия споила, тук правда висша моята глава от трупа ми навек е раздвоила.“ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ОСМА [*1 Онези, които са паднали в равнините на Пулия през междуособните войни, които е разказал Тит Ливий.] [*2 Сарацините, които Роберт Гискар, син на нормандския херцог Рихард, е принудил да напуснат Сицилия и Пулия, след като ги е поразил и като е избил голямо множество от тях.] [*3 При Чеперан, град от Неаполитанското кралство, на границите на папската държава е станало кърваво сражение между Карла Анжуйски и Манфреда, цар на Сицилия и Пулия. И до днес земеделците намират кости от умрелите в това сражение. Много пулски първенци, които са били дали клетва за вярност пред Манфред, са му изменили и са помогнали за поражението му, като са се присъединили с Карла.] [*4 При Таглякоцо, замък в Абруците, се е сразил Карл Анжуйски, който е бил вече крал на Сицилия и на Пулия, против Конрад, внук на умрелия крал Манфред. Две трети от войските на Карл са били унищожени, когато Алар де Валери, френски рицар, му дал съвет с останалата част от войската да нападне ненадейно неприятеля, който, упоен от първия успех, е стоял разнебитен и се е отдавал на грабеж. Карл послушал Аларовия съвет и разбил Конрадовата войска, която се разбягала, след като оставила много мъртви на бойното поле.] [*5 Грешниците се обръщат към Данте въздивени, като чуват от Вергилий, че е жив.] [*6 Дулчино е бил монах от Навара, който е проповядвал, че човеците не трябва да притежават нищо отделно, а трябва всичко да им бъде общо, дори и жените. Той е обладавал голямо красноречие и е бил успял да привлече много привърженици — преследван, той избягал в Трентинските планини, където се събрали около него повече от три хиляди души последователи. Заобиколен от наварци, заприщен от снегове и лишен от храна, той бил принуден най-сетне да се предаде и според варварския тогавашен обичай бил изгорен жив заедно с другарката си. Маргарита, на юни 1307, във Верчели. И Дулчино, и Маргарита са претърпели смъртта с голямо мъжество, без да се откажат от учението си.] [*7 Пиер да Медичина е бил знаменит интригант, който е сял раздори между князете, с доверието и приятелството на които се е ползувал.] [*8 Гуидо дел Касеро и Анджолело ди Кайано са били два ма почтени граждани от Фано. Малатестино, жестокият римски тиран, като е искал да ги погуби, призовал ги е да дойдат на съвещание с него в Католика, местност на Адриатическо море, между Римини и Пезаро. Като не се догаждали за злодейските мамения на Малатестино, те тръгнали на път по море, но когато стигнали до Католика, матроси от друга ладия, изпратени от тирана, ги срещнали и ги хвърлили в морето, като вързали камъни на шиите им. Малатестино е изтребил така по-видните хора от Фано, за да стане господар на града. Малатестино е бил гърбав и едноок.] [*9 Този, който със срам се подсеща за земите, където владее Малатестино, и който се кае, че е ходил там, е Курион, който според Лукан е дал съвет на Цезар да мине Рубикон и да се опълчи против Сената, като е казал, че всяко отлагане може да му повреди.] [*10 Моска, от Убертиевци, като казал, че не трябва да се мисли какво ще става тепърва, нападнал с няколко другари и убил Буонделмонте, млад момък, комуто искал да отмъсти, защото потъпкал думата си към една мома от приятелски нему род и взел друга, която била по-хубава. Това убийство е дало повод към ония раздори, които не са престанали вече да вълнуват Флоренция. Справедливо му казва поетът, че злините, които е навлякъл на Флоренция, са погубили и неговото семейство. Родът му е бил изгонен, къщата му е била съсипана и всеки ден, по заповед на Републиката, свещениците са произнасяли проклятия в църквите против потомството му. Тия обстоятелства показват какво впечатление трябва да са предизвиквали на съвременниците думите на поета.] [*11 Бертран дал Борнио, гасконски вицеграф, знаменит трубадур, е бил съветник на Хенрих, син на английския крал Хенрих , и го е подигнал да воюва против брат си, а после против собствения си баща.] [*12 Ахистофел е раздухал вражда между Давид и син му Алсалон.] ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Поетите пристигат на моста, който се надига над десетата долина, дето плачат поразени с грозни болести ония, които са се провинили във фалшификации. Данте и Виргилий минуват отвъд моста, за да ги видят по-добре, и срещат алхимици, между които двама, Грифолино и Капокио, привличат вниманието на Данте. Пред тая кръв и рани страховити тъй силно бях покъртен от печал, че сълзи идеха ми на очите. Но вожда ми каза: „Защо си взрял очи в тез сенки обезобразени? И в другите долини си видял клетници, кои будят съжаление. Защо се спираш тука или пък броиш ги? Тоя ров, узнай от мене, е левги двайсет хиляди на кръг; но длъжни сме да бързаме, луната*1 под нази е, а пътя ни е длъг.“ „Да би узнал, казах, защо в тъмата се взирах, би допуснал да се спря: дълбока жалост ми трогна душата.“ Но в думите ми никак се не взря, заминал бе напред по пътя трудни. в кой неведнъж от страх сърце примря. „О вожде, из тълпите многолюдни — подзех, кога до него вече бях, — до мен одеве долетя глас чудни, по кой познах, че зарад тежък грях тук дух от мойта кръв се изтезава и затова така се взирах в тях.“ „Не бива твоя ум да го смишлява, — отвърна той, глей друго околвръст: той нека с своя жребий се разправя. Видях го преди малко та ми, с пръст към тебе заканително замери и грешник чух един, кой с глас чевръст обърна се и го нарече Жери*2. Не чу ти: беше се вгледал тогаз във онзи, кой Хенриху изневери.“ „От смърт насилствена, отвърнах аз, умрял е той, а отмъщение не е получил и до тоя час; затуй навярно гневен е към мене и мълком ме отмина като враг; туй пълни ме с по-силно съжаление.“ Стигнахме тъй докрай скалистий бряг, под който зее ямата последна, но види се едва от гъстий мрак. Когато се наведох да погледна и в страшний ров, през мрачния въздух, съзрях на грешните тълпата бледна, такива горки вопли аз зачух, кои ме поразиха с отчаяние: изтръпна в мене и сърце, и слух. Как страшно би било да бяха сбрани от Валдекяно*3 и Маремский край*4 вкуп лете всички болни с своите рани! По-страшен е тоз дол, над кой витай воня като от трупове изгнили, коя не може никой да изтрай. Когато, с премалели от скръб сили, спуснах се по крайбрежната скала, видях по-ясно долу с дух унили таз бездна, де за мрачни им дела е Божа висша правда отредила на всички подправачи казън зла, В Егина са били таквиз патила, кога е боледувал цял народ и чума гад и люде е морила, та диря не остало от живот, а пак възникнал е, според певците, от мраве семе нов човешки род.*5 Тъй грешните прострени бяха в тмите; едни лежаха гърбом, други по корем, а трети си допираха плещите, Вървиме ний и вред, де поглед спрем, все виждаме тела, покрити с рани, като по врат, претъркан от ярем. Два грешника, един до друг опряни, не ми излизат от ума до днес: те бяха като с струпеи облени и без почивка дръгнеха се с бяс, но без да найдат облекчение, и от сърбеж те падаха в несвяс. С нокте отлюпваха до изтощение те свойта краста, както люпят с нож от риба люспите стопанки — жени. „О ти, кой кожата си в тая нощ раздираш сам с ръцете като с клещи, към едного възви се моя вожд, дано за своите болки тъй горещи нокте запазиш вечно! Обади, италианци има ли в тоз дол вонещи?“ „И двама нас под светлите звезди земя италианска е родила — отвърна грешний с сълзи на очи. — Но кой си ти, кой гледаш тез патила?“ Каза им вожда: „С този, кой е жив, дошъл съм тук, да види, с Божа сила. доколко ваший жребий е горчив.“ Веднага грешните се раздвоиха и с трепет, ведно с други, и страшлив, и любопитен поглед в мене впиха. Тогаз до мене вожда приближи и рече ми: „Виж как се вторачиха: по воля своя нещо им кажи.“ Постъпих тъй по негово желане: „В света дано се спомен продължи за вас и много време да остане! Кои сте вие и от кой сте род? Но нека вашто горко наказане не бъде за мълчанье вам повод.“ Единни тогаз чака начена: „В Арецо аз получил съм живот, Погуби ме Алберто от Сиена, но туй не е причина, че сега тук тежка участ мен е отредена. Еднаж се хвалех просто на шега, че тайна зная да летя в въздуха; от слабоумье той падна в тъга, безмерна жалба в него се раздуха да може мойта тайна да узнай; таз жалба се обърна в злоба глуха: понеже не направих, що желай, на смърт осъди ме съдья угоден и в пламъци намерих жалък край. Алхимик бях, затуй съм тук проводен от Мшюс, кой без милост съд твори: пред него плач, молби са труд безплоден.“*6 Казах тогаз: „Под светлите зари с синезци кой се мери по тщеславе? Те френците надминуват дори!“ „За Стрика твоите думи не са прави, извика други грешник, и до днес с умерени разноски той се слави. Никола също, кой по славна чест открил е свойствата на карамфила и в ястията внел е вкусен смес; а също и оназ дружина мила*7, в коя погълна Качя цял имот, пък Абельято своя ум и сила. А искаш ли да знайш, но тоз повод, кой тъй против синезци ти помага, в мен вгледай се добре под твоя свод: Капокьо*8 ще познаеш ти веднага. Метали там лъжливи съм правил, и ще се сетиш, с памет за мен блага, че горе съм добра маймуна бил.“ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТ [*1 Изминало е една нощ и половин ден, откогато поетът се е намерил в леса до точката, докъдето е стигнал сега тука с Вергилий, било е пълнолуние, когато се е намерил в леса, цяла нощ е вървял от леса до хълма, на заранта е влязъл в Ада, а сега луната е на Надир, под нозете на поетите, часът около един подир пладне, зет на италианския кръгозор. Вергилий напомня да бързат, защото е трябвало да изминат целия Ад преди да настъпи нощ.] [*2 Жери дел Бело, от рода Алигиери, е бил предателски убит от едного от рода Сакети, а никой от Алигиери не е бил отмъстил за него. Подир тридесет години само отмъщение е нанесъл за него един негов внук, който е убил един член от рода Сакети, пред самата му порта на дома му. Бил е играч и фалшификатор на пари, но защото е сеял раздори, което е станало причина да го убият, поетът го поставя в деветия ров, защото е бил фалшификатор, говори се за него и в тая песен.] [*3 Валдекяна, долина от Средна Италия, през която минава река Кияпа, която е била известна едно време със своя нездрав климат, сега е една от най-плодородните тоскански области.] [*4 Маремектия край, местност между Пиза и Сиена, също така известна със своя нездрав климат и където и досега климатичните условия не са напълно подобрени.] [*5 Според поетите след чумата, която е върлувала в Егина, остров до Пелопонес, където са загинали и човеци, и животни до най-малкия червей, човешкият род, по молба на Еака, се е бил възродил изново от семе на мравки. По тая причина жителите на острова са били наречени мирмидони от мирмикс, мравка.] [*6 Грешникът, който говори, е Грифолино, алхимик, който се славил, че знае да лети и обещал да научи на това изкуство някой си синезец, Алберто, който е минавал за внук, а е бил всъщност син на сиенския епископ. Понеже не изпълнил обещанието си, го наклеветил пред баща си, който накарал да го изгорят жив като магьосник. Минос обаче му е отредил да се мъчи в той дол не за греха, за който е бил изгорен жив на земята, а защото е бил алхимик и като такъв е правил лъжливи пари.] [*7 Всички тия лица, за които с ирония се говори тука, са съставлявали в Сиена една весела дружина, която се е била прочула със своя голям разкош и лудешки разсипничества. Абалято се славил, види се, между другарите си със своята духовитост. Никола е въвел обичай между друго да се пекат фазани на огън от карамфил, който е струвал тогава много скъпо.] [*8 Капокьо, от Флоренция, е бил познат с Данте, заедно с когото, казват, е изучавал естествените науки. Той е умеел чудесно добре да уподобява разни лица, така че не е било възможно да се разпознае от лицето, което е уподобявал. Най-сетне е взел да уподобява и скъпоценни метали, за което е бил изгорен жив в Сиена.] ПЕСЕН ТРИЙСЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Данте среща в същия ров фалшификатори от друг вид. Един грешник захапва Капокьо, който дава на Данте някои сведения. После Данте среща грешници, които са се провинили в правене на лъжливи пари и които, наказани с водна болест, страдат от бясна жажда за вода. Между тях пред поета се явява мастор Адам от Бресшия. Най-сетне Данте, среща грешници, които са се провинили, като са изменили на истината чрез лъжа. Те страдат от люта треска, Песента свършва с комическа препирня между мастор Адама и гърка Синон. Кога Юнона, зарад Семеле*1, цял род тавански люто е мразила и неведнъж терзала го е зле, на Атаманта*2 лудост е пратила кога жена си един ден срещнал, коя два сина за ръка водила: „Подайте скоро мрежа, рев падал, с лъвчета лъвица иде срещу мене“, и той сграбил Леарка там без жал, в въздуха завъртял го с озлоблене и го ударил о една скала; а майката със другий син спасене от жребий лют в вълните е нашла. И пак кога, след дългата обсада, постигна Троя горда участ зла, ас царството и царский род пострада. Хекуба*3, не престала още да ридай за Поликсена, мила щерка млада. видяла Полидора в чужди край убит без милост; от полуда бясна тогаз кат куче зела тя да лай, тъй подивяла майката нещастна. Но нито в Тива, нито в Троя бяс така свиреп и злоба тъй ужасна не е видял бил никой в никой час, било над зверове, било над люде, каквито тука с трепет видях аз, кога два духа бледни, същи луди, спуснаха се да хапят кат свиня, кога от кочина се вън прокуди. Един стисна Капокьо, кат змия за шията захапа го с зъбите и го свали на твърдата земя. А Грифолино, с бледен страх в очите, каза ни: „Скики*4 бесний е това, лудей и мир не дава на душите.“ На грешника отвърнах с тез слова: „От другата оназ душа лудешка страх ако нямаш, за вина каква, кажи ми, тя търпи тук казън тежка?“ А той: „Духът на Мира*5 виждаш ти, коя, против природата човешка. с баща си в плътен грях стъпи, и да извърши свойто злодеяне, под други вид при него се яви. Владетел на кобила за да стане, стъкмил е другий пък под чужди вид, без срам и страх лъжливо завещане.“ Когато бесните, с бяг страховит, далек от мене в мрака отърчаха, във други взрях се с поглед жаловит. Очите ми неволно над един се спряха, кой съща лаута изглеждал би, йод него два крака да не стърчаха. Хидропизия, що отвън личи и прави, над корем подут, главата като кратунка суха да стърчи, държеше му отворени устата, като на трескав, който цял гори и все вода бълнува му душата. Погледа и уста за реч разкри: „О вий, кои без казън сте във Ада, къде не влизат никога зари, погледайте как мастор Адам*6 страда. Имал съм всичко горе. в мрачний Ад за капчица не правят ми пощада. Тез ручеи, които се струят и спускат се към Арно, по полите на Казентинский хълм, потънал в хлад, стоят ми постоянно пред очите и мъчат ме по-страшно с своя изглед мил от болката, що суши ми гърдите. Така с местата, де съм съгрешил, си служи правдата неумолима и с жалби люти мъчи дух унил. Ромена там е. С дерзост непростима фалшиви флорини там стъкмих и туй на смърт всред пламъци прати ма. Но сладкоструйний Бранда*7 не дал бих, да зърна тука Александра, Гвида ил брат им, кой е грешен като них. Един уж тука бил. Но как да вида, че плаща вече своята вина? Със тоя лош недъг къде да ида? Да можех да направя стъпчица една в сто годин, щях веднага да замина, макар да има мили в дължина до единайсе хиляди тази долина, а нашир полвин миля е едва. За тях съм тук всред таз пасмина: по техни увещанья и слова монети сякох с примес три карата, и си изпати горко таз глава!“ Казах му: „Двама грешни, на земята, до теб се гърчат страшно и димят кат зиме, кога мокра е ръката.“ Отвърна той: „Найдох ги, че седят от първий ден така все приковани, и мисля, вечно тука ще лежат. Единия е оназ*8, коя, в желане престъпно, отзив като не нашла, е набедила Йосиф в злодеяне. Синон*9 е другий, кой измама зла извърши в Троя. Имат треска жежка, затуй димят им бледните тела.“ Единни дух, от яд за таз бележка, че мастор Адам го позори тук, цапна го по корема с ръка тежка; като от тъпан чу се силен звук. Адам отвърна тутакси с плесница по образа, при всичкий си недъг. „Не гледай, рече той, че в таз темница нозете ми от болка зла не се движат, обаче волно движа таз десница.“ „Както, кога лош сън ни се яви, отвърна гръка, бръз не бе в ръцете; а бързи бяха — пари да ковят.“ Адам каза: „Да, прави си, дух проклети, но в Троя тъй не говори, когато се кълнеше в боговете.“ „Я гледай, за какво ще ме кори! — каза Синон. — А ти какво направи? При туй и други грехове стори.“ Отвърна други: „Спомни, грък лукави, за коня и коварний си разбой, с кои в цял свят с безчестье се прослави.“ „От жажда да не найдеш ти покой докрай, извика гръка с озлобление, и плуй с корема тоз, подут от гной.“ „В хули бесът ти търси облекчение, каза Адам; да, жаден съм, подут, но туй за теб какво е утешение? Недъгът твой по малко ли е лют? Теб целий треска огнена гори та, за капчица заскачал би кат луд.“ Вслушал се бях в таз свада ядовита, кога учителя, кой бе мълчал, обърна се към мене с реч сърдита: „Но стига веч, за тебе ми е жал; повярвай, мен самому чудно става, че иощ от укор съм се въздържал,“ Кога така чух да ме порицава, неволно на лице ми срам изби и в паметта ми досега остава. Както, кога лош сън ми се яви, желаем, спящи в смутно възбуждене, да бъде сън сънят, що ни грози, така в страха ми ставаше и с мене. Аз прошка исках, а не мислех пак, че искам прошка, извинене. Учителят каза ми с език благ: „По-малък срам по-тежък грях изтрива; в тъга не падай, но бъди по-як, и чуйш ли нявга тълпа нечестива, че кара се, за мене си спомни; защото, който в препирни такива наслада търси, себе си петни.“ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРИЙСЕТА [*1 Юнона (гр. Хера), Зевсова съпруга, е мразила Тива и целия тивански род, защото Зевс се е бил влюбил в Семеле (Семела), дъщеря на Кадъм, основателят гр. Тива, и е бил добил от нея Бакх (Дионис).] [*2 Атамант, цар тивански, е бил дотолкова побеснял, че като видял един ден жена си, Ино, сестра на Семела, която отишла към него, като държала по за една ръка двете си деца, сторило му се, че иде насреща му лъвица със своите лъвчета, сграбил едно от децата, по име Леарх, завъртял го като прашка и го ударил о един камък; от отчаяние майката се удавила с другия си син.] [*3 Хекуба, царица на Троя, съпруга на Приам, след разрушението на Троя е видяла дъщеря си Поликсена, принесена като изкупителна жертва на гроба на Ахил. Отпосле, когато е била откарана като робиня на тракийските брегове, случило й се да види сина си Полидор, убит от Полинестор. От голяма горест тя изгубила ум и почнала да лае като куче, а преданието прибавя, че наистина е била преобразена на кучка.] [*4 Джани Скики, от рода Кавалканти, е можел твърде много да уподобява други лица. След смъртта на Буозо Донати, човек доста богат, в угода на един далечен негов роднина и за една хубава кобила, легнал в постелята на умрелия и продиктувал едно лъжливо завещание във вреда на истинските наследници. Според някои тълкуватели той бил удушил предварително болния. Както и на други места в „Ад“ едни грешници служат за мъчене на други.] [*5 Мира, която се е влюбила в баща си Синира.] [*6 Мастор Адам от Бресшия е бил познат със своето изкуство да отлива и обработва метали. По желание на роменските графове Гуидо, Александър и Агинолфо, той направил фалшиви флорини, които са били пуснати в обращение в голямо количество. Най-сетне обаче един ден, когато мастор Адам харчил от тях в Флоренция познали ги, че са фалшиви, и той бил хванат, осъден и изгорен жив. Роменските графове се властвували в Казентин, планинска местност между Флоренция и Болония, от която извират многобройни рекички, които се втичат в Арпо и споменът за които тъй много мъчи мастор Адама, осъден на вечна жажда в пъкъла. йена е бил замък в Казентин, днес разрушен.] [*7 Мастор Адам, озлобен против казентинските графове, за които е осъден на вечни мъки, би искал да види и тях в Ада, но удоволствието, което това би му доставило, той не би го разменил с насладата да може да утоли жаждата си от Бранда, хубав и изобилен извор до град Спеца и от който е получила името си градската порта, до която се намира. Според други тълкуватели касае се за друг извор пак под същото име, недалеч от Ромена, който, ако и да е но-малко познат, е бил по-близък за поета, който е бил там изгнаник. По-естествено е и за самия мастор Адам да мисли за тоя извор, недалече от който е претърпял смъртно наказание.] [*8 Жената на Потифар.] [*9 Синон е заблудил с лъжи и измами троянците, за да паднат в капана, която им е била устроена от гърците чрез Троянския кон.] ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ПЪРВА СЪДЪРЖАНИЕ. Като напущат последния ров от осмия кръг, поетите се упътват към деветия кръг, дето се слиза през една яма. Около брега на тая яма стоят страховити гиганти. Един от тях, Антей, по молба на Виргилия, взима в ръцете си поетите и леко ги слага на брега на последния кръг от Ада. Език един и същ стана причина лице с червенина да се облей и даде лек, та болката премина Така на Ахилес и на Пелей могло е копьето*1 да стори рана и лек да пусне, за да оздравей. От таз тълпа, тук вечно прикована към ров упътихме се по-дълбок, де друга тълпа грешни е събрана. осъдена на жребий по-жесток. Не виждаха ми нищичко очите, но скоро чух аз страшен един рог, кой би заглушил гръм най-страховити. По тоя рог напред отивах тук и гледах в едно място все в тъмите. При Ронсево*2, кога един след. Друг паднали са борците, със тръбата не е издал Ролан по-страшен звук. Подадох малко нанапред главата, съзрях високи кули в тъмний край. „Каква е тая земя чудновата?“ — попитах. Вожда ми кача; „Желай да види по-далече твойто зрение, отколко може в мрак, и го блуждай. Кога там стигнем, свойто заблуждение ще видиш сам, но нек сега вървим.“ При туй хвана ръка и с снизхождение и рече ми: „Преди да приближим, узнай, духът ти за да се не чуди, че кули туй не са мъглявий дим, що виждаш, а гиганти, горки люде, до пъпа потопени край брегът, във кладенеца, за помисли си луди.“ Както кога в мъгла вървим на път, щом земе да се пръска, пред очите нам в ясен вид нещата се вестят, Така и тук пробивах аз тъмите и всичко скоро ми се уясни. Но силен страх проникна ми в гърдите, защото, както кръглите стени на Монгреджоне с кули се венчават, така и тука, в тия тъмнини, титани на брега се възвишават и като кули, с половин тела отвред те кладенеца окръжават. И скоро различих лице, ребра и плещи у едно от тези страшила, с ръце грамадни, с валчести бедра. природата е хубаво сторила, че от бории с лик толко страховит тя вече бога Марса е лишила. Пак нейна рожба са и слон, и кит, но свойта мъдрост тя е проявила, че пази тъй грижливо техний вид. Защото, кога с воля зла и сила сбере се ум, го няма как тогаз света да се отбрани от патила. Оназ глава, в коя се взирах аз, кат топката*3 на свети Петър бе голяма, а съответна беше всяка друга част. Издига се така над свойта яма, че и фризопци трима от брегът, един на друг да се покачат, няма да могат до главата да допрат; защото, на прост поглед, от брадата додолу трийсет палми се четат. Внезапно грозно прозвуча с устата: „Рафел ман амек заби ахни.“ Каза му вижда: „Глупав дух, тръбата, що ти виси на шията, земи и ако яд душата ти прояжда или скърбиш, че тук си в тез тъми, то с нея утоли ти бясна жажда.“ А мен каза ми после един миг: „Сами се обвинява и обажда той кой е с неразбрания си вик; Немврод*4 е: него трябва да виниме, че няма на света един език. Но да не губим време, да вървиме. Не бихме го разбрали, ни той нас: ще бъде щетно да му хоратиме.“ Минахме по-наляво в същий час и на една стрела на разстояние гигант един съзрях по-едър аз. Ръце му кат от стомана изляни, напред едната, другата отзад, с вериги тежки бяха оковани*5, Не бях виждал туй още в целий Ад; веригата пет пъти му обвива телото цяло и широкий врат, Каза ми вожда: „С дерзка мисъл дива искал е с Юпитера да се мери той: на първий ред е бил, с душа гневлива, кога гигантите стъпиха в бой със боговете; затова в окови осъден е на вечен тук покой.“ Казах, преди по-надалек да ида: „Ако се може, щял бих Бриарей, кой ръст безмерен е имал, да вида.“ Отвърна ми: „Ще видиме Антей*6; окови той не носи и говори, ще ни свали там, дето Юда тлей, а Бриарей е много по-нагоре, кат Ефиалт е под верига зла, и тебе той по-страшен ще се стори,“ Чу Ефиалт и цял се залюля, както от землетръс се залюлява висока кула навръх на скала. Усетих, че кръвта ми се смразява и тук навярно бих умрял от страх, вериги да не виждах, че го оковава, След малко път Антея аз съзрях. Навън от ямата му, без-главата, до цели трийсе палми го сметнах. „О ти, кой там в долината благата,*7 де с слава Сципион се е, покрил, кога на Анибал разби войската, сам левове си с хиляди избил; ти, за кой разказва нам мълвата, че в страшното сраженье да си бил, нанесли би победа твоите братя свали нас тамо, де от вечен лед е окована на Коцит водата. За да не търсим други, дай ответ веднага; този, кой е с мен, в награда хвала за теб ще каже в живий свет. Живее той и може да се нада, че длъг живот му още предстои, освен ако друг жребий му се пада по-волята, коя над всички нас стои.“ Тъй вожда говори му, а титана протегна ръце и го улови. Кога добре в ръце му застана, каза: „Душа ти страх да не бере, ела до мене тука — да се хвана.“ Кога случайно минувач се спре до Каризенда*8, дет е полегата, в посока друга облак щом съзре, тя, чини му се, пада на земята. Антей така стори се мен, над нас кога наведе си напред главата. Искал бих да не бъда в тоя час ни в тез ръце, ни в тез долини; изтръпнал бях, но не издадох глас. Антей обаче тихичко сложи ни с ръце на дъното на мрачното пъкло: след туй, като мачта над вълните сини, изправи се безмерното тело. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ПЪРВА [*1 Копието на Ахил и баща му Пелей имало свойство при първа рана да нанася смърт, а ако се вкара втори път в нея, да я лекува. Според Игина копието е ранявало и лекувало с настъргана от същото желязо ръжда.] [*2 Рогът на гиганта е издал звук, по-страшен от оня, който се е чул в Ронсево (Ронсцевал), кога Ролан (Роланд) е изсвирил със своя рог, за да извести на Карл Велики за своето поражение. При Ронсево, по измяна на Ганелон, който се е бил споразумял с краля на маврите Марсилий, няколкостотин хиляди сарацини са нападнали 20 000 франки, които са съставлявали ариергарда от войската на Карл Велики, Роланд, който ги е командувал, се е бранил геройски, но дълго време не е свирил с рога си, защото не е искал да обажда на Карл Велики и да накара главните сили от войската да се върнат и да му дадат помощ. Кога видял обаче, че всички воини паднали, той изсвирил и звукът от рога му се чул на трийсе левги. Но Ганелон успял да убеди Карл, Велики, че Роланд свири на игра, а не защото е в опасност.. Роланд продължавал при това да свири, докато издъхнал от безмерно напрежение: от устата му избликнала червена кръв и слепите му очи се пръснали. По това може да се види какъв страшен звук е издавал тук рогът на гиганта.] [*3 Тая бронзова топка е украсявала някога Адриановия мавзолей, сега наречен Св. Ангелов замък, а в началото на VI век е била поставена пред стария храм, на св. Петър; когато е била съградена новата църква, топката е била пренесена в Белведерската градина, близо до Ватикана. Тая топка има височина десет палми и като се вземе предвид, че главата е девета част от височината на човека, то целият гигант е бил висок деветдесет палми или като се сметне по двайсет и пет сантиметра едната палма — двайсет и два метра и половина.] [*4 Това са думи без значение. Ако биха могли да имат някаква смисъл, както мислят някои тълкуватели, то Данте би дошъл в противоречие със себе си, Немврод, за когото става дума, както се вижда по-долу, е станал причина за смешението на езиците, като е поискал да издигне една висока кула (Вавилонската кула), за да се спаси в случай на втори потоп. Той е наказан сам, като примесва звуци от разни езици, в които няма или не може да се намери смисъл.] [*5 Това е Ефиалт, чието име се споменува по-долу. Той е бил, според „Одисея“, син на Нептун (Писейдон) от Ифимиада и още на десетата година достигнал до извънредно голям ръст; той решил заедно с брат си да подигнат нова война против Зевс и като турили планината Оса над Олимп и над Оса плодоносния Пелион, покачил се на небето, но Аполон ги сгромолясал и унищожил и двамата.] [*6 Антей е развързан, като по-малко виновен от другите титани, понеже не е взел участие във войната против Зевс.] [*7 Това е богатата долина на Баграда, един ръкав от която тече близо до Зама, където Сципион е разбил Ханибал. Според една измислица от Лукан тук е било някога Антеево царство.] [*8 Каризенда е една кула в Болоня, така наречена по името на семейството, от което е била построена. Тя е много наведена и когато някой стои под нея откъм наведената страна, като гледа нагоре, кога минува облак в обратна посока, чини му се, че тя клима и пада. Тя се нарича днес torre mozza, срутена кула, за отличие на друга кула, здрава и висока, наречена кула на Азинелевци.] ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ВТОРА СЪДЪРЖАНИЕ. Деветият и последен кръг е постлан с лед от замръзналата вода на Коцит. Той е разделен на четири концентрични отдела, които все повече се спущат към центъра и дето са наказани ония, които са се провинили в измяна. В първия отдел, наречен Каина, са наказани ония, които са извършили измяна спрямо свои роднини, а във втория, наречен Антенора, ония, които са се провинили в измяна към отечеството. След като узнава за разни грешници от първия и от втория вид, Данте вижда внезапно двама грешници, които подават главите си от една дупка и от които единият гризе черепа на другия. Да имах стих, кой громко да звучи, какъвто иска ямата дълбока, ужасен ров, над кой цял Ад стърчи, по-пълно тук на мислите си сока изказал бих, но нямам, затова пристъпям с страх към работа висока. Защото, да опишеш със слова на цял свят дъното, е труд не лесен, ни за език, кой още е в мъгла. Вий, кои с луч помагахте небесен на Амфион*1, та Тива огради, о музи, подкрепете мойта песен и образа верен горките беди нек найдат тука в мойто описане. Всред всички, кои в тия темноти гняв Божи е пратил на изтезане, вий, кои мъки теглите най-зли, защо, наместо същества разбрани, овце или кози не сте били? Кога гиганта ни сложи в тъмите и от отдолу страшните скали изглеждах, глас стигна ми до ушите: „Внимавай и не стъпяй със нозе на братята нещастни по главите.“ Обърнах се и чудо ме обзе: под мен вода е, коя мраз сковава, тъй че окото ми за стъкло я зе. Кога дори най-люта зима става; ни Дон, ни Дунав, в северни страни, обвивка не добиват по-корава. Кат Пьетрапана тежки планини да паднат, ледът няма да усети, не би пропукал нито отстрани. Както глава от свойто блато лете подава жабата и кряка там, тъй тука тия грешници триж клети, дор до Лицето, де избива срам, потънали са в лед с тела си бледни, и тракаха зъби от мраз голям. Доволно бе човек да ги погледне, по сълзите да види в своите сърца каква скръб носят тия души бедни, навели тъжно своите лица. Кога погледнах окол мен в тъмите, видях двамина, като две деца. кои едно до друго са увити; тъй близо бяха те един друг, че смесваха им се дори космите. „Кои сте вие, кои двама тук така си стискате гърди страдални?“ попитах. На часът, при тоя звук, възвиха шия тез души печални и в мен и двама взряха се с очи, отде потекоха сълзи кристални. Но скоро мраз им сълзите втвърди, преди да слязат още до устата, и було на очите им тегли. По-силно йощ споиха си телата и горките души, кат две кози, чукнаха си главите с гняв в сърцата. А други, кой до двамата врази стоеше със уши от студ капнали, без в мен да гледа, тъй се изрази: „Защо те твоя взор са приковали? Там, де тече Бизенцио, те власт, като Алберт, баща им, са имали.*2 Те братя бяха, но без братска страст, и няма друг в таз Кайнова земя по-справедливо да лежи в тоз мраз: ни онзи внук коварен, кой умря на Арту*3 от ръката; ни Фокача*4. ни онзи, който вири кат змия глава пред мен и зад когото плача; като тосканец, би се ти сетил защо умря в ръцете на палача: там Маскерони*5 име е носил. Узнай, понеже ми се веч не пее, че Камичйол де Паци*6 аз съм бил; но скоро тук ще мръзне и немее, кат мене в тоя лед, Карлин*7; тогаз грехът, що плащам тук, ще избледнее.“ Лица безбройни видех още аз: и морави, и криви; оттогава, тях смисля ли, изтръпвам цял от мраз. Вървяхме по постилката корава към центъра на света и в грозний мрак усещах, че по-страшно все ми става. По воля, по съдба ли, не знам как, доде минувах тъй между главите, една от тях настъпих силно с крак. Изплака: „Защо тъпчиш ми космите? за Монтаперти да не сте дошли, и в царството на вечний мрак, да мъстите?“ Казах на вожда: „Моля позволи да уясня едно недоумене, в което тая сянка ме хвърли.“ Певеца чу ме и се спря до мене. Тогаз казах на онзи, кой с псувни изказваше йощ свойто озлоблене; „Не псувай ме, а кой си обясни.“ Отвърна той: „Преди да отговоря, кажи, ти кой си, който в тия тми минуваш със другар през Антенора и тъй настъпи ме, че жив да бе. не знам от болки какво щях да сторя.“ „Живея йощ под светлото небе, казах, и ако слава теб е мила, чест мойта песен ще ти въздаде.“ Отвърна ми, като въздъхна с сила: „Душата ми обратното желай. Махни се тутакси; всред тез патила гласът ти щетно иска да ласкай.“ За тила го хванах с ръка тогава и рекох: „Казвай кой си, не се май, ил косъм няма тук да ти остава.“ А той: „Сгази ме, ако щеш, тегли, пак няма твойта воля да направа.“ Опнах космите като с клещи зли; в начало опит той стори да трае, но скоро, с взор наведен, в тез мъгли. от болки като куче зе да лае. Съсед един обади се тогаз: „Ей Бока*8, чуй, кой дявол те терзае, та лаеш като куче в тоя час? Не стига ли, че щракаш си зъбите?“ „Сега не думай нищо. казах аз; изменнико, безчестна твар, бедите, кои стори, оплаквай в тия тми довеки; зарад тебе под звездите ще нося горе верни новини.“ „Разправяй, щото искаш, отговори, но ако вън от тия глъбини излезеш, не забравяй, моля, горе и този, кой е толкова устат, и бърза тъй за други да дърдори: за френското злато е тук на хлад. Видях, кажи, и Бозо да Дуера*9. А ако питаш пък дали пищят и други в тоя лед за изневера, до мен Бекарий*10 е чело навел; виж малко по-нататък Солданера*11; той с Ганелона*12 е и с Трибалдел*13, кой подло, за две свине, в нощна доба в Фаенца болонезци е въвел.“ Тръгнахме. Като мъртъвци, из гроба*14 подали се, два грешника видях и порази ме зрелище от злоба, кое до днеска ми внушава страх. Единия над другий на главата навел се бе и както сиромах отгризва хляб, що му стои в ръката, тъй черепа захапал бе с зъби, там де се спуща над тила косата Така Тидей*15, с злост яростна в гърди, на Меналипа черепа дълбал е. Казах: „Ти, у когото гняв ехти като у див звяр, кой разсвирепял е, против тогоз, кого гризеш безспир, кажи, с какво причина той станал е, та тука служи теб за грозен пир? И ако прав си в свойто озлобление, кои сте, кат узная, в живий мир, ще дигна громко глас за твое мщение.“ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ВТОРА [*1 Амфион, син на Зевс и на Антиопа, с помощта на музите, като е свирил, е карал да се дигат камъни от Китерон и да идат да се слагат един над други; така е оградил Тива със зидове. Към тия музи се обръща и Данте с молба да му помогнат да изгради своята песен. Камъните изобразяват алегорично дивите още и корави човеци, които се смекчават и стават достъпни за обществен живот чрез силата на словото и обаянието на изкуствата.] [*2 Това са двама братя: Наполеон и Александър, синове на Мангонския граф Алберто, които са били с такава извратена душа, че за да си отнемат един другиму замъците, що им са принадлежали в долината на Бизенцио, поради диво озлобление убили се един другиго и умрели заедно.] [*3 Според едно предание, когато крал Артур отишъл да воюва, Мордрет (Мордред), негов внук от сестра, който бил останал да го замества, намислил да се възползува от отсъствието му, за да вземе кралството, и като обявил, че крал Артур бил победен и загинал заедно с цялата си войска, венчал се за царицата. Но цар Артур се завърнал с войската си и станало сражение, през което цар Артур е промушил през гърдите Мордрета, така че слънцето се виждало през раната. Убит бил обаче и кралят.] [*4 Фокача, благороден пистоезец, е осакатил един свой братовчед и е ускорил смъртта на един свой вуйчо, който бил много богат, за да вземе по-скоро наследството му.] [*5 Сасол Маскерони е убил един свой внук, негов опекун, за да заграби имането му.] [*6 Камичьол де Паци при разходка с братовчед си Убертино нападнал го ненадейно изотзад с нож и го убил, за да стане единствен владетел на някои замъци, които им били общи.] [*7 Карлин от същата фамилия (вж. бел. 6) е предал за пари една крепост, в която са били укрити много изгнаници от Флоренция. Флорентинците, които са я обсаждали безуспешно двадесет и осем дена, след като чрез тая измяна влезли в нея, хванали и убили много първенци измежду обсадените.] [*8 Бока дели Абати е извършил предателство в сражението при Монтаперти. Всред сражението той е разсякъл ръката на знаменосеца, от което знамето е паднало на земята, и с това е станал причина за разбиване на гуелфите.] [*9 Бозо да Дуера за пари е изменил на своите в едно сражение с французите.] [*10 Тезауро ди Бекария, от благородно произхождение, е бил игумен на Валомброза и като такъв са го обвинявали, че по искане на гибелините, изгонени от Флоренция, се занимава с предателство. Тълпа народ от Флоренция го хванала в 1258 г. и го завлякла в града, където му отсекли главата на един площад, за което флорентинци са били прокълнати от папата.] [*11 Джани Солданиери е изменил на своята партия при една размирица във Флоренция, от която се възползувал, за да заграби властта, във вреда на своите приятели.] [*12 За Ганелон виж бележка втора от предишната песен.] [*13 Трибалдел де Замбрани е изменил на Фаенца при една обсада на града от болоняни, за да отмъсти на едно изгонено болонско семейство, което му било откраднало две свине.] [*14 Мястото, на което стоят двамата грешници, е на предела на Антенора и на следващия отдел, Птоломея, защото единият е изменил на отечеството, а другият — на приятеля си.] [*15 Тидей, син Енеев, и Меналип, тиванец, са се сражавали при Тива и си нанесли смъртоносни рани. Тидей, който е преживял неприятеля си. е накарал да му донесат главата му и взел от озлобление да я хапе.] ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ТРЕТА СЪДЪРЖАНИЕ. Граф Уголино разказва как пизанци, като го затворили с двама синове и двама внуци в Гвиландовата кула, оставили, го там да умре от глад заедно с тях. Като минува от Антенора в Птоломея, дето се наказват ония, които са се провинили в измяна към приятелите си, Данте намира монаха Албериго де Манфреди, от когото узнава как душата на изменниците, веднага след извършване на измяната, пада в пъкъла и как един дявол влиза в тялото да го управлява, доде му е писано да живее на земята. Веднага грешника дигна очите и в космите на мръсната глава, що с яд гризеше, си отри зъбите. „Ти искаш, рече, с своите слова тез рани на сърце си да отворя, кои ме мъчат, преди да мълвя; но ако мога с думи си да сторя предателя безчестье да слети, ще видиш и да плача и говоря. Не зная кой си и в тез темноти как си дошъл, но вярно по словата познавам, че си флорентинец ти. Граф Уголино*1 бях аз на земята, а тоз — архиепископ Руджиер, и чуй защо му тук гриза главата. Че злобата на тоз предател чер стана на мойта пагуба причина, знай всеки, кой е чул за тоя звер. Но със каква жестока смърт загинах, сега ще чуеш първи път втрещен, как живи още в гроба ни зарина. Отвътре кулата, коя за мен назваха кула на глада, и дето и други ще дочакат сетен ден, през тясна дупка, неведнаж в небето, луната да изгрява бях видял, кога честта си в един сън прочетох. Стори ми се, че този бе станал властител мой, и вълк един с вълчета по стръмний хълм към Лука бе погнал. Гваланди и Сисмонди, с силна чета, в едно с Ланфранки, тичаха напред с измършавели, гладни, бесни псета.*2 Вълк и вълчета скоро те отвред натиснаха, захапаха месата и зеха да ги късат с бяс проклет. Събудих се преди зори; децата, що бяха с мен, хляб искаха в сънят и горко хлипаха те в тъмнината. Жесток си, ако ти не потекат, за моя жребий, сълзи от очите! Та за какво плакал би други път? Събудиха се в тоя час, кога слугите хляб носеха, но в всички нас нощта съмненья бе родила страховити. След малко чух, че долните врата затвориха със ключ; тогаз децата изгледах, без да си издам скръбта. Не плачех, вкамени ми се душата; те плачеха; Анселмо и каза: «Защо тъй гледаш, тате, мълчешката?» В очи ми не показа се сълза и не продумах нищо на детето: езика като че ми се върза. Немях, дорде изгря нов ден в небето. Щом светна малко в грозния зандан, тям в горкий изглед си видях лицето.*3 от скръб захапах с ярост свойта длан; мислейки, че е глад за туй причина, станаха те и с лик от плач облян, казаха: «Тате, с тоз вид не мълчи на. Наяж се с нас; месата клети нам ги даде ти. от тях ти съблечи на.» Успокоих се, сърце да им дам тоз ден и другия седяхме неми. Земя, защо се не отвори там? Четвърти ден бе, по големи, мой мили Гадо, се простря пред мен. каза: «О, тате, помощ сила не оста ми!» И там умря, и всички, с дух сломен, видях ги как паднаха тъй сразени от смърт, един по друг, до шестий ден. Сляп лазех по телата им студени и три дни още ги виках наред, дор умориха скръб и глад и мене.“*4 Кога свърши, вгледа се той отпред и черепа захапа с зверска сила, та мен едва не ми се зави свет. О, Пиза! Позор на земята мила, де сладко за ухото си звучи понеже друг не плаши те с патила, над теб гняв Божи нека затрещи е Уголино нека той запуши Арно, та в своите вълни да те потопи Защото, ако казват че коварно е Уголино крепости предал, кажи, постъпи ли ти харно че в своя гняв деца едни без жал? Ни крехка възраст е нашла пощада, ни плач жаловен тебе е трогнал. Минахме по-нататък в таз ограда, де друга, гърбом легнала тълпа, в лед вечни окована, страда. Те тука с болки грозни са в борба, но самий плач да плачат им не дава, и туй подлютва тяхната съдба, защото сълза всяка се втвърдява и с други, под клепачите така като се сбира, също стъкло става. При всичко че и лице, и ръка от мраз без чувство бяха ми остали, кога стоех погълнат от тъга, стори ми се, че вятър ме погали. „Отде, попитах, тоя вятър? Тук не са ли всичко студ и мраз сковали?“ Отвърна ми учителя: „Потрай; по туй, кое ще видят ти очите, умът ти всичко сам ще разгадай.“ Един от грешните, в леда зарити, към нас извика: „Горестни души, дошли при нас за мъки страховити, снемете тоя лед от моите очи, та в плач оттуха мъничко да вида, доде пак мраз сълзи ми вкочани.“ Казах: „Кажи ми кой си и обида кому сторил си, помощ ще ти дам след туй, а ако не, при теб нек ида.“ „Брат Албериго*5 съм, отвърна нам, гостих с овощия, при знак зловещи: сега им тук цената добре знам.“ „Та що — извиках ази. — Кога свещи са теб палили! Жив те зная аз.“ Каза: „Под слънчеви зари горещи, що става с мойта плът не знам в този мраз; предимство има тая Птоломея, че много често, преди смъртен час да е дошъл, душата пада в нея. Сърце ти повече да се смили и да направиш туй, що се надея, узнай, че щом душата измени, телото дявол зима й веднага, и докогато има горе дни, по своя воля с него разполага, а тук душата тръпне в мраз и лед. На тая сянка, що зад мен се слага, плътта е може би йощ в горний свет. Понеже сега идеш, ми се чини, че теб познат е тоя грешник клет. Той Бранка д’Ория*6 е, от години гняв Божи в тоя лед го е сковал.“ Извиках аз: „Мълчи и не лъжи ни; не, Бранка д’Ория не е умрял, яде, пий, спи и мраз и пек усеща.“ Отвърна грешний: „Не се бе заврял йощ Занке там, де ври смола гореща, в тело си дявол бе оставил той. А също тъй и внук му, в плът вонеща, за помощ във предателски разбой; но протегни ръце и от-очите махни ми, моля, тоя леден слой.“ Но ази не изпълних му молбите и не сгреших, че вероломен бех. О геновезци, кои се стремите, с злодейства и пороци, към успех, защо не пръснат ви в света гнездото? С най лош романски нрав един виде от вашите: духът му вдън пъклото за своите дела вкован е в лед, а живо пак изглежда му телото до днешен ден в подзвездний горе свет.*7 БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ТРЕТА [*1 Граф Уголино, благороден пизанец, гуелф по партия, е действувал известно време в съгласие с архиепископа Руджиери дели Балдини. Но после архиепископът, било поради завист, било поради партийна злоба, било за да отмъсти за един свой внук, убит от Уголино, обявил му немилостива война. Подпомаган от Гуаландовци, Сисмондовци и Ланфранкевци, той подигнал кръст и начело на народа, в който всял бясна ненавист против Уголино, като наклеветил последния, че за пари е предал някои замъци на флорентинци и на лукези, нападнал имотите му и го взел в плен заедно с двама негови синове, Гадо и Угучоне, и двама внуци, Уголино, с прозвище Бригата, и Анселмучо. След това графът заедно с двете деца и двамата внуци са били затворени в кулата на Гуаландовци, на седемте пътя, а като изтекли седем месеца, по негова заповед ключовете били хвърлени в Арно, за да умрат затворените, както и наистина са умрели от глад.] [*2 Тия псета, символизират вероятно тълпата, която обикновено бива мършава и бясна. Ролята, която е играла в тоя случай, оправдава уподобяването, с което си е послужил поетът. Данте изобщо не е бил много благосклонен към тълпата.] [*3 На всички лицата са били като неговото: бледни, мършави и изплашени.] [*4 Невярна е легендата, че уж Уголино се е хранил няколко дена с телата на децата си. На осмия ден всичките тела са били изнесени от кулата и обвити в рогозки, са били пренесени и закопани заедно с веригите, с които са били оковани, в един паметник, намиращ се в двора на една църква („Св. Франциско“). Бланк, който разбулва невярността на легендата, за която иде реч, казва, че е видял оковите, които са били извадени от гробния паметник.] [*5 Албериго от Манфредовци, който са властвували във Фаенца, на стари години е влязъл в братството на веселите монаси и в 1285 г., като е бил скаран със своя роднина Манфредо и със син му Албергето, престорил се, че иска да се сдобри с тях и ги поканил на гости в един свой замък. По време на яденето, след като били свършени всички гозби, той заповядал да донесат плодове; това бил условен знак, при който навлезли в залата негови хора въоръжени и избили нещастните гости. Оттогава е останало да се казва „този е ял Алберигови овощия“.] [*6 Бранка д’Ория, генуезец, е убил чрез предателство в 1275 г. Микел Занке, за когото се споменава в песен XX от „Ад“. Той е властвувал няколко време в Генуа, като е бил в началото с Хенрих, а после се е присъединил към гуелфите против него. Казват, че когато Данте е бил в Генуа, той бил намерил твърде негостолюбив прием при него. Той го представя в няколко стиха, които му посвещава, като човек, у когото са преобладавали само животински инстинкти: Яде, пий, спи, и мраз и пек усеща.] [*7 Тая песен е произвела на своето време такова поразително впечатление, че Албериго и д’Ория, които са били още живи, са били принудени да се изселят, за да избягнат лютите насмешки на своите съграждани.] ПЕСЕН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА СЪДЪРЖАНИЕ. В четвъртия отдел от деветия и последен кръг изменниците стоят потопени с цялото тяло в лед. В средата стои прикован Луцифер, който с трите си уста разкъсва трима грешници Виргилий, като зима на рамото си Данте, хваща се за косматото тяло на Луцифера. По тоя начин поетите преминават центъра на земята, а после, като се водят по шумоленето на една река, изкачват се в другото полушарие и виждат изново звездите. „_На царя адски минват знамената!_*1 — каза ми вожда. — Гледай нанапред, дано го видиш тамо в мрачината.“ Както се вижда мелница наглед, кога в мъгла далечна се вестява, такваз в таз бездна на подземния свет крилата аз видях направа; блъсна ме силен вятър и сетих, че в жилите кръвта ми се смразява: веднага до учителя се скрих. Със трепет ще разкажа в своите песни това, кое с очите си открих. Душите горки, кои гняв небесни прогнал е тук, вдън мрачното пъкло, покрити, неподвижни в клетки тесни, изглеждат като сламки под стъкло; едни стоят нагоре със главите, надолу други, нозе и чело допират трети, на дъга увити. До мен след малко вожда доближи и рече ми, кат сочеше в тъмите: „Сърце си с доблест тук въоръжи: това е Луцифер. В таз бездна няма безспир криле безмерни той движи.“ Страх грозен на земята прикова ма, до днес немее още моя глас: за страх такъв езика думи няма. Над своите чувства бях изгубил власт; блуждаеха ум и взор всред тми опасни: не бях ни жив, ни мъртъв в тоя час. На страшний Ад властителя ужасни Подаваше се с половин гърди извън леда, под мрачний свод безгласни. Гигант, кой най-висок се големи, не по надминал нему и ръката. Съди ти, кой четеш, за другото сами, ако блестял е с хубост в небесата и пак с твореца е стъпил в борба, то тук добре е в пъпа на теглата. О, с какво изумление, що с слова не се изказува, видях с очите, че с три лица е на една глава!*2 Едното е отпред и с ален вид е, а другите двете с различен цвет от две страни изпъкват на плещите; отдясно що е — жълто като мед, а лявото кат въглен за горене двете лица с онуй, що е отпред, на върха на главата са споени. Под всяко лице никнат три крила, като за такваз птица нагласени: не зная кораб със таквиз платна: приличаха на прилеп на крилата, движеха се безспирно с бързина и траен вихър пущаха в тъмата, в коя се чуйше страшно да фучи, и на Които замръзваше водата. Той плачеше със своите шест очи и тия сълзи със червена пена надолу капеха по три бради. А в всякоя уста, със кръв облена, той стриваше под своите зъби по грешник един като зла хиена. При туй нокте си в предния заби, почна да дърпа с злоба люта и кожата на късове сдроби. „Нещастний, кой се мъчи тъй, е Юда, каза поета — тегли участ зла за грозната измяна и заблуда; глава му вътре е под тез жерла, а вън от болки лудо нозе мята. Под черний лик, изложен на тегла, е Брут, кой нанавън виси с главата. Виж как се вие грозно, а мълчи; а третий, кой тъй едър е в снагата, е Касий*3. Ала времето хвърчи, настъпва нощ*4 и трябва да вървиме: видяха всичко нашите очи.“ По воля на учителя любими с ръце на шията му се увих; а щом обмисли места проходими и Луцифер криле разкри с вид смел и тих хвана се за космите на ребрата и нанадолу спусна се по них между руното гъсто на снагата и твърдата замръзнала кора. Кога стигнахме, де над колената назад извиват снажните бедра, Изтегляне 275.99 Kb. Сподели с приятели:
|