Сервитутът е неделимо вещно право

Сервитутите нямат обособена правна уредба, а това затруднява тяхната класификация. Несъмнено е обаче, че вън от уредените в законодателството случаи, собствениците на недвижими имоти могат да уговарят различните видове сервитути – това следва то свободата на договаряне. Според начина на учредяване, сервитутите могат да се разграничат на законни и доброволни /договорни/. Законни са сервитутите, които са установени с правна норма. Но те не възникват автоматично по силата на закона. Те само дават право на собственика на господстващия имот с едностранно искане пред компетентен държавен орган, последният да му учреди конкретно сервитутно право. От тази гледна точка, правото да се иска учредяване на законен сервитут по своята същност се явява особен вид субективно потестативно право. Доброволни или договорни са сервитутите, които се учредяват по волята на собствениците на недвижими имоти.

Според съдържанието, сервитутите могат да бъдат положителни и отрицателни. Положителните сервитути дават възможност да се извършват положителни активни въздействия върху обременения имот. Например да се преминава през него, да се прокара водопровод. При отрицателните сервитути, носителят на сервитутното право не извършва никакви въздействия върху чуждия имот. Той има право само да иска от собственика на служещия имот да не извършва определени действия в своя имот – да не строи на определено разстояние от граничната линия, да не засажда дървета над определена височина.

Според характера на въздействията, съставляващи съдържанието на сервитутите, последните могат да се класифицират на прекъснати и непрекъснати. При прекъснатите сервитути носителят на сервитутното право извършва отделни, повтарящи се въздействия върху чуждия имот. Такива са например сервитутите, които дават право да се прекара и държи в чуждия имот водопровод, канализация и др.

С оглед на това дали фактическата власт, в която се изразява сервитутът има видими признаци, сервитутите могат да се разграничат на видими ш невидими. Видими са например положителните сервитути – право на преминаване, на прокарване на водопровод, невидими пък са отрицателните сервитути – да не се строи.

Учредяване и прекратяване

Сервитутите могат да се учредяват с правна сделка, административен акт или да се придобият по давност. Да се учреди сервитут с правна сделка изрично не е уредено, но това следва от свободата на договаряне. И понеже се касае за вещно право, сделката трябва да бъде извършена в нотариална форма. Освен с договор, сервитут може да ес учреди с едностранна сделка – например завет. С административен акт се учредяват т.нар. законни сервитути. При тях законът не създава автоматично сервитутно право. Правната норма дава само възможност на собственика на господстващия имот да иска учредяване на определен вид сервитут. Учредяването става с административен акт, заповед, издадена от кмета на общината. Спорен е въпросът дали сервитутното право може да се придобие по давност. Необходимо е едно лице фактически да упражнява съдържанието на определено сервитутно право в продължение на 10, респективно 5 години. Касае се за придобиване чрез този способ на непрекъснати сервитути, като право на черпене на вода например.

Правото на собственост е едно от най-важните субективни права. То по всички правни системи е признато и защитено от държавата. Правната защита на частната собственост у нас е конституционно прокламирана в чл.17 от Конституцията – тя е неприкосновена. Чл.2, ал.2 от ЗС установява принципа за равна закрила на всички форми на собственост. С оглед на реда за осъществяване на правната защита на вещни права може да се разграничи на извънсъдебна и съдебна. Извънсъдебна е защитата, която се осъществява по извънсъдебен ред. Такава е защитата по чл.86 от ЗС “не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост”. Тази своеобразна защита е продиктувана от обстоятелството, че държавната /общинската/ собственост служи за задоволяване на обществени, публични интереси.

Извънсъдебна е и административната защита. Тя се прилага само по отношение на държавна или общинска собственост. Когато един държавен или общински имот се владее или държи без основание, той се изземва въз основа на заповед на областния управител или кмета, която се привежда в изпълнение със съдействието на полицията.

Съдебна е защитата на ПС и на други вещни права, която се осъществява по съдебен ред. Съдебна е наказателноправната защина. Тя се свежда до съдебно установяване и налагане от съда на предвидени в НК санкции за престъпления против собствеността. Глава пета от НК определя фактическите състави и наказанията за кражба, грабеж, присвояване, вещно укривателство, унищожаване или повреждане на чужда вещ. Правото на собственост и други вещни права могат да бъдат защитени по съдебен ред и с искове от облигационноправно естество. Такива са например исковете на заемателя за връщане на заетата вещ, на наемателя, на влогодателя, за непозволено уреждане; неоснователно обогатяване и т.н.

Във вещното законодателство установителният иск не е уреден като способ за защита на собствеността, но като средство за защита на субективни права той е уреден в чл.97 от ГПК и е допустим и за защита на вещни права. Чл.97, ал.1 от ГПК дава право на всеки не само да предяви иск за да възстанови правото си, когато е нарушено, но и “да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това”. Този иск може да има за предмет всякакви права – вещни, облигационни, семейни, наследствени и др. търсената с него защита се изчерпва в силата на присъдено нещо, с която спорното право се потвърждава или отрича. В областта на вещното правоустановителният иск е допустим, когато правото на собственост или друго ВП се оспорват, като неоснователно друго лице твърди, че има права върху същата вещ или отрича съществуването на тия права у собственика или у носителя на ограниченото ВП. Ищец може да бъде всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение. Ако инициативата се поеме от лицето, което твърди, че е собственик или че е носител на друго ВП и иска неговото съществуване да бъде съдебно установено, този иск се нарича положителен установителен иск. Ако искът се предяви от лицето, което отрича съществуването на спорното ВП, искът се нарича отрицателен установителен иск. Който твърди съществуването или отрича вещното право, трябва да се докаже пред съда своите твърдения. Със съдебното установяване на действителното правно положение се изчерпва защитната роля на установителния иск. Може да се каже, че установителният иск е субсидиарна форма на защита. Затова той е недопустим, когато ищецът може да се защити с осъдителен иск. Например ако спорната вещ е във владението на ответника, собственикът няма правен интерес да води установителен иск – такъв иск ще бъде отхвърлен като недопустим.

Ревандикационният иск има вещен, собственически характер. Той е от типа на осъдителните искове, макар да съдържа елементи на установителен иск във връзка с активната легитимация на ищеца.

Собственикът на недвижим имот може да иска определяне на границите между своя и съседните имоти. Това е особен иск, основан на правото на собственост. Относно характера на иска по чл.109-а от ЗС са изразени различни становища. Според едни, искът се определя като установителен. Други смятат, че той е установителен, но съдебното решение по него има конститутивно действие. Трети приемат, че този иск може да прояви ефект на една частична ревандикация, на установителен или на негаторен иск. Това са хипотезите, при които може за възникне спор за определяне на граници между съседни имоти. Най-напред трябва да се уточни, че при регулирани имоти границите се определят с влезлия в сила подробен устройствен план, като границите се поставят на място от техническата служба на съответния общински съвет. В тази хипотеза иск по чл. 109, b.”а” от ЗС е недопустим. Приложното поле на иска по чл.109-а от ЗС ще попадзат главно случаите на спор за гранична линия при нерегулирани парцели. Но и тук са възможни различни хипотези. В едни случаи поради неопределеност на граничната линия при нерегулирани парцели. Но и тук са възможни различни хипотези. В едни случаи поради неопределеност на граничната линия, собственикът на недвижим имот може да е завладял част от имота на съседа по протежение на граничната линия като твърди, че тази ивица земя е негова и упражнява владелчески въздействия върху нея. Искът е допустим. Целта не е толкова да се осъди ответникът да предаде владението на собственика или да преустанови някакво нарушение, а да се признае правото на собственост върху един недвижим имот до определена граница. Затова този иск е установителен, а съдебното решение, с което той се уважава, има установителевн характер – признава правото на собственост в установените по съдебен ред граници. Характерна особеност на иска за определяне на граници е, че при него всяка от странит се явява едновременно ищец и ответник. Всяка от тях трябва да установи границите на своя имот. Тежестта на доказване лежи върху двете страни. В теорията на изказано мнение, че искът за определяне на граници може да вземе облика на негаторен иск, когато собственикът на съседния имот извършва трайни насаждения или строи на по-малко расзтояние с оглед на претендираната от ищеца гранична линия. Негаторният иск има осъдителен характер, а искът за определяне на граници макар и вещен иск, има установителен характер. Неговата крайна цел не е да се прекратят някакви неоснователни действия, които пречат на собственика да упражнява своето право, а да се внесе яснота в обема на правата върху съседни имоти.

Подобно на ревандикационния и на негаторния иск, искът за определяне на граници се основава на правото на собственост. Ищецът тук твърди, че е собственик на имота до претендирана от него гранична линия. Неговата цел е да се установи по съдебен ред местоположението на общата граница между имотите, за да се индивидуализира и по такъв начин да се установят и пространствените предели на правото на собствеността. Съдът е длъжен въз основа на представените доказателства да установи действителното правно положение относно размера на всеки от двата съседни имота, затови и съдебното решение има установителен характер – признава със сила на присъдено нещо спорния обхват на правото на собственост до определената граница.

АКТОВЕ, ПОДВЕЖАЩИ НА ВПИСВАНЕ

Сделките с недвижими имоти са със значителна стойност. Член 18 от ЗЗД изисква те да бъдат сключени в нотариална форма като условие за тяхната действителност. Но приобретателят по една сделка с недвижим имот ще стане собственик, само ако неговият праводател е бил собственик. Налага се чест когато договаря купувачът да провери дали отчуждителят е собственик на недвижимия имот, който му продава. Значителните интереси при учредяване или прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти са наложили тези юридически действия или обстоятелства да се удостоверят от специален орган – нотариус, за да добият обвързваща доказателствена сила. По този начин се улеснява доказването на извършените правни сделки и действия с недвижим имот, предотвратяват се гражданско-правни спорове. Накратко – постига се по-голяма правна сигурност в гражданските правоотношения. Нотариусът е лице, на което държавата възлага извършване на нотариални действия.

Нотариалните удостоверявания пък са изявление на нотариуса, извършени в писмена форма, в пределите на неговата компетентност и по ред, установен в закона, които изявления придават обвързваща доказателствена сила на удостоверените обстоятелства. Нотариалните удостоверявания обаче не се ползват със силата на присъдено нещо. При отказ молителят може отново да поиска удостоверяване. Може да се обжалва самият отказ, не и извършеното удостоверяване. Всяко нотариално удостоверяване има за краен резултат съставяне на нотариален писмен документ, т.е. официален свидетелстващ документ. Характерна за този документ е неговата доказателствена сила – той задължава всички други лица, съдебни и изпълнителни органи да приемат, че удостовереното обстоятелство е такова, каквото е отразено от нотариуса.

Страни и участници в нотариалното производство

Съвкупността от действия, извършвани пред нотариуса се означава като нотариално производство. В него се различават страни и участници. Страна в нотариалното производство е лицето, от чието име се иска извършване на нотариалното действие и за което настъпват правните последици. Участник в нотариалното производство е лицето, чието лично изявление се удостоверява от нотариус. Ако то се яви лично пред нотариуса, ще бъде едновременно и страна и участник. Но ако се яви негов представител, само последният има качеството на участник, защото неговият подпис се удостоверява. Затова нотариусът проверява самоличността и дееспособността на участващите лица, в случая на представителство самоличността на представителя, а не на страната на нотариалното производство. Въпреки, че нотариалните производства се развиват между страната /участника/ и нотариуса, те са едностранни, защото няма противна страна. Нотариусът служебно проверява условията за извършването на исканото удостоверяване и ако те са налице, го извършва. В случай на отказ /резолюция съответно поставена върху молбата/ молителят може да го обжалва пред окръжния съд.