2. Начини за определяне съдържанието на сделката
Договорната автономия на гражданскоправните субекти е уредена в чл. 9 ЗЗД в определени граници. От тази разпоредба се налага изводът, че императивните правни норми и добрите нрави определят съдържанието на сделките. От една страна те го определят по негативен
начин като не допускат да се породят правни последици от сделка, която излиза извън определените в чл. 9 ЗЗД граници - чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Но повелителните правни норми определят и по позитивен начин съдържанието на сделката. Когато такива норми определят правните последици на сделката, страните могат да избират или изобщо да не я сключват, или да я сключат с предписаното от закона действие.
В границите на договорната автономия правните субекти са овластени с волеизявленията си да определят съдържанието на сделките, които сключват. Диспозитивните норми уреждат последиците на сделките, когато страните по тях не са се възползвали от възможността да се отклонят от предписанията им и сами да определят действието на сделката.
Тъй като не всички участници в гражданския оборот имат правни знания и опит и достатъчно време да обмислят съдържанието на сделката си, улеснение при сключването на сделките е използването на предварително подготвени текстове за различни видове сделки: пълномощно, договор за наем, за продажба, за строителство, лицензионни договори и др. Това са т. нар. договори-образци (Миз1егуег1;га§е на немски език). Те би трябвало да се изготвят от опитни юристи, които да формулират ясно и юридически прецизно възможните клаузи на даден вид договор. Договорите-образци нямат задължително сила и не представляват правни актове докато не бъдат приети от страните по конкретна сделка. Те се отпечатват на бланки, в които се оставят и празни места за включване на допълнителни уговорки от страните. Последните могат да зачеркват някои текстове, които считат, че не отговарят на техните интереси. Сделката образец се превръща в конкретна правна сделка само чрез волеизявленията на страните, които възприемат текста от образеца като съдържание на правните последици, които желаят да ги обвържат.
Общите условия са друго средство за предварително формулиране на съдържанието на сделките. Те се изготвят от субекти на частното право, които сключват голям брой сделки от даден вид, като напр. доставка на горивни материали, електроенергия, топлинна енергия, застраховки, банкови сделки и др. Най-често търговците -еднолични или търговски дружества - използват общи условия. Те се изготвят от едната страна по бъдещи сделки и се предлагат на клиентите, които желаят да сключат такива. Насрещната страна може да приеме изцяло предлаганите й общи условия, да поиска да се предвидят в конкретния договор някои отклонения от тях или да откаже да сключи договор със страната, която ги предлага. Общите условия сами по себе си не обвързват, освен ако се предлагат на трети лица, когато имат обвързващата сила на предложение за сключване на договор по ЗЗД. Съгласно чл. 16, ал. 1 ЗЗД, когато предложението включва общи условия, приемането му е действител-нр, ако съдържа писмено потвърждение на тези условия. Едва след като последва писмено приемане на предложението, ще има сключен договор при общи условия. При тези договори е възможно по искане на насрещната страна в договора да се включат уговорки, които се отклоняват от общите условия. Допълнително вписаните клаузи пораждат правно действие дори уговор-к"ите в общите условия, на които те противоречат, да не са заличени - чл. 16, ал. 2 ЗЗД.
В нашето законодателство правната уредба на договорите при общи условия не е задоволителна. Общите условия крият опасност страната, която ги изготвя, чрез тях да се постави в привилегировано положение спрямо насрещната страна и да налага своята воля при определяне на съдържанието на сделката, особено когато тя има и монополно положение в стопанския живот. За да се осуети злоупотребата с използването на общите условия, се налага да се упражнява контрол върху съдържайието им, което е предвидено напр. със специален закон в Германия от 1976 г.
В сравнително редки случаи част от съдържанието на сделката може да се определи от съда или от трето лице. Ако в сделката е уговорено, че длъжникът ще изпълни, когато има възможност, кредиторът може да поиска от съда да му определи подходящ срок, след изтичане на който длъжникът ще изпадне в забава, ако не изпълни.
При факултативни задължения, ако изборът е предоставен на трето лице, то ще определи коя ще бъде дължимата престация - чл. 130, 131 ЗЗД.
Понастоящем действащото законодателство не допуска с индивидуални административни актове или с решения на арбитраж да се определя съдържанието на сделката, независимо от волята на страните по нея.
3. Тълкуване на сделките
Съдържанието на сделката може да се определи само след като се вникне и се изясни смисълът на волеизявлението. Това налага преди да се пристъпи към изпълнение на сделката, тя да се тълкува.
Правилата за тълкуването понастоящем са уредени единствено в чл. 20 ЗЗД пряко за договора. Те се прилагат съответно за всички видове сделки, тъй като са предназначени да разкрият смисъла на волеизявленията като съществен елемент на всяка сделка.
Тълкуването на правните сделки има някои сходни черти с тълкуването на правните норми. То също е мисловна дейност, чрез която се разкрива смисълът на обек-тивирана мисъл и воля, поради което има вторичен, зависим характер. При тълкуването не могат да се внасят промени във вече осъществени волеви актове. Граматическото и логическото тълкуване се прилагат и при сделките.
Тълкуването на сделките има и свои специфични особености. Обект на тълкуването са конкретни волеизявления на определени лица. При изясняване на техния смисъл се държи сметка за някои субективни моменти като вътрешната воля и намерението на тези лица.
При спор по сделката, отнесен пред съда, дейността по доказването на фактическия състав на сделката предхожда тълкуването. Тя се състои в представяне от страните и допускане и събиране от съда на доказателствени средства: свидетелски показания, писмени документи, обяснения на страните, заключения на вещи лица, от които съдът черпи факти, за да приеме дали сделката е извършена.
От тълкуването се различава правната квалификация на сделката, която се извършва след като чрез тълкувателната дейност се разкрие смисълът на волеизявленията.
Тълкуването на сделката се основава освен на поведението на страните, чрез което те са обективирали вътрешната си воля, и на други факти и материали, които са свързани със сделката, като напр. преговорите, които предхождат сключването на тълкуваната сделка, други сделки с аналогично или близко съдържание между същите страни или на една от страните с други лица. Тези факти и материали, макар да не са предмет на тълкуването, могат да послужат като източник на косвени доказателства за смисъла на сделката.
Според чл. 20 ЗЗД целта на тълкуването е да се разкрие действителната обща воля на страните при договорите, а не да се ограничи с буквалния смисъл на думите, знаците или действията, чрез които е изявена волята. При едностранните сделки следва да се установи действителната воля на лицата, които ги извършват. Действителната воля на страните се отнася до желаните от тях правни последици.
Чл. 20 ЗЗД изисква сделката да се тълкува във всички нейни относително обособени части, наричани уговорки или клаузи. Тъй като те са част от единното волеизявление на едно или повече лица, те следва да се тълкуват не сами за себе си, а като едно логическо пяло в този смисъл, който произтича от цялата сделка.
Както отделните уговорки, така и цялата сделка следва да се схващат в смисъла, който отговаря най-добре на целта й. Сделката е правно средство за задоволяване на потребности, които се обслужват с постигане на поставената от страните цел.
Освен субективни моменти, свързани с волята, намерението и целите на страните по сделката, чл. 20 ЗЗД насочва тълкувателя и към два обективни критерия, които следва да се използват при изясняване на волеизявленията - обичаите в практиката и добросъвестността.
Под „обичаи в практиката" по смисъла на чл. 20 ЗЗД следва да се разбира онова повтарящо се поведение при сключване на сделки от даден вид и онзи смисъл, който се влага в тях обикновено, в мястото, където е сключена сделката. Ако от изявената воля не може да се направи категорично заключение за смисъла на волеизявленията, логично е да се предположи, че страните са желали с тях да постигнат онези последици, които обикновено в договорната практика на съответното място правните субекти уговарят. Ако една от страните по правоотношението твърди, че смисълът на сделката е различен от този, който обичайно се влага в такъв вид сделки, тя трябва да докаже отклоненията от обичаите.
Добросъвестността представлява изискване при сключване на сделките да се действа коректно и честно. При съмнение изявлението следва да се схваща в смисъла, който следва от едно почтено поведение, а не от стремеж да се измами и увреди насрещната страна.
Чл. 20 ЗЗД не урежда изчерпателно правилата, които могат да се използват при тълкуването. В отменения ЗЗД тълкуването на договорите беше уредено по-подробно. Макар и отменени, неговите разпоредби съдържат полезни указания, които и понастоящем могат да се прилагат. Ако една уговорка може да се тълкува в смисъл, при който не поражда правно действие, и в друг, при който би имала правни последици, предпочитание следва да се даде на втория смисъл. При двусмислие отделните уговорки следва да се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на предмета на сделката.
При съмнение относно смисъла на уговорката, тя следва да се схваща против този, който я е предложил, и в полза на страната, за която тя поражда правни задължения.
Когато страните при сключване на сделката са употребили общи изрази, правните последици следва да се изяснят като се имат предвид предметите, за които страните са постигнали съгласие.
Ако в сделката е посочен един случай като пример за изясняване на волята на страните, с това не бива да се изключва действието й и спрямо други непосочени случаи, ако има основание и спрямо тях да се разпрострат правните й последици.
Тъй като при сключването на сделките някои от страните употребяват диалектни и жаргонни изрази, при тълкуването следва да се изясни какъв смисъл се влага в тези думи. Макар България да не е голяма, в нея съществуват различни диалекти, при които едни и същи думи могат да имат различно значение, напр. диня се употребява в смисъл на любеница, а в някои области на Северна България и като синоним на пъпеш.
В резултат от тълкуването може да се разкрие, че всъщност не е постигнато съгласие от страните и договор липсва.
Ако лицето, до което е адресирано предложението, го е приело, но твърди, че го е схванало в друг смисъл, а не в този, който е вложен от предложителя, как следва да се тълкува сделката? Съображения за правна сигурност изискват в подобни случаи да се даде предимство на изявлението и то да се тълкува в смисъла, който обективно следва от него, т. е. онзи смисъл, който следва от външ-нообективираното поведение на страните за един нормален човек.
I. ТЪРГОВСКИ СДЕЛКИ -ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
1. Понятие за търговска сделка (ТС)
Търговската сделка (ТС) притежава всички родови белези на понятието „сделка", т.е. тя е волеизявление на субект на частното право, насочено към възникване, изменение или прекратяване на частноправни последици.
Сделката е правна абстракция, създадена през 19 век от пан-дектистите и намерила нормативен израз за първи път в Гражданския кодекс на Саксония.
Сделката е понятие на частното право. Сделки има в облигационното, вещното, семейното, трудовото право. Тя е правомерен юридически факт с частноправни последици.
ТС е понятие само на търговското право. Легалното й определение се извежда от чл. 286 ТЗ. Според ал. 1 на този член търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие. Според ал. 2 търговски са и сделките по чл. 1, ал. 1, независимо от качеството на лицата, които ги извършват. Според ал. З при съмнение се смята, че извършената от търговеца сделка е свързана с неговото занятие.
От тълкуването на трите алинеи на чл. 286 ТЗ могат да се направят следните обобщения:
Първата специфика на ТС е субектът - задължително една от страните по сделката трябва да бъде търговец.
Втората специфика е връзката на сделката с упражняваното от търговеца занятие.
Третата специфика се свързва с оборимата презумпция, установена в закона. За да се улесни търговският оборот се приема, че, ако сделката е сключена от търговец, тя е свързана с неговото занятие.
Едва след като се установи, че няма нито специална, нито обща правна уредба, нито в търговското, нито в гражданското законодателство, се прилагат търговските обичаи, като при противоречие между търговските обичаи предимство имат търговските обичаи по местоизпълнението - чл. 288 ТЗ.
3. Характерни черти на ТС
3.1. ТС по дефиниция са възмездни. Няма безвъзмездни сделки, защото самата търговска дейност е винаги възмездна поради насочеността към постигане на печалба.
ТС са двустранни по смисъла на облигационното право. Права и задължения възникват и за двете страни.
ТС по начало са консенсуални - извършването на определено фактическо действие не е задължителен елемент от фактическия състав за възникване на съответното договорно отношение. Дори някои сделки, които традиционно са били определяни като реални, в търговското право са консенсуални — напр. договор за банков кредит, договор за влог в публичен склад.
ТС могат да бъдат едностранни и двустранни. Едностранните сделки са чек, менителница, запис на заповед. Двустранните сделки са договорите за търговска покупко-продажба, лизингов договор и т.н.
ТС могат да бъдат каузални и абстрактни. Абстрактни са едностранните сделки - чек, менителница, запис на заповед.
ТС могат да бъдат формални и неформални. В определени от закон или договор случаи формата може да бъде условие за тяхната действителност. Примерно, застрахователният договор.
ТС могат да имат прехвърлителен ефект или да предоставят само ползването на една вещ.
ТС могат да бъдат с еднократно и продължително изпълнение
ТС могат да бъдат главни и акцесорни - примерно търговските обезпечения, договорни клаузи за лихви между търговци.
3.2. Търговскоправното деление на ТС на едностранни и двустранни.
Наред с делението на сделките и на договорите на едностранни и двустранни, деления, познати ни от гражданското право, в търговското право делението на ТС на едностранни и двустранни има друго значение — едностранни са сделките, по които само едната страна има качеството на търговец, а двустранни — сделки, по които и двете страни са търговци.
Произходът на това деление е в немското право. Според § Г 345 от Германския търговски кодекс, озаглавен „еднострани търговски сделки", по отношение на правна сделка, която спрямо едната страна е търговска сделка, се прилагат правилата за търговските сделки и'за двете страни еднакво, доколкото от тези разпоредби не следва нещо друго.
У нас в определени от закона случаи различни правила регламентират едностранните и двустранните ТС. Някои разпоредби се отнасят само за тези търговски отношения, по които и двете страни са търговци — напр. чл. чл. 309, 297 ТЗ. По начало законодателят предоставя по-голяма свобода когато и двете страни по сделката са търговци, тъй като се предполага, че те са в състояние сами да защитават правата и интересите си, без да се нуждаят от защитната функция на закона.
4. Сключване на ТС. 4.1. Принципът на договорната свобода
ТС се сключват по общия ред, установен за договорите — чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД. ТЗ не предвижда специални правила относно сключването на търговските договори. Следователно, и по отношение на търговските договори важи изискването за оферта и за нейното приемане, както и правилото, че договор между присъстващи се счита сключен, ако предложението бъде прието веднага, а между отсъстващи - в момента, в който приемането на предложението пристигне у предложителя.
Предложителят е обвързан с предложението до изтичане на срока, който е определен в него или обикновено е нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането. При липса на срок
за приемане, предложението, направено на присъставащ, губи силата си, ако той не го приеме незабавно, а предложението, отправено до неприсъстващ, губи силата си след изтичане на толкова време, колкото е обикновено нужно според обстоятелствата, за да пристигне приемането - също р. по МАД № 32/98.2
И при търговските договори действа приниципът на договорната свобода - лицата са свободни да решат дали, с кого, кога и какъв договор да сключат.
Ограничаването на договорната свобода обаче в областта на търговското право е по-широко застъпено отколкото в облигационното право. В много по-голяма степен съществува задължение за контрахиране за търговците в сравнение с нетъргов-ците. По-конкретно принуда за договоряне е предвидена в следните случаи:
Първо, ако търговецът заема монополно или господстващо положение. В тези случаи най-често той е публично предприятие - търговец - примерно, БДЖ, БТК и единствено той осъществява определен вид търговска дейност. Търговецът е длъжен да сключва договори с желаещите лица и всеки неоснователен отказ представлява неизпълнение на задължението за договаряне и се санкционира по надлежния ред.
Второ, ако търговецът има право да осъществява определен вид лицензирана търговска дейност, която не би могла да се извършва от други търговци и когато законът предвижда административно задължение да се сключват договори във връзка с нейното осъществяване — примерно, сключване на договори за задължителни застраховки според чл. 78 от Закона за застраховането.
При сключването на ТС се поставя въпросът за правното значение на мълчанието.
В гражданското право мълчанието спрямо направено предложение за сключване на договор не е приемане и договорът не се счита сключен. Но то не представлява и отхвърляне на предложението. Просто липсва волеизявление за приемане.
В търговското право в определени случаи мълчанието може да бъде равнозначно на приемане. Според чл. 292, ал. 1 ТЗ, когато между две лица съществуват трайни търговски отношения и едното лице направи предложение до другото лице, което има качеството на търговец, предложението се смята прието, ако не бъде отхвърлено веднага. В случая е налице необорима презупция и търговецът, който е предпочел да мълчи, вместо да вземе отношение по направеното предложение, не може да доказва обратното.
Отхвърлянето на предложението трябва да бъде изрично. Едва в този случай договорът не се счита сключен. Но законът предвижда за търговеца едно задължение - да пази изпратеното му за сметка на предложителя. Той може да се освободи от това законово задължение, само ако не е обезпечен за разноските или ако пазенето му причинява неудобства, по-големи от обичайните.
Законът обаче не дефинира понятието „трайни търговски отношения". Това са отношения, които произтичат от многократното сключване на търговски договори с едно и също или сходно съдържание, от рамков договор. Тези отношения трябва да имат продължителен характер, т.е. да съществуват през определен период от време.
Задължително лицето, към когото е адресирано предложението, трябва да бъде търговец. Докато предложителят може и да не бъде търговец.
Мълчанието, предмет на правна уредба в чл. 292, ал. 1 ТЗ, е изключение от правилото. Затова, извън случая, уреден в закона, мълчанието не е равнозначно на съгласие, а е липса на волеизявление. Освен това цитираната разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че адресатът на предложението не се е намирал в обективна невъзможност да приеме или отхвърли предложението, т.е. необходимо е се тълкува разумно.3
Във връзка със сключването на ТС съществуват още някои
специфики.
Първо, това е публичната покана - чл. 290 ТЗ.
Публичната покана е покана да се направи предложение. Тя намира израз в каталози, ценоразписи, тарифи, съобщения в средствата за масово осведомяване или по друг начин. Отправя се до неопределен и неограничен по начало кръг от хора.
Публичната покана обаче не е предложение, не е оферта, а покана за оферта. Затова предложението трябва да се направи от лица, до които е адресирана поканата. Те правят предложение за сключване на договора до този, който е направил поканата и ако предложението е в съответствие с поканата, поканващият няма право да откаже да го приеме. Ако той го приеме, договорът се счита за сключен, но ако не го приеме, договорът не се счита за сключен и тогава се поставя въпросът за отговорността на отправилия поканата. Ако той не приеме предложението без основателни причини, отговаря за вредите, претърпени от предло-жителя — чл. 290, ал. 2 ТЗ. Това е вид преддоговорна отговорност, подобна на тази по чл. 12 ЗЗД, защото по начало тук липсва сключен договор.
Второ, публично предложение—чл. 291 ТЗ
Това е същинско предложение за сключване на договор, което, подобно на поканата, се адресирва до неопределен кръг от лица - обикновено чрез средствата за масово осведомяване.
За да има характер на публично предложение, то трябва да съдържа вида и предмета на договора, общото предлагано количество и срока за приемане на предложението.
Публичното предложение обвързва предложителя и го задължава да сключи договора. Но има известни ограничения на това обвързване. Първо, до определения в него срок и второ, до изчерпване на обявеното количество.
Ако едно лице приеме публичното предложение и приемането пристигне до предложителя, договорът се счита за сключен. Трето, предварителен договор - рас<;шп йе соп1гапепйо -чл. 19 ЗЗД
Това е договор, по силата на който страните се задължават да сключат окончателен, главен, основен договор. Може да се иска принудителното му сключване по реда на чл. 19, ал. З ЗЗД.
Четвърто, опционен договор
Това е договор, който съдържа няколко предложения за сключване на окончателен договор и предоставя на приемащия офертата правото да приеме по свой избор едно от тях, т.е. право да избере една от опциите, които му предоставя предложителят.
Огщионният договор обаче не създава задължение да се склю-ч и окончателен договор, а само право, опция за сключване на окончателен договор. То е право само на едната страна, докато другата страна е задължена да се подчини на направения избор. По тези два белега огщионният договор се различава от предварителния.
Пето, 1е41ег оПп4еп!
Договор, с който страните изясняват предварително детайлите, клаузите, модалитетите на окончателния договор. С него страните по един бъдещ договор обмислят клаузите на окончателния договор. Намира приложение при сключването на много важни и комплицирани договори — напр. договор за създаване на джойнт венчър, за покупко-продажба на самолети и прочее.
Различава се от предварителния договор по това, че не поражда задължение за сключване на окончателния договор. Различава се от опционния договор, защото не обвързва едната страна и не създава опция за другата страна, т.е. по принцип от него не възникват нито права, нито задължения за сключване на окончателния договор.
Шесто, рамков договор
Договор, с който се определя съдържанието на един бъдещ договор. Обикновено се изготвя от едната страна, а се приема от другата страна. Това е договор, който само улеснява бъдещото сключване на основния договор.
Различава се от предварителния договор, защото от него не възниква задължение за сключване на окончателния договор.
Различава се от окончателния договор, защото от него не възникват първоначалните договорни задължения.
Седмо, договор при общи условия - чл. 298 ТЗ
Едната страна предварително формулира клаузите на договора, които имат характер на общи правила за поведение. Те се предлагат на другата страна от търговец, който сключва множество еднообразни договори. Целта е всички съконтрахенти да се третират еднакво и равнопоставено.
Общите условия, макар външно да приличат на правни норми, доколкото са формулирани като общи, абстрактни правила за поведение, без конкретизация на страните, нямат характер на нормативни актове. Те са договорни клаузи, предлагани от търговеца, които се нуждаят от приемане, както изобщо трябва да се приеме и предложението за сключване на договор.
За да ги приеме, другата страна трябва писмено да заяви, че ги акцентира. Изключение прави случаят, когато другата страна е търговец и е знаела или е била длъжна да знае общите условия и не ги е оспорила незабавно, след като те са й били предложени. В този случай не е задължително писменото им приемане.
Общите условия допълват договора, могат да дерогират дис-позитивни правни норми, но не могат да противоречат на императивните норми. В договора може да се уговори нещо, различно от общите условия и тогава се прилага уговореното в договора -чл. 298, ал. З ТЗ.
Ако за действителността на сделката е предвидена писмена форма, установените от търговеца общи условия трябва да се представят на другата страна още при сключването на договора. В противен случай те не я обвързват - чл. 298, ал. 2 ТЗ.4
Сподели с приятели: |