II – ИЗГРАЖДАНЕ НА ДУХОВЕН НАЧИН НА МИСЛЕНЕ

II – ИЗГРАЖДАНЕ НА ДУХОВЕН НАЧИН НА МИСЛЕНЕ

Не е никак чудно, че светът се опитва да грабне любовта ни. На него му се налага да привлича нашето преклонение сега, защото приближава към своя край. Но е наистина чудно, че Бог също се стреми към нашата любов (Притчи 23:26). Затова искам да ви предложа начини, които ще ви помогнат да пренасочвате своята любов от света към Бога. Да пренебрегнете това, което Бог внушава чрез действията Си по света, означава да се отнесете с презрение към Неговата мъдрост.

Бог много недвусмислено казва, че сравнени с духовните неща, нещата от този живот имат по-малко значение. По времето преди грехът да влезе в света, Бог каза, че светът е нещо много добро. Но сега поради греха, светът е под проклятие. Християните са настойчиво съветвани да не обичат света (I Йоан 2:15-17). Бог съвсем ясно казва, че светът не е достоен за нашата любов поради няколко причини.

Например истинската природа на света се разкрива в отношението му към живота на Христос. Неговият живот е безгрешен и съвършен, но светът го отхвърля. Отхвърлянето на Христос ясно разкрива гнилите принципи на света. Възможно ли е вярващите да обичат ценностите и възгледите, които разпъват техния Господ?

По-нататък Бог изявява природата на света чрез начина, по които той се отнася към апостолите. Не мислите ли, че светът би трябвало да приеме с радост тези, които поставят основите на славното Божие царство на земята? Но апостолите живеят и умират в бедност и гонения (I Коринтяни 4:11-13).

Можем също така да разгледаме как Бог показва Своето презрение към този грешен свят чрез факта, че толкова често Той дава на невярващите богатството и властта. Никой не би приел за ценни нещата, които един разумен човек хвърля на свинете! Някой от най-богатите и облечени с власт хора на земята са невярващи и нечестиви. Нима това не говори за пренебрежението на Бога към богатствата на този свят? Ако всички те сами по себе си са много ценни, нима Бог няма да ги даде на хората, които обича?

Уверявам ви, че земните неща могат да се използват и по правилен начин. Проблемът възниква, когато хората нямат никаква представа за правилната употреба на богатствата. Според мен само духовно мислещите имат мъдростта да я открият. Те ще разпознаят опасността прекалено да обичат земните неща. Няма да се безпокоят и тревожат в желанието си да получат всичко за себе си, защото ще знаят, че никое благо на земята не им принадлежи, а им е дадено на заем, за да го употребят правилно.

Отношението на вярващите към нещата от света е добър показател за тяхното духовно мислене. Човек няма да се интересува от света, само ако е силно привързан към духовните неща. За да мисли за определено нещо по-малко, човек трябва да мисли повече за нещо друго.

Нашата любов към земните неща трябва строго да се възпитава. Как бихме могли да обичаме това, за което Бог казва, че е достойно за презрение? Любовта ни към света няма да избледнее от само себе си. Ние съзнателно трябва да й пречим да ни ръководи. Единственото, което трябва да ни ръководи, е Божието слово (I Йоан 2:5).

Християните могат да изглеждат много ревностни, но ако те обичат и света, този факт -- не техния плам -- е истинското мерило за духовността им. Тогава как да разберем дали наистина обичаме духовните неща? Това ще е темата на следващата глава.

 
12 - ИСКРЕНА ЛЮБОВ КЪМ ДУХОВНОТО
Без любов и наслада от духовните неща, не можем да притежаваме духовно мислене. Как да разберем дали любовта ни към тях е истинска? Каква е духовната любов? В следващите няколко глави ще се опитам да й дам определение, да разкрия нейните характеристики и да посоча как може да бъде поощрявана. Нека започна със следното: у хората може да има истинска любов към духовните неща, само ако преди това са претърпели духовна промяна, новорождение, предизвикано от Божията благодат и свръхестествена сила.

Налага се да започнем с това, защото всички естествени действия и чувства в душите ни са покварени от греховността (Тит 3:3). Тук не е подходящо да разглеждам въпроса в подробности, но ще представя няколко кратки наблюдения. Реалността на покварата в душата на всеки човек се приема дори от хората, които нямат и понятие от библейското учение. Всеизвестно е, че у всеки от нас съществува готовност да върши зло. (И ако тази поквара се разкрива от обикновения човешки разум, колко по-лошо е невежеството на онези, които са се запознали с библейското учение по въпроса и въпреки това го отхвърлят!)

Готовността за вършене на зло, към която по рождение сме склонни всички, не се ограничава до един определен вид зло. Това отношение се разкрива в цялото разнообразие от области на поведението. От живота ни не може да изчезне нито един грях; ето защо, без промяна в основното греховно отношение, дори и да престанем да вършим определено нещо, от същата нравствено болна същност веднага ще се развият други грехове. Склонността на греховната същност ни въвежда във всички видове грях. Правим това, което си поискаме (Колосяни 3:5-7). Дори когато разумът ни казва, че е глупост да се поддаваме на греховните си инстинкти, тяхната власт над нас е толкова силна, че не можем да не им се покорим.

Най-простото доказателство, че по рождение сме нечестиви, се съдържа в два факта. Първо, налице е омраза към Бога и духовните неща. И второ, съществува любов към света, която ни кара да налитаме на светските блага като мухи на мед.

Би трябвало да ви предупредя, че е възможно някой хора да преживеят достатъчно значима житейска промяна, без тя да води до духовна нагласа, тъй като не е предизвикана от специалната Божия благодат и свръхестествена сила. Понякога човек може да бъде силно повлиян от въздействаща проповед върху Библията (Матей 13:20-21). Друг път -- да се промени от убедителността на дадена философия чрез някое нещастие, образование или нова отговорност (I Царе 10:9). Но подобни промени в човека не са източник на духовна нагласа, защото те променят само посоката на неговите желания, без да изменят земните желания в небесни. Вероятно е възвишено да обичаш най-красивото на земята, но това все още не говори за разбиране на славата на духовните неща. Вкусът на кръв съвсем скоро превръща опитоменото животно в предишния звяр.

Понякога чрез своя търпелив, добросъвестен и полезен за другите живот някои невярващи засрамват част от нас, които претендираме че сме духовни. Но само промяната в човека, осъществена от Святия Дух, може да измени същността на човешката природа и да снабди хората с истински духовен разум (Ефесяни 4:23).

Една разлика между духовната и чисто нравствената промяна в човека е, че последната обикновено е само временна. Някой промени изглеждат дълготрайни и имат множество външни последствия, но отзвучават при шока от голямо нещастие или гонение.

Не бива да презираме подобни чисто нравствени промени, защото Бог е в тях. Вероятно не чрез специалната Си благодат, която дава спасение, а като подготовка за него. Затова поощрявайте по всякакъв начин такива промени, само не позволявайте някой да положи упованието си в тях като път за спечелване на достъп до рая. По този въпрос много хора се заблуждават.

Нека опитам да разясня разликата между обикновената промяна на навиците и истинското духовно обновление. Като начало, духовното обновление засяга целия дух, душа и тяло (I Солунци 5:23). Може да сме по-податливи да съгрешаваме в едно чувство отколкото в други. Може да сме по-склонни да се гневим, отколкото да се страхуваме, или да не харесваме, отколкото да обичаме. Но истинската духовна промяна освещава без изключение всички наши чувства. Ако в определено чувство стигаме до крайности повече отколкото при останалите, тогава истинската духовна промяна у нас ще се види в опитите ни да овладеем тази крайност. Истинската духовна промяна не говори като Неаман: “Господ да прости това нещо на слугата ти; във всичко останало аз съм с Него” (IV Царе 5:18 -- букв.)

Бог изисква или целия ни живот, или нищо. Така че главната задача на християнина е да провери дали всяко негово чувство е под въздействието на святостта. Бог мрази двуличието (Осия 10:2).

Нравствената промяна не се отразява на всяка област от същността и живота на личността. Въпреки че има хора, които са в състояние да контролират своето поведение, “сребролюбието”, “необуздания език” или “вярата без дела” продължават да влияят на някой области от живота им. Историята ни предоставя редица доказателства за хора, които се преструват на ревностни, докато в същото време преследват и убиват вярващи. Възможно е хора, които изповядват християнството, пред очите на другите да потискат много от пороците си, като същевременно допускат и намират удоволствие в някой таен порок в сърцата си.

Друг белег на истинското духовно обновление, сравнено с чисто нравствената промяна, е, че при първото човек обича всички духовни неща без изключение. Не проявява никакви предпочитания да обича част от Божиите неща, а не всички, нито пък склонност към покорство на част от духовните заповеди, а не на всички. Когато е налице незнание относно определено изискване на Бога, ако Писанието го посочи на истински обновения човек, той веднага ще го приеме.

Духовно мислещите хора обичат Бога не заради благата, които Той им дава, а заради Неговото превъзходство и красота във всичко, което върши. Те обичат Исус Христос, който е съвършения Бог в човешки образ. Обичат всички духовни неща, защото с тях се изявява Божието присъствие. Обичат цялата библейска истина, защото тя е Божието слово към тях.

Следователно доказателство за истинското духовно обновление у хората е, че те са изцяло повлияни от него и по този начин се посвещават на всичко духовно. В истинското преживяване на духовната промяна и нагласа има както субективна, така и обективна всеобхватност.

14 - ОЩЕ ЕДНО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ИСТИНСКА ДУХОВНА ПРОМЯНА
Много хора с радост посещават службите за поклонение на Бога. Тази радост обаче сама по себе си не е белег за истинска духовност. Трябва да се запитаме какво причинява чувство. Тогава ще открием разликата между истинската духовна промяна и чисто нравственото обновление на характера.

Някой хора са силно привлечени от външната изява на богослужението - убедително проповядване, прекрасна музика, внушителна церемония (Езекиил 33:31-32; Йоан 5:35). Вярно е, разбира се, че в богослужението трябва да има ред и старателност, но духовно мислещия човек не се интересува единствено от тях. Той даже внимава за опасността да не би тези неща да отвличат вниманието му от същността на службата. Двама души могат да се възхищават от една и съща градина: единият от нейните цветове и аромати, а другият -- заради големите си познания върху природата и използването на цветята и билките. Отношението на втория е присъщо за духовния ум.

Възможно е удовлетворението, изпитано от църковната служба, да се дължи само на чувство за изпълнен дълг. Мисълта, че навярно посещението на службата ще намали чувството на вина от сторен грях, също носи известно утешение.

Даже вярващите имат определено духовно поведение, тъй като го смятат за свое задължение, но между изпълнението на задължение с цел да се получи известно успокоение и изпълнението му, понеже е средство за по-добро познаване на Бога, има голяма разлика.

Причината, поради която някой хора получават успокоение от посещението на богослужение, макар да не се дължи на духовното им мислене, е убеждението, че така придобиват благоволението на Бога (Римляни 10:3). Според тях праведността е достижима чрез лични усилия. Затова те изпитват задоволство от очевидния принос към собствената си праведност.

Други могат да изпитват удовлетворение от християнското си поведение просто защото тайно се радват да бъдат смятани за по-добри, отколкото са в действителност. Гордеят се, че ги смятат за отдадени на вярата. Това важи особено за всяка религиозна система, при която средството за издигане е добрата репутация в съперничество с другите.

Накрая трябва да наблегна, че в някой случаи удовлетворението от спазване на религиозните правила се дължи на суеверни представи, които могат да засегнат мисленето на всички религиозни общества, независимо дали са в истината или не. Хората използват религията като вид застраховка срещу вероятността да ги сполети някакво нещастие, ако евентуално я пренебрегнат. Едва ли е необходимо да казвам, че няма духовно мислещ човек, който да изпитва удовлетворение от богослужението точно поради такава причина.

Това, което искам да подчертая, е възможността религиозното поведение да ни изпълва с добри чувства, породени от неправилни мотиви. Огромна част от поклонението, извършвано по земята, не е никак приемливо за Бога. По-нататък искам да се спра на въпроса защо духовното мислещия човек се наслаждава на поклонението.

 
15 – ИСТИНСКОТО УДОВЛЕТВОРЕНИЕ ОТ ПОКЛОНЕНИЕТО
Във всички елементи на поклонението на Бога духовно мислещите хора намират радост, без която не биха могли да живеят. Точно затова има толкова много мъченици - те предпочитат да умрат отколкото да спрат да се покланят на Бога. На много места Давид изразява копнежа, изпитван от духовно мислещите хора, когато им се отнема възможността да се поклонят (Псалм 42:1-4; 63:1-5; 84:1-4). Още повече, че любовта на Исус Христос към отделните части на поклонението не се поставя под съмнение (Йоан 2:17).

Как духовните хора изпитват наслада от участието си в задълженията на християнското поклонение? Как тяхното отношение се различава от преживяванията на невярващите, които също намират богослужението за полезно? Искам да ви представя няколко области, където са налице съществени разлики между тези две групи.

Хората, в чийто живот е настъпила истинска духовна промяна, се наслаждават на отделните части на поклонението, защото откриват, че те поощряват тяхната вяра, любов и радост в Господа. Те не изпълняват просто една формалност. Самото извършване на нещо в Божието присъствие няма никаква стойност (Исая 1:11; Еремия 7:22-23). Всичко, което Бог ни заповяда да правим, не цели само извършване, а служи като средство за разпалване на любовта, доверието, насладата и страха от Господа. Това е преживяване на истински духовните. Преклонението за тях е инструмент за разгаряне на любовта им към Бога.

Онези, които не са претърпели духовно обновление, не вършат нищо друго, освен чиста формалност. Трагичното е, че подобно поведение оскърбява самия Бог, когото те си мислят, че радват, защото Той мрази лишените от смисъл действия. Но на тези хора не им остава нищо друго. Силата на собственото им неверие говори, че тяхното поклонение не е нищо друго, освен формалност (Исая 29:13-14).

За да избегнете механичното присъствие на богослужение, истинските вярващи се подготвят да извлекат най-голяма полза от предстоящото време. Те знаят, че вярата е единствения начин да се доближиш до Бога; че любовта е единствения начин да си сигурен, че Му се покоряваш; че преклонението и насладата са единствените начини да живееш близо до Него. Тези, които имат полза от поклонението, идват на него с очакване да приложат всичко това в душата си. Отиването на богослужение без да знаеш защо, без да те е грижа как, не е само пропуск да се възползваш от събитието, но на практика е още по-голямо отдалечаване от Бога.

Не познавам вярващ, който напредва духовно и същевременно пренебрегва общото поклонение. Следователно би било добре да помислим повече за същността на истинското поклонение. Като ни приканва към поклонение Бог цели да подхрани нашата вяра и любов. А това не става автоматично. Преди да посетим богослужението е нужно да се подготвим. Освен това, докато се покланяме се налага да използваме умовете и сърцата си (Еклесиаст 5:1-2). Толкова е лесно да се разсеем и да се съсредоточим повече във външната форма вместо в истинското съдържание и сила. Трябва да сме сигурни, че нашите богослужения съдържат само онова, което Бог изисква в словото Си. Източникът на всяко удовлетворение, получено при църковна церемония, която не е указана изрично в библията, е не вярата, а въображението.

Признавам, че от служението на едни хора може да се изпитва по-голяма наслада, отколкото от служението на други. Това не зависи толкова от различната степен на образование или стил, колкото от съответствието между нашите нужди и духовните дарби на едните и на другите. Но тези евентуални различия по отношение на поклонението не изменят факта, че удовлетворението от истинското богослужение се крие в това, че събужда и съживява вярата и любовта на духовно обновените хора. За всички останали единственото възможно удоволствие в поклонението е оценяването на отличните постижения на някой чисто човешки умения.

Втората причина за удовлетворението, познато на духовно обновените, е че елементите на богослужението (проповед, молитва, хваление, общение и др.) са средствата, чрез които вярващите на практика преживяват Божието присъствие. Ние се доближаваме до Бога с очакване да насърчи нашата вяра и любов, и когато очакванията ни бъдат изпълнени, удовлетворението е още по-голямо.

С помощта на поклонението обновената душа получава уверение в Христовата любов. Това прави за нас Святия Дух (Римляни 5:5) именно чрез елементите на богослужението.

По време на поклонението новороденият вярващ чува как Христос чука на вратата на неговото сърце (Йоан 14:23; Откровение 3:20). Поклонението е градината, където Христос идва, за да се срещне с онези, които обича (Песен на песните 7:12). Спомените от предишните служби, когато душата е почувствала как Христос я дарява, увеличават чувството на наслада, преживяна при всеки следващ случай.

Да отидеш на богослужение, зает с други мисли или без да се интересуваш от съдържанието на мислите си, е равносилно на това, да отвориш вратата на равнодушието, студенината и безразличието. Трябва да следим зорко за подобни прояви на отпадане в сърцата си.

Най-накрая, духовно обновените изпитват удовлетворение от поклонението, защото знаят, че по този начин прославят Бога, а това именно е главното предназначение на поклонението. Исус изразява същото пределно ясно и в примерната молитва, която заръчва на апостолите да използват (Матей 6:9-13). Тя блика от желание да бъде изявена Божията слава по земята. Като вярващи нашата сила и духовно благополучие зависят от отговора на тази молитва. Нашата любов към Бога е онова, което ни подтиква да копнеем за разкриването на Неговата слава. Ето защо вярващите се наслаждават да вършат нещата, които я откриват.

Всички, които отиват на богослужение без подобно желание, няма да изпитат никакво удовлетворение от събитието, освен незначителното удоволствие от мисълта, че като се покланят на Бога те издигат себе си в Божиите очи, а това, както видяхме, е голяма заблуда.

Истинското духовно обновление става под ръководството на вярата. Тоест вярата подсказва на вярващия какво да обича. Всяка стъпка, която не е породена от любов, обучена от вярата, не принадлежи на духовната нагласа (Евреи 11:6). Хора, които са разобличени за своята греховност пред Бога, но не притежават вяра в Христос за спасението си, съвсем скоро или ще забравят за изобличението, или ще прибягнат към някакво суеверно поведение, представяйки си, че със собствени усилия могат да отмахнат вината си.

Вярата е средство, чрез което вярващите разбират и обичат духовните истини, в които обикновеният човешки разум не вижда нищо привлекателно (Еклесиаст 1:17-19). Оттук, колкото повече проумяваме чрез вяра, толкова по-силно расте нашата любов и посвещение на духовната истина. Ставаме по-духовни (II Коринтяни 3:18). Както восъка приема и запазва образа на печата, така и вярващите започват да приличат на това, което обичат. Сравнете онези невярващи, за които пише Петър, чийто похотлив изглед издава обичания от тях грях (II Петрово 2:14). Ние се преобразяваме в това, което обичаме -- без значение дали е добро или порочно.

Понякога може да изглежда, че нашият напредък в духовното мислене е твърде бавен. Любовта ни към духовното е като храст в пустинята, който едва доловимо расте. Това може да се дължи на факта, че сме доволни от сегашното си ниво на духовност. Вярваме, че сме новородени (и това може да е истина), но не полагаме никакви усилия, за да израстваме, за да ставаме по-святи, и по-христоподобни. Подобно на беглец, който бяга от проблемите в една страна, само за да влезе в границата на съседната и да бъде малко по-добре от преди.

Благовестието обещава прощение на греховете на вярващите и още нещо -- обещава мир, радост, духовна сила, увереност и светла надежда. В своя духовен път много християни отиват малко по-далеч от прощението. Те постъпват глупаво като се задоволяват с малкото, когато пред тях лежи много. Това е повече от глупаво, защото да се задоволиш с малкото, когато можеш да имаш много, е отричане на учението на Спасителя, че дребното синапово семе ще се превърне в огромно дърво. Тяхното поведение също така отрича чудесните обещания на Стария Завет, които говорят, че царството на евангелската благодат ще бъде прекрасно (Псалм 92:13-15; Исая 40:28-31).

Липсата на растеж е равносилно на презрително отношение към благодатта, мъдростта и верността на нашия Бог, който ни обещава да преживеем голяма слава. Освен това то е белег на неверие и егоизъм. Приемаме прощението, но няма да посветим себе си на нищо повече! Нима подобно отношение не позори благовестието? Нима не кара света да се отнася с присмех към християните?

Нека наблегна, че не бива да се очаква такова отношение на задоволство от нищожната духовна опитност да породи чувство на духовен мир. Израстването в духовния начин на мислене е трудно, но често трудността възниква от факта, че искаме да запазим в живота си несъвместими с духовността неща. С други думи, трудностите идват от самите нас, а не от духовността. Ние не желаем да отхвърлим всяка тегота (Евреи 12:1).

Трудността може да се дължи и на това, че постоянно мислим за началото на своя духовен път и не полагаме усилия да продължим напред (Евреи 5:12-14). Освен това тя може да се породи и от наличието на грехове вътре в нас. Имам предвид неща като безгрижие, пренебрежение, мързел или отдаване на определен лош навик. В такива случаи напразно ще търсим духовния растеж. Тогава имаме нужда не от освежително питие, а от сериозна операция!

Тъй като става дума за по-сериозен спад в духовната нагласа, трябва да се спра на един-два въпроса. Например хората често се заблуждават за сериозността на подобни кризи. Те сами се уверяват, че са само под влиянието на някой грях, но в същото време отговарят на всички останали духовни изисквания. Но един грях, в който съзнателно се търси удоволствие, разрушава душата, колкото хиляди грехове (Яков 2:10-11). Във всеки случай човек не е в състояние да се ограничи само в един грях. Погрешно е и да се предполага, че можеш истински да обичаш Бога, като същевременно допускаш определен грях в живота си(I Йоан 2:15). Там, където Бог не е обичан повече от всичко, Той изобщо не е обичан. Също толкова неправилно е да се приема, че макар да си позволяваме да съгрешаваме сега, по-нататък ще престанем. Онзи, който сега не желае да избягва всеки грях, не е истински готов да го избягва и вероятно никога няма да го остави.

Тази самозаблуда е сериозна, защото се стреми да замъгли опасните сривове в духовното мислене. Измамата се появява от самата същност на хората, а не отвън и следователно е признак на поквара. С предположението, че един ден ще поправят проблема, такива хора разкриват колко малко съзнават опасността, в която се намират. Възстановяването след отдръпване от вярата е най-трудното нещо, което е по силите на един християнин.

Сега нека да дам няколко съвета на онези, които жадуват да излязат от духовната криза. Ако започнете с припомняне на “първата си любов” и я сравните със сегашното си положение, ще бъдете подтикнати да се върнете при Бога. Бог помни тази “първа любов” с радост (Еремия 2:2) и ако го осъзнаете то ще ви насърчи. Много от светиите в Стария Завет -- и особено псалмопевецът -- се насърчават в изпитанията, като си припомнят миналите благословения (виж напр. Псалм 42:4).

Ако не израствате духовно, тогава или Бог никога не е работил в душата ви, или чрез пренебрежение към духовното толкова сте закоравели, че вече обикновените начини не са подходящи, за да ви възпират от отстъплението. Тук нямам предвид ситуациите, при които хората са доволно от състоянието си. Загрижен съм да помогна на тези, които тъгуват и са обременени от своя духовен срив.