превенция 313Приложение 5. Науката за самия мен

7
Предизвикателството на Аристотел


Дa се гневи е присъщо на всеки и е лесно, както и да дава пари и да
прахосва средствата си, но не на всекиго е присъщо - нито пък е лесно - да
знае за какво, колко, кога, заради кого и как трябва да го прави.
- Аристотел, Никомахова етика*
(Аристотел, Никомахова етика, кн. II, гл. 9 (3), прев. Теменуга Ангелова,
Гал-Ико, С. 1993. - Б.пр.)


Беше непоносимо задушен августовски следобед в гр. Ню Йорк - ден, в който всички се потят и заради това са ужасно кисели. Връшах се обратно към хотела си. Качих се на един автобус на „Медисън Авеню" и бях направо сащисан от шофьора, чернокож на средна възраст с блестяща усмивка, който ме посрещна с едно сърдечно „Здрасти, как си?" Поздравяваше всички нови пътници, докато автобусът се влачеше из трафика в центъра. Всеки пътник оставаше също толкова удивен, колкото и аз, и тъй като повечето бяха в плен на мрачното настроение, породено от жегата, малцина отговаряха на поздрава му.
Но докато автобусът пъплеше из града, започна да се усеща бавна, направо вълшебна промяна. Шофьорът рецитираше някакъв безкраен монолог - жизнерадостен коментар за всичко, покрай което минавахме: в онзи магазин имало страхотна разпродажба, в музея отсреща - невероятна изложба, а чухте ли за новия филм, дето тъкмо са го пуснали в киното на съседната пряка? Удоволствието му от безкрайните възможности, които градът можеше да предложи, беше направо заразително. Когато пътниците слизаха от автобуса, те вече се бяха отърсили от мрачния си покров, с който се бяха качили не чак толкова отдавна, и когато шофьорът викнеше: „Довиждане, приятен ден!“, всеки един му се усмихваше в отговор.
Споменът за тази среща не избледня почти двадесет години. Когато пътувах с онзи автобус по „Медисън Авеню“, аз тъкмо бях завършил доктората си по психология, но тогавашната наука не обръщаше почти никакво внимание на това как може да настъпи такава промяна.
Специалистите не знаеха кой знае какво за механизмите на емоцията. И все пак, представяйки си как вирусът на доброто настроение, инжектиран в пътниците от автобуса, се е разпространил из града, аз разбрах, че този шофьор е един вид градски миротворец с почти магическата способност да стопи киселата раздразнителност на пътниците и да отвори сърцата им.
И в груб контраст на всичко това, ето ви няколко вестникарски теми от тази седмица:
В местно училище деветгодишно дете започва да буйства, разлива боя по
чиновете, компютрите и принтерите и съсипва кола на паркинга на
училището. Причината: негови съученици от трети клас го нарекли „бебе"

8
и то решило да ги впечатли.
Осем младежи са ранени, след като случаен сблъсък сред тълпа
тийнейджъри, скупчени пред рап-клуб в Манхатън, води до сбиване, а един
от участниците започва да стреля с едрокалиб- рен автоматичен
пистолет срещу тълпата. В статията се казва, че подобни престрелки по
на пръв поглед дребни поводи, които обаче се възприемат като актове на
неуважение, са все по-често явление през последните години.
Едно проучване стига до извода, че при жертви на убийство под
дванадесетгодишна възраст 57% от убийците са собствените им
родители, биологически или приемни. В почти половината случаи
родителите казват, че просто са се опитвали „да дисциплинират
детето“. Побоите с фатален край били предизвикани от „нарушения"
като това, че детето закрива телевизора, плаче или цапа памперсите си.
Германски младеж е даде под съд за убийство на пет турски жени и
момичета в пожар, който запалил, докато те спели. Младежът членува в
неонацистка група и обвинява чужденците за невъзможността да си
намери работа, заради пиянството и лошия си късмет. Почти безмълвно
накрая той добавя: " Не мога да изтрия чувството за вина за това, което
направихме, и изпитвам безкраен срам“
Всеки ден новините изобилстват с такива разкази за разпада на цивилизацията, за яростни взривове на развилнели се зли импулси. Но новините просто отразяват по-осезаемо едно пълзящо чувство за безконтролни, разюздани емоции, което се промъква в нашия живот и в живота на хората около нас. Разбира се, никой не е застрахован срещу гневните изблици и горчивото съжаление след тях; те бележат живота на всички ни - по един или друг начин.
През последното десетилетие ставаме свидетели на една усилваща се канонада от подобни случки, които говорят за епидемия от емоционално безсилие, отчаяние и ожесточение в нашите семейства и общности, в целия ни колективен живот. През тези години видяхме вълна от бяс и отчаяние, повлякла както тихата самота на децата, израснали сами, в компанията на някой телевизор, така и болката на други деца - изоставени, занемарени, насилвани, или на такива, дошли от грозната интимност на домашното насилие. Една емоционална болест набира сила и нейните следи личат в цифрите за увеличаващите се случаи на депресия по света, както и в останките от тайфуна на агресията - тийнейджъри с пистолети в училище, спречквания на пътя, завършили със стрелба, недоволни уволнени служители, избиваши бившите си колеги. Термини като „емоционално насилие“, „магистрална престрелка“ и „посттравматичен стрес“ станаха част от ежедневния ни речник през последните десет години, а пожеланията ни към другите се измениха от ободряващото „до скоро виждане“ до предизвикателното „я да те видим сега“.
Тази книга е пътеводител по пътя към разбирането на безчувствеността.

9
Като психолог - а през последните десет години и като журналист в „Ню
Йорк Таймс“ - аз проследявам напредъка на научното разбиране в областта на ирационалното. Като наблюдател бях поразен от две противоположни тенденции, едната от които е сигнал за растящ безпорядък в споделения ни емоционален живот, а другата ни дава средства за неговото преодоляване и надеждата, че е възможно да го постигнем.

Изтегляне 2.25 Mb.

Сподели с приятели: