17
Изготвил адв.Ламбова
Р. България и сътрудничеството със Световната здравна организация (СЗО, англ. WHO) Аналогично
Р. България работи и със Световната здравна организация, като това сътрудничество и обвързаности спадат в сферата на дейност на министерство на здравеопазването. Следва също да се отбележи само, че в българското здравеопазване има изградена мрежа за докладване на болести вътре в страната, съответно на европейско ниво и на световно ниво към СЗО.
Ще разгледаме обаче изпълнението на ангажиментите
към СЗО съгласно Международните здравни правила (МЗП, англ. IHR). Международните здравни правила на СЗО са инструмент на международното право, единствената обвързваща международна конвенция за глобално обществено здраве, за 196 държави, включително 194 държави-членки на СЗО, които правила изискват всички страни да
имат способността да откриват, оценяват, докладват и реагират на събития в общественото здравеопазване.
МЗП (WHR) израснаха от отговора на смъртоносните епидемии, които някога завладяха Европа. Правилата също така очертават критериите за определяне дали дадено събитие представлява „спешна ситуация в областта на общественото здраве от международно значение“ или не.
В същото време МЗП изискват от държавите да определят национален координационен център по МЗП за комуникация със СЗО, който да създаде и поддържа основен капацитет за
наблюдение и реакция, включително на определени пунктове за влизане. Допълнителните разпоредби се отнасят до областите на международни пътувания и транспорт, като здравните документи, необходими за международния трафик.
И накрая,
МЗП въвеждат важни гаранции за защита на правата на пътниците и други лица във връзка с
третирането на лични данни, информираното съгласие и недискриминацията при прилагането на здравните мерки.
МЗП са приети за първи път през 1969 г., а след това са изменени през 1973 и
1981 г. През 2005 г. е направена обширна ревизия след разпространението на вируса на SARS (тежък остър респираторен синдром в началото на 2000-те) и
МЗП(2005) бяха приети от Петдесет и осмата Световна здравна асамблея през май
2005 г.
МЗП (2005) е дълъг документ със 66 члена и 9 приложения. Голяма част от текстовете се отнасят до изграждане на капацитет, комуникация и налични национални мерки. Например,
има различни разпоредби, отнасящи се до основните възможности на държавите да откриват, оценяват, уведомяват, докладват и реагират на рискови за здравето събития.Що се
отнася до комуникацията, има разпоредби за уведомяване на СЗО и процедура за двустранен диалог между държавите и СЗО.Чрез този комуникационен процес
СЗО може след това да определи съществуването на „спешна ситуация за общественото здраве от международно значение (PHEIC)“ и да издаде препоръки.
