Глава 2
ЗАРИБЯВАНЕ
Един холивудски сценарий живее или умира в зависимост от способността си да ни „зариби“ ‒ простичкото условие, което приковава вниманието на публиката, създава нужната завръзка и кара действието да се развива. Но зарибяването би било невъзможно без наличието на конфликт, тъй като именно желанието ни да разберем какво решение ще намери конфликтът, подклажда интереса ни и ни държи пред екрана от мига, в който сме били зарибени.
Като психолог аз най-силно се зарибявам от книги и филми, в които конфликтът ‒ или поне голяма част от него ‒ се корени в природата на героя. Неуспял актьор намира жените за пълна загадка, докато отчаяната нужда от работа не го кара да влезе в ролята на жена в реалния живот (Тутси); дълбок страх от обвързване (Булката беглец); или в един от най-зарибяващите хитове на всички времена ‒ изкусен убиец, който след удар по главата идва на себе си в разгара на ожесточена престрелка без никаква представа кой е и какво търси (Самоличността на Борн).
Може да не караме кабриолети покрай редици палмови дървета, нито да се срещаме с филмови звезди, но всеки от нас по свой начин е холивудски сценарист. Истината е, че всяка минута и всеки ден пишем сценариите, които се прожектират в Синеплекса вътре в главите ни. Само че в нашите житейски истории да бъдеш зарибен не означава да изпитваш вълнението, което те изправя на ръба на седалката, а да бъдеш обсебен от саморазрушителни емоции, мисли или поведение.
Човешкият ум е устройство за извличане на смисъл и до голяма степен работата ни като човешки същества е да намерим смисъла в милиардите късове сетивна информация, която ни залива всекидневно. А методът, който използваме за това, е да организираме хаоса от картини, звуци, преживявания и отношения в логически свързан разказ: Аз съм Сюзън и сега се будя от сън. В леглото съм. Дребният бозайник, който скача върху мен, е синът ми, Ноа. Преди живеех в Йоханесбург, но в момента живея в Масачузетс. Сега трябва да ставам и да се приготвям за среща. Това е работата ми. Като психолог се срещам с хората и се опитвам да им помагам.
Мозъкът ни подрежда приетата по сетивен път информация, емоционалните реакции и спорадичните мисли в повествователни структури. Хрониките от взаимосвързани събития служат на една определена цел: Разказваме си тези истории, за да внесем ред в преживяванията си и да запазим здрав разсъдъка си.
Проблемът е, че всички ние разбираме нещата погрешно. Хората, чиято история не отговаря на действителността или е напълно несъвместима с нея, могат да бъдат класифицирани като „психотични“. И въпреки че повечето от нас не чуват въображаеми гласове и не страдат от мания за величие, всички си позволяваме известни волности с истината, докато пишем сценария на живота си. А понякога дори не осъзнава ме, че го правим.
След това приемаме на сляпо тези дълбоко убедителни самооценки, като че ли са самата истина, цялата истина и нищо друго освен истината. Това може да са истории, които, независимо от своята правдивост, са били надраскани върху черната дъска на ума ни в трети клас или още преди да сме проходили или проговорили. Влачим се след тези измислици и позволяваме едно изречение или параграф, „написани“ преди трийсет или четиресет години и, обективно погледнато, непроверени и недоказани, да оставят отпечатък върху целия ни живот. Съществуват толкова много изопачени сценарии, колкото са и хората по света:
„Родителите ми са се развели веднага след раждането ми и затова нося отговорност за алкохолизма на майка ми.“
„Винаги съм бил интровертът в семейство на екстроверти и затова никой не ме обича.“ И прочее.
Макар и в по-малък мащаб, всеки ден съчиняваме истории като тези. Аз също съм го правила. Ето един пример:
Преди няколко години получих гласово съобщение от мой колега, който небрежно ме информираше, че смята да „заеме“ – с други думи „да открадне“ – и да използва една моя идея като заглавие на предстоящата му книга. Надявал се, че „не възразявам“. Всъщност той не искаше позволението ми, а просто излагаше неоспорим факт.
Разбира се, че възразявах! Та той използваше моята идея, която самата аз планирах да използвам. Проклинах деня, в който на една конференция му бях споменала за нея в момент на непредпазливост. Но какво можех да направя?
Професионалистите не си крещят един на друг.
Потиснах гнева си и направих това, което биха направили повечето хора – обадих се на съпруга си, за да намеря отдушник. Антъни е лекар и щом вдигна телефона, каза: „Сузи, не мога да говоря. В операционната ме чака пациент за спешна процедура.“ Ето че за втори път бях „онеправдана“ – в случая от собствения ми съпруг!
Очевидната логика – това, че в онзи момент беше по-важно да спаси живота на пациента, отколкото да говори с мен – беше безсилна да уталожи растящия ми гняв. Как можеше съпругът ми да постъпи така с мен – точно когато се нуждаех от него! Съвсем скоро тази мисъл се трансформира в заключението „Той никога не е до мен“. Гневът ми се усили още повече, както и намерението да не отговарям на обажданията му. Бях зарибена.
Точно така. Вместо да поговоря с колегата си, като изразя със спокоен, но категоричен тон неодобрението си към неговите действия и да се постарая да намеря задоволително разрешение, прекарах два дни в състояние на ярост, наказвайки с мълчание невинния си съпруг понеже „никога не е до мен“!
Гениално, нали?
Това, че тези съмнителни и много често недостоверни истории, които си разказваме, ни поставят в конфликтни ситуации, крадат от времето ни и предизвикват охладняване в семейните отношения, не е най-големият проблем. По-страшен е конфликтът между света, който описват тези истории, и света, в който искаме да живеем – света, в който бихме се радвали на истинско благополучие.
Обикновено повечето хора изговарят около 16 000 думи на ден. Но гласът в главата ни произвежда хиляди пъти повече. Гласът на съзнателния ни ум е едно безмълвно, но неуморно кречетало, което от сутрин до вечер неусетно ни залива с констатации, коментари и оценки. Нещо повече, този несекващ глас е явлението, което преподавателите по литература наричат с понятието ненадежден разказвач – спомнете си за Хъмбърт Хъмбърт в Лолита и Ейми Дън в Не казвай сбогом. По примера на тези двама персонажи, чиято преценка за събитията не вдъхва безкрайно доверие, нашият вътрешен разказвач също може да се окаже предубеден, объркан и дори въвлечен в съзнателното изнамиране на самооправдания и самозаблуди. Но най-лошото е отказът му да млъкне. Дори да си в състояние да се владееш и да не изричаш гласно всяка мисъл, която ти хрумне, как би могъл да спреш потока от мисли в главата си? Пожелавам ви успех.
Много често възприемаме като безспорен факт констатациите, които изплуват от потока на този несекващ брътвеж, но в действителност повечето от тях са сложна смесица от мнения и субективни преценки, оформени под въздействието на емоциите. Част от тези емоции са позитивни и полезни, други са негативни и вредни. И в двата случая обаче вътрешният ни глас рядко е неутрален и безпристрастен.
Ето, сега например седя на бюрото, пиша тази книга и напредвам доста бавно. „Седя на бюрото.“ Това е една проста мисъл и неоспорим факт. Същото важи за твърдението „Пиша книга“. Както и за констатацията „Аз съм муден писател“.
Дотук добре. Но от този момент нататък наблюденията ми, почиващи на обикновени факти, биха могли с лекота да се хлъзнат по наклонената плоскост на субективното мнение. А историята, която си разказвам, неусетно ще прерасне в зарибяване и тогава ще увисна на въдицата на една съмнителна, непроверена идея, мятайки се като риба на сухо, която скоро ще послужи за вечеря на някой рибар.
Твърдението „Аз съм муден писател“ бързичко може да бъде последвано от самокритичното „Аз съм твърде муден писател“. От друга страна, изречението „Аз съм по-мудна от повечето писатели“ превръща в сравнение подкрепената от реални факти мисъл. „Изоставам от графика“ добавя елемент на безпокойство. И накрая, за капак на всичко, финалната обвинителна присъда: „Заблуждавала съм се относно това колко страници мога да напиша преди крайния срок. Защо не мога да съм честна със себе си? Свършено е с мен.“ Което е доста далече по смисъл от основаното на факти предисловие: Седя на бюрото си и бавно пиша книга.
За да се убедите колко неусетно става преминаването от неутралния факт към мнението, субективната оценка и накрая безпокойството, направете следното упражнение за мозъчен пинг-понг. Замислете се последователно върху всяка от следните теми:
|
