Добре свършено дрънчене
Изтегляне 1.33 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава 6
| Глава 5
Зеленото море Тифани летеше на около педя от земята без да помръдне. Вятърът я брулеше докато Фигълите набираха скорост излизайки от горната порта на чифлика към торфищата по бърдото... Ето го момичето, в полет. В момента на главата и има жабок, държащ се за косата и. Преминем ли на по-едър план, ще видим дългия зелен кит на бърдото. Сега тя е бледа светло-синья точица посред безкрайната трева, не по-висока от космите на килим поради постоянното изпасване от овцете. Но зеленото море не е непрекъснато. Ту тук ту там е имало хора. Миналата година Тифани бе похарчила три моркова и една ябълка за един час геология, макар че учителят и върна един морков задето тя му обясни, че “Геология” на фирмата му не бивало да се пише “Голоогия”. Та той каза, че варовикът се е образувал преди милиони години под водата от малки мидени черупки. Според Тифани това обяснение вършеше работа. Понякога във варовика се намираха малки вкаменелости. Учителят обаче знаеше малко за кремъка. Във варовика, най-мекия камък, можеше да се намери кремък, по-твърд и от стомана. Понякога овчарите дялкаха кремъка с друг кремък и правеха ножове. Дори инай-добрите стоманени ножове нямаха толкова остри ръбове като кремъчните. По времето, което на Варовитище беше известно като “време оно”, хората го копаеха от ями, които все още си бяха тук – дълбоки дупки, запълнени с трънак. По селските градини също се намираше по някой голям ръбат кремък. Някои бяха по-големи от човешка глава. И често те приличаха на глави. Бяха толкова грапави и възлести и очукани, че можеха да приличат на каквото и да е – на лице, чудат звяр или морско чудовище. Понякога най-интересните бяха поставяни по градинските огради да ги гледат хората. Старите хора ги наричаха ‘варовчета’, сиреч “деца на варовика”. На Тифани те винаги и се струваха ... странни, като че ли камъкът се мъчеше да оживее. Някои кремъци приличаха на мръвки, кокали или още нещо изхвърлено от касапина. Като че ли в тъмнината под морето варовикът се опитваше да наподоби формите на живи твари. Не бяха само ямите за кремък. Хора е имало по цялото Варовитище. Имаше кръгове от камъни, половината от които изпопадали, имаше надгробни могили като зелени пъпки по бърдото, където казваха, че вождовете от старо време били погребвани със съкровищата им. На никого не му щукваше да копае в тях и да провери. Имаше и издълбани във варовика фигури, които овчарите понякога затревяваха, когато бяха на бърдото със стадата и нямаха много работа. Варовикът беше само на няколко пръста под торфа. Дори отпечатъците от копита можеха да изтраят по няколко сезона, а фигурите бяха тук от хиляди години. Имаше рисунки на коне и великани, но чудното беше, че те не се виждаха както трябва от земята. Като че ли бяха направени да се гледат от небето. Имаше и шантави места, като Дядова Ковачница, което беше само четири големи плоски камъка, разположени все едно очертаваха полу-заровена колиба на склона на една могила. Падината между тях беше дълбока само няколко стъпки. На изглед нямаше нищо особено, но ако си извикаш името в него, ехото ще се върне едва след няколко секунди. Знаците на хората бяха навсякъде. Някога Варовитище е било важно място. Тифани отмина стригачните кошари. Никой не я видя. Остриганите овце изобщо не ги засягаше, че някакво момиче минава без краката и да докосват земята. Долината остана далеч зад нея. Сега тя беше баш на бърдото. Само по някое случайно изблейване или крясък на ястреб нарушаваха тишината, изпълнена с жужене на пчели и свистенето на вятъра и се чуваше как всяка минута израства по един тон трева. От двете страни на Тифани Нак Мак Фигълите търчаха в нестройни разгърнати редици, взрели се свирепо напред. Минаха без да спират покрай няколко могили и прекосиха без да се забавят няколко плитки дерета. И тогава Тифани съзря нещо по-специално. Там имаше едно малко стадо овце. Съвсем малко току-що остригани овце, но сега тук винаги имаше по шепа овце. Откъснали се от стадото овце идваха тук и агнетата си намираха пътя дотук, когато изгубеха майките си. Мястото беше вълшебно. Сега нямаше какво чак толкова да се види освен наполовина потънали в торфа железни колела и тумбестата печка и късия и комин... Когато Баба Болежкова умря, мъжете махнаха чимовете торф около колибата и грижливо ги струпаха настрани. После изкопаха шест стъпки дълбока дупка, вадейки варовика на големи буци. Гръм и Мълния ги гледаха най-внимателно. Нито виеха нито лаеха. Изглеждаха не толкова опечалени, колкото заинтересувани. Увиха Баба Болежкова във вълнено платнище и закачиха за него кичур сурова вълна. Това нещо беше специално за овчари. Щеше да каже на всички богове, които биха могли да бъдат замесени, че покойникът е бил овчар и че е прекарал много време по хълмовете и че, понеже покрай агненето и покрай това онова не е имал как да отдели достатъчно време за религия, и понеже горе на бърдото няма църкви и храмове, то като цяло можеше да се надява, че боговете ще разберат и че ще погледнат благосклонно. Трябва да се каже, че никой не е виждал Баба Болежкова през живота си да се е молила на когото и да е за каквото и да е, и всички бяха съгласни, че дори и сега тя не би отделила време за никой бог, който не би разбрал, че агненето пъвро, всичко останало после. Варовикът беше върнат обратно върху Баба, която винаги беше казвала, че хълмовете са и в кокалите, а сега кокалите и бяха в хълмовете. Тогава изгориха колибата. Това не беше обичайно, но баща и каза, че никъде по Варовитище нямало овчар, който би я използвал сега. Гръм и Мълния не дойдоха, когато той ги повика, но баща и не им се разсърди и те останаха да си клечат кротко край догарящите главни от колибата. Следващия ден, когато пепелта изстина и вятърът я завъртя по голия варовик, всички отново дойдоха горе на бърдото и грижливо върнаха чимовете върху гроба, така че от него не се виждаше нищо освен железните колела с осите им и тумбестата печка. Точно тогава, както казваха всички, двете овчарски кучета погледнали нагоре, наострили уши и отпрашили нанякъде през торфището и никой повече не ги видя. Пиктситата, които я носеха, полека забавиха и Тифани заразмахва ръце, когато те я хвърлиха в тревата. Овцете бавно се отместиха, после спряха и се обърнаха да я изгледат. - Защо спираме? Защо спираме тук? Трябва да я настигнем! - Требе да почекаме Хамиш, гос’жа – отговори Роб Секигоопрай. - Защо? Кой е Хамиш? - Он мо’е да ‘най дека ойде нено ‘личество с твойто лапе – зауспокоява я Роб Секигоопрай – Не мо’ем, видиш ли, ей тъй да са сурнем. Един едър брадат Фигъл вдигна ръка и каза: - Уточнявка, Голем Човек. Мо’ем си ние ей тъй да се сурнем. Епа ние винаги си се сурваме ей тъй. - Епа да, Голем Йън, убава ти е уточнявката. Ма требе да найш дека че го пра’иш сурваньето. Оти не е на сгледа, веднага пак обратно да се изсурнем. Всичките Фигъли се бяха загледали небето и не обръщаха никакво внимание на Тифани. Озадачена и ядосана, тя седна на едно от ръждивите колела и също погледна към небето. Беше по-добре отколкото да зяпаш наоколо. Някъде тук трябваше да е гробът на Баба, макар че сега не можеше да се намери, не и с точност. Торфът се беше възстановил. Над нея имаше две-три малки облачета и нищо друго, освен кръжащите надалеч точки на ястребите. Над Варовитище винаги имаше ястреби. Овчарите започнаха да ги наричат “пиленцата на Баба Болежкова”, а някои пък казваха на облаци като тези сега “агънцата на Баба”. И Тифани знаеше, че дори баща и казва на гръмотевиците “попържните на Баба Болежкова”. И казваха, че някои от овчарите, ако вълците се развилнееха през зимата или се загубеше най-добрата им племенна овца, отивали до останките от старата колиба и оставяли по унция тютюн “Веселия моряк”, така, за всеки случай... Тифани се поколеба. И затвори очи. Искам да е истина, прошепна си тя. А и искам да знам, че другите си мислят, че тя не си е заминала напълно. Тя погледна под широкия ръждясал край на колелото и потръпна. Там имаше малък ярко оцветен пакет. Тя го вдигна. Изглеждаше съвсем пресен, сигурно е бил тук само от два-три дни. На него беше изтипосан Веселият моряк – широко ухилен, с голяма жълта непромокаема шапка и с голяма брада, а зад него се пенеха големи сини вълни. Тифани знаеше за морето от опаковките от Веселия моряк. Чувала беше, че то било голямо и че шумяло. В морето имаше кула – това беше фарът, който през нощта светеше ярко-ярко, за да не се трошат лодките в скалите. На картинката лъчът на фара беше сияйно бял. Тя знаеше това толкова добре, че го сънуваше и веднъж се събуди с шума на морето в ушите си. Беше чула един от чичовците и да казва, че ако погледнеш опаковката наопаки, то част от шапката, ухото на моряка и част от яката му правели фигура на жена без дрехи, но Тифани никога не беше успяла да я зърне, пък и не виждаше какъв е смисълът от всичко това. Тя внимателно разви опаковката и помириса тютюна. Миришеше на Баба. Усети очите и да се пълнят със сълзи. Никога преди не беше плакала за Баба, ама никога. Плакала беше заради умрели агнета и заради порязани пръсти и защото не ставаше нейната, но никога за Баба. Не изглеждаше редно. И сега не плача, помисли си тя, докато внимателно прибираше опаковката в джоба на престилката. Не и защото Баба е умряла... Беше заради миризмата. Баба Болежкова миришеше на овце, на терпентин и на “Веселия моряк”. Трите миризми се съчетаваха и ставаха на едно, което за Тифани беше мирисът на Варовитище. Този мирис следваше Баба като облак и означаваше топлина и тишина и място около което се върти целият свят... Сянка премина над главата и. Един ястреб се беше спуснал от небето право към Нак Мак Фигълите. Тя скочи и заразмахва ръце: - Бягайте! Крийте се! Ще ви изпотрепе! Те се обърнаха и я погледнаха все едно е полудяла. - Немой да се щураш, гос’жа – рече и Роб Секигоопрай. Внезапно птицата прекъсна пикирането си и пак се издигна и в този миг една точка се откъсна от нея. Докато падаше на точката като че и пораснаха две крила и се завъртя като ясенова хвърчилка, от което падането се позабави. Беше пиктси, което тупна на торфа наблизо продължавайки бясно да се върти. Надигна се псувайки гръмогласно и пак се катурна. Продължи с псуването. - Убаво кацанье, бе Хамиш, - похвали го Роб Секигоопрай – Въртенето без майтап те забавя. Тоя път ич не се нахака пра’о у земята. Този път Хамиш се изправи по-полека и успя да се задържи на крака. На очите си имаше защитни очила. - Ич не мислим дека пак че ги турим тия – каза той докато се мъчеше да отвърже от ръцете си две дъсчици – Мале, с тех съм като некоя фея. - Как оцеля след това падане? – попита го Тифани. Съвсем малкият пилот се опита да я погледне отгоре-отгоре, но успя да я погледне само отдолу-отдолу. - Леле, коя е тая дребна големанка, дето май много отбира от авиация? – зарепчи се той. Роб Секигоопрай се закашля: - Она е бабаягата, бе Хамиш. На Баба Болежкова издънка. Изражението на Хамиш премина в див ужас. - Ама ич не саках да зяем дето не ми е работата, гос’жа – заоправдава се той отстъпвайки – Оно се знае, бабаягата от сичко отбира. Ма това ич не е толкоз лошо, колкото ти се чини. Я, гос’жа, гледам винаги на чутурата да си падам. - Епа да, - подтвърди Роб Секигоопрай – нашенци у чутурната сфера са много стабилни. - Видя ли жена с малко момченце? - попита го настоятелно Тифани. Това за “издънката” изобщо не и беше харесало. Хамиш хвърли паникьосан поглед към Роб Секигоопрай и Роб кимна. - Епа видех – каза Хамиш – На църен кон. Препускаше по върлото секаш пъкло и гореше у... - Лош език пред бабаягата да се не чуе! – ревна Роб Секигоопрай. - Прощавай де, гос’жа. Она препускаше секаш и гореше дирнико. – Хамиш изглеждаше кротък като агънце, даже по-кротък от агънцата – Ма се сети она, дека я следим и мъгла ми привика. Ойде она на другата страна, ама не ‘нам дека. - Злокобно место е туй, другата страна – каза бавно-бавно Роб Секигоопрай – Зли са тамошните ... неща. Мразовито е местото. Ич не е место да земеш ситен бебешор. На бърдото беше горещо, но Тифани я полазиха ледени тръпки. Колкото и да е лошо, ще трябва да се отиде. Нямам друг избор. - Каква е тази друга страна? – попита тя. - Епа вълшебнио свят – отговори Роб Секигоопрай – Там има ... зли неща. - Чудовища ли? - Толкоз лоши, колкото мо’еш да си помислиш – подтвърди Роб Секигоопрай – Ама точно толкоз лоши, колкото мо’еш да си помислиш. Тифани преглътна и затвори очи: - По-лоши от Джейни ли? По-лоши от конника без глава? - Епа да. Они са като ситни писенца като ги сравниш с чапкъните оттатък. Леле, злочеста земя е оназ, гос’жа. У тая ми ти земя сънуваньето става наяве. Оно е на неено ‘личество страната. - Ами че това не изглежда чак толкова... – започна Тифани и в този момент си спомни някои от сънищата, онези, когато се радваш, че се будиш... - Не говорим за приятни сънища, нали? – поиска да се увери тя. Роб Секигоопрай бавно поклати глава: - Не, гос’жа. От другио тертип са. И какво ще правя аз там с моя тиган и Болести по овцете, помисли си Тифани. Но в ума и се мярна картина как Уентуърт е обкръжен от ужасни чудовища. Те сигурно нямаха никакви сладки. Тя въздъхна: - Е, добре, как да стигна до там? - Ма ти пътьо не найш ли го? – изуми се Роб Секигоопрай. Не беше каквото очакваше. Това, което беше очаквала, беше нещо като: “Леле, не мойш го напра’и, мънечко моме като тебе, божичко немой!” Всъщност не толкова очакваше колкото се надяваше на такова нещо. Но те, напротив, взеха че го възприеха като съвсем нормална идея. - Не! – извика тя – Изобщо го не найм пътьо! Никога досега не съм го правила! Моля ви се, помогнете ми! - Верно бе, Роб – рече един Фигъл – Нова е она у бабоягуваньето. Оти я не земем при келдата? - И Баба Болежкова даже не е одила да зяпа келдата у нейната си пещера! – отсече Роб Секигоопрай – Оно не е... - Тихо – зашътка Тифани – Не чувате ли? Фигълите се заоглеждаха. - Какво да чуем? – попита Хамиш. - Шушукането е! Торфът като че затрептя. Небето изглеждаше сякаш Тифани е във вътрешността на диамант. И се долавяше мирис на сняг. Хамиш измъкна от елека си свирка и я наду. Тифани не чу нищо, но от висините се разнесе крясък. - Я че ви ка’eм що става! – извика пиктсито и затърча през торфа. Както си бягаше беше вдигнал двете си ръце нагоре. Вече беше развил голяма скорост, но ястребът изпикира още по-бързо и го сграбчи. Когато размаха криле за да се издигне отново, Тифани видя Хамиш да се катери по перата му. Другите Фигъли се построиха в кръг около Тифани и този път си наизвадиха мечовете. - ‘Къв е плано, бе Роб? – попита един от тях. - Убаво момци, глейте са к’во че пра’им. Видим ли нещо, атакуваме го. Ясно? Последва възторжено одобрение. - Леле че убав план – промълви Прост Уили. По земята се натрупа сняг. Не беше навалял, той ... правеше обратното на топенето, надигаше се бързо, така че вече скоро стигна до пояс на Нак Мак Фигълите, после и до шиите им. Някои от по-дребните съвсем ги покри и из-под снега се дочуха приглушени псувни. И тогава изникнаха кучетата и най-злонамерено се впуснаха към нея. Бяха големи, черни и яки, с оранжеви вежди и чак оттук можеше да чуе ръмженето им. Тя бръкна в джоба на престилката и извади жабока. Той замига от ярката светлина: - К’во? Тифани го обърна с лице към тварите попита: - Тези какво са? - О, квак! Псета на Мрака! Лошо! Очи от огън и зъби от бръсначи! - Какво да правя с тях? - Да те няма тук може би? - Благодаря ти! Много ми помогна! – и тя го хвърли обратно в джоба си и измъкна тигана от торбата. Не отиваше на добре, тя знаеше, че хич не отива надобре. Черните кучета бяха големи и очите им бяха огнени и като си отваряха устите да ръмжат, можеше да се види проблясъкът на стомана. Досега тя не се беше страхувала от кучета, но пък досегашните кучета не бяха излезли от кошмар. Бяха три, но кръжаха така, че както и да се обръщаше тя, можеше да види само по две от тях наведнъж. Тя знаеше, че първо ще и скочи онова зад нея. - Кажи ми повече за тях! – настоя тя въртейки се в кръг за да ги държи под око и трите. - Казват, че се явявали по гробища – чу се глас от престилката и. - Защо има сняг? - Тук е станало земя на Кралицата. Там е винаги зима! Когато силата и нарасне, тя я довежда и тук! Тифани обаче можеше да види и зеленина малко оттатък снежния кръг. Мисли бързо, мисли... Това е страната на Кралицата. Вълшебно място, където наистина имаше чудовища. Всякакви неща, които можеше да се сънуват в кошмар. В това число кучета с очи от пламък и зъби от бръсначи. Такова нещо в истинския свят не можеше да има, нямаше да върши работа... Кучетата бяха изплезили червени езици и от устите им капеха лиги, докато се наслаждаваха на страха и. А част от Тифани си помисли: Чудно, как не им ръждясват зъбите... ... и тя си плю на петите. Шмугна се между две от кучетата и побягна към зеленината. Зад нея се чу тържествуващ лай и скърцащи в снега лапи. Зеленината изглежда изобщо не се приближаваше. Чу виковете на пиктситата и ръмжене преминало в скимтене, но нещо все още идеше след нея, когато тя изскочи от снега и се търкули в мекия торф. Псето на Мрака скочи след нея. Тя се претърколи настрани, когато то щракна със зъби, но то вече я беше загазило. Очи от огън ли, зъби от бръсначи ли? Не и тук, не и в истинския свят, на родния и торф. Тук то беше сляпо и от устата му вече капеше кръв. Не е разумно да скачаш с уста пълна с бръсначи... На Тифани насмалко да и стане жал като го гледаше как скимти от болка, но снегът настъпваше към нея и тя халоса кучето с тигана. То се срути тежко и повече не помръдна. Зад нея в снега се вихреше битка. Самият сняг се вихреше като мъгла, но тя можеше да различи две тъмни фигури в средата, въртящи се около себе си и опитващи се да хапят. Тя дрънна по тигана и викна и едно от Псетата на Мрака изскочи от вихрещия се сняг и се изправи точно срещу нея, с по един Фигъл висящ от двете му уши. Снегът плъзна към Тифани. Тя заотстъпва наблюдавайки настъпващото ръмжащо куче. Замахна с тигана като с тояга. - Ела тук, - прошепна му тя – Скачай! Огнените му очи лумнаха срещу нея, после кучето погледна към снега. И изчезна. Снегът потъна вдън земя. Светлината се промени. Тифани и Дребният волен народ бяха сами на бърдото. Фигълите изникваха навсякъде околовръст. - Наред ли си, гос’жа? – попита Роб Секигоопрай. - Да! – викна Тифани – Лесно е! Изкараш ли ги от снега, те са само кучета! - По-убаво да се не помайваме. Загубихме некои от момците. Въодушевлението й мигом се изпари. - Имаш предвид, че са мъртви ли? – прошепна тя. Слънцето пак засия, чучулигите пак запяха ... и някои хора бяха мъртви. - Епа не – каза Роб – Ние сме тея дека са умрели. Туй не го ли найш? Глава 6 Овчарката - Вие мъртви ли сте? – не разбра Тифани и се огледа. Фигълите се изправяха и сумтяха, но нито един не беше закрещял “Вай вай вай”. И тя изобщо не можеше да разбере Роб Секигоопрай. - Добре де, щом като вие сте мъртви, те тогава какво са? – продължи тя, сочейки няколкото малки телца. - Епа они си ойдоха у земята на живите – отвърна бодро Роб Секигоопрай – Она не е толкоз убава като тая, ма они че я карат без лабаво и скоро пак че си додат. Нема що да се кахъриме. Болежкови не бяха особено религиозни, но Тифани си мислеше, че знае как би трябвало да стоят нещата, и първо на първо човек трябваше да е жив преди да умре. - Но вие сте живи! – настоя тя. - Не бе, гос’жа – упорстваше Роб, докато помагаше на друго пиктси да се изправи – Некогиж бехме живи. И там у земята на живите бехме добри момци, затуй като умрехме ни родиха на туй место. - Имате предвид значи ... мислите че ... че сте нещо като умряли някъде другаде и след това сте дошли тук, така ли? – попита Тифани – Да не би тук за вас да е нещо като ... рай? - Епа да! Не лъгаха рекламите! – подтвърди Роб – Слънчице грее, и авджилъка го бива, убави китни цветенца и ситни пилещари ми чуруликат. - Епа да, и тепанье си има – рече друг Фигъл и скоро всички се занадпреварваха: - Ма и гепенье! - Ма и пиенье и биенье! - Ма и кървавица! – обади се накрая и Прост Уили. - Но тук има и лоши неща! – възрази Тифани – Има чудовища! - Епа да – грейна от радост Роб – Върховно, а? Сичко ти е осигурено, има и кого да тепаме. - Но ние живеем тук! – продължи да упорства Тифани. - Епа убаво, мо’е па вие човеците също да сте били добри у Последната Земя – щедро се съгласи Роб Секигоопрай – Сега гос’жа, я само че преброим момците. Когато Роб се отдалечи, Тифани бръкна в престилката и извади жабока. - Ох. Оцеляхме – каза той – Изумително. Между другото имаме много сериозни основания да предприемем правни действия срещу собственика на тези кучета. - Какво? – потръпна Тифани – Ти пък за какво говориш? - Аз... ъ ... не знам – отвърна жабокът – Тази мисъл просто ей така ми изникна в главата. Може да съм знаел нещо за кучета, когато съм бил човек, а? - Слушай, Фигълите си мислят, че са в рая! Мислят си че са умрели и са дошли тук! - Е, и? - Добре де, това не може да е вярно! Би трябвало да сме живи тук, а после да умрем и да отидем в някой отвъден свят някъде другаде! - Е, това е същото нещо казано по друг начин, нали? Както и да е, много войнствени племена вярват, че като умрат отиват в някаква благодатна земя. Където, нали знаеш, може вечно да пият и да се бият и да пируват. Може пък тяхната да е тук? - Но тук е истинско място! - И какво от това? Те си вярват така. Освен това те нали са малък народ. Може пък вселената да е доста нагъчкана и да няма къде да се събере още един рай? Имай предвид, че понеже съм жаба, тук го карам предимно на догадки. Може би те просто грешат. Може пък ти просто да грешиш. Може би аз просто греша. Малък крак срита Тифани по ботуша. - Нема да е зле да одиме, гос’жа – каза и Роб Секигоопрай. Носеше на рамото си мъртъв Фигъл. Още неколцина носиха мъртви тела. - Ъ... да не би да ги погребвате? – попита Тифани. - Епа да, на тех вече нема да им требват тея вехти тела и нема да е спретнато да ги оста’име да се въргалят околовръст. Па и ако големанците земат да намерят тъдява ситни черепи и кокаляци, че ми се зачудят за туй онуй, а нечеме да ни тършува тука разни дългурести. Твоя милост се не брои, гос’жа – добави той бързо. - Много ... ъ... практично мислене – предаде се Тифани. Фигълът и посочи една далечна могила гъсто обрасла с трънливи дървета. По много от могилите имаше такива гъсталаци. Там имаше достатъчно дълбока почва за дървета. И казваха, че не било на късмет да ги сечеш. - Оп-оп и че стигнеме у дома – рече той. - Ама вие в могилите ли живеете? – учуди се Тифани – Аз си мислех, че те са, нали знаете, гробове на древни вождове. - Епа да, у одаята до нас има едно дърто умрело кралче, ма зор от него нема. – отвърна Роб – Ма нема да се плашиш, у нашио дел нема шкелетища и подобно. Нашироко сме си прострели чергата ние. Тифани огледа безпределното синьо небе над безпределния зелен рид. Пак беше толкова мирно и тихо, на цял свят разстояние от конници без глави и от грамадни свирепи кучета. Ами ако не бях завела Уентуърт на реката? – помисли си тя. Какво щях да правя сега? Сирене, предполагам... Нищичко досега не знаех за всичко това. Не знаех, че съм живяла в рая, ако ще това да е рай само за един клан малки сини човечета. Не знаех за хора яздещи ястреби. Никога досега не бях убивала чудовища. - Откъде ли идват те? – рече тя на глас – Как ли ще да се казва място, откъдето идват чудовищата? - Епа ти сигур го найш местото – отговори Роб Секигоопрай. Като наближиха могилата на Тифани и се стори, че долавя мирис на пушек. - Знам ли го? – попита тя. - Епа да. Ма не е име дето че го окнем посред къро. Оно е име дето требе да се шепне на сигурно место. Нема да го кажем под туй небе. Дупката беше твърде голяма за заешка, а язовци тук не се въдеха, но входът в могилата беше така скътан сред корените на трънките, че никой не би си помислил, че е нещо друго освен леговище на някакво животно. Тифани беше слаба, но все пак трябваше да си свали престилката и да пропълзи по корем под трънаците за да я стигне. И се наложи няколко Фигъли да я избутат през отвора за да мине. Поне не миришеше лошо и минеш ли веднъж през дупката, доста се разширяваше. Всщност входът беше такъв само за прикритие. Тук отдолу беше просторно като в доста голяма стая, посредата празна, но стените от пода до тавана бяха изпълнени с галерии по фигълски размер и гъмжащи от всякакъв размер пиктсита, които се перяха, караха се, кърпеха се и, тук таме се биеха, и правеха всичко колкото се може по-шумно. Някои имаха бяло в косите и брадите си. Други, много по-млади и само по няколко пръста високи, търчаха наоколо без дрехи и врещяха колкото им позволяваха мъничките дробове. След няколко години гледане на Уентуърт, Тифани отлично знаеше за какво. Обаче нямаше момичета. Никакви волни фигълки. Всъщност не... имаше една. Дърлещите се тълпи се разделиха за да я пропуснат. Тя дойде до лакътя на Тифани. Беше по-хубава от мъжките Фигъли, макар че светът е тъпкан с неща по-хубави от, да речем, Прост Уили. Но и тя като тях имаше червена коса и решително изражение. Тя направи реверанс и рече: - Ти ли си ми големанската бабаяга, ма гос’жа? Тифани се озърна. Никой освен нея в пещерата не беше по-висок от две педи. - Ъ, да – отговори тя – Ъ ... донякъде. Да. - Я съм Фиона. Келдата вика да ти кажем, че дребното момче още нема да пострадуе. - Тя намери ли го? Къде е той? – попита припряно Тифани. - Не бе, не, ма келдата и ‘най на неено ‘личество иширетите. Нече она да му се зориш. - Но тя го открадна! - Епа да. Оно не е просто. А си почини мънечко. Па че те приеме келдата. У нея ... веч нема много сила. Фиона се обърна във вихър от поли и закрачи по варовиковия под все едно самата тя беше кралица, след което се скри зад един кръгъл камък до отсрещната стена. Без да поглежда надолу Тифани внимателно извади жабока от джоба и го приближи до устните си. - Аз зоря ли се? – прошепна тя. - Всъщност не. – отговори жабокът. - Нали щеше да ми кажеш, ако се зорех? – настоя Тифани – Би било ужасно, ако всеки виждаше, че се зоря, а аз да не знам. - Нямаш си представа, какво значи това, нали...? – попита жабокът. - Всъщност не. - Тя не иска да се тревожиш, това е всичко. - Е да, и аз си мислех, че вероятно ще значи нещо такова – излъга Тифани – Можеш ли да седнеш на рамото ми? Аз мисля, че може да имам нужда от малко помощ тук. Тълпите Фигъли я наблюдаваха с интерес, но засега изглеждаше, че тя няма какво друго за правене освен нетърпеливо да чака. Тя внимателно седна тропайки с пръсти по коленете си. - К’во че кайш за нашто къще, а? Гиздаво, нали? – чу се един глас отдолу. Тя погледна натам. Роб Секигоопрай Фигъл и още неколцина от пиктситата, които тя вече беше виждала се шляеха там поглеждайки я нервно. - Много е ... уютно. – каза тя, защото беше по-добре отколкото да каже “Ах, колко е задимено” или “Какъв прекрасен шум си имате тук”. После тя добави: - За всички вас ли готвите на това малко огнище? Посредата на стаята имаше мъничко огнище, димът от което излизаше през дупка в тавана и се губеше из храсталака, в замяна пък пропускаше малко светлина. - Епа да, гос’жа. – отговори Роб Секигоопрай. - Ситните работи ги готвим тук, зайчета и таквоз – обади се Прост Уили – Едрото па го печем у ями у мпх-мпх-мпх... - Моля? – заинтересува се Тифани. - Какво има? – попита невинно Роб Секигоопрай, докато ръката му запушваше устата на дърпащия се Уили. - Какво щеше да каже Уили за печенето на “едрото”? – настоя Тифани – “Едрото” го печете в ями във варовика, нали? Това едро да не е от онзи вид дето казва “беее”? Защото не ще намерите друго едро по тези хълмове! Тя клекна на мръсния под и доближи лицето си на няколко пръста от това на Роб Секигоопрай, който се хилеше лудо и се потеше. - Така ли е? - Епа... ами... найш ли... мо’е и тъй да се ка’e. - Така ли е? - Ма не от твойте, гос’жа! – изкрещя Роб Секигоопрай – Никогиж не сме зели Болежковска овца без Баба да даде! - Баба Болежкова ли ви е давала да си вземате овце? - Да, дава ни она, дава ни, ма дава ни! За отп-плата! - За отплата ли? За какво? - Никогиж Болежковска овца не я гепи вук! – запелтечи Роб Секигоопрай – Лисугер не е краднал Болежковско ягне, нал тъй? И нема ягне дето гарга да му клъвне зъркело, не и кога Хамиш е горе у небето! Тифани изви очи към жабока. - Гарвани – каза той – Понякога те изкълвават очите на.... - Да, да, знам какво правят – сопна се Тифани, но се постара да се поуспокои – Добре, виждам, вие сте държали вълците и лисиците и гарваните настрани заради Баба, нали? - Епа да, гос’жа! Ма не само ги държахме настрани, оти у вуко има яка кльопачка – отговори Роб Секигоопрай с оттенък на триумф. - Епа да, само да видиш кебап от вук що е, ма не е тъй убав като от овца, дет... ммхф ммхф... – пак се намеси Уили, преди отново да му запушат устата. - От бабаяга земаш само що она си ти даде – поясни Роб държейки здраво своя извиващ се брат – Ма га си ойде она, ние ... земаме по некоя дърта овца, дето и тъй би умрела, ма никогиж не сме гепили овца с Болежковска дамга, имаш ми думата. - Думата на пиян заклет крадец ли? Роб Секигоопрай просия: - Епа да! Ми престижо си требе да пазим я! Туй си е истината, бе гос’жа. Наглеждаме овците по баиря, в памет на Баба Болежкова, а земаме квото нищичко не струва. - Па и тютюнецо, оно се знае, ммхф ммхф... – отново започна да се бори за глътка въздух Прост Уили. Тифани пое дълбоко въздух, нещо което изобщо не беше за препоръчване във фигълско жилище. Нервната усмивка на Роб Секигоопрай го правеше да прилича на печена тиква изправена пред гледката на наближаваща голяма лъжица. - Взимате тютюна, значи? – изсъска тя – Тютюна, който овчарите оставят за ... моята баба! - Мале, забравих го туй – изврещя Роб Секигоопрай – Ма ние винаги чекаме неколко дни да видиме нема ли она да доде да си го прибере. Никогиж не найш бабаяга що че стори. И ги чуваме овците, гос’жа. А она нема да ни се люти, гос’жа! Она много нощи до нейното къще на колища си делваше по некоя лула с келдата! Она не би оставила добър тютюнец да иде зян на дъждо! Молим те, гос’жа! Тифани се ядосваше все повече и повече и, което беше най-лошото, ядосваше се на себе си. - Намериме ли изгубени ягнища и таквоз, тражеме ги тука, дето овчарьете одят да гледат. – добави в отчаянието си Роб Секигоопрай. А аз какво си мислех, че става? – помисли си Тифани. Да не съм си помислила, че тя сама се връща за пакетче Веселия Моряк? Да не съм си помислила, че тя все някак-си още обикаля хълмовете, чувайки овцете? Да не съм си помислила, че тя ... е все още тук, издирвайки изгубени агънца? Да! Искаше ми се да е истина. Не искам да си мисля, че тя просто си е ... отишла. Някой като Баба Болежкова ... ами не може просто да го няма повече. А толкова ми се иска да се върне, защото тя не знаеше, как да си приказва с мен, а аз твърде много се плашех да говоря с нея, така че ние никога не си говорехме, а си споделяхме тишината. Нищичко не знам за нея. Само няколко книги и някои истории, които тя се опита да ми разкаже, и неща, които не разбирах, и си спомням големите и меки червени ръце и онази миризма. Но никога не разбрах, коя е тя наистина. В смисъл, някога и тя трябва да е била на девет. Казвала се е Сара Дърташка. Оженила се е и родила деца, две от тях в овчарската колиба. Ще да е правила какви ли не неща, за които си нямам представа. И, както ставаше всеки път рано или късно, в ума на Тифани изплува фигурката на синьо-бялата порцеланова овчарка, обвита в червените мъгли на срама... Веднъж малко преди седмия рожден ден на Тифани баща и я взе на панаира в град Йелп, където той имаше да продаде няколко овце. Дотам имаше десет мили път, тя никога не беше ходила толкова далече. Беше извън Варовиците. Всичко изглеждаше различно. Имаше много повече оградени поля и множество крави и сградите имаха керемидени, а не сламени покриви. За нея това си беше пътуване до чужбина. Докато пътуваха баща и каза, че Баба Болежкова никога не е била там. Тя казвала, че градът я сащисвал. Беше забележителен ден. Тифани преяде от захарен памук, една старица и гледа и и каза, че много много въже щели да искат да се оженят за нея, и пак тогава тя спечели овчарката, която беше направена от порцелан в бяло и синьо. Тя беше голямата награда в играта по хвърляне на обръчи, но бащата на Тифани каза, че собственикът на сергията мамел, защото основата на статуетката била твърде широка, така че шансът да се закачи обръчът на нея бил едно на милион. Е, тя метна обръча за всеки случай, пък случаят взе че излезе един на милион. Собственикът на сергията май не се зарадва, че беше уцелена овчарката, а не някоя от евтините джунджурийки, съставляващи остатъка от избора. Но той все пак и я връчи, след като баща и му поговори по-рязко, и Тифани си я гушкаше по целия път до вкъщи, докато звездите изгряваха по небето. На следващия ден тя гордо я поднесе на Баба Болежкова. Старата жена я взе много внимателно в набръчканите си ръце и за някое време се втренчи в нея. Сега вече Тифани знаеше, че това беше жестока постъпка. Баба Болежкова може и да не беше чувала за “овчарки”. На Варовиците, хората които гледаха овце им викаха овчари и толкова. И едва ли можеше да се намери нещо което да прилича по-малко на Баба Болежкова от това прекрасно създание. Порцелановата овчарка имаше дълга старомодна рокля с пищни надиплени неща, които я правеха да изглежда все едно си е напъхала дисаги в гащите. Цялата рокля беше натруфена със сини панделки, както и доста претенциозната сламена шапка и дори по толкова засуканата гега, че Тифани никога не беше виждала такава. Сили панделки имаше даже на изящното краче която се подаваше изпод рюшовете по края на роклята. Това не беше овчарка, която някога да е обувала големи стари ботуши с вълнена подплънка и да е газила с тях по хълмовете докато суграшицата я бие като с игли. С тази рокля тя никога не ще се е опитвала да измъкне овен заплел рогата си в трънака. Това не беше овчарка, която да издържи седем часа наравно срещу шампиона по стригане, овца след овца, докато въздухът не побелее от вълна и не посинее от попържни и докато шампионът не се предаде, защото не можеше да попържа овцете като Баба Болежкова. Никое самоуважаващо се куче не би стояло “там” или вървяло “редом” заради някакво ухилено момиченце с дисаги напъхани в гащите. Беше много красива, но да я наречеш овчарка си беше чисто издевателство и който я беше направил вероятно никога не беше виждал овца отблизо. Какво ли си е мислела за нея Баба Болежкова? Тифани си нямаше на представа. Баба изглеждаше щастлива, защото на бабите им беше работа да изглеждат щастливи, когато внучетата им подаряват разни неща. Тя постави статуетката на Полицата и взе Тифани в скута си и я нарече “моята малка джигит”, малко насилено както когато се опитваше да прилича на баба. В редките случаи, когато Баба слизаше до чифлика, Тифани и се случваше да я види да взема статуетката и да се загледа в нея. Но видеше ли, че Тифани я гледа, тя ще я върне бързо на мястото й и ще се престори, че е посегнала към книгата за овце. Може би, мислеше си с горчивина Тифани, старицата го е възприемала като своего рода обида. Може би си е помислила, че така и се посочва, как би трябвало да изглежда една овчарка. Че тя не би трябвало да е старица с кална рокля и големи ботуши, с вехт чувал около раменете да я пази от дъжда. Че овчарката трябвало да сияе като звездна нощ. Тифани нямаше предвид това, всъщност изобщо нищо нямаше предвид, но може би подаръкът казваше на Баба, че нещо у нея ... не е наред. А после, няколко месеца след като Баба умря и в следващите години всичко тръгна на зле. Уентуърт се роди и синът на Барона изчезна и после дойде онази страшна зима, когато госпожа Снапърли умря в снега. Статуетката все така не даваше мира на Тифани. Тя не можеше да говори за това с никого, защото всички бяха заети или пък не ги интересуваше. Всички бяха на ръба. Щяха да кажат, че да се тревожиш за някаква си глупава статуетка е ... глупаво. На няколко пъти тя замисляше да строши овчарката, но не стори това, защото хората щяха да забележат. Сега, разбира се, тя не би дала нещо толкова неправилно на Баба Болежкова. Сега тя беше порастнала. Спомняше си, че понякога, като поглеждаше статуетката, старицата се усмихваше някак си странно. Ех, само да беше казала нещо. Но Баба обичаше мълчанието. А сега излезе, че тя се била сприятелила с купища малки сини човечета, които ходеха по ридовете и наглеждаха овцете, защото и те я харесвали. Тифани примигна. В тая работа все пак имаше някакъв смисъл. Мъжете оставяха тютюна в памет на Баба Болежкова. И пак в памет на Баба Болежкова Нак Мак Фигълите наглеждаха овцете. Всичко работеше, макар че нямаше магия. Само дето Баба я нямаше. - Прост Уили? – попита тя взирайки се строго в борещото се за глътка въздух пиктси и опитвайки се да не заплаче. - Ммхф? - Вярно ли е това, което ми каза Роб Секигоопрай? - Ммхф! – веждите на Прост Уили бясно заподскачаха. - Господин Фигъл, бихте ли отдръпнали, ако обичате, ръката си от устата му – каза тогава Тифани. Прост Уили беше освободен. Роб Секигоопрай изглеждаше разтревожен, но Прост Уили беше направо изпаднал в ням ужас. Той си свали капата и я държеше пред себе си като някакъв щит. - Е, Прост Уили, вярно ли е? – пак попита Тифани. - Олеле, вай вай ... - Отговори ми с да или... с епа да или епа не, ако обичаш. - Епа да! Верно си е! Олеле, вай вай вай... – занарежда Прост Уили. - Добре, благодаря ти – въздъхна Тифани докато се опитваше с мигане да спре сълзите си – Всичко си е както трябва. Разбирам. Фигълите я поглеждаха предпазливо. - И нема ли да гаднееш зарад тая работа? – поинтересува се накрая Роб Сеикгоопрай. - Не. Всичко... си работи. И в пещерата отекна ехото от стотици въздишки на облекчение. - Брей, она ме не обърна на бръбиняк! – ухили се щастливо Прост Уили на останалите пиктсита – Леле, момци, я говорих с бабаягата и она ме не погледна накриво! Она ми се усмихна бре! – той грейна към Тифани и продължи – Ма найш ли, гос’жа, дека обърнеш ли наопаки картинката на тютюнецо, на моряко капата и ухото му че станат на мома ич без ммхф ммхф… - Мале, ма как стана, че я пак без да искам насмалко да те удушим бе? – намеси се Роб Секигоопрай още веднъж запушвайки устата на Уили. Тифани тъкмо да си отвори нейната уста, но спря, когато ушите и изтръпнаха. На тавана на пещерата няколко прилепа се сепнаха и панически изхвърчаха през димния отвор. Няколко Фигъла се суетяха край далечния край на залата. Нещо, което на Тифани и изглеждаше като странен кръгъл камък, беше изтъркаляно настрани и се видя голяма дупка. Сега ушите и направо зазвънтяха и се почувства като че нещо изтича от тях. Фигълите се построиха в две редици оставяйки коридор към дупката. Тифани леко побутна жабока и прошепна: - Ще искам ли да знам, какво е бръбиняк? - Това е мравка. - О? Това е ... малко изненадващо. А този пищящ звук? - Аз съм жаба. Не сме много по чуването. Но звукът вероятно е от него. Един Фигъл излизаше от дупката, от която, сега когато очите на Тифани привикнаха към полумрака, се виждаше слабо златисто сияние. Косата на новия Фигъл не беше червена, а бяла и той беше висок за пиктси и кльощав като вейка. Носеше някаква дебела кожена торба отрупана с тръби. - Ето това е гледка, която надали са преживели мнозина човеци – обади се жабокът – Та той свири на миша гайда! - Ушите ми пропищяха от нея! – Тифани се опитваше да не забелязва двете малки ушички на самата гайда. - От високата честота е – обясни жабокът – Фигълското ухо, разбира се, чува различно от човешкото. А той очевидно е техният боен поет. - Имаш предвид, че съчинява героични балади за прочути битки ли? - Не, не. Той рецитира стихове, които да плашат врага. Помниш ли, колко са важни за Нак Мак Фигъл думите? Та значи, като зарецитира нещо един добре обучен гонагъл, ушите на враговете се пръсват. О, изглежда те са готови да те приемат... И действително Роб Секигоопрай учтиво чукаше по ботуша на Тифани. - Келдата ни сака да те види, гос’жа – обяви той. Гайдарят беше спрял да свири и застана почтително до дупката. Тифани усещаше втренчените в нея стотили малки очи. - Специалното Средство за Овчи Натривки – прошепна и жабокът. - Моля? - Вземи го – настоя жабокът – Отличен дар ще излезе от него! Пиктситата внимателно я наблюдаваха, докато тя отново легна по корем и пропълзя през дупката зад камъка, мъкнейки и жабока. Като приближи, забеляза, че това, което и се беше струвало камък, беше стар кръгъл щит, позеленял от вековете. Дупката беше достатъчно голяма за да мине тя, но все пак се наложи да остави краката си отвън, защото в помещението нямаше достатъчно място. Едната от причината беше леглото, колкото и малко да беше, където лежеше келдата. Другата причина беше, че това, което най-вече запълваше стаята, натрупано покрай стените и въргалящо се по пода, беше злато. Каталог: files files -> Първа част Ангел Димов ПолитиЧески портрет на александър стамболийски files -> Какво научих по математика в четвърти клас? Естествените числа files -> Отчет за дейността през 2013 Г files -> Бунтът на роботите files -> Глобалната манипулация кратък анализ files -> Vі-ти национален фестивал за операторско майсторство “златното око” files -> До общински съвет русе предложение пламен стоилов files -> № по ред Учител Изтегляне 1.33 Mb. Сподели с приятели:
|