Добре свършено дрънчене
Изтегляне 1.33 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Книжица С Вълшебни Приказки За Доброто Детенце
| Глава 2
Мис Тик Тифани прочете табелата и се усмихна. - Аха, - каза си тя. Понеже нямаше на какво да почука, тя каза на глас – Чук-чук. Женски глас от палатката попита: - Кой е? - Тифани. - Тифани коя? - Тифани, на която не й е до шеги. - Я! Това изглежда обнадеждаващо. Влез. Тифани дръпна платнището. В палатката беше тъмно, а също така горещо и задушно. Кльощава жена беше седнала зад малка масичка. Тя имаше много остър и костелив нос и носеше огромна черна сламена шапка накичена с хартиени цветя. Шапката никак не отиваше на лицето й. - Вие вещица ли сте? – попита Тифани – Нямам нищо против да сте. - Що за странен въпрос изтърси?! – каза жената леко шокирана – Вашият барон обявява вещиците извън закона, ти знаеш това, а както си влизаш направо “Ти вещица ли си?” Защо да съм вещица? - Облечена сте в черно. - Добре, но всеки може да носи черно. Това нищо не означава. – отбеляза жената. - И носите сламена шапка с хартиени цветчета. – продължи Тифани. - Аха! Ето ти го доказателството – заяде се жената – Вещиците, детенцето ми, носят високи островърхи шапки. Всеки го знае. - Да, но вещиците освен това са много умни – рече кротко Тифани. Някакво пробляскване в очите на жената я окуражи да продължи – Те се промъкват навсякъде. Нищо чудно да не приличат винаги на вещици. А вещица която идва насам, ще знае за Барона, така че ще носи шапка, за която всеки ще каже, че вещиците не носят. Жената я зяпна. - Невероятна проява на разсъдителност. – рече тя най-накрая – От теб ще излезе добър ловец на вещици. Те, нали знаеш, подлагат вещиците на огън. Значи, каквато и шапка да нося, ти ще кажеш, че това доказва, че съм вещица, а? - Е, краставата жаба, която седи на шапката ви също е някаква улика.- отвърна Тифани. - Всъщност аз съм водна жаба, тоест воден жабок – обади се съществото, вглеждащо се в Тифани иззад хартиените цветя. - Твърде си пъпчив за водна жаба. - Не съм добре със здравето – каза жабокът. - И говориш. – добави Тифани. - Разполагаш само моите думи за това. – заяви жабокът и се скри сред хартиените цветя. – Нищо не можеш да докажеш! - Нали не носиш кибрит? – попита жената. - Не. - Отлично, отлично. Само проверявах. И отново настана дълга пауза, докато жената се вглеждаше в Тифани, като че претегляйки нещо. - Казвам се мис Тик. – каза тя най-сетне – И съм вещица. Много подходящо име за вещица естествено. - Имате предвид налудничавите нервни движения? – попита Тифани набръчквайки чело. - Мо-оля? – рече мис Тик, доста хладно. - Тикове, - поясни Тифани – Случват се на хора и овце преживели страхотии. Но ако се вземе малко терпентин и ... - Аз имах предвид, че това звучи като “мистик” – обясни мис Тик. - О, имате предвид кал-ламбур, или игра на думи – каза Тифани *3 – В този случай нямаше ли да е по-добре да сте мис Тера, което е старовремска дума за земята, понеже то звучи като “мистерия”, макар че от друга страна това звучи и като “истерия”, което значи... - Струва ми се, че сме се захванали с учене, та пушек се дига – отново я прекъсна мис Тик – Може да има и пострадали. - Ама вие наистина ли сте вещица? - О, моля ти се – каза мис Тик – Да, да, вещица съм. Имам говорещо животно и склонността да поправям произношението на другите хора – между другото не се казва кал-ламбур, а каламбур, обожавам да си пъхам носа в работите на другите хора и, да, имам и островърха шапка. *3 Тифани беше изчела в речника множество думи, които никога не беше чувала, така че трябваше сама да се сеща как да ги произнася. - Сега може ли да задействам пружината? – оживи се жабокът. - Да – каза мис Тик все така не откъсвайки очи от Тифани – Можеш да задействаш пружината. - Обичам да задействам пружини – каза жабокът, пропълзявайки към задната страна на шапката. Чу се изщракване и едно тихо пуоп-пуоп-пуоп, и средата на шапката се издигна бавно и на тласъци изсред цветята, които изпопадаха. - Ъ... – каза Тифани. - Въпрос ли имаш? – поинтересува се мис Тик. Шапката издаде едно последно пуоп и образува съвършено остър връх. - Откъде знаете, че няма да изтичам направо при Барона и да ви издам? – попита Тифани. - Защото нямаш ни най-малкото желание да постъпиш така. – отвърна мис Тик – Ти си напълно очарована. Ти искаш да бъдеш вещица, нали? Може би искаш да летиш на метла, а? - О, да! – Тя често си беше мечтала да полети. Ала следващите думи на мис Тик я върнаха на земята. - Така ли? Значи искаш да носиш дебели, ама наистина много дебели гащи? Повярвай ми, като летя, аз нося два чифта вълнени гащи, и още едни от зебло отгоре и, да ти кажа, те изобщо не изглеждат женствено, независимо колко дантела нашиеш по тях. Горе може да стане студено. Хората често забравят това. Освен това го има и изтръпването. Изобщо не ме питай за изтръпването. Нищо няма да ти кажа за изтръпването. - Но не бихте ли могли да използвате затопляща магия? – попита Тифани. - Бих могла. Но вещиците не правят така. Почнеш ли веднъж да използваш магия за да се сгрееш и ще почнеш да я използваш и за други неща. - Но нали това е каквото една вещица... – започна Тифани. - Когато научиш магията, ама когато наистина я научиш, като научиш всичко за нея, все още тепърва ще трябва да научиш най-важния урок. – каза мис Тик. - И той е? - Да не я използваш. Вещиците не използват магия, освен когато наистина е необходимо. Мъчна работа е това и е трудно да се контролира. Ние правим други неща. Вещицата обръща внимание на всичко. Вещицата използва главата си. Вещицата е уверена в себе си. Вещицата винаги има в себе си парче канап... - Аз винаги си нося парче канап! – каза Тифани – Винаги ще свърши работа. - Хубаво. Но вещерството е нещо повече от канап. Вещицата намира удоволствие в дребните подробности. Вещицата вижда отвъд нещата и покрай нещата. Вещицата вижда повече от останалите. Вещицата знае къде и кога е тя. Вещицата би видяла Зеленозъбата Джейни. – добави тя – Какво се случи? - Как разбрахте, че съм видяла Зеленозъбата Джейни? - Аз съм вещица. Познай сама. - Аз мисля... - Да? – подкани я вещицата. - Мисля, че сте ме чули да говоря с учителя. - Правилно. Просто използвах ушите си – каза мис Тик, без да спомене нищо за паници с мастило. – Разкажи ми сега за чудовището с очи големи като онзи размер чинии, които са осем инча в диаметър. Какво общо имат супените чинии? - Чудовището е споменато в една книга с приказки, която имам – обясни Тифани – Там се казва, че Зеленозъбата Джейни има очи големи като супени чинии. Имаше и картинка, но тя не беше добра. Така че аз измерих една супена чиния, за да бъда точна. Мис Тик подпря брадичка с ръце и се усмихна странно. - Това беше правилно нали? – попита Тифани. - Какво? О, да. Вярно. Ъ... да. Много ... точно. Давай нататък. Тифани й разказа за борбата си с Джейни, макар че не спомена Уентуърт, в случай че мис Тик си помисли нещо. Мис Тик слушаше внимателно. - Защо тиган? – запита по едно време тя – Би могла да намериш някое дърво. - Тиганът ми се стори някак по-добре. - Ха! Така си е. Джейни щеше да те схруска, ако беше използвала тояга. Тиганът е от желязо. Същества от този тертип не понасят желязо. - Но това беше чудовище от книга с приказки! – каза Тифани – Какво търси тя в нашата рекичка? Известно време мис Тик се взираше в Тифани, а после попита: - Защо искаш да бъдеш вещица, Тифани? Всичко започна от Книжица С Вълшебни Приказки За Доброто Детенце. Всъщност може би то започна и от много други неща, но най-вече от приказките. Майка й й ги беше чела, когато тя беше малка, а после тя си ги четеше сама. И във всяка приказка имаше все някаква вещица. Злата стара вещица. И Тифани се питаше: къде е доказателството? Приказките никога не казваха защо тя да е зла. Достатъчно беше да е стара жена, сам-самичка, чудата на вид, да няма зъби. Достатъчно беше да я нарекат вещица. Като стана дума, книгата никога не даваше доказателства за каквото и да е. Книгата може да разправя за “прекрасния принц”, ... но дали той наистина е бил прекрасен или хората само са казвали така, защото той е принц? Колкото до “момичето толкова хубаво колкото денят е дълъг” ... добре де, ама кой ден? Та посред зима понякога почти нямаше светлина! Приказките не искаха от теб да мислиш, а само да вярваш на каквото ти се казва... А там се казваше, че старата вещица живее сам-самичка в странна колиба от курабийки или пък в къщурка която се разкарва натам насам на кокоши крака, казваше се че вещицата може да говори с животните и да прави магии. Тифани знаеше само една стара жена, живееща сам-сама в странна колиба... Добре де, това не беше съвсем вярно. Но тя знаеше само една стара жена, живееща в странна колиба, която си се движеше сама, и това беше Баба Болежкова. И тя можеше да прави магии – магии за овце, и тя говореше с животните и в нея нямаше нищо зло. Това доказваше, че на приказките не може да се вярва. А имаше и друга старица, за която всички казваха, че е вещица. И след онова, което й се случи, Тифани си имаше едно... тоест много наум. Във всеки случай тя предпочиташе вещиците пред нафуканите хубави принцове и особено пред глупаво ухилените принцеси, които нямаха акъл дори колкото буболечка. Те също имаха чудна златна коса, а Тифани нямаше. Нейната коса беше кафява, най-обикновено кафяво. Майка й казваше, че косата й е кестенява, но Тифани си знаеше, че тя е кафява, кафява, кафява, също както и очите й. Кафяви като земята. А имаше ли в книгите някакви приключения за хора с кафява коса и кафяви очи? Не, не и не... русите и синеоки и червенокосите и зеленооки обираха всички истории. Имаш ли кафява коса, може да си само слуга или дървар или нещо такова. Или работничка в мандра. Е, това нямаше да го бъде, макар че тя си е добра със сиренето. Не можеше да бъде принц и никога нямаше да бъде принцеса, не искаше да бъде дървар, така че й оставаше да бъде вещица и да разбира нещата, също като Баба Болежкова... - Коя е Баба Болежкова? – попита един глас. Коя беше Баба Болежкова? Хората тепърва ще започнат да се питат. А отговорът беше, че Баба Болежкова беше, че я имаше. Винаги я имаше. Животът на всички Болежкови като че се въртеше все около Баба Болежкова. Долу в селото се вземаха решения, вършеха се неща, животът течеше все с едно наум – че Баба Болежкова беше в овчарската си къщичка на колела из хълмовете и бдеше. Тя беше мълчанието на хълмовете. Може би затова харесваше Тифани по своя си странен въздържан начин. Големите й сестри бяха бъбриви, а Баба не обичаше шума. Тифани не шумеше когато беше горе на колибата. Просто й харесваше да е там. Тя гледаше как ястребите летят и слушаше шума на тишината. Там горе си имаше шум. Звуци, гласове, животински крясъци се носеха из пустощта, някак-си правейки тишината по-дълбока и многообразна. А Баба Болежкова се увиваше в тази тишина и оставяше място и за Тифани. Долу в чифлика винаги имаше твърде много хора и твърде много шетня. Там не оставаше време за тишина. Не оставаше време за вслушване. Но Баба през цялото време мълчеше и слушаше. - Какво? – сепна се Тифани. - Току що каза “Баба болежкова през цялото време ме слушаше – каза мис Тик. Тифани преглътна. - Мисля, че баба ми беше малко нещо вещица, - каза тя с оттенък на гордост. - Така ли? Откъде знаеш? - Е, вещиците могат да кълнат хората, нали? – каза Тифани. - Така казват – отвърна дипломатично мис Тик. - Е, татко казва, че небето се е посинило от проклетисването на Баба Болежкова. Мис Тик въздъхна. - Да, но проклетисването, ами, проклетисването то не е като истинското проклинане. Проклетисването е, знаеш ли, нещо като пусто да опустее или да му се не види. Докато проклинането е по-скоро нещо като “Носът ти да гръмне и ушите ти да изхвърчат, дано”. - Мисля, че попържането на Баба беше нещо повече. – отсече Тифани – А и тя говореше с кучетата си. - И какви неща им е казвала? – попита мис Тик. - О, неща като тук и чиба и а така – каза Тифани – И те винаги правеха каквото тя им кажеше. - Та това са просто овчарски команди – каза снизходително мис Тик – Вещерсството не е точно това. - Да, ама това все пак ги прави нейни спътници, нали? - отвърна Тифани почвайки да се нервира – Вещиците си имат животни с които говорят и които се наричат спътници. Като твоя жабок тук. - Аз не съм спътник – обади се глас изсред хартиените цветя – Аз само временно я съпровождам. - И тя разбираше от всички видове билки – настояваше Тифани. Баба Болежкова трябваше да излезе вещица, дори да се наложеше Тифани да се кара за това цял ден. – Тя можеше да изцери всичко. Баща ми казваше, че тя може да накара и курбан да стане и да заблее. – Тифани сниши глас – Тя можеше да възкресява агнета... ```
Тифани не спря да пищи. А баба я взе нежно макар и малко неловко в скута си я нарече "моята малка джигит" докато отдолу от пода двете й овчарски кучета Гръм и Мълния я зяпаха с кучешко изумление. Баба не беше много в свои води с деца, защото децата не блееха. Когато Тифани престана да пищи просто защото й свърши въздухът, Баба я остави на черджето и отвори печката и Тифани видя как агнето излезе оттам живо. Когато Тифани попорасна малко, тя разбра, че "джигит" значи двадесет на Ян Тан Тетера - старинния броячен език на овчарите от Варовитище. Старите хора още го използваха като брояха неща, които смятаха за по-специални. Тифани беше двайстата внучка на Баба Болежкова. Като порасна още малко, тя научи и всичко за сгряващата пещ, която никога не загряваше повече отколкото трябва за сгряване. Майка й оставяше тестото да втасва в нея, а котаракът Плъхарко понякога спеше в нея, понякога върху тестото. Това беше просто място за съживяване на слабо агне родено направо върху снега и полумъртво от студ. Такава беше цаката. Никаква магия нямаше. Но по онова време то си беше магия. И не преставаше да бъде магия само като научиш как става. - Добре, но това не е точно магия. - отново разруши магията мис Тик - Всъщност не е нужно да имаш вещици сред предците си, макар че и това помага, заради наследствеността. - Като с талантите ли? - повдигна вежда Тифани. - В известен смисъл. Само че аз имах предвид да речем островърхите шапки. Ако може да наследиш островърха шапка от баба си, това спестява много разходи. Много трудно се намират, особено достатъчно здрави да издържат падаща от небето селска къща. Госпожа Болежкова имала ли е нещо такова? - Не мисля. - отговори Тифани. - Тя изобщо не носеше шапки, освен когато беше много студено. Тя имаше качулка от стар чувал за зърно. Това ...ъ... брои ли се? За пръв път лицето на мис Тик поомекна: - Вероятно, вероятно. Имаш ли братя и сестри, Тифани? - Имам шест сестри. Аз съм най-малката. Повечето вече не живеят с нас. - Докато не престана да бъдеш най-малката, когато се появи малкото ти сладко братче. - поде мис Тик - Единственото момче. Хубава изненада трябва да е било. Внезапно леката усмивка на мис Тик се стори леко досадна за Тифани. - Откъде знаеш за брат ми? Усмивката на мис Тик се стопи. Много будно дете. - Само предполагах - промълви тя. Никой не обича да си признава че е шпионирал. - Пъсихология ли използваш върху мен? - разпали се Тифани. - Мисля, че имаш предвид психология - поправи я мис Тик. - Както и да се нарича. Мислиш, че не го харесвам, защото родителите ми вдигат много шум за него и го глезят ли? - Е, мина ми през ума. - каза мис Тик и престана да се безпокои за шпионирането - Това което ме накара да се замисля беше, че ти го използва за стръв за чудовища. - Той е жива досада - викна Тифани - Взима ми цялото време и все трябва да бдя над него и постоянно хленчи за сладки. Впрочем - продължи тя - трябваше да мисля бързо. - Така си е - каза мис Тик. - Баба Болежкова щеше да направи нещо относно чудовищата в нашата река - продължи Тифани пренебрегвайки последните думи - Дори ако са от приказка. И също така тя щеше да направи нещо за каквото стана с госпожа Снапърли - добави тя наум. Тя щеше да се застъпи и хората щяха да слушат... Те винаги слушаха, когато Баба заговореше. Застъпвай се за тези, които нямат глас - така казваше тя. - Добре - каза мис Тик - Тя щеше. Вещиците се оправят с нещата. Ти каза, че там където Джейни изскочи от реката беше много плитко. И всичко стана замъглено и трептящо, нали? Имаше ли шушукане? Тифани грейна в усмивка. - Да, определено имаше! - Ох, лошо. - Аз мога ли да го спра? - А това ме впечатли. - каза мис Тик - Ти каза: "Аз мога ли да го спра?", а не "Може ли някой да го спре?" нито даже "Можем ли да го спрем?" Това е добре. Ти поемаш отговорност. Добро начало. И хладнокръвието го запазваш. Обаче, не, ти не можеш да го спреш. - Ама аз напердаших Зеленозъбата Джейни! - Извади късмет. - рече мис Тик - Повярвай ми, и по-лоши неща от нея може има както е тръгнало. Смятам че тук предстои масирано нашествие и, колкото и да сме умни, мойто момиче, нямаш повече шансове от агне в снежна нощ. Но не се безпокой. Ще се опитам да намеря помощ. - Каква, от Барона ли? - Хубава работа, не. Каква полза от него? - Но той ни защитава - каза Тифани - Майка ми казва така. - Така ли? - усъмни се мис Тик - И от кой ли? Исках да кажа от кого? - Е, от ... ами от нападения сигурно. От други барони, както казва баща ми. - Той голяма войска ли има? - Ами ... ъ ... той има сержант Робъртс и Кевин и Невил и Тревър. - каза Тифани - Всичките ги познаваме. Те най-вече пазят замъка. - Някой от тях да има магични сили? - попита мис Тик. - Веднъж видях Невил да прави фокуси с карти. - Чудесно за купон, но може би няма да е от голяма полза дори срещу нещо като Джейни. - отбеляза мис Тик - Няма ли др... Няма ли тук някаква вещица? Тифани се поколеба. - Старата госпожа Снапърли - каза тя най-накрая. О, да. Тя живееше сам сама в странна колиба, точно така... - Хубаво име - каза мис Тик - Обаче не мога да кажа, че съм го чувала досега. Къде е тя? - Тя умря в снега тая зима. - промълви бавно Тифани. - А сега ми кажи това, което не ми казваш - отсече мис Тик, остро като с нож. - Тя... ъ ... казват тя просела, но никой не и отварял и ъ... нощта беше студена и... тя умря. - И тя беше вещица, така ли? - Всички казваха, че е вещица - каза Тифани. Наистина не и се говореше за това. На никого в селото не му се говореше за това. Нито пък някой минаваше покрай развалините от колибата и в гората. - Ти не мислиш ли така? - Ами... - Тифани заусуква ръце - Знаете ли... Баронът имаше син. Казваше се Роланд. Беше само на дванайсет години, мисля. Та той отиде да язди в гората миналото лято и кучетата му се върнаха без него. - Госпожа Снапърли в тази гора ли живееше? - попита мис Тик. - Да. - И хората мислят, че тя го е убила? - каза мис Тик и въздъхна - Сигурно си мислят, че го е опекла в печката си или нещо такова. - Никой нищо не е казал. - отговори Тифани - Но да, мисля, че хората са си го мислили. - А конят му намери ли се? - попита мис Тик. - Не. Което е странно, защото ако се мернеше където и да е по хълмовете, хората щяха да забележат... Мис Тик сви ръце, изсумтя и се усмихна с усмивка лишена от какъвто и да е хумир: - Не е трудно да се обясни. Госпожа Снапърли ще да е имала наистина голяма пещ, а? - Не, печката беше наистина съвсем малка - отвърна Тифани - само десет инча в дълбочина. - Обзалагам се, че госпожа Снапърли не е имала зъби и си е говорила сама, нали? - каза мис Тик. - Да. И тя имаше котка. И беше кривогледа. - каза Тифани и после всичко се изля наведнъж – И след като той изчезна те отидоха до колибата и гледаха в печката и и ровиха в градината и и мятаха камъни по старата и котка докато котката не умря и я изкараха от къщата и струпаха всичките и стари книги по средата на стаята и ги изгориха всичко до основи и всички казваха, че тя е стара вещица. - Изгорили са книгите – каза мис Тик с равен глас. - Защото те казаха, че в тях имало старинни писмена и картини на звезди – каза Тифани. - А когато ти отиде да погледнеш, имаше ли? – попита мис Тик. Тифани внезапно изтръпна. - Откъде знаеш? - Бива ме да слушам. Та имаше ли? Тифани въздъхна. - Да, следващия ден аз отидох до колибата и някои страници, нали знаете, бяха изхвърчали заради горещината и аз намерих парче от една от тях и там имаше стари букви и златни и сини кантове. И аз погребах котката и. - Погребала си котката? - Да! Все някой трябваше да го направи! – извика разпалено Тифани. - И си измерила печката – продължи мис Тик – Знам, защото току що ми каза размера и. И, добави наум мис Тик, ти измери супените чинии. На какво ли съм попаднала? - Да де. Измерих я. Мислих си... та тя беше мъничка! И ако тя е могла да омагьоса момче и цял кон, то защо не е омагьосала хората, които дойдоха за нея? Това е съвсем безсмислено --- ! Мис Тик и даде знак да замълчи и попита: - И какво стана после? - После Баронът каза никой да си няма работа с нея. Той каза, че всяка вещица намерена тъдява ще бъде вързана и хвърлена във вира. Ъ, ти май си в опасност. – добави тя колебливо. - Аз мога да отвързвам възли със зъби и имам Златна грамота по Плуване от Куирмския Пансион за благородни девици. – каза мис Тик – Струваха си всички онези упражнения по гмуркане в басейна с дрехи. После тя се наведе напред и продължи: - Дай да позная, какво се е случило с госпожа Снапърли. Тя е изкарала някак лятото докато не заваля сняг, нали? Крала е храна от плевните и може би някои жени са и оставяли храна на задния вход, когато мъжете им не са били наблизо, нали? Предполагам, че по-големите момчета са мятали неща по нея. - Откъде знаете всичко това? – попита Тифани. - Не е нужно голямо въображение, повярвай ми. И тя не беше вещица, нали? - Мисля че беше просто болна стара жена и че не беше нужна на никого и че малко миришеше и изглеждаше странно понеже нямаше зъби – отговори Тифани – Тя изглеждаше точно като вещица от приказките. Всеки с половин акъл можеше да види това. - Да. Но понякога е толкова трудно да се намери половин акъл точно когато ти трябва. – въздъхна мис Тик. - Не можеш ли да ме научиш на каквото трябва за да бъда вещица? – попита Тифани. - Кажи ми, защо все още искаш да станеш вещица като имаш предвид това, което се случи с госпожа Снапърли? - За да не се случват и друг път такива неща – отговори Тифани. Тя дори погреба котката на старата вещица, помисли си мис Тик. Що за дете е това? - Добър отговор. Някога от теб може да излезе сериозна вещица. – каза тя – Само че аз не уча хората да бъдат вещици. Аз уча хората за вещиците. Вещиците се учат в специално училище. Аз само им посочвам пътя, ако те стават за нещо. Всяка вещица си има особени интереси, а аз обичам децата. - Защо? - Защото те по-лесно се събират в печката. Но Тифани не се изплаши, а само се раздразни. - Не беше мило да се каже това. – отбеляза тя. - Хубаво, но вещиците не е нужно да са мили – отвърна мис Тик и измъкна изпод масата голяма черна торба. – Радвам се да видя, че внимаваш. - Наистина ли има училище за вещици? – попита Тифани. - В известен смисъл, да. – отговори мис Тик. - Къде? - Съвсем наблизо. - Вълшебно ли е? - Много вълшебно. - Приказно място ли е? - Няма друго като него. - Мога ли да отида там с магия? Ще се яви ли, да речем, еднорог да ме откара там? - Защо пък еднорог? Еднорогът не е нищо повече от голям кон с нещо на края. Няма какво да му се прехласваш. – каза мис Тик и добави – Досега ми дължиш едно яйце, моля. - Къде точно мога да намеря това училище? – попита Тифани давайки и яйце. - А. Това май е въпрос за корнеплод. Два моркова, моля. Тифани и ги даде. - Благодаря. Готова ли си? За да намериш училището за вещици иди на близките височините, качи се на върха, отвори очи и ... – мис Тик се поколеба. - Да? - ... и пак отвори очи. - Но... – започна Тифани. - Имаш ли още яйца? - Не, но... - Значи дотук с образованието. Обаче аз имам да те питам един въпрос. - Имаш ли яйца? – попита изведнъж Тифани. - Ха! Да си видяла нещо друго на реката, Тифани? Тишината внезапно изпълни палатката. Звукът от неправилно произношение и хаотична география се просмукваше отвън докато Тифани и мис Тик се гледаха право в очите. - Не, - излъга Тифани. - Сигурна ли си? – попита мис Тик. - Да. Те продължиха състезанието по взиране. Но Тифани можеше да победи и котка в тази дисциплина. - О, виждам. – каза мис Тик и отмести поглед – Много добре. В такъв случай, моля те, кажи ми... като спря пред моята палатка преди малко ти каза “Аха” по един, както ми се струва, самодоволен начин. Та дали си си мислела: Това е странна малка черна палатка с тайнствена малка табела на вратата, така че влизането в нея може да е начало на приключение, или пък си си мислела: Това може да е палатката на някоя зла стара вещица, каквато хората са си мислили че е госпожа Снапърли, та тя ще ми направи някаква ужасна магия щом вляза? Всичко е наред, вече може да спреш да се взират. Очите ти са се насълзили. - Мислих си и двете неща – примигна Тифани. - Но все пак влезе. Защо? - За да разбера. - Добър отговор. Вещиците са любопитни по природа. – мис Тик се изправи – Е, трябва да вървя. Надявам се, че ще се видим отново. Ще ти дам обаче един безплатен съвет. - Ще ми струва ли нещо? - Какво? Току що ти казах, че е безплатен! - Да, но баща ми казва, че безплатният съвет често се оказва скъп. – каза Тифани. Мис Тик изсумтя: - Да кажем, че този съвет е безценен. Слушаш ли? - Да. - Добре. Значи... ако вярваш в себе си... - Да? - ... и ако държиш на мечтите си... - Да? - ... и ако следваш звездата си... - Да? - ... пак ще те победят хора, използвали тяхното време да работят здраво и да учат неща и които не са били толкова мързеливи. Довиждане. Палатката стана като че по-тъмна. Беше време за напускане. Тифани се озова обратно на мегданя, където другите учители си прибираха сергиите. Тя не се огледа. Знаеше достатъчно за да не се оглежда. Или щеше да завари палатката пак там, което щеше да е разочароващо, или тя щеше да е тайнствено изчезнала, което пък щеше да е обезпокоително. Насочи се към вкъщи и се зачуди, дали не е трябвало да спомене малкото червенокосо човече. Не го беше споменала поради куп причини. Сега тя не беше съвсем сигурна, че ги е видяла; имаше чувството, че те всъщност не биха искали тя да ги види. И не беше зле мис Тик да не знае нещо. Да. Това беше най-добрата част. Мис Тик беше нещо твърде умна, поне според Тифани. По пътя към вкъщи тя се изкачи на Арканския хълм, който беше току до селото. Той не беше много голям, беше по-малък дори от баирите край чифлика, да не говорим за планините. Хълмът беше по-... по-обитаем. На върха имаше равно място където не растеше нищо и Тифани знаеше едно предание за герой, който веднъж се е бил тук с дракон и кръвта на дракона попарила земята. Имаше и друго предание, че под хълма имало съкровище, пазено от дракон, а пък според друго предание там бил погребан крал в броня от чисто злато. Много предания имаше за този хълм; чудно как самият хълм не бе потънал под тежестта им. Тифани стоеше на голата почва и се оглеждаше. Можеше да види селото и реката и чифлика Дома и замъка на Барона, а оттатък полята, които познаваше се виждаха сиви гори и пущинаци. Тя затвори очи и пак ги отвори. И примигна и отново ги отвори. Нямаше вълшебна врата, нито се разкри скрита сграда, нито каквито и да е странни знаци. Само дето за миг въздухът забуча и замириса на сняг. Като се прибра вкъщи тя погледна в речника за “масиран”. Значеше “засилен, с повишена активност, който е съсредоточен на едно място, като масирана атака”. Масирано нашествие, беше казала мис Тик. Малки невидими очи сега се взираха в Тифани от полицата... Каталог: files files -> Първа част Ангел Димов ПолитиЧески портрет на александър стамболийски files -> Какво научих по математика в четвърти клас? Естествените числа files -> Отчет за дейността през 2013 Г files -> Бунтът на роботите files -> Глобалната манипулация кратък анализ files -> Vі-ти национален фестивал за операторско майсторство “златното око” files -> До общински съвет русе предложение пламен стоилов files -> № по ред Учител Изтегляне 1.33 Mb. Сподели с приятели:
|