Добре свършено дрънчене
Изтегляне 1.33 Mb.
|
| Глава 7
Първото Зрение и Вторият Акъл Блик, блещукане, блясък, лъсване... Тифани често беше размишлявала за думите през дългите часове докато биеше маслото. “Ономатопоея”, както тя беше разбрала от речника, означаваше думи звучащи като звука издаван от нещото, като например думата “кукумявка”. Тя обаче си мислеше, че би трябвало да има и дума за “дума, звучаща като звука, който нещото би издало, ако нещото изобщо би издало звук, доколкото то всъщност не издава никакви звуци, но ако ги беше издавало, щеше да звучи така”. Например блик. Ако светлината беше издавала звук като се отрази от далечен прозорец, тя щеше да каже “блик!”. А светлината от пайетите, всичките звънтящи ведно малки бликове, ще казва нещо като “блещук-блещук”. “Бляс” ще е чистият ясен звук отразен от нещо, което ще си сияе цял ден. А “лъс” ще е мекият, почти мазен звук на нещо богато и пищно. В малката пещера ги имаше всички накуп. Имаше само една миришеща на овча лой свещ, но светлината бликаше, блещукаше, блестеше и лъсваше по златните купи навсякъде околовръст, така че единственото малко пламъче изпълваше въздуха със светлина, която дори миришеше на разкош. Посред златото беше леглото на келдата, облегнала се на купчина възглавници. Тя беше много, ама много по-дебела от мъжките пиктсита. Изглеждаше сякаш е била направена от валма леко кашаво тесто с орехов цвят. Докато Тифани се намъкваше в стаята, очите и бяха затворени, но в момента, в която тя се настани, те внезапно се отвориха. Бяха най-пронзителните очи, които Тифани беше виждала досега, по-пронзителни дори от тези на мис Тик. - Та-ака, ‘начи ти си мънечкото момиче на Сара Болежкова, а? – попита келдата. - Да. Имах предвид, епа да. – отговори Тифани. Не и беше много удобно да лежи по корем тук – А ти си келдата, а? - Епа да. Имах предвид, да. – каза келдата и кръглото и лице цялото се набразди от усмивката и – Та как ти е името? - Тифани, ъ... келда. Фиона изникна от някаква друга част на пещерата и седна на едно столче до леглото гледайки втренчено и неодобрително Тифани. - Убаво име. По нашенски че е Тир-фа-фаин, което че рече Земя Под Вълните. – рече келдата и повтори името малко по-бързичко – Тиффан. - Не мисля, че са смятали да ме нарекат... - Е, това дето ората сметат, и това дето сторват са си съвсем различни неща – възрази келдата – Малкото ти братче е ... в безопасност, чедо. Мо’e да се каже, дека е по-в безопасност сега, отколкото е бил некога. Никоя болка нито даже смъртта може го стигне. Нено ‘личество нема да даде и косъм да падне от чутурата му. И тъкмо тук е белята. А ми помогни, момиче. Фиона веднага скокна и помогна на келдата да се поизправи върху възглавниците. - Доде бех стигнала? – продължи келдата – А, мънечкото лапе. Епа я викам, он си е добре дето си е. Ма чини ми се, дека майка плаче за него, а? - И баща му също – добави Тифани. - А мънечката му сестра? – попита келдата. Тифани усети как думите “Да, разбира се” автоматично се заредиха на езика и. Но тя знаеше също, че би било много глупаво да им позволи да продължат нататък. Тъмните очи на малката старица виждаха право в главата и. - Верно си е, верно, родена бабаяга си ти – каза келдата след някое време все така взирайки се в нея – Имаш си ти онуй ситно нещичко у тебе, дето си трае. Дето си трае па гледа осталалото у тебе. Туй са Първото Зрение и Вторио Акъл дето ги имаш и дето са голема дарба, ма също и голема беля за тебе. Видиш ти и чуеш дето другите не могат, ма си винаги като некой дето на празнико седи у ъгъло с мънечко пиячка и не мое да се весели с другите. Има си го у тебе мънечкото нещо дето никогиж нема да се отпусне и да се изметне. Верно си е, верно, дека си от корено на Сара Болежкова. Довели са ми момците когото си требе. Тифани не знаеше какво да отвърне на това, затова си промълча. Келдата я гледаше все така и очите и блещукаха, докато на Тифани не и стана неудобно. - Защо и е на Кралицата, да взима брат ми? – попита накрая тя – И защо се е обърнала срещу мен? - Мислиш си дека она се е обърнала срещу тебе ли? - Да де, така си е! Джейни, да речем, още можеше да е случаност, ами конникът? Ами псетата на мрака? Ами отвличането на Уентуърт? - Теб дири она у мислите си – подтвърди келдата – И га те подири, нещо от нейнио свет минава у тоя свет. Може па само да сака да те изпита. - Да ме изпита ли? - Да види она колко струваш. Ти си бабаягата сега, вещицата дето пази пределите и портите. Досущ както баба ти беше, макар она никогиж не би се тъй нарекла. И я бех досега, а ей сега ти го давам мойто место. Она требе да мине покрай теб ако иска власт у тая земя. Имаш си ти Първо Зрение и Втори Акъл, досущ като баба ти. Редко се види туй у големанците. - Да нямаш предвид второ зрение? – поиска да уточни Тифани – Като при хората, които могат да виждат духове и такива неща ли? - Епа не. Големанците се такива че ти разправят. Първото зрение е кога можеш види онуй дето си е наистина, а не онуй дето твойта чутура ти вика, че требе да го бъде. Второто зрение е бледо зрение, оно види само онуй дето и тъй си го чекаш. Повечето големанци се такова го имат. Чуй ме сега, оти я вече чезнем, а ти още много неща ги не найш. Да не мислиш дека има само един свет? Убава мисъл е туй за овце и за смъртни дето не сакат си отвори зъркелите. Оти истината е, дека нема толкоз звезди у небето колкото светове. Вдеваш ли? Они са насекъде, големи и ситни, току до кожата ти. Ма са насекъде, викам ти. Некои можеш ги види, некои немойш, ма си има проходи, Тиффан. Мо’e да е на рид или на дърво или на камък или на завойо на некой път или па да е мисъл у чутурата ти, ма те са насекъде покрай нас. Требе да се научиш да ги видиш, щото си одиш през тях без да се усещаш. И некои от тех са ... отровни. Келдата за момент се взря в Тифани и продължи: - Пита ме ти, оти е зела кралицата твойто лапе? Ми обича неено ‘личество лапета. Она си нема нейни си. Мило и драго че даде за тех она. И че му даде она на лапето сичко дето оно че сака. Ма само каквото он че сака. - Но той иска само сладки! – каза Тифани. - Тъй ли? А ти даваш ли му? – продължи келдата като че гледайки право в главата на Тифани – Он обаче има нужда от обич и грижа и учене и ората понекога да му викат “не” и тоя род неща. Он има нужда да порасне силен. Епа туй от кралицата он нема да го види. Она че му дава сладки. Вовеки. Тифани би предпочела келдата да престане да я гледа така. - Ма видим я, дека си има он сестра, дето без да се плаши от мъки че оди да си го върне – каза малката стара жена отмествайки най-накрая погледа си от Тифани – Честито малко лапе е он, късметлия е. Ти нали найш как да си силна, а? - Мисля, че да. - Убаво. А найш ли как да си слаба? Мойш ли се снишиш пред бурята, мойш ли се огънеш по ветъро? – пак и се усмихна келдата – Не бе, нема що да ми отговаряш на туй. Мънечкио пилец секи път требе да рипне от гнездото та да се види мо’e ли да лети. Па и чини ми се, дека усещам у теб нещо от Сара Болежкова, а кога она си наумеше нещо, немаше що да река дето да и обърне акъло. Ти още не си жена, ма нема лошо от това, оти там дето че одиш на децата им е по-леко отколкото на големите ора. - В света на кралицата ли? – обади се Тифани, мъчейки се да не изостава от мисълта на келдата. - Епа да. Я моем да го усетим и сега да надвисва като некоя мъгла, ма не по-далеч от другата страна на огледало. Я чезнем, Тиффан. Не мо’ем веч да пазим туй место. Та чуй що че ти предложим, дете. Че ти посочим я пътьо към кралицата, а ти в отплата че станеш келда наместо мене. Това изненада Фиона не по-малко отколкото изненада самата Тифани. Фиона скокна и отвори уста, но келдата вдигна набръчканата си ръка и й каза: - Ти щом станеш келда некъде, мойто момиче, че сакаш ората да правят квото ти им викаш. Тъй че я ми спести кавгата. А ти, Тиффан, чуеш ли го мойто предложение? По-добро нема да намериш. - Ма она не мо’е… - започна Фиона. - Как па да не мо’e? – отсече я келдата. - Ма она не е пиктси, бре мамо! - Епа само дето е малко големка – отговори келдата – Нема да се кахъриш, Тиффан. Нема да е за дълго. Само им фърляй по некое око за некое време. Па се грижи за земята както баба ти се е грижила и ми наглеждай момците. А га се върне твоя момък у дома, че отфърчи Хамиш до планините и че пусне приказката, че клано на Варовиковия Рид сака келда. Убаво ни е местенцето тук и момите че додат на тълпи. Ти що викаш? - Она не ‘най как що требе по нашенски! – не преставаше да протестира Фиона – Преуморила си се ма мале! - Епа да, верно си е – отговори и келдата – Ма не мо’e щерка да върти клано на майка си, и ти туй си го найш. Добро моме си ти, Фиона, ма ти е баш време да си земеш пазачи и да одиш да си дириш клан за тебе си. Ич не мо’e да остаеш тук. После келдата пак се обърна към Тифани: - Е, Тиффан? – и тя вдигна палец колкото глава на топлийка и зачака. - Какво ще трябва да правя? – попита Тифани. - Да му мислиш – каза келдата все така държейки палеца си изпънат – Добри момци са мойте момци, нема по-юначни от тех. Ма они си мислят дека чутурата им е да млатят с нея противнико. Момци са си они и толкоз. Ние пиктситата, найш ли, не сме голем народ. Ти имаш ли много сестри? Фион тука си нема ни една. Едничка щерка ми е она. За цел живот келдата може да е благословена само с една щерка, ако че да има стотици и стотици синове. - Те всичките ли са ти синове? – ахна Тифани. - Епа да – усмихна и се келдата – Освен шепа мои братя, дето фанаха пътьо с мене, га ръгнах да ставам я келда. А не ми гледай толкоз сепнато. Много са ни ситни дечицата га се родят, като житени зрънца у клас са. Ма бърже порастват – тя въздъхна – Но понекога си мислим дека целио акъл остае у щерката. Добри момци са, ма у мисленето ич ги не бива. Че требе да им помогнеш, та да ти помогнат те. - Ма майко, она нема как да ги изпълни сите задължения на келдата! – намери още едно възражение Фиона. - Не виждам защо не, ако ми се обясни – не се съгласи Тифани. - Не видиш ли, а? – сопна и се Фиона – Леле, оно че стане върло интересно. - А я си спомням що ми викаше за теб Сара Болежкова – намеси се келдата – Рече она дека си странно лапе, дето се гледа и слуша. Рече она дека ти е пълна чутурата с думи, дето на глас ги не казуеш. Чудеше се она що че излезе от теб. Комай е баш време дошло да научиш, а? Съзнавайки, че Фиона я гледа и може-би тъкмо защото Фиона я гледаше, Тифани наплюнчи палеца си и внимателно го опря в малкото палче на келдата. - Е, свърши се – рече келдата. Изведнъж тя се отпусна по гръб на леглото и като че се спаружи. По лицето и се появиха нови бръчки. - Никой че не каже дека съм си оставила момците без да има кой да ги гледа. – промълви тя – Сега я можем да се върнем у Последнио Свет. Тиффан е келда отсега, чуеш ли, Фиона. У нейната къща ти че правиш каквото она нареди. Фиона погледна в краката си. Тифани я виждаше колко е ядосана. Келдата клюмна. Махна с ръка на Тифани да се приближи и й каза с отпаднал глас: - Е туй-то. Свърши се. А сега и мойта част от договора. Чуй са. Издири го... местото дека времето не пасва. Там го пътьо. Че ти блесне право у очи. Земи си го братчето та да олекне на майка ти на сърцето, па и за твойта глава... Гласът и пресекна и Фиона се завтече към леглото. Келдата изсумтя. Отвори си едното око. - Не още – промълви тя на Фиона и продължи с по-силен глас – Подушвам ли я мънечката глътчица от Специалното Средство за Овчи Натривки, или да? А, Келда? Тифани в първия момент не разбра, но после продума сепнато: - О, мен ли питаш? О. Да. Ъ... ето... Келдата отново се помъчи да се изправи. - Най-убавото нещо правено от човеци – каза тя – Я само че сръбнем мъ-ънечка глътка, бе Фиона. - От него ти поникват косми на гърдите – предупреди я Тифани. - Убаво де, за глътка от Специалното Средство на Сара Болежкова че изтърпим я некой кичур – настоя старата келда, взе от Фиона една чаша колкото напръстник и я вдигна приканващо. - Ич не мислим дека че е добре за теб, бе Мале – възрази Фиона. - Тоя път я че отсъдим – не се съгласи келдата – Молим те за една глътчица преди да си идем, Келда Тиффан. Тифани лекичко наведе шишето. Келдата ядосано разклати чашата и каза: - Ма я имах наум по-големка мънечка глътчица, бе Келда. Оти келда требе да има щедро сърце. Тя отпи повече от глътчица, но не чак колкото юнашка глътка. - Брей, бая време мина без да съм опитвала я тая попара – каза тя – Ей, посръбвахме си ние с твойта баба по некоя глътка пред огиньо у мразовити нощи... Тифани видя ясно в ума си как Баба Болежкова и тази мъничка дебела жена седят пред тумбестата печка в колибата на колела докато овцете преживят под звездите. - А, ти мо’еш го види – забеляза келдата – Я усещам погледо ти по мен. Оно е работа на Първото Зрение. После тя остави чашата и каза: - Фиона, а иди доведи Роб Секигоопрай и Уилям гонагъла. - Големанката е запречила отворо – нацупи се Фиона. - Чини ми се, дека се че намериш как да се промъкнеш – каза и старата келда с такъв един спокоен глас, който намекваше, че ако хората не го послушат, ще последва гърмовен глас. И Фиона се промъкна хвърляйки неприязнен поглед към Тифани. - Найш ли некой да гледа пчели? – попита келдата. Когато Тифани кимна, старицата продължи: - Тогаз че разбереш оти си немаме много щерки. Не мо’е да има две царици у един кошер, оти иначе че има голем тупаник. Фиона требе да си земе неколцина пазачи и да подири клан, дето си чека келда. Тъй е по нашенски. Она обаче си мисли, дека и иначе мо’е, както момите понекога си мислят. Внимавай с нея. Тифани долови движение и Роб Секигоопрай и бардът влязоха в стаята. Дочу се още тропот и шъткане. Отвън се оформяше и неофициална публика. Когато шумът донякъде се поуталожи старата келда каза: - Не е на убаво за един клан дори за час да остане без келда да го нагледуе. Та дорде доде некоя нова келда, Тиффан че е вашта келда. Около и зад Тифани се надигна мърморене. Старата келда се обърна към гонагъла Уилям: - Права ли съм я, дека туй е било и по-рано? - Епа да. Дор два пъти, тъй викат песните – отвърна Уилям. После се намръщи и добави: – Мо’е да се ка’e три пъти, броим ли и кога кралицата бе … Гласът му бе пометен от крясъците из-зад Тифани: - Нема кралица! Нема царье! Нема болярье! Нема господарье! Нема пак да ни изментят! Старата келда вдигна ръка: - Тиффан е издънка на Баба Болежкова. Сите я знаете. - Епа да. Па и видехме дребната бабаяга да се дзвери на коннико без чутура у зъркелите дето си ги нема – каза Роб Секигоопрай – Не секи го мо’е туй! - Я па бех ваша келда дор до седемдесет години и мойта дума не мо‘е да ойде нахалос – каза старата келда – Тъй че изборо е направен. И още ви викам, дека че и помогнете да си открадне мънечкото братче. Тая орис на сите ви я налагам в памет на мен и на Сара Болежкова. Тя отново легна и добави с по-тих глас: - А ей сега оти гонагъло не ми засвири Цвекето ми замириса па дано имаме добра среща у Последнио Свят. На Тиффан па викам туй, внимавай – келдата си пое дълбоко въздух – Има место дето приказките са наяве и песните излизат верни... Старата келда замлъкна. Уилям гонагъла наду гайдата си. Ушите на Тифани закъкриха от толкова високи тонове, че не можеше да се чуят. След някое време Фиона се наведе над майка си и заплака. Роб Секигоопрай се обърна към Тифани и я погледна с насълзени очи: - Мо’eм ли да те помолим да идеш у големата одая, Келда? – помоли той тихо – Ний, найш ли, имаме да свършим некои работи... Тифани кимна и, много внимателно, усещайки как пиктситата и правят път, се измъкна заднешком от отвора. Намери си място където не изглеждаше да се пречка на никого и седна облегната на стената. Очакваше много “Вай вай вай”, но изглежда смъртта на келдата беше твърде сериозно нещо за това. Някои Фигъли плачеха, други бяха зяпнали в нищото и, когато новината се разпространи, глъчката в залата беше заменена от скръбно подсмърчащо мълчание. ...хълмовете се бяха смълчали в деня когато умря Баба Болежкова. Всеки ден някой донасяше пресен хляб, мляко и огризки за кучетата. Нямаше нужда да е толкова често, но Тифани веднъж чу родителите и да си говорят и баща и каза: “Сега трябва да наглеждаме Мама”. Този ден беше ред на Тифани, но тя никога не го възприемаше като задължение. Обичаше да ходи дотук. Но забеляза тишината. Този път не беше онази тишината, съставена от множество малки шумове, а завеса от мълчание около цялата колиба. Така че тя знаеше още преди да стигне до отворената врата и да види Баба Болежкова лежаща на тясното легло. Усети как край нея се разнесе студенина, която дори имаше свой звук, като приглушен но остър музикален тон. Имаше си и свой глас. Казваше и: Твърде късно е, няма полза от сълзи, няма време да се казва каквото и да е, трябва да се свършат някои работи... И... тогава тя нахрани кучетата, които търпеливо си чакаха закуската. Щеше и бъде по-добре, ако те направеха нещо жално, като да завият или да лижат лицето на Баба, но те просто си траеха. И Тифани все така чуваше гласа в главата си: Никакви сълзи. Не плачи за Баба Болежкова. Сега, вътре от главата си, тя наблюдаваше една малко по-малка Тифани как шета около колибата като някаква кукла... Тя разтреби в колибата. То вътре нямаше много неща освен печката и леглото. Имаше я торбата с дрехите и големия бидон за вода и сандъчето за храна и това беше всичко. О, беше пълно с неща за гледане на овце – гърненца и стъкленици и торбички и ножове и ножици – но нямаше нищо което да издава личността живяла тук ако не се броят стотиците жълто-сини опаковки от Веселия Моряк забодени по стените. Тя взе една – и тя оттогава беше под дюшека и вкъщи – и си спомни Приказката. За Баба Болежкова беше много необичайно да каже повече от някое изречение накуп. Тя използваше думите все едно струваха пари. Но един ден, когато тя донесе храна в колибата, Баба и разказа приказка. Е, нещо като приказка. Тя отвори пакета, погледна опаковката и после погледна Тифани с онова нейно леко озадачено изражение и каза: “Хиляди пъти съм гледала аз тези неща, но нито веднъж не бях виждала гем-ята му” Така тя казваше на гемията. Тифани, то се знае, се втурна да погледне, но не можа да види никаква гемия, също както не можеше да види и голата жена. “Това е щото гемята е там, дето не можеш я види” – каза и Баба – “Той има гемя за да гони голямата бяла риба кит в соленото море. Вечно я гони той, през целия свят. А рибата се казва Мойби. И тоя звяр е като грамадна варовикова канара, тъй чух аз. В една книга.” “Защо я гони?” – попита Тифани. “За да я хване, ето защо” – отвърна Баба – “Но нивга не ще я хване и ето защо – кръгъл е светът като голяма паница, и морето с него, та те се гонят един другиго и е все едно че той гони сам себе си. Хич не ти трябва да ходиш в морето, джигит. Лоши неща стават там. Тъй казват всички. Стой си ти тук, където ридовете са в костите ти.” И това беше всичко. Беше един от малкото случаи, когато Баба Болежкова изобщо беше казала нещо на Тифани, което да не се отнася по един или друг начин за овце. Друг път тя изобщо не беше признавала, че има някакъв свят и отвъд Варовиците. Понякога Тифани сънуваше как Веселият моряк гони с гемията си кита. А понякога китът преследваше нея, но Веселият моряк винаги пристигаше навреме с великолепния си кораб и подхващаше своята гонитба. Понякога тя бягаше към фара и се събуждаше тъкмо когато вратата се отваряше. Никога не беше виждала море, но един от съседите имаше стара картинка на много хора вкопчили се в един сал насред нещо като огромно езеро пълно с вълни. Там тя не можеше да види никакъв фар. И тогава Тифани седна на тясното легло и се замисли за Баба Болежкова и за малкото момиче Сара Дърташка, което толкова грижливо рисуваше цветята в книгата си и за това, как светът изгуби средоточието си. Тишината и липсваше. Тя вече не беше като преди. Бабината тишина беше топла и те обгръщаше в себе си. И макар понякога Баба Болежкова да не успяваше да направи разлика между деца и агнета, нейната тишина винаги те приемаше и прикътваше. И всичко, което трябваше да донесеш в замяна, беше твоята си тишина. На Тифани и се искаше да беше имала шанс да се извини заради овчарката. После тя се върна вкъщи и каза на всички, че Баба е умряла. Беше на седем и светът беше свършил. Някой почука учтиво по ботуша и. Тя отвори очи и видя жабока. В устата си държеше камък. Изплю го и каза: - Извинявай за това. Щях да използвам ръцете си, но нашият видът е много мекушав. - И какво се очаква от мен да направя? – попита тя. - Е, ако си удариш главата в ниския таван, ще имаш основания да настояваш за обезщетение – каза жабокът – Ъ... аз наистина ли казах това? - Да и бих предпочела да не беше. Защо го каза? - Не знам, не знам – изстена жабокът – Извинявай, за какво говорехме? - Аз имах предвид, какво искат от мен пиктситата да направя сега? - Не мисля, че това е правилен подход в случая. – възрази жабокът – Ти си келдата. Ти казваш какво да се прави. - Защо Фиона не може да е келда? Та тя е пиктси! - Тук не мога да ти помогна – каза жабокът. - Я да ррречем не можем ли да помогнем? – намеси се друг глас до ухото на Тифани. Тя се обърна и вида гонагъла Уилям застанал на една от галериите опасващи пещерата. Погледнат от близо, той беше забележително различен от останалите Фигъли. Косата му беше по-спретната и вързана на опашка. Нямаше толкова много татуировки. И говорът му беше различен – по-разбран и по-бавен от този на другите, и “р”-то му беше все едно биеше барабан. - Ъ, да – рече Тифани – Защо Фиона не може да стане келда тук? Уилям кимна и започна учтиво: - Това е добъррр въпрррос. Но, найш ли, не мо’e келда да се жени за брррат си. Тррябва да иде в дррруг клан и да се ожени за тамошен войн. - Добре де, защо онзи войн да не дойде тук? - Щото тукашните Фигъли не ще го познават. Не ще получи той уважжение тук. В устата на Уилям “уважение” прозвуча като свлачище. - О. Добре... а какво беше това за Кралицата? Тъкмо щеше да кажеш нещо и те те прекъснаха. Уилям изглежда се смути: - Не мислим, дека можем да ти кажем за... - Е, аз съм временната келда. – каза твърдо Тифани. - Епа да. Добррре... едно вррреме ние живехме у свето на Кррралицата и й служехме, пррреди она да стане толкова студена. Ама она ни измами и ние се ррразбунтувахме. Мррачно врреме беше оно. Не ни обича она. И дррруго нема да ти кажем. Тифани се загледа във Фигълите влизащи и излизащи през входа към стаята на келдата. Там вътре ставаше нещо. - Погребват я у другио край на могилата. С другите келди на клано. – каза и Уилям без да го питат. - Мислех си, че ще са по-... шумни. – рече Тифани. - Она им бе майка – обясни Уилям – Не им е до викане. Сърррцата им са твърррде пълни за думи. Като му доде вррремето, че му ударим една панихида за връщане у земята на живите, и там ще има шум, бъди сигурна. Като им засвиря “Самио дявол с дружина адвокати” и като му тропнат един петстотин-и-дванадесеторен рил и като апнат и като пийнат мойте племенници, чини ми се, че си имат махмурлук колкото да утепа овца. – старият Фигъл се усмихна за малко – Ама засега секи Фигъл си я спомня с мълчание. Жалейката ни не е като вашта. Жалееме тея дето остаят. - Тя и твоя майка ли беше? – попита го тихо Тифани. - Епа не. Сестра ми беше она. Ма не каза ли ти она, дека като тръгне келдата за нов клан, си зема она неколцина от братята си? Твърде много е за душа да понесе да си сам след чужди хора – тук гонагълът въздъхна – Разбира се, га се ожени келдата, га мине време, клано се пълни се с нейни дечица и вече не и е толкоз самотно. - Но на теб сигурно ти е – промълви Тифани. - Бърза си у акъла, признавам ти го – каза Уилям – От тея дето дойдоха с нея я съм последен. Га се свърши с това, че поискам от новата келда да ме пусне при наште у планината. Ууубава тлъста земя е тука и си имат племенниците ми ууубав клан, ма я сакам да умрем у урвите дето съм ррроден. Молим да ме извиниш, Келда. И той се обърна и се изгуби в тъмнината на могилата. На Тифани изведнъж и се прииска да се прибере у дома. Може би беше само задади тъгата на Уилям, но тя се чувстваше затворена в могилата. - Трябва да се измъкна от тук – промълви тя. - Чудесна идея. – подкрепи я жабокът – Най-малкото трябва да намериш мястото, където времето е различно. - Но как? – проплака Тифани – Времето не може да се види! Тя си промуши ръцете през входната дупка и се издърпа на свеж въздух... В чифлика имаше голям стар часовник и веднъж седмично му се сверяваше времето. Което ще рече, баща и като ходеше на пазара в Срекмеджийски Извор запомняше положението на стрелките на тамошния голям часовник и като се прибереше, нагласяше в същото положение стрелките на домашния часовник. Но и без това този часовник беше само за показ. Всички си мереха времето по слънцето, а то не може да греши. Тифани се излегна сред стволовете на старите трънливи храсти, чиито листа не преставаха да шумулят на вятъра. Могилата беше като островче сред безкрайното торфище. Закъснели иглики и дори няколко раздърпани напръстника растяха под защитата на бодливия клонак. Престилката и лежеше наблизо, където я беше оставила. - Можеше поне да ми каже къде да гледам – оплака се тя след някое време. - Но тя не знаеше, къде ще е това – възрази жабокът – Тя знаеше само белезите, по които да го познаеш. Тифани внимателно се претърколи и загледа небето през клонака. Щяло да и блесне, беше и казала келдата... - Мисля, че трябва да си поговоря с Хамиш. – каза тя. - Право думаш, гос’жа – обади се едно гласче до ухото и. Тя обърна глава и попита: - Откога сте тук? - Епа целото време, гос’жа – отвърна невъзмутимо пиктсито. Други подадоха глави иззад разни клони и изпод шумата. Поне двадесетина от тях бяха на могилата. - Цялото време ли ме следяхте? - Епа да, гос’жа. Оно си ни е туй работата да наглеждаме нашта келда. А па я съм си тук горе повечето време, щото се уча да ставам гонагъл. – младият Фигъл и показа гайдата си – А они ми не дават да свирим долу, оти ми викат, свирнята ми мязала на паяк сакащ да си пръдне през ушите, гос’жа. - Ами ако се случи да ми се поиска да... да ми наложи да отида до... Ами ако кажа, че не искам да ме пазите? - Ми ако ми говориш за дребнио зов на природата, гос’жа, кенефо е ей там у ямата у варовико. Ти само ни окни и никой нема да наднича, тук имаш нашта дума. Тифани стоеше и го гледаше изправен сред игликите, грейнал от гордост и усърдие да услужи. Беше по-млад от повечето пиктсита, без чак толкова белези и цицини. Дори носът му не беше счупен. - Как се казваш, пиктси? – попита го тя. - Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок, гос’жа. Нема чак толкоз фигълски имена, найш ли, тъй че требе да си ги делиме. - Добре, Не-толкоз-голем-като-дребен-Джок... – започна Тифани. - Не ма, Като-средно-голем-Джок, бе гос’жа – проправи я Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. - Добре де, Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок, аз... - Не ма, гос’жа, Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. Изпусна ми едното джок. – постара се да и помогне Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. - Нямаше ли да ти е по-добре да си, да речем, Хенри? – рече безпомощно Тифани. - Не ма, гос’жа – намръщи се Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок – Нема песни за туй име, найш ли. Ма имало е некои видни юнаци на име Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. Ми че оно е почти толкоз прочуто име като туй на самио Дребен Джок! И, оно се знай, ойде ли си самио Дребен Джок у свето на живите, я че земем името Дребен Джок, което, найш ли, ич не значи дето да не си харесуем името Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. Много славни песни има за юначните дела на Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок – добави пиктсито и изглеждаше толкова въодушевен, че на Тифани не и даде сърце да отбележи, че това ще да са много дълги песни. Вместо това тя каза: - Добре, ъ, ако обичате, искам да говоря с Хамиш летеца. - Нема проблема. Он е право горе – каза Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок и изчезна. Миг по-късно Тифани чу, или по-скоро усети с ушите си, как някой свирна по фигълски. Тифани извади от престилката си Болести по овцете, която вече изглеждаше много оръфана. Отзад имаше празен лист. Тя го откъсна, чувствайки се задари това като престъпница, и взе молива си. Скъпи Мамо и Тате, Как сте, аз съм добре. Уентуърт също е добре но трябва да ходя да го взема от Кр откъдето е той сега. Надявам се скоро да се върна. Тифани ПП Надявам се че със сиренето всичко е наред. Тъкмо обмисляше това, когато чу над главата си пърхащи криле. Нещо забуча, после замалко затихна и после един тънък, изтощен и доста приглушен глас каза: - Ох, кривънци. Тя погледна към торфа. Тялото на Хамиш стърчеше с краката нагоре на няколко крачки от нея. Ръцете му със закачените на тях клечки още бяха разперени. *4 *4 Няма думи можещи да опишат на какво прилича Фигъл в препаска с главата надолу, така че няма и да се опитваме. Мина известно време докато го извадят. Той като се приземял по глава въртейки се, обясниха й, трябвало да го отвъртат в обратната посока, иначе ушите му щели да паднат. Когато той най-накрая се изправи залитайки, Тифани му каза: - Можеш ли да увиеш в това писмо един камък и да го пуснеш пред къщата, където хората ще го видят? - Епа да, гос’жа. - И... ъ... боли ли като кацаш така на глава? - Епа не, гос’жа, ма си е бая стрескащо. - Тогава може да ти е от помощ един вид играчка, която правихме едно време – каза му Тифани – Та значи правиш нещо като ... торба с въздух... - Торба с въздух ли? – повтори неразбиращо летецът. - Е, нали знаеш как ризи и други неща се издуват на простора като е ветровито? Та значи просто правиш една торба от някакво платно и връзваш за нея някой канап, а за канапа връзваш камък и като го хвърлиш, торбата се пълни с въздух и камъкът пада бавно. Хамиш я зяпаше без да продума. - Разбираш ли? – попита го по някое време Тифани. - Епа да. Я само чеках да видим нема ли да ми речеш още нещо – отвърна почтително Хамиш. - Мислиш ли, че можеш да, ъ, да вземеш назаем малко фин плат? - Епа не, гос’жа, ма баш се сещам дека можем да го краднем – отвърна Хамиш. Тифани реши да остави това без коментар. Вместо това го попита: - Къде беше Кралицата, когато се спусна мъглата? Хамиш и посочи: - Накъм половин миля надолу оттук, гос’жа. В далечината се виждаха още могили и няколко побити камъка от старо време. Трилитони, така се наричаха те. Това значеше просто “три камъка”. Единствените камъни, които си бяха от Варовиците, бяха кремъци, а те никога не биваха особено големи. Камъните от трилитоните са били довлечени дотук от поне десет мили и бяха натрупани като детски кубчета. Тук таме големите камъни бяха подредени в кръгове. Понякога пък един единствен камък си стоеше сам. Всичко това трябва да е било отнело много време на много хора. Някои казваха, че някога там се правели човешки жертвоприношения. Казваха, че те били от някаква древна религия. Други казваха, че те бележели стари гробове. Други пък разправяха, че те били предупреждение – недей да ходиш там. Тифани не беше послушала предупреждението. На няколко пъти беше ходила там със сестрите си, ей така напук, в случай че там се намереха черепи. Но могилите край камъните бяха на хиляди години. По тях можеше да се видят само заешки дупки. - Че има ли още нещо, гос’жа? – попита я Хамиш – Нема ли? Ми я тогаз че одим... Той вдигна ръце над главата си и хукна през торфището. Тифани подскочи когато ястребът пикира само на няколко стъпки от нея и го сграбчи. - Как може една педя висок човек да дресира такава птица? – поинтересува се тя, загледана как ястребът се издига на кръгове към небето. - Епа за туй требе само мънечко благо, гос’жа – отговори и Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. - Наистина ли? - Епа да, мънечко благо и бая жестокост - продължи Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок – Хамиш ги дресира като търчи с заешка кожа и чека пилецо да му скокне. - Това изглежда ужасно! - Ма не, он не гаднее много. Он само че го фрасне у чутурата и тогаз он си пра’и един мехлем дето му го навира у човката. И пилецо га се освести, си мисли дека му е майчица и пра’и сичко дето му се ка’е. Ястребът вече се беше смалил до точица. - Че той май почти не се отбива на земята! – възкликна Тифани. - Епа да. Он спи у ястребовото гнездо, гос’жа. Он вика дека там намирал топлинка. И целото си време он е у въздухо. Не му е рахат не му ли духа свеж ветър под препаската. - А птиците не възразяват ли? - Епа не, гос’жа. Сите пилци и зверове тук знаят дека да си приятел с Нак Мак Фигъл носи щастие. - Така ли? - Епа правичката да си кажем, гос’жа, они по-скоро знаят дека да не си приятел с Нак Мак Фигъл носи нещастие. Тифани погледна слънцето. До мръкнало оставаха още само няколко часа. - Аз трябва да намеря входа – каза тя – Виж сега, Не-толкоз-дребен-като... - Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок, гос’жа – поправи я търпеливо пиктсито. - Да, да, благодаря ти. Къде е Роб Секигоопрай? Всъщност къде са всички? Младото пиктси я погледна малко смутено: - Оно има мънечко обсъждане там долу, гос’жа. - Хубава работа, ние трябва да намерим брат ми, нали? И аз съм келдата в близката околност, така ли е или да? - Ма оно има мънечко у-слож-не-ни-я, гос’жа. Они обсъждат ... ъ... тебе... - И какво точно за мен? На Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок изглежда никак не му се искаше да е тук в този момент. - Еми они обсъждат ... ъ ... они... – замънка той. Тифани се прости с надеждата да разбере нещо от него. Пиктсито се червеше. А понеже беше поначало син, това даваше един неприятен морав цвят. - Връщам се в дупката – заяви тя – Ще ми подбутнеш ли, ако обичаш, ботушите. Тя се промуши през сухата земя и Фигълите се пръснаха, когато тя тупна долу. Когато очите и привикнаха с полумрака, тя видя, че галериите отново са тъпкани с пиктсита. Някои от тях се миеха, а мнозина по някаква причина си бяха пригладили рижите коси с лой. Всичките я зяпнаха все едно ги беше заварила да вършат нещо ужасно. - Трябва да вървим, ако искаме да проследим Кралицата. – заяви тя гледайки надолу към Роб Секигоопрай, който си миеше лицето в леген от половин орехова черупка. Вода капеше от брадата му, заплетена на плитки. Дългата му коса също беше направена на три плитки. Ако се обърнеше рязко, сигурно можеше да убие с тях някого. - Епа убаво – рече той – ма има една работа, дето требе да я уредим, Келда – той заусуква кърпата в ръцете си. Когато Роб Секигоопрай сучеше нещо в ръце, той беше много разтревожен. - Е? – подкани го Тифани. - Ъ... нема ли да сакаш чаша чай? – смени темата Роб и едно пиктси довлече с клатушкане голяма златна чаша, някога сигурно правена за някой крал. Тифани я взе. Всъщност тя беше жадна. Откъм тълпата се чу въздишка, когато тя отпи от чая, който се оказа всъщност доста добър. - Гепихме си торба от чая от един търговец, дето си нанкаше на пътьо – обясни Роб Секигоопрай – Бива си го, нал’ тъй? – И той приглади косата си с мокри ръце. Чашата на Тифани спря на половината път до устата и. Може би пиктситата не осъзнаваха колко гръмко си шепнеха, защото разговорът се водеше току до ухото и. - Леле, че си е големка она, без да кажем нищо против нея. - Епа да, ма една келда требе да си е голема, щото нал’ найш требе да има много дечица. - Епа верно си е, убаво нещо е голема мома, ма а земе момъко да я гушне, че требе да бележи с тебешир доде е стигнал оня ден. - И е бая млада. - Ми нема що да има бебета още сега. Или мо’e да има не твърде много на един път, си викам я. Не повечко от десет наведнъж, а момци? - Кривънци, момци, що ми думате бе? Она че си го избере Роб Секигоопрай, не друг. Оттука мо’еш ги чуй на големио човек горките колене как тракат! Тифани беше израсла в чифлик. Всякакви приказки, че бебетата ги донасяли щъркели или ги намирали под храстите, не траеха дълго на село, особено ако кравата имаше някое мъчно отелване посред нощ. А тя помагаше и при агнене, където мънички ръчички бяха от голяма полза при трудни случаи. Знаеше и за какво се връзва червен тебешир на коремите на овните и защо овците с червено на гърба се знае че ще стават майки напролет. Учудващо е колко много може да научи едно тихо и наблюдателно дете, в това число неща, които хората си мислеха, че и било рано да знае. В другия край на залата тя зърна Фиона, която се усмихваше по начин не предвещаващ нищо добро. - Какво става тук, Роб Секигоопрай? – попита тя подбирайки внимателно думите. - Епа оно е... правилата на клано, нал’ найш – замънка Фигълът – Ми ти си ни новата келда и, тъй де, значи че требе да те питаме, видиш ли, не че си мислиме нещо такова, ма, требе да те питаме мън мън мън. И той заотстъпва припряно. - Нещо не го схванах това – каза Тифани. - Ми найш ли, ми ние добре се лъснахме – подхвана все тъй издалече Роб Секигоопрай – А некои момци направо си се изкъпаха у роснио гьол, нищо че още е само май месец, а пък Голем Йън си изми подмишниците за първи път у живото си, а Прост Уили ти е накъсал китка убави цветенца. Прост Уили излезе напред, потейки се от гордост и смущение и протегна към нея споменатата китка. Някога това вероятно са били убави цветенца, но той беше схванал малко превратно идеята за късане на цветя. Разнищени парчета от стъбла, листа и от цветчета стърчаха от всички страни на юмрука му. - Колко мило – промълви Тифани, сръбвайки още една глътка чай. - Убаво, убаво – продължи Роб Секигоопрай бършейки си лицето – Та ти не би ли ни услужила па да ни ка’еш мън мън мън… - Они сакат да те питат, за кого от тех че се омъжиш – намеси се с ясен глас Фиона – Туй са правилата. Ти требе да избираш или да се откажеш от келдуването. Ти требе да си избереш мъжо и ден да наречеш. - Епа да – подтвърди Роб Секигоопрай без да я поглежда. Тифани беше хванала чашата съвършено неподвижно, но само защото в момента не можеше да помръдне нито един мускул. Мислите и бушуваха: Олеле! Това не може да ми се случи на мен! Не мога... Той не би мотъл... Ние не бихме могли... Та те дори не са... Това е просто смешно! Да бягам! Но тя осъзнаваше, че от сенките я гледат стотици разтревожени лица. Ще е много важно, как ще се оправиш с това - каза и Вторият Акъл. Всички те наблюдават. И на Фиона и се иска да те види как ще постъпиш. Наистина не би трябвало да изпитваш вражда към момиче четри лакътя по-ниско от теб, но ти изпитваш точно вражда. - Е, това беше много неочаквано – каза тя насилвайки се да се усмихне – Голяма чест, разбира се. - Епа да, верно си е – каза Роб Секигоопрай свел очи към пода. - И сте толкова много, че няма да е лесно да избера – продължи Тифани с усмивка. А Втория Акъл и каза: И той също не е доволен от тая работа! - Епа ич нема да е леко – подтвърди Роб Секигоопрай. - Иска ми се само да подишам малко свеж въздух докато мисля – завърши Тифани и не позволи на усмивката си да увехне чак докато не излезе от могилата. Приведе се и погледът и обходи листата на игликата. - Жабок! – извика тя. Той изпълзя дъвчейки нещо и каза: - Мм? - Те искат да се оженят за мен! - Ммм фхм пшм мм? - Какво ядеш? Жабокът преглътна: - Един доста недохранен плужек. - Казах, че те искат да се оженят за мен! - Е и? - Как така “е и”? Ами че ... Само си помисли! - Е, да де, тая работа с височината – призна жабокът – Сега разликата може и да не изглежда голяма, обаче когато ти се източиш на метър и седемдесет, той ще си остане на не повече от петнайсет сантиметра и... - Я не ми се присмивай! Аз съм келда! - Но разбира се, там е цялата работа, нали – възкликна жабокът – Що се отнася до тях, те си имат правила. Новата келда се омъжва за войн по неин избор и се заселва при клана и ражда купища Фигъли. Би било страшно оскърбление да им откажеш... - Няма да се омъжвам за Фигъл! Не мога да раждам стотици дечица! Кажи ми какво да правя! - Аз ли? Да казвам на келдата какво да прави! Не, не бих посмял. – нацупи се жабокът – И не ми харесва да ми крещиш. Дори и жабите си имат, знаеш ли, своята гордост. И той пак се скри в листата. Тифани си пое дълбоко въздух за да изкрещи и после си затвори устата. Старата келда трябва да е знаела за всичко това, помисли си тя. Така че... тя трябва да е решила, че ще се справя. Цялата работа е в правилата и те сами не знаят как да се оправят с тях. Нито един от тях не иска да се жени за голямо момиче като нея, макар че никой от тях не би признал това. Всичко опираше до правилата. Трябва да има начин да се заобиколят. Трябва да има. Но тя трябва да си избере съпруг и да назначи ден за свадбата. Тъй и бяха казали те. За момент тя се загледа в трънака. И си помисли: Хъм. После се вмъкна обратно в дупката. Пиктситата я чакаха като на тръни, всички уплашени брадати лица до едно втренчени в нейното. - Аз избирам теб, Роб Секигоопрай – заяви тя. Лицето на Роб се превърна в маска на ужаса. Чу го да промърмори с тънък глас: “Ох кривънци!” - Но разбира се на булката и се пада да определи деня, нали? – продължи тя бодро – Всеки го знае. - Епа да – измънка Роб Секигоопрай – Верно си е, такъв си е обичайо. - Тогава ей сега ще го определя – Тифани си пое дълбоко дъх и каза – На края на света има голяма грамадна планина цялата от гранит, висока една миля. И веднъж годишно една малка птичка кацва на канарата и чисти човката си в нея. Та когато от бършенето на човката на птичето планината се изтрие до песъчинка ... това ще е денят, когато аз ще се омъжа за теб, Роб Секигоопрай Фигъл! Ужасът на лицето на Роб Секигоопрай премина в неприкрита паника, но скоро той се замисли и после, много бавно, полека-лека, се захили. - Епа да, убаво си е намислено – рече той без да бърза – Нема що да го припираме. - Именно – подтвърди Тифани. - Па и тъй че си имаме време да я уредим тая работа с поканите за гости – подхвана пиктсито. - Точно така. - Па и оная работа с булчинската рокля и китките цветенца и таквоз – продължи Роб развеселявайки се все повече с всяка секунда – Таквиз работи мо’е, найш ли, да отнемат цяла вечност. - О, да – съгласи се Тифани. - Ма она си каза право не! – избухна Фиона – На пилецо че му требват милиони години да... - Она каза епа да! – изкрещя Роб Секигоопрай – сите я чухте, бе момци! И ми нарече ден! Ей ти ги правилата! - Па и за планната нема проблема – намеси се Прост Уили, все още държейки цветята – Ти само ни речи дека е тя, па ми се чини дека ситното пиле че има да се чуди дека... - Не ма, требе да си е ситното пиле! – извика отчаяно Роб Секигоопрай – Сфанахте ли ма? Ситното пиле! Секи дето не е сфанал, че ми сфане ботушо! А некои от нас требе да одят да гепят дребното лапе от неено Личество! – той изтегли меча си и го размаха над главата си – Кой че оди с мене? Това изглежда подейства. Нак Мак Фигъл обичаха ясно поставените цели. Стотици мечове и бойни брадви, а в случая с Прост Уили и един наръч изпокъсани цветя, се издигнаха във въздуха и бойният вик на Нак Мак Фигъл отекна в пещерата. Времето нужно на едно пиктси за преминаване от нормално в бясно войнствено състояние е толкова малко, че може да се мери само с най-малкия часовник. Само дето, понеже пиктситата са крайни индивидуалисти, всеки си имаше свой си боен вик и Тифани можа да различи само няколко в общата глъч: - Могат да ни земат живото, ма не могат ни земат гащите! - Фрас-прас и пет пари! - Ти си фани гората, па я че ти фанем кесията! - Не мо’е да са повече от иляда бе! - Наври си го у траканците! ... но постепенно виковете се сляха в един общ рев, който разтърси стените: Нема царье! Нема кралици! Нема болярье! Нема господарье! Нема пак да ни метнат! Това изглежда удовлетвори Фигълите, от тавата падна облак прах, и настана тишина. - Айде момци! – провикна се Роб Секигоопрай. Всичките Фигъли като един се спуснаха от галериите и се юрнаха през залата и нагоре по склона към дупката. След броени секунди в залата вече нямаше никого освен гонагъла и Фиона. - Къде отидоха те? – попита Тифани. - А, ми они просто ръгнаа – сви рамене Фиона – Я па че стоим тук и че наглеждам огъньо. Се некой требе да се държи като истинска келда – тя метна един поглед към Тифани. - Надявам се, че скоро ще си намериш клан за тебе си, Фиона – рече и сладко-сладко Тифани. Пиктсито и се озъби. - Они че търчат наоколо некое време – намеси се Уилям – мо’е би че зашеметят некой заек и неколко пъти че се катурнат. Подир туй че им светне, дека не знаят що още да сторят и че поспрат. - Всеки път ли се юрват така? – попита Тифани. - Епа тоя път Роб Секигоопрай ич ги нечеше тея приказки за женитба – подхили се Уилям. - Да, в това отношение определено имам нещо общо с него – отбеляза Тифани. После тя се измъкна от дупката и завари жабока да я чака. - Чух всичко. Добра работа. Много умно. Много дипломатично – похвали я той. Тифани се огледа. Още оставаха няколко часа до залез, но сенките вече почваха да се издължават. - По-добре да вървим – каза тя докато си връзваше престилката – И ти идваш, жабок. - Хубаво, но аз не разбирам много от вмъкване в... – започна той докато отстъпваше заднешком. Но жабите не ги бива много-много в отстъпването заднешком и Тифани го хвана и го прибра в джоба на престилката. Тя пое към могилите и камъните. Брат ми никога няма да порастне – мислеше си тя докато бързаше през торфището. Старицата и беше казала точно това. Как можеше да стане това? Що за място е това, където никога не ще порастнеш? Могилите наближаваха. Уилям и Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок търчаха редом с нея, но нищо не подсказваше къде са останалите Нак Мак Фигъли. И ето я вече сред могилите. Систрите й и бяха казали, че тук имаше още мъртви крале, но това никога не я беше плашило. Нищо по ридовете никога не я беше плашило. Тук обаче беше студено. Това тя досега не го беше забелязвала. Намери място, където времето не пасва. Е, могилите всъщност си бяха история. Както и древните камъни. Пасват ли те? Всъщност, да, пасват, защото макар и да принадлежат на миналото, те все пак са тук от хиляди години. Остарели са тук. Част от това място са. Слънцето се спускаше и сенките се издължаваха. По такова време Варовиците издаваха тайните си. На някои места, при подходяща светлина, можеше да се съзрат краищата на стари полета и коловози. Сенките показваха неща, които не можеше да се видят и по най-яркото пълнопладние. Тифани си беше рекла, че като има “пълнолуние”, защо пък да няма “пълнопладние”. Но сега не се виждаха даже следи от копита. Тя обиколи трилитоните, приличащи малко на големи каменни порти, но нищо не се случи дори когато тя минаваше през тях и на едната и на другата страна. Това не беше по плана. Трябваше да има вълшебна врата. Тя беше сигурна, че трябва. Ушите и изпищяха, което значеше, че някой е надул гайдата. Тя се огледа и зърна Уилям гонагъла изправил се на един срутил се камък. Бузите му се бяха издули, както и торбата на гайдата. Тя му махна: - Виждаш ли нещо? Уилям извади тръбата от устата си и ушите и спряха да пищят. - Епа да – рече той. - Пътя към страната на Кралицата ли? - Епа да. - Е, ще бъдеш ли толкова добър да ми кажеш къде е? - Оти да го казвам на келдата – отряза я Уилям – Она мо’е да си го види сама. - Но ти би могъл да ми кажеш! - Епа да, а па ти би могла да ми кажеш “моля” – отговори и Уилям – Я съм на деведесе и шест годин. Я да не съм ти кукла у кукленското ти къще. Твоята баба си беше жена на место, ма оти па да ми заповедва некое дребно-ситно моме-бърбунка. Тифани зяпна за момент и после извади жабока от джоба на престилката. - Бърбунка? – попита настоятелно тя - Значи нещо много малко – каза жабокът – Повярвай ми. - Той ли ме нарича мене малка...! - Ми я съм по-голем отвътррре! – възрази Уилям – И чини ми се, дека татко ти нема да се зарадва ако му доде некое дребно великанско моме да му заповедва на него налево надесно! - Старата келда заповядваше на хората! - Епа да! Она си го заслужи уважението! – гласът на гонагъла отекна от камъните. - Моля те, не знам какво да сторя! – изхленчи Тифани. Уилям я погледна и и рече с по-благ глас: - Епа, дотук ич не я караш зле. Ми ти го отърва Роб Секигообрай от женитбата и не потъпка правилата и си оправно моме, признавам ти го. И че го намериш пътьо ако ще да мине некое време. Само не тропвай с крак и не чекай свето да ти уйдисва. Найш ли, ти само ревеш за сладки. Ползвай си ги очите. Ползвай си я чутурата. И той пак взе гайдата, наду бузите си докато и тя не се изпълни и ушите и отново изпищяха. - Ами ти, жабок? – попита с надежда Тифани, надничайки в джоба на престилката си. - Опасявам се, че ще трябва да се оправяш сама – отговори и той – Какъвто и да съм бил по-рано, със сигурност не разбирам от намиране на невидими врати. И, ако ми позволиш да отбележа, на мен също не ми харесва да ме притискат. - Но... Аз не знам какво да правя! Някаква вълшебна дума ли има, която да трябва да кажа? - Не знам, дали има някаква вълшебна дума, която да трябва да кажеш – каза жабокът и й обърна гръб. Тифани осъзнаваше, че Фигълите вече бяха тук. Те имаха гадния навик да бъдат изключително тихи когато поискат. О не, помисли си тя, та те си мислят, че аз знам какво да правя! Не е честно! Никой не ме е учил на това. Не съм ходила на училище за вещици! Даже не мога да го намеря! Проходът трябва да е някъде наоколо и със сигурност има белези, но аз не ги знам! Те ме наблюдават, за да видят дали бе бива. А мен ме бива със сиренето и толкова. Но вещицата Се Оправя с Нещата... Тя върна жабока в джоба на престилката и усети тежестта на книгата Болести по овцете. Когато я извади, дочу надигащата се въздишка от насъбралите се пиктсита. Те си мислят, че думите са вълшебни... Тя отвори книгата наслуки и сбърчи чело: - Задръстки – зачете тя на глас. Пиктситата край нея закимаха с глави и се заръчкаха с лакти, докато тя продължи да чете: - Задръстките са гърчове при шилетата, които може да доведат до възпаление на долните проходи. Не се ли лекува овреме, може да доведе до много по-сериозно състояние като Зачервявка. Препоръчва се ежедневна доза терпентин докато не свърши или гърченето или терпентинът или овцата. Тогава тя се престраши да се огледа. Фигъли я зяпаха от всички камъни и могили наоколо. Изглеждаха впечатлени. Обаче думите на Болести по овцете не придвижваха нещата с вълшебния проход. - Пършивина – продължи да чете Тифани и долови вълни от стаяване на дъх – Пършивината е състояние на лющене на кожата, особено около седалището. Терпентинът е полезно средство... И тогава с крайчеца на окото си тя зърна мечето. То беше съвсем мъничко и от тоя вид червено, дето не може да се срещне в природата. Тифани знаеше какво е това. Уентуърт обожаваше желирани мечета. На вкус бяха като лепило смесено със захар и бяха направени от 100% Изкуствени Добавки. - А, - каза тя на глас – брат ми със сигурност е минал от тук. Тези думи предизвикаха осезаемо вълнение. Тя тръгна напред четейки на глас за Хрипове в Ноздрите и Олюляваници, но без да пропуска да оглежда земята. И ето, намери още едно желирано мече, този път зелено, едва-едва виждащо се в торфа. Та-ка, помисли си Тифани. Малко по-нататък имаше една арка от три камъка – два големи балвана и трети преметнат отгоре им. Тя вече беше минавала под него и нищо не се беше случило. Но нищо не би и трябвало да се случи, помисли си тя. Никой не оставя входове към своя свят, през които да може да мине всеки, иначе хората ще си влизат и излизат по случайност. Трябва да си го знаеш къде е. Може би само така се задейства. Отлично. Тогава вярвам, че това е входът. Тя мина под свода и видя изумителна гледка: зелена трева, синьо небе, започващо да порозовява поради залязващото слънце, няколко малки бели пухкави облачета и топъл наситено-меден оттенък на всичко околовръст. Изумително беше, как изобщо можеше да има такава гледка. И това, че Тифани я виждаше почти всеки ден откакто се помнеше, не я правеше по-малко фантастична. А като бонус даже нямаше нужда да я гледаш през каквато и да е каменна арка. Можеше да я видиш практически от всякъде. Освен дето... ... нещо не беше наред. Тифани мина под арката няколко пъти и все още не беше сигурна. Тя разпери пръсти на ръка разстояние от лицено си опитвайки се да измери колко високо над хоризонта е слънцето. И тогава видя една лястовица, подгонила муха, и един вираж я заведе зад камъните. Ефектът беше ... странен и почти разстройващ. Птичката прелетя зад камъта и очите на Тифани тъкмо да проследят полета и ... но лястовицата я нямаше. Трябваше да се появи, а я нямаше. А после изникна хем вътре в отвора, хем и от другата страна едновременно. Все едно някой ти беше извадил очите и разменил местата им. Гледай за място дето времето не си пасва... - Светът който се вижда през отвора закъснява поне с една секунда от този тук – обяви Тифани стараейки се да звучи колкото се може по-уверена – Мисл... Сигурна съм, че това е входът. Нак Мак Фигълите завиркаха възторжено и запляскаха и се втурнаха към нея през торфището. - Леле, ми то беше велико туй твойто четмо! – поздрави я Роб Секигоопрай – Я не сфанах нито дума! - Епа да, оно требе да е могъща реч, щом не мо’ем да вденем за к’во по гяволите иде реч! – отбеляза друго едно пиктси. - Ей, определено го имаш ти келдинлъко у тебе, гос’жа – каза и Не-толкоз-голем-като-средно-голем-Джок-но-по-голем-от-дребен-Джок-Джок. - Епа да! – обади се и Прост Уили – Направо ни утепа га ги зърна сладките, ма ич не се издаде! Ние си мислехме дека онуй зеленото нема да го видиш! Останалите пиктсита спряха да ликуват и го изгледаха. - Сега па що рекох? Рекох ли нещо? – сепна се той. Тифани клюмна: - Значи вие всички знаехте прохода, нали? - Епа да – призна Роб Секигоопрай – Ми ние тея работи си ги отбираме. Ми ние едно време, найш ли, живехме у земята на Кралицата, ма се разбунтувахме срещу злото и царуване и... - И га сторихме туй и она ни изрита на основание оти целото време бехме фиркани и крадвахме и се тепахме – допълни Прост Уили. - Ма ич не беше тъй! – изрева Роб Секигоопрай. - А вие искахте да видите, аз мога ли да го намеря пътя, а? – побърза да попита Тифани преди да е започнал бой. - Епа да. И убаво се оправи, моме. Тифани поклати глава: - Не, не се оправих. Това не беше истинска магия. Не я мога аз нея. Аз само гледах кое как е и схванах как е цаката. Всъщност това беше измама. Пиктситата се спогледаха. - Убава работа – каза и Роб Секигоопрай – Че що е магия бре? Да махаш с клечка и да речеш неколко дребни вълшебни думи ли? Епа требе ли му акъл за туй? Ма да ги гледаш нещата, ма верно да ги гледаш и да му фанеш цаката, е на туй му викам аз истинска дарба. - Епа верно си е – присъедини се за изненада на Тифани и Уилям гонагъла – Ти си ги ползва очите и си я ползва чутурата. Е туй е дето я върши истинската бабаяга. А баенето оно е за парлама. - О – ободри се Тифани – Наистина ли? Е добре тогава... ето я нашата врата, хора! - Право думаш – рече Роб Секигоопрай – Епа сега ни води през нея. Тифани се поколеба и после помисли: Усещам се как мисля. Наблюдавам се как мисля. И какво мисля? Ето какво мисля: Вече съм минавала под този свод и нищо не се получи. Да, но тогава не гледах. Нито пък мислих. Не и както трябва. Светът, който виждам през арката всъщност не е естински. Само изглежда като че ли е. Това е нещо като ... вълшебна картинка, поставена тук за да маскира входа. И ако не внимаваш ще си влезеш и излезеш без да се усетиш. Аха... Тя мина през арката. Нищо не се случи. Нак Мак Фигълите чинно я гледаха. Та-ка, помисли си тя. Пак се оставих на това нещо да ме излъже, нали…? Тя застана точно пред камъните, изпъна ръце настрани и затвори очи. Много бавно пристъпи напред... Нещо изпращя под ботушите и, но тя не си отвори очите докато не престана да усеща камъните до себе си. Когато ги отвори... ... пред нея се разгърна черно-бял пейзаж. Каталог: files files -> Първа част Ангел Димов ПолитиЧески портрет на александър стамболийски files -> Какво научих по математика в четвърти клас? Естествените числа files -> Отчет за дейността през 2013 Г files -> Бунтът на роботите files -> Глобалната манипулация кратък анализ files -> Vі-ти национален фестивал за операторско майсторство “златното око” files -> До общински съвет русе предложение пламен стоилов files -> № по ред Учител Изтегляне 1.33 Mb. Сподели с приятели:
|