Диалогът между критика и писателя (иван мешеков и йордан йовков)

Вж.: Мешеков, И. Йордан Йовков – романтик реалист. – В: Иван Мешеков. Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 601.

2 Мешеков, И. Йордан Йовков и Г. П. Стаматов. – В: Из един живот. Мемоари, дневници, писма. С., 1968, с. 232, 235.

3 Богданов, И. Между два свята. Иван Мешеков. – В: Неизбледняващи спомени. С., 1981, с. 356.

4 Неделчев, М. Беседа със стария критик. – В: Иван Мешеков. Критикът-артист. Изследвания и материали. В. Търново, 1993, с. 134.

5 Михайлов, Д. Иван Мешеков в спор с д-р Кръстев. – В: Иван Мешеков. Критикът-артист. Изследвания и материали. В. Търново, 1993, с. 24.

6 В името на коректността държим да отбележим, че в отделни фрагменти от книгата си Ив. Мешеков буквално се бори със себе си, разпънат между естетическия възторг от творчеството на Йовков и социално-класовите идеи, с които се е обвързал. Тази вътрешна битка между критика-професионалист и гражданина-марксист е разчетена по следния начин от М. Кирова: „Цялата студия е невротично разцепена между усета за значението на Йовков „като художник” и трудността да се примири това усещане с категориите на предпоставеното идеологическо мислене.” – В: Кирова, М. Йордан Йовков. Митове и митология. С., 2001, с. 12-13.

Пресъздавайки една от редките си срещи с писателя, критикът няма да укрие post factum тъкмо това разминаване между високия естетически критерий на самия Йовков и гражданско-политическите претенции на критика-марксист: „Сега му заговорих, че той, Йовков, любимият писател на читателите, особено на младите, трябва под някаква форма – в произведенията си или в отделни статии, изповед и др. – да се изкаже пълно по всички важни литературни и обществени неуредици, за да ни даде своята мъдрост и своя опит. Ние ще му бъдем благодарни и ще го обичаме още повече заради гражданската му доблест.

Той мълчеше и каза само:

- Не. Аз с публицистика не се занимавам. Публицистика няма в разказите ми”. – В: Мешеков, И. Из един живот. Мемоари, дневници, писма. С., 1968, с. 235.

Разбира се проникновеният анализатор и интерпретатор на Йовковото творчество много добре знае това и неслучайно предлага обществените си позиции писателят да изрази не толкова в самите разкази, колкото в други, не-художествени текстове. Повече от резонна е и непоклатимостта на Йовков.

7 Кирова, М. Йордан Йовков. Митове и митология. С., 2001, с. 13.

8 Пак там, с. 21.

9 „Митологията е начин да се структурират социалното време и пространство чрез тяхното съотнасяне към модели на сакралните време-пространствени отношения. Изобщо, митовете полагат настоящия социален ред в ретроспективна посока, обръщат го към „корените” на някакви „вечни” ценности, които лежат в миналото” - Кирова, М. Йордан Йовков. Митове и митология. С., 2001, с. 25-26.

10 В случая ще се позовем на есето „Колективният човек” на един друг златорожки сътрудник – проф. Спиридон Казанджиев. Текстът е публикуван през 1932 г. в списанието на Владимир Василев и е интересен за нас с използвания в него категориален апарат, оказал се физиономичен за българската (и не само) философска и социологическа мисъл през епохата. Езикът на есето е оригинално коментиран от Валери Стефанов по следния начин: „Според Казанджиев животът на колективния човек има редица предимства и те могат да бъдат обобщени с онова, което се нарича „стил”. Стилът – това е единството на преживения свят, стабилността на установените ценности, ритуалният характер на труда, общият ход на времето и пр. Именно загубата на този единен, хомогенизиращ преживяванията и стабилизиращ ценностите стил е белегът на кризисните времена... След като се е разпаднала патриархалната „идилия”, проблематична е станала самата идея за общност. А истинска общност е възможна там, където спойката между членовете е „органична”. – В: Стефанов, В. Българска литература. XX век. Дванадесет сюжета. С., 2003, с. 18-19.

11 В тази посока е и съждението на М. Кирова, направено почти век по-късно: „В контекста на експериментиращата култура между двете световни войни „Йовков” е самата съпротива срещу опита да се отхвърли повествуващата традиция. Неговият идеал за разказване изглежда класическата диегеза или това, което понякога се нарича „реалистичен дискурс”, „единство на олимпийската перспектива”, отказ да се види светът „morcele”, на парчета -и –части, блян по /възможността за някаква/ цялост, естетика на самовъзпроизвеждащата се, самонадзираваща се пълнота”. – В: Кирова, М. Йордан Йовков. Митове и митология. С., 2001, с.27.

12 Стефанов, В. Българска литература XX век. Дванадесет сюжета. С., 2003, с. 19.

13 Ракьовски, Ц. „Вечери в Антимовския хан” – двусъставността на книгата. – Модерният наратив. Интертекстуални пресичания. Сборник в чест на Елка Константинова. С., 2006, с. 131.

14 Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан. – В: Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 736.

15 Тази същностна характеристика на Йовковото повествувателно изкуство, този типичен йовковски романтично-реалистичен модус на възприемане на битието много по-късно Св. Игов ще дефинира като вторичен реализъм, модерен реализъм, привиден реализъм, който диалектически съдържа в себе си някои романтични черти. Повече от половин век след Мешеков изследователят ще си позволи да използва в своя литературноисторически портрет на писателя ключовите интерпретаторски решения на покойния вече „учител по критика”. За разлика от мнозина свои съвременници литератори, станали модни през последните десетилетия, Св. Игов не дръзва да оспори, преиначи, присвои стореното от Ив. Мешеков. Напротив, той с респект го цитира, перифразира, доуплътнява с един промислен културно-исторически и философско-херменевтичен апарат: „Йовков е романтичен дух, предрешен като реалист – с реалистичен израз, с реалистичен образен свят, дори с трезвореалистично виждане на действителността, която обаче неговият дух не може да приеме и на която противопостави втора художествена действителност, твърде много приличаща на реалната, само че създадена по законите на Йовковото разбиране за красота, добро, хармония”. – В: Игов, Св. История на българската литература 1878-1944. С., 1993, с. 386.

16 Тези ранни критико-оценъчни наблюдения на Ив. Мешеков стоят твърде близо до есенциално-синтезиращите литературноисторически концепти на Св. Игов от 80-те години на 20 в.: „В нашата литература Йовков е в такава степен класичен, в каквато за европейската литература е класичен Вергилий. Той е едновременно и завършек, и начало, той е „средище”. Класическото у Вазов е друго – той е класически в смисъл на начало, на синкретична слятост, на национална универсалност и изворност. Йовков е израз на един зрял духовен и езиков етап, класик, зад който има минало, и то богато, класик на литература, която вече е изминала определен цикъл на развитие. Той е вече синтез на традиция и модерно, на реализъм и романтизъм”. – В: Игов, Св. История на българската литература 1878-1944. С., 1993, с. 385.

Отпратката към казаното от Св. Игов убеждава в неизбледняващата актуалност на Ив.-Мешековите художествено-естетически и културно-философски интерпретативни внушения.

17 Елиаде, М. Мит и реалност. С., 2001, с. 22.

18 Елиаде, М. Мит и реалност. С., 2001, с. 21.

19 Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан. – В: Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 737.

20 Според сантиментално-носталгичния мирогледен консерватизъм на Йовковия свят, жената: „...рядко пътува, не скита никога, обикновено изчаква светът да дойде при нея, за да го преживее и промени. По принцип мъжът е този, който се движи, премества, пресича граници на пространството... Жената сякаш не става, не се развива, не се съгражда и разрушава. Тя просто е; винаги-вече-жена” (Кирова 2001:30).

21 Мешеков, И. Вечери в антимовския хан – в: Есета, статии, студии, рецензии. С., 1999, с. 737.

22 Пак там, с. 738.

23 Пак там, с. 738.

24 Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 333.

25 М. Кирова убеждава, че митологичното мислене е иманентна характеристика на текста-Йовков, както и че инструментите на митологичната критика са най-адекватни за четенето му - Кирова, М. , цит. съч., с. 23-24.

26 Левинас, Е. Другост и трансцендентност. С., 1999, с. 7.

27 Проникновено в тази посока е тълкуванието на Д. Ефендулов, според когото: „Ако знаците и знаменията са резултат от практическия опит на героя да се вглежда, да вниква и да проумява, резултат от аналитична рационална дейност, от натрупани знания в тази област, пророческата дарба на този мъдър човек е от друго естество. Според богословското разбиране тази дарба е резултат на свръхестествено откровение, което само някои от хората притежават; едно видение в земни образи със символическо значение, което пред-с-казва бъдещето” – Ефендулов, Д. Религия и художествена литература. Междутекстови връзки. Варна, 2004, с. 82.

28 Мешеков, И. Вечери в антимовския хан – Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 740.

29 Боравейки с инструментариума на митологичната и психоаналитичната критика, Милена Кирова ще обобщи темата за пиянството в творчеството на Йовков, имайки предвид и героя Иван Белин, по следния начин: „Пиянството, както лудостта, сполита човека, без обаче да бъде сила отвън и по-често без да има конкретна причина; то е по-скоро вътрешно състояние, което „избива” навън в определени моменти. Натрапливият маркер на неговото присъствие в текста е думата „жажда”, не на последно място – жажда за грях чрез трансгресивна наслада”. И още: „...текстът Йовков изговаря пиянството като „вътрешна даденост на „мъжкото” поведение, тя е глас вътре в мъжа. Иван Белин, Иван Бунала, дядо Васил, дядо Минко... Има цяла група от образи, които представят разцепването на битието между два вида живот. Първият вид – живот на обикновен и отруден (български) селянин; вторият вид: живот-в-екстаз, живот-вдъхновение, когато всеки добива различна, празнична идентичност. Иван Белин става герой, Бунала показва готовност за грандиозно-безумни жестове, дядо Васил влиза в общение с Бога, дядо Недко усеща мисничен прилив на творчески сили...” – Кирова, М. цит. съч., с. 273-274.

30 Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан. – В: Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 739.

31 „А за религиозния начин на мислене, разсъждава в тази посока Дим. Ефендулов, грехът е отстъпление с дела, думи и помишления от Божиите заповеди, нарушение на Божия закон. Той произлиза не от Бога, не от природата, а от произволното отклонение от човешкия разум и воля от Бога, т.е. от човешкото своеволие, подтикнато от егоизма и себелюбието. Именно затова грехът като проявление на злото не е онтологическа категория, а отклонение от доброто – една възможност, която произтича от свободната воля на човека, от неговата горделивост и високомерие. Според християнското разбиране за греха, извършеното деяние не е неизлечимо, завръщането в лоното на доброто не е невъзможно, стига съзнанието за извършен грях да води до неговото преодоляване, т.е. до духовното преображение на човека” – Ефендулов, Д. Религия и художествена литература. Междутекстови връзки. Варна, 2004, с. 83.

32 Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан. – В: Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 739.

33 В книгата си „Йордан Йовков. Митове и митология” Милена Кирова разчита пиянството като едно от екстатичните преживявания на Йовковите герои. Екстазът, според изложението на авторката, кара човека да напусне границите на своята същност: „...тази трансгресия може да има пречистващ характер – това е катаритичният аспект на екстатичната функция. В други случаи, като „разпуска” нормите, той връща индивида още по-дълбоко в тъмнината на неговата предисторическа природа: преживяване, което ритуализираното съзнание бележи с представите за нечисто”- Кирова, М., цит. съч., с.268.

Без съмнение, след пиянската оргия Иван Белин е въвлечен в нечистата зона на първичните страсти и нагони. Това гмуркане в тъмното и варварски-стихийното обаче не е необходимото изпитание-посвещение на незнаещия, нито е форма на бунт и освобождение от нормите на модерния социум. А тъкмо обратното, изневяра, отстъпничество от религиозната метафизична нагласа, от ясновидещата, прозренческа същност на оня, който вече е пребивавал при Бога.

34 Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан, цит. съч., с. 740.

35 Нешков, Н. Бог буди човека, за да победи чрез човека. Отец Николай Нешков в разговор с Калин Янакиев. – сп. Християнство и култура, г. VII, 2008, бр. 8 (31), с. 11.

36Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан. – В: Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 741.

37 „Тъкмо в това припомняне на моята отговорност от лицето, което ме призовава, вика ме, умолява ме, тъкмо в това поставяне под въпрос другият е ближен”, разсъждава Ем. Левинас – Левинас, Е. Другост и трансцендентност, цит. съч., с. 46.

38 Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан. – В: Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 742.

39 Пак там, с. 740.

40 Вж. изключително оригиналното, инвентивно тълкуване на Йовковия шедьовър от страна на М. Неделчев, оспорващ Мешековото интерпретаторско решение. – в: Неделчев, М. Литературноисторическата реконструкция. С. 2011

41 Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан. – В: Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 743.

42 Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан. – В: Есета, статии, студии, рецензии. С., 1989, с. 744.

43 Пак там, с. 743.

44 Пак там.

45 Пак там, с. 750.

46 Пак там, с. 745.

47 Пак там, 751.

48 Пак там.

49 Пак там, с. 744.

50 Пак там, с. 744.

51 Пак там, с. 751. Между другото в почти същата посока на разсъждения се движи концептуалният прочит на М. Кирова заключителната глава на изследването и за писателя – „Йовков” в контекста на историческата потребност от себе си”. Разбира се всичко тук е поднесено с един много по-различен модерен епистемологически апарат: „Така текстът Йовков попада в „предния фронт” на обществените домогвания. Той се оказва близо до толкова разпространената през онези години теория за „расовия тип” поради своята склонност да търси/да конструира матрица на колективно присъщите белези, да представя варианти на „позитивния архетип”, в този случай – някаква „първопсихична уникална същност, неоспоримото основание за припознаването на българската културна самобитност” – Кирова, М. , цит. съч., с. 297.

52 Пак там, с. 751.

53 Пак там, с. 747.

54 Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан, цит. съч., с. 746.

55 Мешеков, И. Вечери в Антимовския хан..., с. 752.

56 Мешеков, И. Йордан Йовков и Г. П. Стаматов..., с. 231.

57 „Защото той ми е казвал такива хубави неща за мен като критик на неговото творчество, които ми заменят (аз съм го писал някъде) всяка диплома” – признава Мешеков. – Цит. по: Неделчев, М. Беседа със стария критик..., с. 135.

58 Цит. по: Неделчев, М. Беседа със стария критик..., с. 135.

Каталог: pub
pub -> Румен петров владимиров академична длъжност: професор Научно степен: доктор Образование
pub -> Съдържание
pub -> Съдържание уводни думи
pub -> Към общия бюджет за 2013 Г. Разходна част на бюджета по раздели раздел III — Комисия Раздел IV — Съд на Европейския съюз
pub -> Азбучен списък на преподавателите