Съдържание уводни думи



страница1/11
Дата22.07.2016
Размер2.77 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
МАРГРЕТА ГРИГОРОВА

Х О Р И З О Н Т И И П ЪТ И Щ А


НА
П О Л С К А Т А И Д Е Н Т И Ч Н О С Т






СЪДЪРЖАНИЕ







УВОДНИ ДУМИ..............................................

4

I.

МИТИЧНОТО ТЯЛО НА ПОЛША В ХРОНИКИТЕ НА ГАЛ И КАДЛУБЕК.......................................................


6

II.

ПОЛСКИЯТ ПЪТ ДО ОТВЪДНОТО В ЦИКЪЛА “ТРЕНИ” НА ЯН КОХАНОВСКИ И ПРЕХОДА РЕНЕСАНС-БАРОК.......................................

29

III.

БАРОКОВОТО НЕБЕ. ПРОЧИТ НА КОМЕТИ...........................................................



51

IV.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА РОМАНТИЧНИЯ ПЪТЕШЕСТВЕНИК........................................


73





Пътни знаци................................................

73




Байрон в ролята на водач...................

80




Дуалистичният дискурс.....................

90




Градове, езера, върхове - картички







от Швейцария и Италия............................

94




Ездачът на Времето и Птиците-вестоносци……………………………………….


106





Завръщането..................................................



111

V.

ПЪТУВАНЕТО ДО ЦЕНТЪРА В ПОЕТИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ НА МИЦКЕВИЧ...................................................



118

VI.

ЕГИПЕТСКОТО ОГЛЕДАЛО - РОМАНТИЧНИ И ПОЗИТИВИСТИЧНИ ОТРАЖЕНИЯ..................................


131

VII.

ЛУЦИФЕР И СВ.ФРАНЦИСК - ГЕРОИ НА МОДЕРНАТА РЕФОРМАЦИЯ


148




Тъмният демиург.................................

145




Светецът...............................................

158




























Уводни думи

Основната мисия, с която се ангажира тази книга, е да ситуира избрана топика на националната идентичност, вървейки по хроникалния път на полската литература от Средновековието до Модерните времена. Осъществен е опит за лична експедиция до традиционни острови на полското литературно самоопределение, за да бъде разкрита още една фаза от неизчерпаната им изследователска атрактивност.

Силно влияние върху полската идейно-образна видимост, оказват религиозно-митичните кодове, изразяващи както уникалната историческа трагика на полската съдба, така и нейното противостояние - елитарния дух на една нация, религиозно-центрична, убедена в правото си на висока европейска позиция. От тази позиция тя води активен диалог с Другите посредством Културата, която за поляка се превръща в Свещено пътуване, създаващо световни емигрантски центрове и витални траектории. Полската литература е дълбоко дуалистична, интровертна и вътрешно полемична, варира между идилията и драмата, следва възвишени пориви и скептични отрицания, изразени в гротесково-иронична игра със себе си. Нейна опора са сакралните точки на националното самоопределение.

Книгата анализира исторически маркирани литературни ситуации, които пораждат сюжетите на пътуването като опит на една от славянските литератури да преброди себе си и света с помощта на мито-поетичното огледало. Пътуването се реализира като околосветски пробег и цивилизационен диалог, като лъч на Пилигримството до вечните Свети земи, като веща комуникация между Тук и Отвъд, но същевременно маркира литературни преходи и носи националните белези на литературната авторефлексия. Може да се каже, че пътническият стереотип на поляка е литературопораждаща ситуация.

Върху полския хоризонт на видимост се простира образът на Полша като митично тяло - нейният живот е ритуализиран от Религията и Историята. Извеждането на това тяло/видяно в ключовите фигури на крале и светци/ тръгва от глъбината на средновековната връзка История-Литература. Но гледната точка към него е ретроспективна, връща се назад през романтичният хоризонт, в който орфическата саможертва на Полша е най-прозрачна.

Религиозната автосакрализация на полската видимост се утвърждава по времето на Барока, когато полякът твори теоцентрично небе, под което води своите верски войни. Той иконизира светилата и чете Божия промисъл в кометите. В този период утвърждава своята Богородична кауза.

Обхождането на световното цивилизационно пространство в периодите на романтизма и позитивизма търси идеи за човешко безсмъртие и мистериални посвещения.

Дуалистичният хоризонт на полското самоопределение се модернизира във времената на “Млада Полша” - Луцифер и Св. Франциск са ключови фигури, изразяващи модерната преоценка на религиозно-философския опит на поляка, варираща между бунта, катарзиса и благодатта.

Настоящата интерпретация не може да избяга от българската си рецептивност. Тя следва началния български интерес към полските романтични мотиви и модерната им парафраза, но също така се стреми да издири още свят заради собствения си полет в едно полско небе.
МИТИЧНОТО ТЯЛО НА ПОЛША В ХРОНИКИТЕ НА ГАЛ И КАДЛУБЕК
“Има едно тяло и един Дух...”

Ап. Павел

Веригата от четирите подялби на Полша (1772, 1792, 1795, 1815) е несъмнена градация в нейното историческо страдание, която поражда жертвените образи на романтичната и митология. След краткия независим живот на Варшавското княжество, “дарен” за Полша с благовещенския жест на Наполеон (срещу заложената под егидата на чужда кауза освободителна надежда) територията на полската държава отново изчезва от политическата карта на Европа. След Виенския конгрес през 1815 г. начело на основаното Полско кралство застава амбициозният руски цар Александър I, останалите полски земи са овладени от Австрия и Прусия. Разпределена между трите държави-похитителки, Полша започва зримо да се идентифицира с разпънатото тяло на Христос, за да посочи митичното обяснение на ставащото, да потърси пътищата на възкресение и да създаде действен цикъл от пилигримски сюжети - тази вечна парафраза на средновековните поклонения до Светите места. Романтичната митологизация на полската историческа съдба (демитологизирана и ремитологизирана нееднократно) е подготвена от бароковия 17 век, когато Полша изиграва публична роля на “преден страж на Християнството”, водейки войни с казаци, шведи и турци, над които изгрява християнската емблематичност на полския дух. В тези войни се реализират верски опозиции, доминиращи в литературните отражения и в патриотично-религиозната памет на поляка.

Нобелираният поет Чеслав Милош определя териториалната съдба на Полша като един от парадоксите в историческото и развитие1. Основен трагически мотив в националната сага е мотивът за разделението на националната цялост. Неговият оптимистичен коректив - блянът по обединението и тържеството на националната независимост. В митопоетичното огледало, което поднася литературата пред лицето на историята, държавната територия се оглежда като дух и телесност - територията се вижда в антропоморфно-орфическия образ на Тялото, а Духът - това е неговият исторически и надвременен живот, залогът за единство, цялостност и непрекъснатост във времето, спасителната национална стратегия на оцеляване, безсмъртие и възкресение. Синдромът на подялбите и разделението лежи като двоен печат върху митичното и историчното тяло на Полша, която преживява не една орфическа смърт и не едно историческо разделение.

Както посочва Дариуш Малешински2, метафоричната топика на Тялото, варираща в космогонични, географски и политически аспекти (в зависимост от аналогиите) има средиземноморско потекло и се развива и утвърждава в древна Елада. Нейните основи са орфически, мито-теологични (с египетско-ориенталски извори) и разглеждат света като космогонично човешко тяло. Метафорично-алегоричният топос Corpus Politicum (Държавното тяло) пронизва интерпретациите на Платон (”Държавата”), Аристотел (”Атинската политика”, “Никомахова етика”), произведенията на Аристофан и Демостен, прехожда в римската фаза на Цицерон, Сенека и императора-философ Марк Аврелий и преминава през Плотин в средновековно-християнската фаза, чийто патрон е Св.Павел. Митичното и мистично тяло на Христос се превръща в алегория на обединителната религиозна власт на Църквата. “Защото, както тялото е едно, а има много части, и всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и с Христос. Защото всички ние, било юдеи или гърци, било роби или свободни, се кръстихме в един Дух да съставляваме едно тяло, и всички от един дух се напоихме” (Св.Павел, Първо послание до коринтяните, 12;12,13). Християнският аспект на метафоричното Тяло се актуализира в контекста на старополската литература, отразяваща генезиса на полската държава и определянето на принадлежността и към католическата религиозна конфесия.

Както определя Джон Кенет Гълбрайт3, условният тип власт (какъвто е религиозната) се мотивира в промяната на мисленето и ползва модела на завладяващата индивидуалност (Христос и поредицата на религиозните лидери). Въпросът за съотношението между религиозна и светска конюктура на властта е основен, той се интерпретира в образите на владетели и светци чрез проблема за героическия идеал на Средновековието. “Иконосферата” на тялото на Жечпосполита” в старополската литература обхваща три основни групи представи. Това са: алегоричният топос на държавния организъм, политическата басня за бунта на телесните членове срещу стомаха и аналогията на еволюционните фази”4. Към тази класификация на Малешински ще прибавим и версията, която ще дефинираме и отразим в настоящия интерпретационен дискурс: идейно-образната идентификация на Държавното тяло с Кралете и Светците. Приехме да именуваме оперативната метафора “митично тяло на Полша”, тъй като архетипният механизъм в основата на метафоризациите и алегоризациите е митичната аналогия. Ще потърсим: как мотивите за единството и разделението на националната цялост се проектират върху образните въплъщения на това “митично тяло”.

. . .
Огледалото, в което лежи единното и поделено тяло на Полша свети дълбоко в кладенеца на историята и нейните първи литературни документи за княжески и кралски времена. От глъбината на средновековната връзка Литература - История гледат емблематични фигури на крале и светци - в тях се крият ключове на единството и разделението, мотивира се връзката между национален дух и територия.

Между 10 и 14 век се реализират във верижна последователност два важни етапа от развитието на държавния организъм с вътрешна граница 1138 г. - последната в управлението на Болеслав Кривоусти. Първият етап е етап на прохождане и укрепване на държавния организъм, вторият - на разбиване и раздробяване. Силното време5 на династията започва в годината 966, отбелязана в полето на пасхалните таблици с летописната бележка “Мешко се покръства”. Мешко е първият исторически достоверен владетел на династията, чиито легендарен основател е селянинът Пяст. Завещанието на Кривоусти определя такива реформи в държавното управление, които довеждат до борба и вражда между наследниците. Според него властта се разпределя между най-старшия от наследниците с титла сеньор (управляващ главната сеньориална област с център Краков) и останалите князе, управляващи другите области, функциониращи като княжества. Финала на раздробения период отбелязва възходът на Владислав Локетек (в годината 1320) - мислен и действащ в историята като пореден крал-обединител на полските земи. Първата полска династия завършва с възхода и управлението на следващия владетел - последният крал от династията на Пястите - Кажимеж Велики. В границите на отброеното династично време се реализира първото пълно завъртане на цикъла “единство-разделение-обединение” и е възможна както историческата, така и литературната равносметка на процеса. Според авторите на “История на Полша” (Тимовски, Кеневич, Холцер, 1998), между 10 и 14 век на практика се проверява действието на основните фактори на държавното единство - династичното съзнание, правното законодателство и Църквата се съчетават със съзнанието за обща етническа цялост, история, култура и език6. В рамките на посочения период протича ключов исторически опит, който подлежи на литературна митологизация и идейно-образна символизация. Нейното документиране можем да потърсим в първите две полски хроники, чиито основни герои са кралете, рицарите, народът и светците.

Първият полски хронист със спорен произход7 Гал Аноним (името е знак за анонимност, метафора на средновековната авторска скромност, поставяща себе си в сянката на голямото Авторство, диктуващо текста свише) живее в двора на Болеслав Кривоусти и съответно може да отрази първия посочен етап от управлението на Пястите. Вторият по ред хронист епископ Винценти Кадлубек започва хрониката си по поръчение на Кажимеж Справедливи (1177-1194) и я прекъсва със смъртта си през 1202 г. Освен, че е духовно лице, майстор Винценти (първи с това име в Полша, израз на култа към Св.Винценти) е представител на посочения раздробен период от историята на Полша и изразител на обединителни идеи, свързани с Църквата. Именно в неговата втора по ред хроника срещаме за пръв път разширената и тълкуваната версия за светотатственото убийство (чрез разсичане на части) на краковския епископ Станислав от Болеслав Смели (крал от 1076 до 1079, една година след убийството на Станислав) и тази версия допринася за канонизацията на светеца, превърнал се в патрон на полската църква и в “символен израз на полските обединителни стремежи”8. В моралистичния разказ на Кадлубек, управляван от определени религиозни и историко-политични идеи, можем да видим важни аспекти от алегорично-митичното тяло на Полша, което търпи мъченическа смърт, за да очаква очищение и възстановяване на цялостта във възмездната си съдба.

Следователно в хрониките на Гал и Кадлубек, отдалечени с дистанция от 100 години, могат да бъдат намерени стратегията на единството и болестта на разединението. Мотивите на единството и разделението живеят в средновековното полско съзнание на хронистите, пречупват се през неговите идеи и манталитет и се въплъщават в образите на отговорните фигури за историческото битие на държавата. Интересен може да се окаже прочитът на тези две хроники от гледна точка на идеята за държавност, преминаваща през фигурите на кралете и светците, чиито исторически биографии са облечени в легендарно-митично облекло и се идентифицират с духа и тялото на държавата.

Представата за държавно-етнична цялост се идентифицира с охраняващата сакралност на краля и светеца. В митичната си аура “кралят е тясно свързан с боговете, сам той е божество , син божи или наместник, пълномощник, представител на Бога, но в същото време е в пълна степен човек, събира в себе си цялото човечество и го представлява. Тъй като притежава в еднаква степен божествени и човешки черти - независимо от пропорциите между божествено и човешко, които могат да бъдат разнородни - той е мястото на срещата, нещо като axis mundi , свързва небето и земята, той е духовен център на своя свят, който колкото и малък да е , представлява целия свят, излъчва лъчи във всички посоки и всичко в него се събира/.../ Без религия няма крал, а може също да се каже, че без крал няма религия, защото той е мостът, който свързва човешкото с божественото, въпреки съществуването на жреци, пророци и светци. Без непрекъснатост няма крал, защото монархията, това е само непрекъсната верига от владетели/.../ На монархическата система, присъща на всяка култура се основава цялото богатство от представи, митове и обреди.”9 Християнският култ към краля се обръща към образите Athleta Patriae (Воин-покровител) и Imitatio Christie (Подражание на Христос), което означава, че кралската героика съчетава воински качества и християнски добродетели - щедрост, насочена към бедните и благосклонност, обърната към църквата, справедливост в олицетворението на правосъдието, кротост, благонравие, благочестие, съответни на посветения в Христа.

Покровителство над народа и държавно-етничната територия и медиацията между етноса и Върховното божество осъществява другата култова фигура - Светецът, чието тяло приживе и посмъртно е трансцендентно и неговата мощ се измерва с творенето на чудеса. Притежаването на светеца сакрализира притежаващата територия на базата на “телесното” идентифициране с нея. Почитането на Светеца и Светците означава обръщане към покровителите на родовото тяло на народа, към застъпниците и молителите, чието мъченичество и апостолство пречиства и възвисява в Христовия дух и охранява обитаваната приживе и посмъртно територия. ”Паството и светецът образуват единна общност, в чиито рамки циркулират благата - молитви, чудеса и дарове.”10 Светецът “не е опонент на светската власт/.../.Той стои над тази власт, доколкото Църквата е по-праведна от Държавата, а Градът божи, въплъщение на вечното начало, е по-истинен от ограничения във времето Град земен.”11 Затова е възможен контролът на светеца над краля. Хармоничните взаимоотношения между крал и светец изразяват съвършеното религиозно-държавно единство, а дисхармоничните - опасност от разпад, сигнализация за морална нестабилност на властта, която се проектира в разклатените и лишени от спояващ сакрамент основи на цялото. Светецът произнася религиозно-етичната санкция над властта, той я възпитава и наставлява, неговото непризнаване е светотатство, посегателство към сакралния ред, което влече наказание и изкупление. Както отбелязва Батай “моралът обаче е възможен, само когато суверенността на божествения свят преминава от черното божество към бялото, от неблагоприятното, гибелното, към закрилящото реалния ред божество. Моралът всъщност предполага санкцията на божествения ред.”12 В този смисъл е разположен и диктатът на моралната идея в мисленето на двамата хронисти, когато редуват негативни и позитивни версии на владетелско присъствие. В този дух могат да бъдат тълкувани и взаимоотношенията между крале и светци в посочените две полски хроники, зад които стои историко-политичен контекст. Морално-религиозната идея крие своите корени в историко-политичната логика и динамика на времето.

Известен е синкретичният жанров облик на всички първи истории, които представляват смес от дословна история, литература и фолклорно-митични реминисценции. Така е и със средновековните хроники, в които историята е обект на литературна селекция и образна алегоризация. Те се намират в пряка зависимост от общата идеологическа концептуалност на средновековната литература, изразена в конкретни авторови версии, а поетиката на жанра се влияе от синхроничните въздействия на заобикалящите жанрове13, от които черпи образност, стилно-композиционни похвати, ритмика и фикционалност, извираща от вкуса към Чудесното. Рицарският епос излъчва баталния модел на кралската героика, житийната традиция налага каузата на другия героически идеал, на светеца-мъченик и апостол. Религиозната и светската лирика и драма заемат драматургични и апотеозни средства. При Гал и Кадлубек можем да установим този генериран от усилията на цялостната средновековна литература тип.

Аноним започва всяка от трите книги на хрониката си с встъпително писмо, последвано от стихотворен епилог (епилозите в хрониката изпълняват своеобразна въвеждаща роля). Първият и третият епилог са посветени на Болеслав Кривоусти - главен герой на хрониката. Историческото повествование се разнообразява композиционно от вмъкнати речи, песни и писма, фабулното протичане се освежава от описания и портрети. Езикът е семпъл и директен за разлика от усложнения изказ на следовника Кадлубек, натоварен с инвенции, препратки, парафрази. Аноним използва и обогатява класическата композиция, според която историята се представя като поредица от разкази за крале, през чиито животи и дела протича нишката на националната съдба14. Защото “владетелят е време”15. Хрониката тръгва от легендарния основател на династията Пяст, централизира портретния триптих на тримата Болеславовци (Храбри, Смели и Кривоусти), като най-голям брой страници са отдадени на Кривоусти, комуто е посветена хрониката и на чието време авторът е очевидец и свидетел.

Кадлубек използва формата на диалога с проверена традиция на диалектичната и интелектуалната мисъл, създава образи, наситени с гротескова експресивност и драматичен дуализъм. Той пречупва портретно-фабулния принцип през диалогично-трактатната форма. Повествователната нишка и мъдрословното послание тръгват от легендата за Крак и протичат във времето на диалога между краковския епископ Ян и гнезненския епископ Матей (действително съществували личности) - една интересна трансформация на историческото време, видяно в диахронния план на протичането и в синхронния - на цялостта. Доминиращата в средновековната литература алегоризация отваря вратите на една двойна перспектива - антична и библейска, подчинена на идеята за всепроникващия в историята Божи промисъл16. Историческият прототип се оглежда в огледалото на популярни библейски и антични примери, чиито отразителен блясък засилва нравствено-поучителния смисъл.

За Аноним хрониката има смисъл на родословно дърво, което израства от корените на полската история и възлиза с короната си към славното време на Болеслав Кривоусти. ”И ето, ще започнем своя разказ така, че започвайки от корена да достигнем до клоните на дървото. По какъв начин славната княжеска власт стана притежание именно на този род, ще покаже следният разказ.“17 Във въведението към историческия разказ е очертан образът на райската полска земя, щедра и плодородна, заплашена от съседи - езичници и християни. Той предшества генеалогичното дърво и е негова основа , представлява идеалният първичен образец на етно-държавното пространство. Генеалогичното дърво на династията обладава символиката на сакралния център, който организира и отбранява етничната и държавната територия.

Предисловието на Кадлубек не избира образа на един владетел като търсен образец на кралска фигура. То въвежда обобщения династичен портрет и вижда в него образа на народа и неговото войнство. “ И ето, както разказваше някога старец, някога тук живяла непреброима човешка сила /.../ нейна стихия били мъжеството и храбростта, а отвъд великодушието не признавали нищо друго за велико и смелостта им не познавала граници.”18 Така в речта на епископ Матей започва размисълът за развоя на Жечпосполита и Ян задава въпроса ”Откъде тръгва началото на нашата млада държава?” Предисловията на двете хроники очертават търсения образ на държавно-историческо единство и развитие, поставят задачите на повествованието с ритуална тържественост.

В хрониката на Кадлубек е поместена интересна версия за легендарния основател на Краков Крак и вавелския смок. В нея епонимът е представен като Grakh, а името на града е свързано не единствено с неговото име, но и с гарваните (kruk), които първи посетили тялото на убитото с хитрост животно. Според Кадлубек Гракх дошъл от Каринтия (ориентация, развита от следващите хронисти) и имал дар да изказва дълбоки мисли. В устата на легендарния герой е вметната словесна характеристика на добрия крал, какъвто сам Гракх възнамерява да бъде: ”Смешни са осакатеното животно и безглавия човек: същото е тялото без душата и лампата без светлина, същото е светът без слънце и държава без крал.” Речта за ролята на краля завършва с вергилиевия стих “роден да бъде не себе си, а светът”. В посочените редове става видима обединителната соларна символика на краля, неговия нимб19, който са царските добродетели, сравнени със слънчевите лъчи. Змиеборският мотив е важна част от героическата символика, изразява победата над силите на хаоса. Краков израства от Вавелската скала, в чиято пещерна утроба живее змеят. Убийството на змея и освобождаването на града е тип мотивация на сакралния център20, който организира държавно-етничното пространство. В по-късните народни песни “традицията на Крак се отъждествява с християнската легенда за победителя на змея - Св.Йежи”21.

След побеждаващия модел на единството, реда и мъдрото управление идва момент на разделение. Наследствената нишка на властта, която излиза от Гракх-Крак е прекъсната от братоубийството - то поставя каиновия знак върху потомството на владетеля и вкарва в историята комплекса на вината, предпоставяща като трагически последици наказание и изкупление. Кадлубек вмята в речта на епископ Матей Овидиев цитат за справедливото наказание, равнозначно на бремето от греха. Историята на държавите изобилства с междуродствена ревност към властта, намерила израз в интриги, ослепявания, изтезания, убийства. Хронистите насочват моралистичното отрицание към антагониста на властта и го интерпретират в библейски план. Наследствената нишка на властта, прекъсната от синовете на Крак се поема от воинствената му дъщеря на Крак, легендарната полска амазонка Ванда, която “оценявала девствеността по-високо от брака и затова без наследник си отишла от света. Мотивът за женското законодателство и “бунтът на девиците”22 е характерен за мито-историческата памет на преддържавните времена. Той функционира като демиургично по-слаб или деструктивен, затова се преодолява от модела на мъжкото законодателство. Редуването на мотивите “единна власт - разделение” е само начална стъпка от един зададен ритъм, който управлява протичането на хрониката, чиято идея се състои именно в това: да предаде уроците по моралния прочит на властта, да поучи чрез положителните и отрицателните примери, да покаже съдбовната им диалектика.

Легендата за Попел и Пяст показва две вариативни лица при двамата хронисти, съгласувани с концептуалните модели на хрониките. Аноним осъжда пословичното негостоприемство и високомерието на Попел и представя бедността и смирението на Пяст като обичани от Бога. Тези характеристики съответстват на християнския образ на краля. За изгонването и позорната смърт на преследвания и изядения от мишките Попел, Гал говори накратко - Попел бил ”изоставен от всички, заради зловонието, което се излъчвало от убитите мишки”. Този тип божие наказание чрез бедствие има свой прототипен библейски модел. Възмездителните бедствия се мислят като език божи и на ниво старозаветна образност показват несдържания гняв на Бога-Отец, който разразява наказания, облечени в експресивно-натуралистични форми - достатъчно е да бъдат припомнени египетските отмъщения на Мойсей, могат да се намерят аналози и с библейските конфликти между израелтяни и филистимляни от първа книга “Царства”. В преобладаващата си символика мишките са хтонични същества, носители на смърт, разхищение, разрушение. Мотивът за мишата смърт на Попел е тълкуван многократно23. Към най-ексцентричните тълкувания спада това на Карол Шайноха, който извършва статистика на мишата смърт в средновековната литература и открива на базата на лингвистично-исторически анализ кодиране на корсарските народи, отъждествявани синонимично с мишките. Според друго тълкувание става дума за Мишаните като жители на селото Миши. В такъв случай в преданието за Попел и Мишките е кодирана историческата памет за преддържавни битки между родове или вътре в родовете. Според романната версия на Крашевски в “Стара приказка” легендарният Попел се противопоставя на собствения си род Мишковци, опитва се да обезглави вероятната конкуренция за властта и да наложи политика на съюзничество с вражески германски племена, но не успява и опитите му за тиранистична саморазправа биват погълнати от бунта на рода. Попел е “чужд” и затова отхвърлен (според някои сведения имал скандинавски произход). Той не е идентичен с тялото на народа.

Винценти Кадлубек създава драматично-театрална парафраза на легендата и я представя като антагонистична версия на обединението. Като такава, тя е необходима начална провокация, чието преодоляване се извършва от съзидателните етнични начала в битка за създаването на здрав държавен организъм. Злата жена на Попел (в хрониката Pompiliusz) го надъхва с омраза към неговите чичовци, показва му потенциалната заплаха за властта му “...Няма сигурност, когато собствената ти страна е заплашена от разпокъсване. Защото, колкото чичовци имаш - толкова малки държавици.” Попел - Помпилиуш измисля лицемерен повод да събере чичовците си - разгласява, че е смъртно болен и иска да се сбогува с тях в прощален пир. Подготвена е красива чаша, отровна чаша за наздравица, сладката медовина в нея крие бързо смразяваща отрова. Тази чаша е негативният двойник на Граала, който означава в Артуровия епос единството между Бог-Крал-Държава-Народ. Извършеното престъпление Кадлубек тълкува като грях, който хвърля бремето си върху предбитието на държавата. “Когато залязоха тези звезди на родината, пропадна цялата чест и угасна славата на поляците, превръщайки се в пепел”(к.м). Образът на пепелта са свързва с вещателната символика на името Попел (popioly). Той се среща нееднократно в хрониката на Кадлубек и означава историческо небитие, негативна фаза на националната история, временно погребване на възхода. Негов оптимистичен коректив е огънят на въглените, скрити под пепелта, от които възниква новият възстановителен цикъл. Това е символиката на Феникса, чиийто фантастичен портрет рисува и Херодот в своята история24.

В полската традиция птицата, която обладава възкресителната символика е орелът. Според традиционните вярвания в средновековието той е надарен с дълголетие и е почти безсмъртен, защото когато очите му остареят, той ги измива в слънчевия блясък и възстановява взора си. Християнското тълкуване на птицата е свързано със съзерцаването на трансцеденцията. Съществува средновековно вярване, според което орелът подлага на изпит своите новородени рожби и обрича на живот само онези от тях, които могат да гледат слънцето в очите25. Като хералдичен символ орелът остава в националния герб на Полша. Според легендите за етничното разделение на славяните легендарният полски прародител Лех спрял племето там, където направил гнездото си бял орел и нарекъл основания град Гнезно (на полски означава гнездо и Гал подчертава символиката на името). За Гал и Кадлубек действието от легендата се развива около Гнезно и чак “Великополска хроника” го пренася в Крушвица.

Образът на пепелта-небитие се появява седем века по-късно в заглавието на историческата сага за изгнаническите пътища на освободителната надежда - “Пепелища” на Жеромски. Ключовият образ сякаш изплува от дълбоката историческа памет на този роман-епопея, чиито корени са в хрониката, за да напомни, че винаги има исторически периоди на “пепелта”, под която са живите въглени на народностните истини. Генетичната памет на жанра е и образно-концептуална памет.


  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница