ЧАСТ ВТОРА - СПЪНКИ НА МОЛИТВИТЕ НИ

ЧАСТ ВТОРА - СПЪНКИ НА МОЛИТВИТЕ НИ

Защо не получаваме отговор на молитвите си? Защо закъснява отговорът на нашите молитви?

Посредством молитвата човек влиза във връзка с Бог и по този начин постига нещата, които иначе не би могъл да постигне. Молитвата променя обстоятелствата, това е факт.

И все пак има много молитви, на които Бог не отговаря. Не ще бъде преувеличено, ако кажем, че има хиляди молитви, които се издигат нагоре, но нямат отговор. Мнозина казват: „Молитвата съвсем не е това, за което се счита, че е. Колко много сме се молили, но не сме получили никакъв отговор. Нищо не постигнахме.” И това твърдят както разумни, така и повърхностни хора, чиято мисъл не се задълбочава, а се плъзга по повърхността.

Всеки, който иска да съдействува за изпълнението на Божия план, трябва да знае кои са спънките, които молитвите ни срещат. На първо място, ние се натъкваме на неща, които се крият дълбоко в нас. Те са причина за прекъсване на връзките ни с Бог - Извора на всяка сила. Според Божието слово причините са три: първата ни е много добре позната - грехът.

В Исая 1:15 Бог казва: „Когато прострете ръцете си, ще крия очите си от вас, даже когато принасяте много молитви, не ще да слушам.” Защо? Каква е причината? Тези прострени към Бога ръце бяха опетнени, затова Той отвръща лицето си. В Исая 59:1 се казва: „Ето ръката на Господа не се е скъсила, та да не може да спаси, нито ухото Му отъпяло, та да не може да чува.”

Значи, откъм Божия страна всичко е наред, но четем по-нататък: „вашите беззакония, вашите грехове... вашите ръце ... вашите пръсти ... вашите уста...” всички те са покрити с калта на греха. В Псалм 66:18 четем: „Ако в сърцето си бях гледал благоприятно на неправдата, Господ не би послушал.”

И тъй грехът е пречка за молитвите ни. Ние дори не мислим за това. Чрез молитвата влизаме във връзка с Бог, а грехът прекъсва тази връзка. Ако искам да вляза в телефонен разговор с някой близък, но телефонната жица е прерязана, дори да стоя с часове на телефона и да говоря най-красноречиво, като отправям най-настоятелни молби, няма да има никакъв резултат, нито полза. Думите ми не биха стигнали до целта, защото връзката е прекъсната. Ако продължавам съзнателно да върша грях, молитвата ми не ще има никакво значение, тя е само прахосване на думи без никаква стойност. Бих могъл лесно да си въобразя, че щом се моля, аз не съм толкова лош, както този или онзи, докато всъщност молитвата ми е празна формалност, защото връзката ми с Бог е прекъсната. Бих ли могъл да говоря с Бог след като съм извършил грях и не съм поискал прошка, или ако съм поискал прошка, все още продължавам да повтарям извършения грях?

В такъв случай не можем да бъдем Божии съработници, защото чрез молитвата ние съдействаме за осъществяване на Божия план за целия свят.

В посланието на Яков 4:2,3 се казва: „Пожелавате, но нямате, защото не просите.” Тук намираме обяснение на загадката за духовната пустота в някои сърца и църкви: тръбите, които ни свързват с резервоара на Божията благодат, стоят неизползвани.

По-нататък апостол Яков казва: „Просите и не получавате, защото зле просите, за да иждивявате в сластите си.” Тук основната причина е себелюбието: моля се само за лични облаги без оглед на другите. Разбира се, ние имаме пълно право да се молим лично за себе си: за телесни сили, за здраве, когато сме болни, за материална помощ, както и за близките си. Нашият Небесен Баща е пълен с любов към нас и иска чадата Му да живеят с радост на тази земя. Обаче от съществено значение е какъв е мотивът, какво е подбуждението, дали молитвата ни е безкористна, или сме подтикнати от себелюбиви стремежи. Ако сме посветили целият си живот на Бог, тогава можем да се молим за всичко останало, според както ни ръководи Святият Дух.

Друга причина, която се крие у нас, е непростителният дух. В Матей 5:23,24 четем: „Като принасяш дара си на олтара...” т.е. когато се приближаваме при Бог - това приближаване ние наричаме молитва, „и си спомниш... остави дара си и иди първо се сдобри с брата си” - първо, а не после!

В Матей, 6 глава, намираме молитвата, на която сам Исус ни научи да се молим. Тя съдържа седем просби. Исус особено набляга на една от тях: „Да бъде Твоята воля.” В 18 глава Той говори на Своите ученици за молитвата. Петър поставя въпроса: „Колко пъти да прощаваме, седем пъти ли?” Навярно Петър смяташе себе си за много напреднал, щом е могъл да допусне, че може да прости до седем пъти. Обаче Исус му каза: „Петре, ти не ме разбираш. Прошката не е някакъв пример на смятане. Не седем пъти, но седемдесет пъти по седем.” Петър вероятно смаяно е запитал: „Как? 490 пъти!? Все на същия човек?..”.

„Да, да” - ще каже някой, „но вие не знаете колко трудно е да се прощава.”

Наистина ли вярвате в това?

Действително има неща, които ние сами не можем да простим. Обаче, слава на Бог, ако дадем място на Божия дух в сърцата си, ще бъдем в състояние да обичаме тези, които не сме могли по-рано да понасяме. Ако любовта Христова ни завладее, тогава сърцата ни ще бъдат изпълнени със състрадание към човека, който ни е наранил. Ще изпитваме към Него безкрайно съчувствие за това, че е могъл да падне дотолкова, че да извърши такова дело.

Особено силно се подчертава, че трябва да прощаваме така, „както Бог ни прощава” - безрезервно, напълно и великодушно, ако действително искаме да имаме връзка с Бог чрез молитвите си. И така грехът, себелюбието и непростителният дух са пречки за нашите молитви. Има хора, които са вдъхнали големи надежди и които въпреки това са останали нищо в духовната област тъкмо поради такива пречки. Животът им е останал безплоден именно поради липса на истинска молитва.

Нека се научим да се молим с думите: „Изпитай ме, Боже, познай сърцето ми, опитай ме и познай мислите ми. И виж, дали има в мен оскърбителен път. И води ме по вечния път, заради Христос. Амин!”

Много често Бог не отговаря на молитвите ни или пък забавя Своя отговор от любов към нас. И то защото иска да ни даде нещо повече от това, за което сме се молили, и защото Неговата цел е по-възвишена от нашата. Нека не забравяме, че може да попречим на Божия план, като се молим непременно.

За мен, разбира се, е от голямо значение дали Бог ще чуе моята молитва и дали ще ми отговори. Правилното схващане за молитвата е, че тя е едно с всеобщия Божий план.

Следователно истинската причина, че отговорът на нашата молитва се забавя или изобщо не идва, е това, че не заставаме на Божието становище. Липсва ни мъдростта да се молим за най-доброто или пък не сме достатъчно себеотрицателни да се откажем от своите дребни, лични желания, за да получим по-възвишеното, което ще бъде за благото на всички хора.

Картините са най-доброто учебно помагало, а примерите са написани или изговорени картини. Исус обичаше този метод на обучение и го употребяваше.

Да разгледаме фактите по-добре. Израелският народ беше освободен от египетско робство - не беше лесно да се ръководят такива хора. Те бяха упорити, дребнави, своеволни, не можеха да се владеят и до крайност изморяваха своя водач. Колко смел беше Божият план да създаде от такъв материал един народ, чрез който да проведе спасението на целия свят. По своето величие този Божий план е равен само на основаването на Христовата църква от простите галилейски рибари и от неуките Христови ученици. Само Бог е в състояние да постигне такъв триумф. Колко търпение беше нужно, за да се постигне целта! Но Бог е дълготърпелив. Мойсей също се беше научил на търпение, когато пасеше стадата си в самотната пустиня. Бог го изучи да търпи, особено когато влезе в допир с променливите настроения на това стадо, съставено от някогашни роби.

И тъй в пустинята израелският народ почувства липса от вода. Жаждата беше голяма, положението - сериозно. Касаеше се за едно дребно затруднение, защото Бог беше там. Той бе съдействал за излизането на израелския народ от Египет. Това чудно пътуване беше Негово дело. Народът добре познаваше Бог от всичките си досегашни опитности, затова можеше да очаква Божията помощ. Колко чудни неща се бяха случили още преди тръгването им! А и след това - преминаването през Червено море, манната, която намираха всяка заран пред шатрите, птиците, които ловяха с ръце, бликащата от скалата вода! О, да, те вървяха редом с великия Бог, затова какво значение имаше тази нова нужда, която беше се появила? Обаче те лесно забравяха. Паметта им беше много къса. Ароматният египетски лук им бе направил по-силно впечатление, отколкото нежната, търпелива Божия любов, с която Бог ги обкръжаваше. Те забравиха дори бликащата от скалата вода. Колко приличат на нас тези хора! Ние също носим техните отличителни черти...

Те започнаха да роптаят, да критикуват. В Своето дълготърпение Бог продължаваше да се грижи за тях. Обаче Мойсей не беше достигнал още до онова равнище, до което го издигнаха опитностите му по-късно. Той стоеше пред народа като Божий представител, но никак не приличаше на Бог. Разгневен, с разпалени слова, Мойсей удари скалата. Божият план изискваше скалата да бъде ударена само един-единствен път - след това беше достатъчна само смирената молитва. Колко често в своето нетърпение и ние удряме по ударената вече скала! Водата бликна. Бог постъпва винаги така. Той се грижи за нас, макар и да не Го зачитаме ,и да не изпълняваме Словото Му. Множеството се спусна да пие, жадно и изнемощяло. Но Бог беше оскърбен дълбоко от Мойсей, който не Го зачете и не се покори на Неговата воля. Острият език на Мойсей, святкащите му от гняв очи оставиха дълбока бразда в душите на хората и тя дълги години не можеше да бъде заличена. Заради народа трябваше да бъде направено нещо. Този народ трябваше да разбере колко е необходимо да бъде покорен на Бог и колко голямо зло е непокорството.

Мойсей беше водач и затова Бог постъпи с него по-различно, отколкото с обикновените хора. Той му каза: „Ти няма да влезеш в Ханаан. Ще доведеш народа до границата, ще погледнеш отвъд, но няма да влезеш вътре.”

Това много наскърби Мойсей. Той се моли много пъти Бог да отмени наказанието. Колко силно желаеше да види онази земя, отвъд Йордан, която Бог беше избрал. Острието на наказанието го нарани дълбоко, но Бог каза: „Не ми говори повече за това.”

Божието решение не можеше да бъде променено не заради Мойсей, но заради народа, заради целия свят, който трябваше да бъде върнат отново при Бог чрез този народ. Затова молитвата на Мойсей не можеше да бъде удовлетворена и тази неудовлетворена молитва трябваше да послужи като урок за послушание на онези люде, които нито погромът на египтяните, нито гръмотевиците на Синай бяха в състояние да му дадат.

Във всеки шатър, около всеки лагерен огън се говореше само това:

„Мойсей не беше покорен на Бог. Той не Му отдаде почит, затова няма да види Ханаан.” Развълнуваните и изплашени сърца разнасяха шепнешком тези думи навред. Жените и децата плачеха. Колко щяха да се радват, ако можеше и той да влезе заедно с тях в Ханаан. Обаче отсега нататък дълбоко в сърцата им трябваше да бъде отпечатана страшната пропаст между покорност и непокорност.

Навярно след години някоя майка е разказвала на своето дете историята за Мойсей. Тя сигурно е описала неговия външен вид: дълбоките му очи, дългата брада, величествената му и все пак добродушна и кротка осанка. Тя е разказвала за близкото му общение с Бог и за блясъка на лицето му, а след това тихо е добавяла: „Но той не можа да влезе в Обещаната земя, защото беше непокорен на Бог.” Бащите сигурно са напомняли на своите подрастващи синове всичко това и така тази история се е вграждала в духовния живот на целия народ - неизличимо отпечатана в душата им. Бог не отговори на молитвата на Мойсей, за да може целият народ да разбере колко е важно да бъде покорен на Бог. Второзаконие 34:1-7; 2 Коринтяни 12:8,9; Числа 20:12; 27:14.

Морално, израелският народ вървеше към пропаст. В Сило все още се извършваха формални богослужения, дори и свещениците бяха страшно опетнени.

В страната цареше пълна анархия. Всеки вършеше това, което мислеше, че е право. Нямаше човек, който да въведе ред. Положението наподобяваше това на Содом и Гомор. Всред тази рамка се очертава забележителната история на Анна. Трябва добре да запомним постановката, за да разберем съдържанието.

По онова време в хълмистата страна на Ефрем живееше един умен, богобоязлив човек, който притежаваше големи стада, ниви и градини. Неговите земи не бяха далеч от Сило - мястото, където се извършваха богослуженията и където той всяка година ходеше със семейството си. Той имаше две жени.

Анна беше неговата любима жена. Тя беше сериозна и нежна, но страдаше и непрестанно въздишаше под тежестта на разочарованието, което все повече тегнеше над нея с течение на годините. Копнежът на сърцето й беше незадоволен - нямаше деца. Макар и да не се казва ясно, но по всичко може да се заключи, че тя непрестанно се е молела на Бог, обаче за нейно учудване и дълбока скръб молитвите й оставаха без отговор. Нейните страдания се увеличаваха още повече от съперницата й, която предизвикваше ревността й. Всичко това траеше години наред. Чудно ли е тогава, че тя е била дълбоко огорчена? Изглеждаше, че страданието й никога не ще има край. Защо ли? Анна имаше една мечта и една цел в живота си - копнееше да има син. Нейният кръгозор беше ограничен, защото духовните й очи бяха затворени. Тя виждаше само несъществуващите си надежди, вън от които нейните мисли не преминаваха.

Но да видим сега какво беше Божието становище, как Бог гледаше на нещата. Той виждаше народа, който беше включил в Своя спасителен план, да върви към гибел. Бог имаше нужда от един водач за този народ, но не го намираше - нещо по-лошо, нямаше подходяща майка, която да отгледа този водач.

Това е най-ниското стъпало, на което може да падне един народ. Нужно беше Бог да превъзпита първо майката, а след това да издигне нейния син.

Анна беше най-подходяща за целта и Бог я удостои с тази чест. Но тя трябваше да бъде преобразена, преди да бъде употребена. Ето защо беше нужно да страда дълго. През тези години на тежки изпитания тя стана нов човек. Нейният поглед се разшири, кротостта й се превърна в сила, волята й се смекчи и се покори на една по-висша воля. Тя беше готова да се откаже от най-скъпата си радост за общото благо. Беше готова да даде своя син за спасението на целия народ.

Анна непрестанно се молеше и под влиянието на тези молитви се създаде човекът, от когото Бог се нуждаеше. Бъдещият водач беше отговор на молитва. Романтичната история на малкото момче в храма на Сило бързо се разпростря по цялата страна.

Самото му име Самуил, което значи - „изпросен от Бога”, караше хората да мислят за Живия Бог и за силата на молитвата. Самуил остана непоклатимо верен на своя Бог до края на живота си и затвърди вярата на народа още повече.

Бог много забави отговора на молитвите, които Анна отправяше към Него, за да даде много повече от това, което тя искаше. Радостната, хвалебна песен на Анна, в която тя с дълбока благодарност величае Бог, показва колко чудно беше претворил Бог цялото й естество. Той забави отговора, за да изпълни Своя план.

Обаче апостол Павел имаше и своите слаби страни. Ще се осмелим да споменем за него съвсем бегло, с пълно съзнание за величието и светостта на любимия апостол, само за да извлечем поука за нас.

Апостол Павел беше човек със силна и желязна воля. Той бе един великан, един Херкулес на волята, но тъкмо там се криеше и неговата слабост. Понякога той отиваше твърде далеч поради много силната си воля. В Деяния 16:7 четем: „И като дойдоха срещу Мизия опитаха се да отидат във Витания, но Исусовият Дух не ги допусна.” Святият Дух трябваше да възпира преголямата, неудържима и стихийна проява на неговия устрем – Филипяни 3:7-11.

Апостол Павел имаше особено силно желание да проповядва на юдеите в Ерусалим. Той познаваше тамошните юдеи, беше възпитан заедно с тях и по-младите го считаха за свой водач. Когато пламна у тях омразата към християните, Савел беше най-ревностният. Всички го познаваха много добре. Само да можеше да отиде при тях, мислеше си той, общественото мнение съвсем би се променило. Но Бог не удовлетвори желанието на апостола, Той го изпрати по-далеч.

От този великан на сила и любов, с неговите слабости, Бог имаше нужда. Той искаше да го употреби за делото Си, защото беше най-добър не само на своето време, но и на всички времена.

Апостол Павел имаше трън в плътта, както сам той казваше. Нещо непрестанно го измъчваше и се забиваше дълбоко в плътта му. Дали спеше, или бдеше, дали приготовляваше шатри, или проповядваше, дали пишеше - той винаги болезнено чувстваше този трън. Павел се обърна към Бог с молба да премахне тръна от плътта му, но трънът си остана. Втори път се помоли апостолът, обаче и тогава не настъпи никаква промяна. Тогава той се помоли за трети път.

Може да си представим колко гореща е била молитвата му. Бог отговори на Павел, въпреки че не удовлетвори молбата му. Съвсем ясно Бог му каза, че за него е по-добре трънът да си остане. Може би в самотните часове на някоя безсънна нощ апостол Павел е чул в сърцето си Божия глас, който му е казал: „Зная, Павле, колко болезнен е този трън, който те мъчи, жал ми е за теб, но заради другите по-добре е той да си остане. Моите мисли и любовта на Моето сърце ти ще можеш, по този начин, много по-добре да предадеш на хилядите човеци. Аз ще бъда близо до теб и ще те укрепявам. Ти ще видиш такива откровения на Моята слава, че те ще претъпят твоята болка. Моето величие ще превие твоето страдание.

И мен ми се струва - казва Гордон, - като че ли виждам стария апостол в неговото жилище, в Рим, седнал на почивка след дневния труд. Късно е - множеството негови посетители са си отишли. При него са само верният доктор Лука и младият Тимотей. Със светнал поглед и с развълнуван глас апостолът им казва: „Знаете ли, мои мили приятели, аз не бих искал да се лиша от моя трън, заради чудната Божия слава, заради чудесната Христова любов, която съм изпитал наред с този трън. Дано той ни послужи да видим Божията слава!”

Бог чу молитвата на апостол Павел, но не я удовлетвори. Страданието на апостола донесе двойно благословение: Божият план за спасението на заблуденото човечество може да се изпълни, а освен това връзката между апостол Павел и Бог стана неизразимо силна.
4. Последната, четвъртата картина, подобно на Сикстинската Мадона на Рафаел в Дрезденската галерия, стои съвсем отделена от другите. Със страхопочитание и смирено мълчание пристъпваме по-близо и виждаме Исус в Гетцимания.
Ето хълма, покрит със стари маслинови дръвчета. На преден план виждаме група мъже, заспали на земята.

Малко по-нататък под дърветата друга по-малка група мъже лежат неподвижно - те също спят.

Още по-навътре в градината съзираме самотния образ на Исус -съвсем сам, изоставен, както никога досега. Син Божий и Син Човешки, Бог и Човек!

Никой художник досега не е могъл да означи границата между божественото и човешкото в образа на Исус. Защото връзката между Бога и човека е тъй свята сама по себе си, щото човешкият разум никога не би могъл да я докосне.

Тук Исус като човек е най-затрогващ. Ние едва се осмеляваме да говорим, защото земята, на която стоим, е свята. Борбата на утрешния ден е известна. В Гетцимания съзираме очертанията на Голготския кръст. Победата е спечелена тук.

Невъзможно е за нас, хората, които от векове носим печата на греха, да разберем отвращението, което Безгрешният изпитва от съприкосновението с греха. Той трябваше да стане „грешник за нас” -това ние никога не ще можем да разберем.

Никой израз не е достатъчно силен, за да предаде това, което Исус е чувствал тогава. Там, под дърветата, съвсем сам, Той поема борбата. До нас достига само частица от молитвата Му: „Отче Мой, ако е възможно, нека ме отмине тази чаша” - колко е траела молитвата на Исус, ние не знаем, но напрежението на Неговия Дух е било тъй страшно, че ангел дошъл от небето, за да Го укрепи - Лука 22:43.

В 44 стих, от същата глава, четем: „И като беше на мъка, молеше се по-усърдно; и потта Му стана като големи капки кръв, които капеха на земята.” На колене, в гореща молитва Исус извоюва победата над Себе Си: „Да бъде не Моята, но Твоята воля.”

Божията воля за спасението на света трябваше да бъде изпълнена: „Защото Бог толкова възлюби света, щото даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, Който вярва в него, но да има вечен живот.” Заради целия свят Исус трябваше да пострада, за да бъдем ние спасени.

Всяка истинска молитва се произнася със смирение, на колене - в усамотение пред Бог. Ако това беше необходимо за Исус през дните на най-големите Му страдания, колко повече, колко безкрайно повече е нужно за нас.

Нека включим в своя всекидневен план решението си да срещаме Бог насаме, пред разтворената Библия, и в това свято общение да предаваме волята си напълно в Неговите ръце. Тогава ще имаме по-светъл поглед и по-широк кръгозор. Тогава ще достигнем до истинското себеотрицание. Като се молим с простота, ще чакаме с търпение. Колкото и малко да разбираме Божиите пътища сега, ще дойде ден, когато мракът, който ни обкръжава, ще премине в утрото на новия ден, озарен от светлината на Неговото явление. Тогава ще го видим „лице с лице” там, във Вечността.