АПАРТАМЕНТ № 7: СИНЯТА МЕТРЕСА И АЗ

280
Майка ми приела предложението и добре, че се е съгласила.
Много обичах дядо. Ако не си бе отишъл толкова рано, сега щях да съм на съвсем друго място. Когато дядо почина, останахме двете с баба. Тя също не беше лош човек, обичах и нея, но не както обичах дядо. Върнах се при майка ми. Не знам дали ще ми повярваш, но и аз като Хигиен Тижен, дето не напуска дома си, в продължение на две години, точно в онази младежка възраст, не прекрачих прага на къщата. Не от страст към чистотата или нещо подобно. Ако ме питаш защо, и аз не знам причината. За училище не можеше й дума да става,
не исках да изляза дори на улицата. Не, че не ме интересуваше какво става навън. Интересуваше ме, но местата, които исках да видя, не бяха там. Майка ми имаше две деца. Занимавах се с тях. И двамата с мъжа й какво ли не правиха, само и само да ме накарат да се разходя.
Като се замисли човек, младите искат да излизат, а родителите не им разрешават. А у нас беше точно обратното. Както и да е. И така, една сутрин бяхме седнали да закусвахме. Майка ми и мъжът й си говореха,
че трябва да се плати сметката за телефона. Не знам как точно се случи, но изведнъж им предложих:
— Дайте ми я, аз ще я платя.
Облякох се. От изненада очите им бяха станали като воденични камъни. Взех сметката и парите и тръгнах. Толкова дълго не бях излизала от къщи, че, кълна се, в началото залитах като пияна. Влязох в пощата. Имаше опашка. Чаках, чаках, както и да е, опашката напредваше и пред мен останаха един-двама души. И точно тогава го видях. При него се плащаха сметките. Седеше зад прозорчето; слагаше печати на фактурите и връщаше рестото. Загледах се в него. Не беше красив като теб. Ако говорим за ръста му, нямаше грешка. Обаче очите му — няма други такива. Възможно ли е зениците на човек да бъдат лилави? Неговите бяха такива. Накрая дойде моят ред. Поиска да види колко ни е сметката, аз му подадох бележката и парите. Той ми върна рестото, подпечата фактурата и единият отрязък остана при него.
Благодарих му, той вдигна глава и много внимателно ме погледна.
Разтреперих се.
— Довиждане — каза той.
От вълнение си загубих гласа. Върнах се у дома. Още на следващата сутрин станах много рано и хукнах към пощата. Дори в този час имаше опашка. Наложи се да почакам. Когато дойде моят ред,

281
сърцето ми започна лудо да бие. Подадох фактурата за платената сметка. Той ме погледна много странно. А аз се вгледах, за да видя дали наистина зениците му са лилави. Да, бяха такива. Хората зад мен започнаха да роптаят. Това го развесели.
Сетих се за Айшин. Сигурно не й се бе случвало да се влюби в някой мъж само защото зениците му са лилави. Любимият на Айшин сигурно е някой синеок бюрократ. Събира писмата в папки, смята,
осчетоводява ги в тефтери, изважда разходите от приходите и ги записва. Сигурно има огромен архив и никога не забравя, ако е спорил с някого. И както той не забравя, не позволява и на другите да забравят.
За миг се замислих дали ако бяхме женени, Синята Метреса щеше да бъде като нея. Не мисля. Връзката, която това момиче си бе създало с живота, имаше дива, неопитомена страна. Наистина бе само на двайсет и две години. Може би щеше се промени, може би щом се омъжеше, и тя много бързо щеше заприлича на Айшин.
— И после?
— После стана гадно. Излизахме, виждахме се. Майка ми вдигна врява до небето, но аз не слушах никого. Не зная дали бях влюбена, но да ти кажа, доста бях хлътнала. Искаше веднага да се оженим. Аз не исках да се женя, само че сигурно нямах достатъчно смелост да го кажа. И без друго махалата ни беше малка, плъзнаха слухове. Вече нямаше накъде, трябваше да се оженим. Както и да е, сгодихме се.
След годежа нашичкият започна да се променя. Веднага стана друг човек. Беше нещастен. Може би и аз съм била нещастна, но моето нещастие си беше за мен. Но когато той беше нещастен, искаше всички да са нещастни. Не беше подлец. Всъщност точно в това бе и проблемът. Не знаеше разни хитрини, ала душа даваше да научи.
Постепенно стана така, че от устата му не излизаше и една добра дума.
Непрекъснато се оплакваше от пощата, от сметките, от шефа си. Ние обаче не се разделихме за това — нервно се засмя тя. — Знаеш ли,
причината за нашата раздяла бе един кон.
Когато видя объркването ми, отново се засмя.
— Веднъж, докато се разхождахме, видях една конска каруца.
Това, което ще ти кажа сега, ще ти се стори много откачено. Моят дядо беше различен човек. Не приличаше на никого друг. „Ако преди да умреш, не си се научил как да умреш, и животът, и смъртта ти са били по принуда“, казваше той. Не го беше грижа нито за ангелите в рая,

282
нито за огнените пламъци в ада. Поздравяваше всяко животно, което видеше на улицата. Казваше: „Ако не го поздравиш, ще бъде нелюбезно от твоя страна. Може би е твой стар приятел“.
Дядо ми твърдеше, че когато човек умре, всъщност не умира, а отново идва на бял свят било като човек, било като животно. Че всеки път има различна външност. Дали ще е магаре, лебед, пеперуда или жаба, е въпрос на късмет. И за да няма сръдни, вместо нас умира паметта ни, за да не можем да си спомним какви сме били навремето.
За да не си спомняме и да не се притесняваме от онова, което ни СЯ е случило. Знаеш ли кое е най-хубавото нещо, което си спомням от моето детство? Докато се разхождаме с дядо ми, хванати за ръка,
поздравявахме всяко животно, което срещахме по пътя си. Дядо ми се провикваше към котките, кучетата, врабчетата, магаретата, скакалците:
„Ехо, какво ново“? Аз се присъединявах към него и му пригласях: „О,
какво ново, приятелю?“ Това много ми харесваше. Заливах се от смях.
Погалих заобления й мекичък корем, скрит под чаршафа, който здраво стискаше.
— Накратко, когато виждах на улицата кон, го поздравявах, без да се замисля. И когато започвах да си говоря с коня, Лилавия принц ми се подиграваше. Подценяваше ме. Казваше ми обидни неща.
Изпепели ми сърцето. И щом почнеше — край нямаше. След време,
когато видеше на пътя магаре, жестоко ми се присмиваше: „Хайде,
тичай да целунеш ръка на дядо си“! Накрая ми писна от него. Разбрах,
че не обичам този Лилав принц. Разбрах, че на него не му пука, задето наранява душата ми. Явно не можех да изкарам живота си с него.
Реших да се разделим. Отначало не повярва и го удари на шега: „Колко си била докачлива“ — каза и реши, че номерът ще мине. После, като видя, че говоря сериозно, започна да става агресивен. Какви заплахи ми отправяше само! Веднъж, докато си вечеряхме вкъщи, пристигна,
облегна се на вратата и започна да звъни… Вторият ми баща излезе навън. Обиждаше и него. Подадох се на вратата, а той ме хвана за ръката и ме издърпа навън. Така миришеше на алкохол, сякаш бе паднал в казана с ракия. Каза ми: „Виж какво, ако ме зарежеш, ще ти нарежа лицето. Заклевам се, че ще ти нарежа лицето“ — точно това бяха думите му. „Не си прави труда, аз ще го направя“ — отвърнах.
Зная, че няма да ми повярваш. И аз не си вярвам. Не знам защо казах това, въобще как се случи. Бях на седемнайсет години. Все още ми се

283
случват такива работи. Понякога, като ме заболи душата, без да се замисля, такива ги върша, че вредя на себе си. Не го правя нарочно.
След като го направя, се смайвам, питам се как съм могла да си причиня това. Само че, докато го правя, не мисля за нищо. Разбираш ли?
Ако се замисля, няма да го направя, не е ли така?
Усмихнах се. Единият край на наивността стига до непредпазливост, а другият — до невинността. Непредпазливостта е недостатък, по на този свят няма нещо по-изкусително от непорочността.
— Майка ми и вторият ми баща стояха зад врата и подслушваха.
При нужда щяха да се намесят. Явно не разбираха какво правя.
Естествено, не държах нож или нещо подобно. В косата си имах само един фуркет за кок. Беше доста остър. Косата ми бе толкова гъста, че с нищо друго не можех да я захвана. Както и да е, извадих фуркета. Беше ми притъмняло пред очите. Хванах и наслуки одрах дясната си буза.
Опипах с пръсти резката, направих още една над нея. Аз не се виждах,
но гледах лицето на Лилавия принц. Кълна се, прежълтя като лимон.
Започна да крещи, за да ме спре. Майка ми изтича и се разпищя.
Тогава разбрах, че не изглеждам добре. Доста зле се бях нарязала.
Вторият ми баща дойде и започна да блъска и ругае Лилавия принц.
Помисли, че той го е направил. А и Лилавия принц си мълчеше, не казваше, че не е той. Все още беше в шок. Както и да е, докато вторият ми баща го налагаше, ние — майка ми, двата дребосъка и аз се метнахме на едно такси и право в спешното. Не можех да повярвам, че не ми пука. Само че болката идва по-късно. И така, нахълтахме вътре.
Докторът в спешното беше едър мъж. Разбрах, че той е от кръвната група на дядо ми. Разговаряше с мен много мило. Отначало помисли,
че някой друг ми е причинил това, и се опита да разбере какво е станало. После, когато чу, че аз сама съм се нарязала, страшно се вбеси, кипна и ми наговори каквото му дойде на ум. Но езикът му бе толкова сладък, че обикнах дори ругатните му. Сложиха ми упойка и когато се събудих, раните ми вече бяха зашити. Точно преди да си тръгнем, дойде при мен, взе ръката ми и заговори:
— Моя малка откачалке, след като си направила тази щуротия и си нарязала красивото си лице, не си и помисляй да се вразумиш. Най- лошото, което можеш да сториш след тази дивотия, е да си събереш

284
акъла в главата. Ето тогава много ще страдаш, и то ненужно. Ще бъде безсмислено. Бъди винаги себе си и си остани откачалка! Обещаваш ли?
— Обещавам — отговорих аз. Стиснахме си ръцете. Аллах да го благослови, много добре си свърши работата. Ако бях попаднала на някого друг, сигурно щеше да ме зашие все едно шие чувал. Все пак остана белег, не изчезна съвсем.
Не знаех какво да й отговоря. Това, което сподели с мен, не бе от разказите, които очаквах. Да се влюбиш в някого, означава да извадиш гнетящите го истории на повърхността, които всъщност никога не излизат на бял свят. А да продължиш да обичаш, това е, след като си чул тези истории, да се спуснеш стремглаво в света на мечтите на своя любим само за да се натъкнеш на други, далеч по-лоши. Не подходих прибързано към Синята Метреса. Тя не беше синя. Нейното синьо не бе толкова безоблачно, колкото си мислех. Притеглих я към себе си.
Сгуши се и докато удобно наместваше глава на гърдите ми, леко потрепваше. След това, без да се притеснява, бавно се отпусна с цялата си тежест.
— Обикнах Лилавия принц, защото бе Лилавия принц, но той през цялото време се държеше така, все едно бе някой друг. Моля те,
само не ме лъжи, става ли? За каквото и да е!
Кимнах с глава в знак на съгласие. Да лъжеш, твърдейки, че мразиш лъжата, носи нещастие точно като счупеното огледало. Както става във филмите — който извади пистолет, рано или късно го използва. Когато някой иска да не бъде лъган, всъщност копнее за това.
И все пак не ми се искаше да й възразя. Много скоро тя се унесе под приглушената светлина, която се процеждаше през прозореца, и потъна в сън. Не беше красива, но лицето й излъчваше много странно обаяние. Обичах да я гледам. Станах. Тъй като около леглото не можах да намеря нещо, което да облека, светнах лампата. Чаршафът, с който се бе покрила Синята Метреса, се бе свлякъл и десният й крак бе открит. Чак сега за първи път осъзнах, че винаги правехме любов на тъмно или полуоблечени; голото й тяло все още бе загадка.
По бедрата й имаше десетки червени резки. Бяха групирани по пет, както в нашите представи затворниците отбелязват изминалите дни. Приближих се и ги разгледах отблизо. Повечето от тях не бяха много дълбоки. Сякаш бяха направени набързо. Но един от тях

285
изглеждаше доста дълбок и струва ми се бе направен наскоро, тъй като още не бе зараснал.
Погледнах часовника. Беше 2:22. Тихо въздъхна и се обърна по корем. Завих я и загасих лампата. Една ракия щеше да ми дойде добре.
В момента, в който светнах лампата, седем-осем хлебарки се разтичаха и се скриха от погледа ми. Явно и аз трябваше да напръскам дом си.
Нарязах си доста сирене и повечко пъпеш. Върху сиренето сложих малко от зехтина, който ми донесе Синята Метреса, и мащерка, много мащерка. Търговецът на зехтин със сигурност не би искал да научи, че шишетата, които носеше на малката си метреса, ги консумира друг мъж.
Излязох на балкона. Без да стъпча множеството мравки, които носеха една умряла хлебарка, приближих стола си към парапета.
Запалих цигара. Колко ли белези имаше още по тялото? Не можех да разбера с какво се нараняваше? Със самобръсначка или с нож? Или пък с фуркет за кок… Погледнах насъбралите се край оградата торби с отпадъци. Нямаше никаква промяна. Наоколо се носеше киселата миризма на боклук.

286

Изтегляне 3 Mb.

Сподели с приятели: