Две чаши изстинало кафе Стефанка Митева Кафене „Слънчевата система”

Стефанка Митева

Кафене „Слънчевата система” – там се прави най-хубавото кафе в целия Млечен път. Кафе, толкова силно, че изостря сетивата ти до краен предел.

Земята много обичаше да ходитам. Всеки петък тя обличаше най-хубавата си синя рокла и си устройваше срещи с Марс. Хем да се насладят на горещата ароматна напитка, хем да си побъбрят.

Днес отново беше петък. Марс вече чакаше на тяхната маса в кафенето, когато Земята дойде. Косата й беше чорлава, синята рокля – намачкана и мръсна. Протритите места почти се бяха превърнали в дупки. Изглеждаше болнава, сякаш съвсем бе забравила, че ще излиза. По лицето на Марс пробяга тъмната сянка на притеснението, когато видя приятелката си в този вид. Поръчаха си две дълги кафета, без дори да поглеждат менюто. Донесоха им два бели чаши с контрастночерна напитка в тях, от която се вдигаше пара и се носеше благоухание. Земята видимо изпитваше неудобство от външния си вид. Марс, понече да я попита какво става, но така и не успя да зададе въпросите си – остави я сама да започне.

- Ех, Марс! Ти си късметлия. Нямаш хора, които да те тормозят. А аз? Поболях се. Виж – посочи протритите места - красивата ми рокля се превърна в грозна дрипа. Тези малки бацили само главоболия ми докарват. Дадох им толкова много, а те са ненаситни и искат още и още. Постоянно източват от недрата ми ту нефт, ту газ... Копаят ме тук и там – за въглища, руди, скъпоценни камъни, злато ... Докараха ми глобално затопляне! Коя година подред вече ме мъчи температура! Ледниците се стопиха, а на мен ми е толкова горещо... Виж на какво съм заприличала. Не знам какво да правя.

Марс я гледаше сериозно. От време на време поглеждаше към червеното си сако, оставено на съседния стол, сякаш да не избяга, но бързо се успокояваше, че това няма да стане и насочваше поглед към бледото лице на Земята. Той й заговори кротко с басовия си глас:

- Мила приятелко, аз от колко време ти казвам да се отървеш от тези изчадия. Все ти повтарям, че нищо добро не може да се очаква от тях, но ти не ме слушаш! Не знам какво друго очакваш... Виж ме мен – живея си добре, здрав съм като бик. Но хора по мен няма, затова и проблеми нямам!

Зeмата въздъхна тежко, пооправи с ръка разрошената си коса и отвърна:

- Ако те бях послушала, сигурно нямаше да имам всички тези мъки...Дори не мога да дишам вече, изсякоха толкова много от горите ми, че кислородът вече не стига... Боли ме, чувствам, че бавно умирам!

Чашите с ароматно кафе бяха недокоснати. А може би бяха, но парата, която се издигаше от тях, носеше друго измамно усещане.

- Все още не е късно – обади се Марс, а в очите му се разгоряваше буен огън. Някаква лудост бавно го обземаше. – Унищожи хората! Ликвидирай тези гадини, ще се почустваш по-добре! Обещавам!

Земята погледна своя приятел с големите си сини очи и унило отвърна:

- Аз не съм като тебе. Не мога да решавам проблемите си с насилие. Нямаш представа колко зле се чувствам, когато не съм в настроение и създавам бури, урагани, земетресения, цунамита...Не съм искала да постъпвам така. Не съм искала да бъда лоша към хората. Не съм искала да ги нараня... Та те са мои деца! Толкова много съм им дала.

Гласът й затихна, а влажният й поглед се заби в долната част на роклята. Земята задърпа нервно с пръсти някакво крайче и същевременно го гледаше така, сякаш беше отвор, от който се показваше друг свят...

- Ти си слаба! – Леко раздразнение се чувстваше в гласа на Марс. – Ти си много слаба и затова ще страдаш. Но... не забравяй този разговор и това, че имаш избор!