Емоционална пластичност
МИСЛЕНЕТО БЪРЗО... ИЛИ БАВНО
Изтегляне 1.79 Mb.
|
Свързани:
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
МИСЛЕНЕТО БЪРЗО... ИЛИ БАВНОПрез 1929 година белгийският художник Рене Магрит дърпа за опашката света на изкуството с платно на име Коварството на образите. Вероятно сте го виждали: лула, увиснала над безсмисленото Cici n’est pas une pipe. В превод: „Това не е лула.“ Първоначално може да си помислите, че художникът е чисто и просто сюрреалист, който провокира публиката си с абсурда. Но в действителност твърдението му представлява важен поучителен разказ за начина, по който преработваме информацията, и как стремглавото препускане на умовете ни и опасните виражи на мисълта в някои случаи могат да ни доведат до погрешни заключения и да ни вкарат в коловоза на вредното мислене. Това, което виждаме, докато изучаваме с поглед Коварството на образите, са цветни маслени бои, нанесени върху платното по начин, който ни навежда на мисълта за лула. Магрит има право – това не е лула. А двуизмерно изображение на представата ни за лула. И единственият начин да я запалиш е като нарежеш платното на дребни парченца и ги натъпчеш в истинска лула. Магрит изтъква посвоему, че образът не е самият предмет, или както го формулира философът Алфред Коржибски „картата не е територията“. Човешкият ум обича да създава категории и да поставя в тях предмети, преживявания и дори хора. И ако едно нещо не пасва в никоя категория, тогава се разпределя в категорията „неща, които не пасват“. Категориите могат да бъдат полезни, например когато класифицираме акциите като високорискови или нискорискови, което помага в избора на инвестиции, отговарящи на инвеститорските цели. Но привикнем ли и започнем ли да се чувстваме твърде комфортно с определени, вече съществуващи категории, тогава си служим с нещо, което психолозите наричат „незряло когнитивно обвързване“. То представлява привична, негъвкава реакция спрямо идеи, неща и хора, и дори спрямо себе си. Тези бързо и леснодостъпни категории и светкавичните преценки, до които водят, често се наричат евристични (Методи за бързо решаване на проблеми, учене или правене на заключения, базирани на опит. Използват се за ускоряване процеса на намиране на решение, където подробно проучване е непрактично – Бел. ред.), но определението „емпирични“ също би свършило работа. Евристиката варира от разумни самозабрани („Не ям мезета от уличните кафенета в Истанбул през август“) до вредни заблуди като расовата и класовата дискриминация и самоналожени ограничаващи твърдения като „Аз не танцувам“. Склонността да смесваме мислите с емоциите, както и да подреждаме в кутийки за по-лесно сортиране всичко, което виждаме – и така да взимаме бързи, инстинктивни решения, – не е еволюирала без причина. Животът е несравнимо по-лесен, когато не се налага да анализираш всеки избор (сещате се за онези шикозни ресторанти, в които келнерът те подлага на кръстосан разпит, за да отгатне предпочитанията ти, докато накрая не ти идва да креснеш: „Просто ми донеси проклетата салата! Със или без майонеза! Не ми пука!“). Ако не бяха шаблонните решения, които ни позволяват да преодоляваме предизвикателствата на ежедневието, без да изразходваме твърде много ментална енергия, би означавало да анализираме всичко до пълна парализа. Евристиката се намесва в мига, в който се запознаваме с някого и моментално започваме да премисляме дали искаме да го опознаем по-добре или да стоим настрана от него. И, както се оказва, инстинктивната ни преценка за хората е доста точна. Обикновено мнението, което си съставяме през първите няколко секунди, отговаря на истината, а различни проучвания показват, че първото ни впечатление за човек, когото не познаваме, в повечето случаи съответства на личностния портрет, описан от негови приятели и близки. Преди хилядолетия умението бързо да прецениш колко струва един непознат е помогнало на хората да изградят отношения на доверие извън групата от кръвни роднини. На свой ред това е довело до създаването на селища, градове и социуми, тоест до цивилизацията. Ако не притежавахме оракулската способност на евристиката („крепко ръкостискане и приятна усмивка – струва ми се свестен тип“) и трябваше да анализираме съзнателно всеки израз на лицето, разговор или информация, всъщност не бихме имали време за същинския живот. За съжаление обаче, първосигналните впечатления могат да бъдат и грешни. В някои случаи те се основават на неправилни и неточни стереотипи или са подвластни на умели манипулации. А веднъж придобити, тези впечатления трудно се поддават на преосмисляне и промяна. Когато правим бързи преценки, често пъти приемаме очевидното за чиста монета и подценяваме скритото коварство, за което е нужно време да бъде разобличено. В своята книга Мисленето (Оригинално заглавие Thinking, Fast and Slow – издателство „Изток-Запад“, София, 2012 г. – Бел. ред.) американският психолог от еврейски произход Даниел Канеман описва човешкия мозък като устройство, което работи в два основни режима на мислене. Обикновено мислите от Първи тип са бързи, автoматични, повърхностни, асоциативни и подразбиращи се, от което следва, че не могат да доведат до непосредствен вътрешен анализ. Често носят силен емоционален заряд и се подхранват от навика, поради което много лесно водят до зарибяване. Мислите от Втори тип са по-бавни и по-умозрителни. Изискват по-голямо усилие и задълбочено внимание. Освен това са по-гъвкави и се подчиняват на правилата, които съзнателно сме изработили. Именно тези мисловни операции ни позволяват да създадем онова пространство между стимула и реакцията, за които говори Виктор Франкъл – промеждутък, който ни дава възможност да проявим изцяло човешката си природа и ни позволява да преуспяваме. Помня, че веднъж гледах Бил О‘Райли (Водещ на предаване за политически дискусии – Бел. пр.), който водеше разговор с Дейвид Летърман. Този „капацитет“ с консервативни възгледи зададе въпрос на комедианта, след което го заяде с думите: „Стига, Дейв. Това е най-обикновен въпрос! Летърман отвърна: „Не, за мен не е лесен... защото съм склонен към размисъл.“ Дейв получи бурни овации. С това не искам да кажа, че бързите, интуитивни мисли от Първи тип не могат понякога да бъдат въздействащи и точни. Доктор Герд Гигеренцер, директор на Института за човешко развитие „Макс Планк“ в Берлин, и един от учените, чиято работа се разглежда в бестселъра Проблясък (Издателство „Жанет-45“, Пловдив, 2016 г. – Бел. ред. ) на Малкълм Гладуел, е социален психолог, известен със заниманията си в областта на интуитивното мислене. Той описва този вид инстинктивни реакции като някаква мистерия, дори за човека, който ги преживява. Всичко, което знаем за тях, е, че се осланят на прости сигнали от заобикалящата ни среда, като същевременно отсяват останалата информация, която от гледна точка на условното ни мислене и житейски опит (а също поради незнание или навик) е ненужна. Някои интуитивни реакции са резултат на практика и умение. Пример за това е майсторът по шах, който само да хвърли поглед на играеща се от други партия и може да изрецитира следващите дузина ходове; или сестрата от отделението по сърдечно-съдови болести, която разпознава инфаркта от километри; или пък пожарникарят, който знае кога е настъпил моментът за евакуация – сега! Но интуитивните реакции от Първи тип имат и тъмна страна. Когато евристичният подход започне да доминира в начина, по който преработваме информацията и пристъпваме към действие, възниква опасността от неуместно прилагане на шаблонните реакции, което ни пречи да забелязваме необичайните промени и новите възможности. Липсва ни пластичност. Когато е погълнат от действието на филма, обикновеният кинолюбител би могъл да пропусне някои детайли и грешки в сюжета или в последователността, като например актьор, който в близък план държи чаша за кафе, но не и в общия кадър секунда по-късно. Участниците в едно изследване били помолени да изгледат кратки видеоклипове, съдържащи нарочно допуснати грешки в последователността. Така например в една сцена, в която двама от персонажите разговарят и камерата се мести между тях, облеклото на единия непрекъснато се променя. Или пък героят се изправя, за да вдигне телефона, ъгълът на камерата се променя и в следващия кадър ролята се играе от съвсем различен актьор. Общо взето, две-трети от участниците в изследването не забелязали тези грешки, дори в случая с подмененото главно действащо лице. Същите изследователи провеждат и друг експеримент, в който един от организаторите спира различни студенти в кампуса на университет и моли да го упътят. Докато разговарят, други двама членове на изследователския екип минават между тях, носейки дървена врата. С изключителна ловкост, достойна за Пен и Телър (Американски фокусници и комедианти, които излизат заедно на сцена от края на 70-те години, известни с представленията си, включващи елементи на комедията и магията. – Бел. пр.), членовете на екипа използват възможността да разменят местата си и когато визуалната бариера (вратата) изчезва, мястото на лицето, което първоначално търси упътване, е заето от друг човек. Изумително е, че половината от студентите, въвлечени в експеримента, не забелязват размяната и подновяват разговора сякаш нищо не се е случило. Един трагичен действителен пример на този феномен се разиграва в Бостън в часовете преди изгрев слънце на един януарски ден през 1995 година, когато полицай на име Кени Конли преследва заподозрян в стрелба, прехвърляйки се през телена ограда. Конли бил толкова съсредоточен върху хващането на лошото момче, че останал сляп за сцената, която се разигравала наблизо: други униформени нанасяли жесток побой на човек, когото взели за заподозрян, но който се оказал полицай под прикритие. По-късно в показания пред съда Конли потвърдил, че е минал точно покрай мястото, където е станало бруталното нападение, но не забелязал нищо поради силно стесненото си зрително поле, ограничено до собствената му задача. Изводът: превключи ли веднъж на режим по подразбиране, умът се нуждае от голяма доза гъвкавост, за да излезе от това състояние. Тъкмо затова често пъти специалистите са последните, които забелязват най-логичното решение на най-обикновен проблем – недостатък, който икономистът Торстайн Велбен нарича „школуваната некомпетентност на експертите“. Прекомерната самоувереност кара „ветераните“ да пренебрегнат контекстуалната информация и колкото по-добре запознат е един експерт с определен проблем, толкова по-вероятно е да извади готово решение от хранилището на професионалния си опит, вместо да вземе предвид особеностите на конкретния случай. В едно изследване специалисти по психология са помолени да наблюдават интервю с човек, за когото им казват, че е или кандидат за работа, или пациент на психиатрията. Въз основа на своята квалификация експертите трябва да поставят оценка на интервюирания. Когато вярват, че човекът е кандидат за работа, професионалистите го определят като нормален и трудоспособен; а когато смятат, че става дума за пациент, описват същото лице като неуравновесено и непригодно. Вместо да вникнат в личността на този конкретен човек, психолозите се предоверяват на външните признаци, които поради богатия им професионален опит им позволяват да поставят диагнози в стил „на сън да те бутнат“. А в този случай май наистина е било така. По принцип експертите – или хората, които се ползват с авторитет в дадена област – често се хващат на въдицата на собствената си значимост. Понякога обаче славата и постиженията в една сфера са неприложими в друга. Така например групата борсови агенти, които срещнах на една конференция, изразиха общото мнение, че хирурзите са пословично некадърни инвеститори, защото приемали финансови съвети само от други хирурзи. (Иронията е, че в единодушието си за слабите борсови успехи на хирурзите брокерите също се ръководят от един доста глупав шаблон.) Подобна е ситуацията с корпоративните шефове, които решават, че трябва да поемат лидерската роля по време на тийм билдинг сред природата и дори не им хрумва, че младокът, преминал наскоро военна служба, който работи в деловодството, по всяка вероятност е по-подготвен за водач, когато става дума за катерене по скали и висене от въжета. Реално погледнато, хората, които са обсебени от определен начин на мислене или поведение, не възприемат света обективно. Те проявяват безразличие към контекста – какъвто и да е той. Според представите им светът е организиран в точно определени категории, които може да имат ясна или никаква връзка с конкретната ситуация. Хората често умират при пожари или самолетни катастрофи, защото се опитват да избягат през същата врата, през която са влезли. В паниката си те често разчитат на установените модели, вместо да помислят за друг изход. Докато разсъждаваме по стария, автоматичен начин, би било почти невъзможно да намерим решение за страданията, които изпитваме, за чувството на безразличие, за предизвикателствата в отношенията ни или за други житейски трудности. Да си емоционално пластичен, означава да бъдеш чувствителен към контекста и да реагираш на външния свят такъв, какъвто е в момента. Със сигурност ние не искаме да сложим край на мислите и емоциите, които преминават през нас, защото това би означавало нашият край. Но пак повтарям – въпросът е: кой командва: мислещият или мисълта? Живеем ли според собствените си ценности и важните за нас неща или се носим по течението? Когато не сме господари на живота си, когато не действаме според собствената си осъзната воля и с цялата палитра от възможности, които предлага сетивната интелигентност, тогава сме зарибени. Изтегляне 1.79 Mb. Сподели с приятели:
|