Емоционална пластичност

57

В съвременния живот ние често се озоваваме пред нашите собствени тъмни места, които са още по-страшни, защото са вътре в нас. Понякога там е пълно с демони, а понякога има само няколко призрачета, които се крият по ъглите. Но каквото и да символизират тези „създания“ – сериозни травми или дребни разочарования, страхове или грижи, те ни държат във властта си.
В личните истории на повечето от нас няма нищо особено впечатлящо или трагично. Малцина от нас биха имали какво да предложат на Холивуд – дори за евтин филм на ужасите. За щастие, не таим ужасяващи спомени, да кажем, как баба е накълцала дядо на парченца и после го е сервирала с препечени филийки. Нашите скрити демони са само останки от напълно обикновените и почти универсални усещания за несигурност, неувереност и страх от провал. Може би още се сърдиш на сестра си, че е флиртувала с приятеля ти от училище. Или се чувстваш подценен от новия си шеф. Това не стига дори за сносна драма в шоуто на Опра. Но може да е напълно достатъчно, за да станеш зависим от модели на поведение, които не са подходящи за теб.
Не може ли просто да изпратим някого с лазерен меч, който да види сметката на лошите и да затрие Мъртва звезда? Не. Това не работи в тази галактика.
Странното е, че примерът за това кое работи, поне в метафоричния смисъл на думата, идва от един стопроцентов филм на ужасите на име
Бабадук. Лентата разказва за самотна майка, тормозена от призрачно чудовище, изплувало от една книга с приказки на сина ѝ. В крайна сметка става ясно, че това чудовище въплъщава чувствата ѝ към майчинството и негодуванието, което изпитва към сина си, след като бащата на момчето загива в деня на раждането, докато я кара към болницата. Чудовището символизира също и нейната скръб. Накрая (и тук ще издам малко от сюжета) тя лишава от силата му този огромен и плашещ вързоп от нежелани емоции, като не само се изправя лице в лице с него, но и позволява на
Бабадук да живее в мазето, където го храни и се грижи за него. С други думи, тя го опитомява и се учи как да общува с него, без да му позволява да се разпорежда с живота ѝ. Странен край за филм – не трябваше ли главният герой да унищожи чудовището? Но, когато става въпрос за емоциите, финалът е перфектен.
Като всеки героичен епос и нашето пътуване към по-добър живот започва, както Уди Алън несъмнено би предложил, със себеразкриване. Но това не означава, че трябва да подчиним или унищожим всички демони от калибъра на Бабадук или малките невзрачни призрачета, които ни създават

58
неприятности. Означава само, че трябва да се изправим лице в лице с тях, да се помирим помежду си и да намерим честен и открит начин да живеем заедно. Когато се разкрием напълно, с разбиране и приемане, дори най- лошите демони обикновено се оттеглят. Най-често е достатъчно да се изправим срещу страховете си и да ги назовем по име, за да ги лишим от силата им. Същото е в играта теглене на въже – двубоят приключва, щом пуснем въжето.
Десетилетия на психологически проучвания показват, че степента на удовлетвореност от живота в контекста на неизбежните грижи, съжаленията и горчивия опит, зависи не толкова от тяхната честота и интензивност, колкото от начина, по който се справяме с тях: дали ги „бутилираме“ (или предъвкваме), позволявайки им да диктуват поведението ни, или ги
„излагаме на показ“ пред себе си и се изправяме срещу тях със състрадание, любопитство и приемане – без да поставяме клеймо върху нито един провал, съжаление или безвкусна прическа.
Себеразкриването не изисква героично усилие на волята, а чисто и просто да погледнем мъчителите си в очите и да има кажем: „Слушай! И аз, и ти, сме тук. Хайде да говорим. Защото съм достатъчно зрял, за да се справя с чувствата и миналите си преживявания. В състояние съм да приема тази част от опита си, без да рухвам емоционално или да изпадам в ужас.“
Италианският писател от еврейски произход Примо Леви, подобно на
Франкъл, излязъл жив от нацистките лагери на смъртта, разказва за неподозираното страдание, което поражда в него завръщането му в Италия в края на Втората световна война. Хората се насъбрали около него и измършавелите му другари от лагера и заразпитвали: „Какво ви се случи?“
И докато оцелелите се опитвали да намерят думите, с които да изразят преживяното, един по един хората започнали да се разотиват – нямали сили или желание да слушат и да възприемат наученото.
Леви, химик по образование, започва работа като обикновен работник във фабрика за бои и намира своя начин да преодолее преживяното, като нахвърля фрагменти от спомените си върху железопътни билети и стари хартиени изрезки. А нощем в общежитието на фабриката ги набира на пишеща машина. След време тези записки се превръщат в първата му книга
Нима това е човек. (Оригинално заглавие If This Is a Man - Бел. пр.). Леви открил, че е от жизнена необходимост да получиш признание за чувствата и преживяванията не само от другите, но и от самия себе си.
Докато се учиш да виждаш и приемаш цялата си същност такава, каквато е, не забравяй какво е общото между всичките ни любими персонажи от

59
мъжки или женски пол – те съвсем не са перфектни. Съвършенството е едностранчиво, нереалистично и скучно. Ето защо най-привлекателните персонажи притежават недостатъци или някаква тъмна страна, а най- интригуващите злодеи имат достатъчно човещина в себе си, за да се идентифицираме с тях поне отчасти.
Интересен е този филм, който изследва сложната комбинация от положителни и отрицателни черти, качествата на героя и качествата на злодея. В реалния живот успехът ни зависи от това дали можем да живеем добре със своите недостатъци и с тъмните си страни и да се учим от тях. А пътят към това изследване и учене започва със себеразкриване.
В запитване към няколко хиляди души английски изследователи установяват, че от всички „щастливи навици“, които науката определя като ключови за благополучието, себеприемането е най-тясно свързано с удовлетворението като цяло. Същото проучване стига до заключението, че от всички навици именно този се тренира най-рядко! Анкетираните споделят, че притежават умението да помагат и да дават на другите, но запитани каква оценка ще си поставят на въпроса колко често са добри към себе си, почти половината си дават 5 или по-малко точки от общо 10. Само шепа от тях (около 5%) оценява с 10 точки умението си за себеприемане.

Изтегляне 1.81 Mb.

Сподели с приятели: