Емоционалната Интелигентност

86 отчайващо, започва да става поносимо.
Друго ефикасно оръжие срещу депресията е да помагаш на други хора, изпаднали в нужда. Тъй като депресията се подхранва от мисли и грижи за самите нас, помощта за другите ни отвлича от тях, тъй като ни кара да съчувстваме на хора, поразени от други страдания. Доброволната работа - тренировки за Детската лига, надзор над децата от махалата, храна за бездомните - е един от най-могъщите инструменти за промяна на настроенията според изследванията на Тайс. Освен това е и най-рядко използваните.
Репресори: отрицание и оптимизъм
„Той ритна съквартиранта си в стомаха...“ Така започва изречението. И свършва: „... докато се опитваше да запали лампата в тъмното“.
Това превръщане на агресивно действие в невинна, макар и не особено вероятна грешка, е е отличен пример за обуздаване на тревогата или
репресия. Дължим го на един от участниците в изследване върху
репресорите - хора, които са в състояние автоматично да изключват емоционалните тревоги от обхвата на вниманието си. Експериментаторът дава на участниците първата част на изречението и иска от тях да го довършат. Други тестове показват, че това невинно умствено бягство е само малка част от една по-обхватна настройка в живота на обекта - а именно способността му да не обръща внимание на повечето отрицателни вълнения
(Описанието на „репресора“ е заето от Daniel А. Weinberger, "The
Construct Validity of the Repressive Coping Style", in Repression and
Dissociation, J. L. Singer, ed., Chicago, University of Chicago Press, 1990.
Уийнбъргър, който е разработил понятието за репресия в ранните си
изследвания в съавторство с Гари Шуорц и Ричард Дейвидсън, в момента е
водещото име в тази област.). Докато в началото изследователите са смятали репресорите за хора, неспособни да изпитват чувства (нещо като разновидност на алекситимиците), днес вече смятаме, че те просто са майстори в регулирането на емоцията. Те толкова умело се изолират от негативните чувства, че дори не ги осъзнават. Учените ги наричат
„репресори", но според мен „невъзмутими“ е доста по-подходящ и разбираем термин.
Повечето изследвания на тази тема, провеждани най-вече от Даниъл
Уийнбъргър, психолог от университета „Кейс Уестърн Ризърв“, показват, че макар и такива хора да изглеждат спокойни и невъзмутими, те понякога направо кипят под напора на физиологични реакции на стреса, които изобщо не осъзнават. При теста с довършването на изреченията доброволците се наблюдават и за ниво на физиологична реакция. Спокойната фасада на репресорите крие океан от телесни вълнения: когато се изправят пред изречения като това за съквартиранта-побойник, те показват всички признаци на тревога - сърцебиене, потене, повишаване на кръвното. И все пак, когато ги попитат за това, отговарят, че се чувстват напълно спокойни.

87
Това непрекъснато изолиране от емоции като гняв или тревожност се среща сравнително често: според Уийнбъргър около една шеста от хората са способни да го правят. На теория децата могат да се научат как да станат
„невъзмутими“ по няколко различни начина. Един от тях може да е стратегия за оцеляване в тревожна ситуация, например баща-алкохолик, в семейство, в което самото съществуване на проблема се отрича. Друг начин е детето да има родители-репресори и така да подражава на тяхната непрекъсната ведрост или на твърдостта им под напора на притесненията.
Подобна черта може просто да бъде унаследена като част от темперамента на човека. Въпреки че никой не може да каже кога точно човек развива подобно поведение, в момента на съзряване репресорите вече са спокойни и хладнокръвни в тежки моменти.
Остава, разбира се, въпросът, колко всъщност хладнокръвни са те.
Възможно ли е да не осъзнават физическите признаци за тревога или просто да симулират спокойствие? Отговора дължим на един остроумен експеримент, проведен от Ричард Дейвидсън, психолог в Университета на
Уисконсин, работил в началото на кариерата си с Уийнбъргър. Дейвидсън дава на хора с „невъзмутим" модел на поведение списък с думи, повечето от които са неутрални, но някои са с враждебно или сексуално значение, което може да пробуди тревога практически у всекиго, с молба да дадат за всяка дума свободна асоциация. Телесните реакции на участниците разкриват, че те проявяват всички физиологични признаци на дистрес в отговор на смислово натоварените думи, въпреки че думите-асоциации, които дават, почти винаги представляват опит за „неутрализиране“ на тревожните думи чрез свързването им с по-„невинни“ понятия: ако първата дума например е
„омраза“, то втората обикновено е „любов“.
Изследването на Дейвидсън се възползва от факта, че (при десноръките) ключовият център за обработка на отрицателни емоции се намира в дясната половина на мозъка, а центърът на речта е в лявата. След като дясното полукълбо установи, че думата носи тревога, то предава тази информация през мазолестото тяло, връзката между двете полукълба, към речевия център, който на свой ред определя каква ще бъде думата-реакция. Чрез сложна система от лещи Дейвидсън съумява да покаже думата така, че тя да се вижда само в едната половина на зрителното поле. Заради особеностите в строежа на нервната система, ако думата е достъпна само в лявата половина на зрителното поле, тя се разпознава първо от дясната страна на мозъка, която е чувствителна на дистрес. Ако думата се вижда само в дясната половина на зрителното поле, сигналът стига до лявата половина на мозъка, без да бъде проверен за симптоми на притеснение.
Когато думите се показват само на дясното полукълбо, реакцията на
„невъзмутимите“ отнема известно време - но само ако думата, която са видели, е тревожна. При неутрални думи няма забавяне. Реакцията закъснява само когато думите са достъпни за дясното полукълбо - при лявото тя е мигновена. С други думи, „невъзмутимостта“ вероятно се дължи на невронен механизъм, който забавя или изменя процеса на предаване на

88 тревожна информация. Изводът е, че тази хора не симулират неспособността си да осъзнаят колко развълнувани са всъщност; собственият им мозък изолира тази информация от съзнанието им. По- точно казано, слоят от положителни чувства, който покрива тревожните възприятия, може би се дължи на действието на левия префронтален лоб.
Когато Дейвидсън измерва нивата на активност в префронталния лоб на такива пациенти, за своя изненада открива, че лявата половина (центърът на удоволствието) е много по-дейна от дясната (център на тревогата).
Дейвидсън казва, че такива хора „виждат себе си в положителна светлина и са в приповдигнато настроение. Те отричат, че стресът ги ядосва, и дори да седят спокойно, левият им фронтален лоб, отговорен за положителните чувства, не спира да действа. Тази мозъчна активност може да се окаже ключът към твърдението им, че се чувстват отлично, въпреки физиологичните им реакции, които могат да се тълкуват като отрицателен стрес“. Теорията на Дейвидсън гласи, че в контекста на мозъчната дейност разглеждането на тревожната реалност в положителна светлина изисква изключително много енергия. Повишеният физиологичен стрес може да се дължи на непрекъснатите опити на невронните вериги да поддържат положителни чувства или да потискат отрицателните емоции.
Накратко казано, невъзмутимостта е смес от отрицание и оптимизъм, един вид положителна дисоциация, а вероятно и ключ към невронните механизми, които се включват в по-тежки състояния на дисоциация, наблюдавани например при посттравматично стресово разстройство.
Когато става въпрос просто за равнодушие, казва Дейвидсън, „това е само една успешна стратегия за емоционална саморегулация“, макар и да не знаем каква цена плащаме за нея и доколко подкопаваме самоосъзнатостта си.

89

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: