Дж. Д. Селинджър По-горе билото, майстори!

— Говоря съвсем сериозно — каза придворната. — Да ми падне само за две минутки, повече не ми трябва. Ех, само да го пипна в ръчичките си!

— Хайде стига, не се вълнувай толкова — зауспокоява я мъжът й, чиито запаси от съпружеско търпение, изглежда, бяха неизчерпаеми. — Не се вълнувай, ще си съкратиш живота.

Мисис Силзбърн се обърна отново назад и хвърли на придворната почти ангелска усмивка.

— Някой да е видял неговите роднини на сватбата? — попита меко тя, наблягайки слабо — просто съвсем възпитано, на притежателното местоимение.

Отговорът на придворната беше зареден с отрова.

— Не! Те всички са на Западното крайбрежие или кой знае къде. Бих искала да ги видя само!

Мъжът й пак се засмя.

— И какво ще направиш, ако ги видиш, пиленце?

— Не знам, но непременно ще направя нещо.

Този път лейтенантът се засмя по-високо.

— Непременно! — повтори тя. — Бих им казала някои неща. Честна дума! — Тя говореше с все по-голям апломб, сякаш съзнавайки, че не само мъжът й, но и всички останали слушатели се възхищават от предизвикателната й откровеност — от чувството й за справедливост, колкото и детинско и наивно да изглежда то. — Не знам точно какво бих им казала. Сигурно ще им надрънкам всякакви идиотщини. Но, боже мой! Честна дума, не мога да търпя да се върши престъпление спрямо хората! Кръвта ми кипва!

Тя потисна за малко благородното си вълнение, а през това време мисис Силзбърн успя да я подкрепи с поглед, пълен с пресилено съчувствие. Сега вече ние с мисис Силзбърн окончателно и свръхобщително се бяхме обърнали назад.

— Да, именно престъпление — продължи придворната. — Не може да газиш като мечка в живота и да нараняваш, както ти скимне, най-хубавите чувства на хората.

— За съжаление, аз почти нищо не зная за този млад човек — каза мисис Силзбърн. — Не съм го виждала дори. За първи път чух, че Мюриъл е сгодена, когато…

— Та кой го е виждал? — почти избухна придворната. — Дори аз не го познавам. Два пъти репетирахме сватбената церемония и двата пъти горкият баща на Мюриъл трябваше да играе ролята на младоженеца, защото неговият идиотски самолет не могъл да излети. Той трябваше да пристигне във вторник вечерта с някакъв идиотски военен самолет, но в някакво идиотско място — в Аризона ли, в Колорадо ли — завалял сняг, та пристигна едва снощи — в един часа през нощта! И в тоя късен час взема, че се обажда на Мюриъл по телефона от Лонг Айлънд или дявол знае откъде и я вика да се срещнат във фоайето на някакъв ужасен хотел — трябвало да си поговорят! — Тук придворната потръпна изразително. — А пък знаете каква е Мюриъл — такава една добричка, че всеки може да я разиграва както си иска. Това просто ме вбесява! Такива хора винаги си патят… И представете си, тя се облича, взема такси, отива в онзи ужасен хотел и разговаря с него до пет без петнайсет сутринта! — Придворната пусна букета и сви юмруци над скута си. — О-о-о, бясна съм, бясна!

— В кой хотел е бил, знаете ли? — попитах я аз.

Гледах въпросът ми да прозвучи небрежно — все едно, че баща ми е хотелиер и аз като син, естествено се интересувам къде отсядат хората в Ню Йорк. Но всъщност моят въпрос не означаваше нищо. Стори ми се интересно, че брат ми бе поканил годеницата си във фоайето на някакъв хотел, а не в празния си апартамент. Такава странност можеше да се очаква от него, но все пак на мен ми беше малко чудно.

— Не зная в кой хотел — отвърна троснато придворната. — Просто в някакъв хотел. — Тя се вгледа в мен. — Защо питате? Да не би да сте негов приятел?

В погледа й имаше нещо заплашително. Имах чувството, че в нея е въплътена цяла тълпа жени и че в друго време тя би могла да седи с плетката си пред гилотината и да се наслаждава на гледката. А аз цял живот съм изпитвал панически страх от всякакви тълпи.

— Отраснали сме заедно — отвърнах едва чуто.

— Блазе ви!

— Недей така! — укори я мъжът й.

— Извинявам се — каза придворната, обръщайки се към него, въпреки че думите й бяха предназначени за всички нас, — но вие не сте видели как горкото момиче плака — цял час, очите си изплака. И никак не е смешно, да не мислите! Чувала съм за мъже, които се уплашват от брака. Но не и в последната минута! Не се правят тези неща така — да хвърлиш в ужас цял куп порядъчни хора и да нараниш жестоко душата на едно невинно същество! Ако се е отметнал, защо не й е писал, или поне да скъса с нея като истински мъж. И то преди да е направил всички тези поразии.

— Хайде не се вълнувай, не се вълнувай — каза мъжът й. Неговият смях звучеше вече малко пресилено.

— Говоря съвсем сериозно. Та не можеше ли да й пише и да й обясни всичко като мъж? И да не се стига до тази трагедия и разни такива. — Изведнъж тя се втренчи в мен. — Не знаете ли случайно къде се намира той? — попита тя твърдо и в гласа й звънна метал. — Щом сте приятели от деца, вие трябва да…

— Аз пристигнах в Ню Йорк само преди два часа — отвърнах плахо. Сега не само придворната, но мъжът й, и мисис Силзбърн се бяха вторачили в мен. — Не успях дори да се добера до телефон.

Спомням си, че в този миг пак ме нападна кашлица. Тя беше съвсем непресторена, но трябваше да призная, че аз не се помъчих да я спра или потисна.

— Не лекувате ли тази кашлица? — попита лейтенантът, когато пристъпът отмина.

Но ето че аз отново се разкашлях и — колкото и странно да е — пак без никаква преструвка. Все още седях обърнат назад, но се постарах да се извъртя така, че да се изкашлям по всички правила на приличието и хигиената.

Може би ще внеса известен безпорядък в разказа си, но мисля, че тук трябва да вмъкна един пасаж, за да отговоря на някои натрапчиви въпроси. Първо, защо не слязох от колата? Независимо от всички други съображения, знаех, че тя ще откара цялата компания в дома на родителите на булката и каквито й ценни сведения да получех от убитата от мъка невенчана булка или от разтревожените й (а вероятно и разгневени) родители, едва ли си заслужаваше заради тези сведения да изпадна в крайно неудобно положение със самото си присъствие у тях. Тогава защо още седях в колата? Защо не скочих от нея, да речем, когато тя спираше при червена светлина на светофара? И най-важното — защо въобще се бях качил в тази кола? Може да се дадат десетки отговори на тези въпроси и всички те, макар и не изчерпателни, ще бъдат що-годе задоволителни. По смятам да отговоря на всички изведнъж, като припомня, че това бе 1942 година, че аз бях двадесет и три годишен новобранец, у когото тъкмо бяха развили стадното чувство, и най-важното — че се чувствах много самотен. В такива случаи, изглежда, човек просто скача в пълна с хора кола и си остава в нея.

Но да се върнем на темата. Спомням си, че докато тримата — придворната, мъжът й и мисис Силзбърн — не сваляха поглед от мен, следейки как кашлям, самият аз поглеждах към дребничкото старче отзад. То все така гледаше неотклонно право пред себе си. Забелязах, едва ли не с чувство на благодарност, че краката му не стигаха до пода. Те ми се сториха като стари, добри приятели.

— С какво се занимава въобще този човек? — попита ме придворната, след като се окопитих от втория пристъп на кашлицата.

— За Сиймор ли става дума? — казах аз.

Тонът й ме накара да си помисля в първия момент, че тя го подозира в нещо крайно подло. Но после чисто интуитивно реших, че е събрала тайно разни биографични данни за него, тоест всички онези незначителни, но за съжаление, биещи на очи факти, които според мен дават съвсем погрешна представа за Сиймор. Например, че като дете в течение на шест години той е бил знаменитост от радиото. Или, да речем, че е постъпил в Колумбийския университет едва петнадесетгодишен.

— Да, за Сиймор — отвърна придворната. — С какво се е занимавал той, преди да постъпи в армията.

И отново в мен проблесна чисто интуитивно усещане, че тя знаеше за него много неща, но по някаква причина не искаше да ги разкрие. Изглежда много добре й беше известно, че преди влизането си в армията Сиймор е преподавал английски език, че е бил преподавател в колеж. Да, преподавател. Поглеждайки я, за миг ми мина и такава неприятна мисъл а дали тя не знае, че съм брат на Сиймор? Но не си струваше да разсъждавам върху това. Аз само я погледнах изпод вежди и отговорих:

— Неговата специалност е лекуване на мазоли.

После се обърнах рязко и се загледах през прозореца. Колата беше спряла и до слуха ми достигна грохот на военни барабани, който се носеше откъм Лексингтън Авеню или откъм Трето авеню.

— Парад! — възкликна мисис Силзбърн.

Намирахме се някъде между Седемдесет и пета и Осемдесета улица. Полицаят, застанал на средата на Медисън Авеню, задържаше цялото движение на север и на юг. Просто го задържаше, без да му даде път на изток или на запад. Три-четири коли и един автобус чакаха да ги пусне на юг, но нашата кола беше единствената, която пътуваше към северната част на града. На близкия ъгъл и на страничната улица, водеща към Петото авеню, хората се тълпяха покрай бордюра и явно чакаха да видят отряда войници или милосърдни сестри, или скаути, или каквито и да било, който щеше да тръгне от сборния пункт на Лексингтън Авеню или Третото авеню.

— О, боже! Само това ни липсваше! — каза придворната.

Аз се обърнах и за малко не си чукнах главата в нейната. Тя се бе навела толкова напред, че почти бе навряла глава между мен и мисис Силзбърн, която също се обърна и я погледна съчувствено, едва ли не с жал.

— Може да седим тук със седмици — каза придворната и проточи шия още по-напред, за да погледне през предното стъкло. — А аз трябваше вече да съм там. Казах на Мюриъл и на майка й, че ще се кача в една от първите коли и след пет минути ще бъда у тях. Господи! Не може ли да се направи нещо?

— И аз трябваше вече да съм у тях — побърза да каже мисис Силзбърн.

— Да, но аз й обещах най-тържествено. Къщата ще бъде пълна с разни смахнати лели и чичовци и съвсем непознати хора и аз й обещах, че ще стоя на пост и ще ги посрещам на нож, само и само да може да се усамоти малко и… — Тук тя се прекъсна. — О, боже! Това е ужасно!

Мисис Силзбърн се усмихна пресилено.

— Боя се, че аз съм една от тези смахнати лелки — каза тя, явно обидена.

Придворната я погледна.

— Ах, извинете. Нямах предвид вас — и се облегна назад. — Просто исках да кажа, че апартаментът им е такъв тесен и ако започнат да се тътрят разни… Нали разбирате?

Мисис Силзбърн не отвърна нищо, а аз не я погледнах, та не мога да кажа доколко сериозно се бе обидила от думите на придворната. Помня само, че ми направи някак особено впечатление тонът, с който придворната се извини, задето бе изтървала това „смахнати лели и чичовци“. Тя се извини искрено, но без всякакво смущение, нещо повече — без всякаква сервилност, и на мен ми мина през ум, че въпреки цялото й театрално възмущение и парадна дързост в нея действително имаше нещо твърдо и открито — като нож, нещо, което все пак будеше възхищение. (Веднага съм готов да призная, че моето мнение в случая едва ли има някаква стойност. Неведнъж са ми ставали необикновено симпатични хора, които не обичат да прекаляват в извиненията си.) Но работата е там, че в този миг през мен за първи път премина малка вълна на недоволство от младоженеца, едва забележим зародиш на упрек заради необяснимото му отсъствие.

— Да видим не може ли да се направи нещо — каза мъжът на придворната.

Това беше глас на човек, запазил спокойствие под огъня на неприятеля. Почувствах как той събира сили зад мен, след което неочаквано пъхна глава между мен и мисис Силзбърн.

— Ало, шофьора! — каза той властно.

Шофьорът се обади веднага, след което гласът на лейтенанта прозвуча доста по-меко и демократично.

— Колко време смятате, че ще ни държат тук?

Шофьорът се обърна.

— Кажете ми, да ви кажа — отвърна той и пак отправи поглед напред. Беше изцяло погълнат от това, което ставаше на кръстовката.

Преди минутка някакво момченце с полуспаднало червено балонче бе изскочило на забранения и очистен от минувачи сектор. Сега баща му го мъкнеше към тротоара, като на два пъти го удари с юмрук по гърба. Тълпата изрази с викове и дюдюкания справедливото си негодуване от тази постъпка.

— Видяхте ли как се отнася този човек със собственото си дете? — каза мисис Силзбърн, обръщайки се към всички ни.

Никой не й отговори.

— Дали да не попитаме полицая колко време ще ни държат тук? — попита лейтенантът шофьора. Той все още седеше силно наведен напред. Очевидно не беше доволен от лаконичния отговор на първия си въпрос. — Ние всички бързаме, разбирате ли. Не можете ли да го попитате дълго ли ще ни държат тук?

Без да се обръща, шофьорът нагло сви рамене. Но все пак изключи мотора и слезе от колата, тръшвайки силно вратата след себе си. Той имаше неугледен вид и приличаше на бик; носеше непълна шофьорска униформа — черен костюм от серж, но без фуражка.

Бавно, с много нехайна — за да не кажем нахална — походка той измина няколко крачки до пресечката, където дежурният полицай даваше своите нареждания. Двамата започнаха някакъв безкраен разговор (чух как придворната изпухтя тежко зад мен). Изведнъж шофьорът и полицаят избухнаха в неудържим смях. Човек би рекъл, че не водят сериозен разговор, а си разправят мръсни вицове. После шофьорът все още смеейки се, махна приятелски на полицая и тръгна — пак така бавно — към колата. Той влезе, затръшна вратата, извади цигара от пакета върху поставчицата пред себе си, затъкна я на ухото си и тогава, едва тогава, се обърна към нас да съобщи:

— И той нищо не знае. Ще трябва да чакаме, докато мине парадът. — Той ни хвърли безразличен поглед. — Тогава ще можем да продължим. — Обърна се напред, взе цигарата от ухото си и я запали.

От задната седалка полетя тежката въздишка на придворната — израз на отчаяние и обида. После настъпи пълна тишина. За първи път от няколко минути насам погледнах дребното старче с незапалената пура. Това бавене очевидно никак не го тревожеше. Той изглежда си бе установил строго определена норма на поведение, когато седи на задната седалка на кола — независимо дали колата е в движение, спряла или пък (човек и това би помислил) излита от някой мост в реката. Удивително проста система: само седиш съвършено изправен, поддържащ разстояние от осем пръста между цилиндъра и тавана на колата и гледаш строго и неизменно към предното стъкло. И ако Смъртта, — а тя вероятно през цялото време седеше на капака на мотора, — ако Смъртта по някакво чудо влезе през стъклото и те повика, просто ставаш и тръгваш с нея — строг, но спокоен. Не е изключено да вземеш и пурата със себе си, особено ако е хаванска.

— Какво ще правим? Нима ще седим тук като пънове? — каза придворната. — Аз умирам от жега.

Ние с мисис Силзбърн се обърнахме тъкмо навреме, за да забележим, че тя погледна мъжа си — за пръв път откакто бяхме седнали в колата.

— Не можеш ли да се помръднеш мъничко? — каза му тя. — Така съм притисната, че едва дишам.

Лейтенантът се засмя и разпери изразително ръце.

— Та аз седя едва ли не на калника, душичке — каза той.

Тогава с възмущение, примесено с любопитство, придворната изгледа другия си съсед, който, решил сякаш да ме развесели, заемаше много повече място, отколкото му бе нужно. Между дясното му бедро и страничната облегалка имаше цели четири пръста. Придворната несъмнено забеляза това, но въпреки цялата си дързост, не посмя да каже нищо на това дребно човече със странен вид. Тя се обърна отново към мъжа си.

— Можеш ли да ми дадеш една цигара? — рече тя нервно. — Невъзможно ми е да извадя моите — така са ме сплескали.

При думата „сплескали“ тя обърна глава и стрелна с многозначителен поглед дребничкия виновник за престъплението, узурпирал мястото, което според нея и принадлежеше по право. Но той си оставаше напълно неуязвим. Продължаваше да гледа право пред себе си в предното стъкло на колата. Придворната погледна мисис Силзбърн и вдигна изразително вежди. В отговор на лицето на мисис Силзбърн се появи изражение, пълно с разбиране и съчувствие. В това време лейтенантът прехвърли цялата тежест на тялото си върху левия си бут, тоест бута откъм прозореца, и извади от десния джоб на парадните си панталони пакет цигари и кибрит. Жена му си взе цигара и той начаса й подаде огън. Мисис Силзбърн и аз наблюдавахме запалването на цигарата като някакво малко чудо.

— О, извинете — сети се лейтенантът и поднесе пакета към мисис Силзбърн.

— Благодаря, не пуша — отвърна бързо тя, едва ли не със съжаление.

— Вие, редник? — подаде той пакета към мен след едва забележимо колебание.

Откровено казано, на мен ми хареса това, че той си наложи да ми предложи цигара, че елементарната учтивост победи пагона, но въпреки това му отказах.

— Може ли да видя кибрита ви? — попита мисис Силзбърн с необикновено плахо, почти детско гласче.

— Този ли? — каза лейтенантът и подаде с готовност кибрита.

Мисис Силзбърн заразглежда внимателно кибрита, а и аз го погледнах с интерес. На горната страна със златни букви върху червен фон бе написано: „Този кибрит е откраднат от дома на Боб и Еди Бъруик.“

— Чудесно! — възкликна мисис Силзбърн и заклати глава. — Наистина чудесно!

Аз бърчех лице, уж не можех да прочета надписа без очила, и зяпах най-невъзмутимо в кибрита. На мисис Силзбърн явно не й се щеше да го върне на собственика му. Когато най-после му го даде и лейтенантът закопча капачката на горния си джоб, тя каза:

— Никога не съм виждала такъв кибрит. — Обърнала се цяла назад, тя гледаше с нежност горния джоб на лейтенанта.

— Миналата година си поръчахме цял куп такива — каза той. — Няма да повярвате колко кибрит се икономисва по този начин.

Жена му го погледна или по-скоро изгледа.

— Не сме ги поръчали за това — тросна се тя и като хвърли на мисис Силзбърн поглед, означаващ: „Нали ги знаете мъжете“, добави: — Не зная, но мисля, че хваща окото. Пошличко, но все пак хваща окото. Не зная.

— Напротив, чудесно! Не съм виждала никъде.

— Всъщност не е дори и оригинално. Кой ли вече няма такъв кибрит. Да ви кажа право, тази идея ми внушиха майката и бащата на Мюриъл. Къщата им е пълна с такива кибрити. — Тя всмукна дълбоко от цигарата и продължавайки да говори, заизпуска малки, откъслечни клъбца дим. — Чуйте, те са чудесни хора. Затова цялата тази история просто ме убива! Защо такива неща не се случват на разни гадове, а непременно на порядъчни хора? Ето това не мога да разбера. — И тя погледна мисис Силзбърн, като че ли очакваше от нея отговор на въпроса.

Мисис Силзбърн се усмихна — усмивка едновременно светска, тъжна и загадъчна, усмивка на Джоконда, седнала на отваряща се седалка.

— Да, и аз често съм си задавала този въпрос — каза замислено тя. После някак неопределено добави: — Знаете ли, майката на Мюриъл е най-малката сестра на покойния ми съпруг.

— Така ли? — каза с интерес придворната. — В такъв случай вие сама знаете какви хора са. — Тя протегна изключително дългата си ръка пред мъжа си и изтърси пепелта от цигарата в пепелника под прозореца. — Искрено казано, аз почти не съм срещала в живота си такъв интелигентен човек като нея. Тя чете всичко, което излиза на бял свят, разбирате ли! Боже мой, да бих могла да прочета поне една десета от това, което тази жена е прочела и забравила вече, щях да бъда предоволна! И преподавателка е била, и във вестник е работила, и дрехите сама си шие, и цялата къщна работа върши! А как готви! Фантастично! Да ви кажа право, това е най…

— А тя одобрява ли този брак? — прекъсна я мисис Силзбърн, — Питам, защото отсъствах няколко месеца — бях в Детроит. Зълва ми почина внезапно и аз…

— Тя е прекалено възпитана, за да каже каквото и да било — обясни придворната. — Не, тя е… как да ви кажа, твърде деликатна. — Тук придворната се замисли. — Всъщност тази сутрин за първи път я чух да възроптае по този повод. И то само защото беше много обезпокоена за горката Мюриъл, — Тя отново протегна ръка и изтърси цигарата си.

— А какво каза тя тази сутрин? — попита жадно мисис Силзбърн.

Придворната се замисли.

— Всъщност нищо особено — отвърна тя. — Искам да кажа, нищо злобно или обидно, или нещо такова. Каза само, че според нея Сиймор е потенциален хомосексуалист и че в действителност той се страхува от брака. Но, разбирате ли, не го каза със злоба или нещо такова. Просто се изказа, и то, както виждате, съвсем интелигентно. Ами тя години наред вече ходи на психоаналитик. — Придворната погледна мисис Силзбърн. — Това не е тайна. Мисис Федър сама би ви го казала, тъй че аз не издавам никаква тайна.

— Зная, зная — побърза да каже мисис Силзбърн. — Тя за нищо на света…

— Разбира се — продължи придворната, — тя не е от тези, които приказват наизуст, знае какво говори. И все пак никога, никога не би казала подобно нещо, ако горката Мюриъл не беше — как да се изразя — така убита, изобщо в такова състояние. — Тя поклати мрачно глава. — Боже! Да бяхте видели горкото дете.

Несъмнено, тук би трябвало да прекъсна разказа и да опиша как реагирах мислено на най-съществените изказвания на придворната. Но предпочитам да оставя засега нещата така, стига читателят да потърпи заедно с мен.

— А какво друго каза тя? — попита мисис Силзбърн. — Имам предвид Реа. Каза ли нещо друго?

Аз не гледах към нея — не можех да откъсна очи от придворната, — но за миг ми се стори, че мисис Силзбърн още малко ще седне в скута й.

— Нищо… да, почти нищо — поклати замислено глава придворната. — Нали ви обясних, тя не би казала нищо, особено пред толкова хора, ако горката Мюриъл не беше така безумно разстроена. — Тя пак изтърси цигарата си. — Добави само, че този Сиймор несъмнено е шизофреничен тип и че ако човек гледа трезво на нещата, за Мюриъл е дори по-добре, че е станало така. Разбира се, аз съм напълно съгласна с това, но не съм сигурна дали Мюриъл е съгласна. Той така я е побъркал, че тя не знае на кой свят се намира. Затова съм толкова…

Но тук тя бе прекъсната. От мен. Помня, че гласът ми трепереше — както винаги, когато съм крайно неспокоен.

— Как е стигнала мисис Федър до извода, че Сиймор е потенциален хомосексуалист и шизофреничен тип? Всички погледи, не, всички прожектори — на придворната, на мисис Силзбърн, дори на лейтенанта — се насочиха към мен.

— Какво? — попита придворната рязко, дори малко враждебно.

И отново за секунда ми мина мисълта: тя знае, че съм брат на Сиймор.

— Как е стигнала мисис Федър до извода, че Сиймор е потенциален хомосексуалист и шизофреничен тип?

Придворната ме погледна втренчено, после изсумтя изразително. Тя се обърна към мисис Силзбърн и каза с безкрайна ирония:

— Как мислите вие, може ли да бъде нормален човек, който забърква такава каша като днешната? — И повдигна вежди в очакване на отговор. — Как мислите? — повтори тя тихо-тихо. — Питам вас. А този господин нека слуша.

Отговорът на мисис Силзбърн беше самата деликатност, самата честност.

— Не, решително не — отвърна тя.

Внезапно ме обзе неудържимо желание да скоча от колата и да хукна с все сили накъдето ми очи видят. Но, доколкото си спомням, когато придворната се обърна към мен, аз все още седях на мястото си.

— Слушайте — подзе тя с търпеливия тон на учителка, която говори на дете не само изостанало, но и вечно сополиво. — Не зная доколко умеете да преценявате хората. Но кой нормален човек пред самата сватба държи годеницата си цяла нощ да й плещи глупости — че бил премного щастлив и затова не можел да се ожени, че тя трябвало да отложи сватбата, докато той се успокои, иначе нямало да се яви? И когато тя му обяснила като на дете, че всичко е отдавна уредено и подготвено, че баща й е похарчил куп пари и се е претрепал, за да уреди и прием, и всичко, че ще й дойдат роднини и приятели от всички краища на страната — след тези обяснения той казва, че много съжалява, но не може да се ожени, докато се чувства така безумно щастлив. Изобщо пълен идиотизъм! Размърдайте си сега мозъка, ако нямате нищо против. Кажете ми така ли постъпва нормален човек? Така ли постъпва разумен човек? — В гласа й вече звучаха пискливи нотки. — Или така постъпва човек, който е за лудницата? — Тя ме изгледа строго и понеже аз си замълчах — нито се защитих, нито се предадох, — отпусна се тежко на облегалката и каза на мъжа си: