„Диагностика на възпитаността
Изтегляне 19.3 Kb.
|
|
Академично Есе на тема: „Диагностика на възпитаността” Изготвил: Специалност: Курс: Фак.№: Свързват понятието „възпитание” с „мъдрост”, с формиране на човешко съзнание и на норми на поведение в семейството и племето. Някои гледат на него като на изкуство, други – като наука, макар че между тях има съществена разлика. Изясняването на понятието възпитание като основна категория в педагогиката е обект на изследване от редица водещи учени у нас и в чужбина. Продължителен е спорът относно определянето му като дейност или процес. Възпитателната дейност, с нейните две страни – външна (видима, действена) и вътрешна (невидима, процесуална), е насочена към индивида с оглед успешно социализиране в обществото. Д. Василев определя възпитателната дейност като съвкупност от възпита-телни действия и състояния, които преследват възпитателна цел и реали-зират възпитателно съдържание, възпитателната работа е съвкупност от действия, които извършват възпитателни фактори. Възпитателният процес е насочен към формиране и развитие на възпитателния облик на конкре-тната личност. Как да определим възпитанието? То е социално – педагогическо явление, с целенасочено многостранно взаимодействие на възпитавания с факторите за възпитателно влияние с цел формиране на възпитателен облик, желан от възпитаника. Възпитателният процес има специфични особености, сред които се открояват непрекъснатост, скокообразност, неравномерност, вероятност. Този процес продължава цял живот. Особено динамичен е бил през XX век, а вероятно ще бъде и през новия XXI век, защото животът и предизвикателствата пред човека са твърде динамични. Съвсем актуален е въпросът от какво зависят възпитателните резултати? На първо място се поставя единодействието с възпитаника, желанието му да възприема общоприети ценности и норми на поведение. Не буди съмнение фактът, че от изключителна важност е социалният опит на възпитаника. С всяко семейство, среда, държава създава такъв опит, в който важна роля играе личният пример на близките, на околните. Невидим фактор на пръв поглед, но от голямо значение с оглед въздей-ствие върху личността, има доверието към възпитателните фактори. Възпитанието е труден и продължителен процес, който трябва да изгради и утвърди отношение на възпитаника към определени ценности. На по-високо, съзнателно ниво стои самовъзпитателният процес, който всъщност доизгражда личността в желаната от него посока. Ако трябва да определим някаква макрорамка, в която преминава възпитанието на човека, това е ценностната система на обществото като цяло, на социа-лната група, към която принадлежи и в семейството, в което се е родил и израснал. Съвсем естествено възникването на възпитанието се свързва с началото на човешката цивилизация. И ако в началото неговата същност е била свързана с предаването на опит от по-възрастните на по-младите с цел да станат пълноправни членове на рода и племето, то въздействието е неинституционално, но от възникването на класовото общество възпита-нието се институционализира и става инструмент в ръцете на управля-ващите. Нова коренна промяна настъпва с появата на религиите, които създават свои представи и ги налагат върху обществото. Така възпита-телната система обхваща дейността на всички обществени институции, които имат отношение към формирането на гражданите на държавата. Не всичко преминава мирно и гладко, често се проявява противоречие между личността и възпитателната система. Кое е най-важното? Че всяка система създава и изпълнява различни функции – на историческа приемственост между общочовешки и нацио-нални възпитателни ценности и приобщаване на младото поколение към тях, съхраняване и развитие на възпитателния опит на човечеството, което е в тясна връзка с културното и възпитателно обществено развитие. От какво зависи възпитателната система? На първо място, стоят потребностите на обществото и общественият прогрес. Всяко общество е създало свои традиции и култура, върху които влияние оказва икономиката му, съответната политическа система и управляващите, които поставят свои рамки. Надстройката, включваща и възпитателната система, съдържа преди всичко националните и общочовешки добродетели. В теорията и практиката на възпитанието често се използват поня-тията „възпитаност” и „възпитателно развитие”, в които различни авто-ри влагат различно съдържание. По своята същност то представлява съвкупност от умствено, нравствено и естетическо развитие на личността. Важно е да се подчертае, че има разлика между състояние и степен на развитие на възпитаност и възпитателно развитие. Състоянието отразява моментното положение на личността, а степента – удовлетвореност от това състояние. Не може да не се вземе под внимание и това, че възпитаността има обективна и субективна страна. Първата характеризира поведението на личността (действия, постъпки, привички), а втората – представите, възгледите, чувствата, убежденията на личността. Учените спорят на какви критерии и показатели се основават възпитаността и възпитателното развитие. Най-често като основни показа-тели се сочат качествата на личността, а критерият се приема като признак, мерило за оценка, класификация. При тези спорове и противоречия се пристъпва към абстрактни определения, които от своя страна налагат използване на глобален и диференциран подход към тях. И двата подхода имат предимства и недостатъци. Може бе най-обхватно е мнението на Б. Битинас, според който „оценката на възпитаността се осъществява на основата на интуитивното осмисляне на изказванията, постъпките и цялото поведение на учащите се.”. Съвсем естествено в тази връзка се поставя въпросът за диагно-стиката на възпитателния процес. Проблемът е слабо разработен в науката. Някои го приемат за управление, други за корекция на личността. Възпи-танието е многостранен процес. Основни негови признаци са възпита-телните представи, понятия, чувства, възгледи, убеждения, по-стъпки. Те съществуват реално, но често се оценяват субективно. Качественото и количествено измерване и оценяване става при определени условия. Възпитанието не се развива от самосебе си. Всяка уважаваща себе си държава трябва да има национална възпитателна система, която е отгово-рна за формирането на младото поколение и е призвана да осъществява определена обществена функция, която трябва да осигури приемственост на национални ценности, трайна привързаност към тях, културно развитие с оглед на обществените потребности, професионалните способности и интереси. Водеща цел на системата би трябвало да бъде формирането на гражданско съзнание. Програмата следва да съдържа ясна и конкретна цел, да очертава очаквания облик на личността, отговорността на институ-циите, факторите за реализация (държавни и обществени), контрол и отчет на резултатите, които трябва да бъдат достигнати с оглед на отношението на младите хора към традициите, ценностите, собствените им нравствени и естетически интереси, както и отношението към бъдещето на нацията, обществото, държавата. Умственото възпитание е целенасочен процес на взаимодействие на възпитаника с всички фактори на умствено възпитание с цел формиране на желани умствени характеристики на неговото съзнание и поведение. Сред основните функции на умственото възпитание са развитието на творче-ските способности, формиране на убеждения за законите за развитие на природата, обществото и определени норми на поведение в естетическа и нравствена среда. Умствената възпитаност е съвкупност от всички интеле-ктуални отношения, свързани с личността. Естетическото възпитание е тясно свързано с естетическите потре-бности, които са израз на естетическа удовлетвореност на човека от обкръжаващата го среда. Показателите и критериите за естетическа оценка са свързани с естетическия идеал за съвършенство, в чиято основа стои естетическата удовлетвореност, а тя е субективна и относителна. Нравствената култура на обществото се определя от нравствените знания (представи, понятия, мотиви, възгледи, чувства, оценки и др.). Нравственото поведение се формира в човешките действия и бездействия от различни мотиви. Целта на нравственото възпитание е да се възприемат и разберат нравствените ценности, тези ценности да се приемат като движеща сила на поведението, т.е. да се превърнат в качества на личността и в същото време да се усвоят умения за прилагането им в света на другите. Съдържанието на нравственото възпитание би могло да се разглежда и като проява на съзнанието на личността, като етап от неговото развитие, като индекс за мотивационната страна на личността. Нравстве-ните ценности, разкриващи съдържанието на нравственото възпитание, могат да се разглеждат и като мотиви, определящи дейността на личността. Нравствената възпитаност би била истински значима, ако се стигне до ниво на самовъзпитание, саморазвитие и саморегулиране съобразно социалните потребности – възпитаност, основана на общочовешки значи-мите морални ценности. Психологията определя човека като биосоциално същество, което според своята специфична биологична организация може да стане съзна-телно действаща социална личност. Личността е система за регулация на поведението на всеки човек в условията на социални взаимодействия и социален живот. Тя има свои специфични особености на организация и прояви, зависими от средата, която се формира и развива. Индивидът става личност, когато на базата на своите възприятия и представи за света може да разсъждава за средата, може да дава оценки за своите възприятия, да определя своето място сред другите, да оформя съзнание за себе си и да действа съзнателно и целенасочено. Неслучайно М. Монтен заявява: „Аз зная, че за човешката наука няма по-труден, но и по-важен предмет от отглеждането и възпитанието на децата.”. От тук може да се заключи, че диагностиката на възпитаността играе ключова роля в определянето и оформянето на отделния индивид като личност в заобикалящата го действителност, личност, полезна на обществото, която допринася за развитието на нравствените ценности, развитие, битуване. Изтегляне 19.3 Kb. Сподели с приятели:
|