"Естествените човешки права и тяхната интеграция в позитивното право"



Дата11.01.2018
Размер120.43 Kb.
СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ “СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

ЮРИДИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ, СПЕЦИАЛНОСТ “ПРАВО”


К у р с о в а р а б о т а

На тема

“Естествените човешки права и тяхната интеграция в позитивното право”


от Димитър Кинов Стоянов

І-и курс, 16-а група, Фак. № 55729

СЪДЪРЖАНИЕ

І. История на възникването на човешките права


1. Начално развитие и масово разпространение на идеята за човешките права

а) Създаване на школата на класическото естествено право

б) Естественото право и философията в Древността

в) Учението за естественото право през погледа на Католическата църква

г) Развитие на философията за естественото право през Новото време

д) Действие на естественоправната теория върху развитието на историята

е) Позитивиране на естественото право

2. Развитие на идеята за естествените човешки права след ерата на Буржоазните революции

а) Първо поколение човешки права

б) Второ поколение човешки права

в) Трето поколение човешки права
ІІ. Конституиране и институционализация на човешките права
1.Теория за социалния договор

2. Права на човека и права на гражданина. Институционализация на човешките права


ІІІ. Заключение: Човешките права като основа и връх на позитивното право
ІV. История на възникването на човешките права
V. Приложение: Спекулацията с човешките права
VІ. Библиография

1. Начално развитие и масово разпространение на идеята за човешките права.


а) Създаване на школата на класическото естествено право. Школата на класическото естествено право се създава в края на ХVІІ и се развива през ХVІІ и ХІХ век. Периодът е характерен с окончателното унищожаване на феодалните отношения и преминаването към новия тип буржоазна държава. Това създава нуждата от появата на нов тип законодателство, в което да бъдат записани правилата на новия ред. Учените-юристи от ХVІІ век търсят общото, неизменно право, което трябва да бъде мерило на новата система. Чрез него трябва да бъдат оправдани целите на създаващото се право от гледна точка на самото право. Основанието за това е намерено в природата на човека – основния източник на естественото право.
Под действащо, позитивно право се разбира правото, създавано от хората със своето начално развитие в историята; с с възможностите да се изменя с оглед на условията при неговото създаване и тяхната промяна, която се отразява върху развитието му. През времето естественото право има различни интерпретации, които влияят пряко върху класическата естествена школа.
б) Естествените право и философия в Древността. Естествената школа има своето начало в Древна Елада, където още най-ранните гръцки философи делят правото на естествено и позитивно. Постепенно се налага тезата на стоиците, че естественото право е над всеки писан закон и е въплътено в човека от по-висша сила. Етиките на философите-класици Сократ и, особено, Платон и Аристотел говорят за справедливостта като естествена заложба на човека. Това схващане преминава и в римската юриспруденция. При него естественото право до някъде се противопоставя на позитивното доколкото първото е априорно и не подлежи на санкция. В Рим е развита идеята, че ius civile е правото на римския народ, докато ius naturale е правото, което е в сила за всички народи взети заедно, а според Улпиан – и за всички живи същества.
в) Учението за естественото право през погледа на Католическата църква. Християнството обуславя учението за естествееното право като върховна воля на Бога. Тази позиция бива изградена в съчиненията на св. Аврелий Августин, но най-вече във философските разсъждения на Тома Аквински. Разликата със схващането на древните философи е съществена, защото се приема, че въпросната воля Божия влага във всеки различни разбирания за за върховните естествени правила. По този начин Бог дава възможност за свободен избор дали човек да се придържа към Неговите закони, които представляват всъщност lex naturale или не. Но понеже изводите от тези основни естествени принципи губят своята определеност и яснота в човешкия свят, се налага създаването на позитивното право в координация с божественото. Основен момент е, че lex naturale вече не противоречи на позитивното право, а двете са в взаимна интеграция.
г) Развитие на философията за естественото право в Новото време. За юристите от края но ХVІІ век разбиранията на античната философия и окованите в схоластика догми на Католическата църква за естественото право не са стабилна основа за изграждането на новата универсална правна теория. Успявайки да се освободят от мистицизма на схващанията за ius naturale и неговите теологични основи, останали от Средновековието, те я изграждат изцяло на рационален принцип. Т.нар “Класическа естественоправна теория” разработва идеята за задължителната сила на правото като част от естествения ред. Оценката за обективната стойност на правото вече се изгражда само върху това кое е присъщо на естествения разум или с други думи – на разумната природа на човека.
д) Действие на естественоправната теория върху развитието на историята. Учението за естественото право предизвиква огромни промени не само във философията на правото, но и в целия социален живот на Европа. Неговите идеи са в основата на буржоазните революции от 3-а четвърт на ХVІІІ век (като Американската от 1776-1781 и Френската от 1789 г. ) и другите големи обрати в Европейската история от периода на т.нар “Пролет на нациите”.
Освен това обаче теорията за естественото право се явява една съвсем нова разработка на правното познание въобще. Стъпвайки на новите идеи, базирани изцяло върху рационализма, тази система надминава всичко направено в миналото в правото и фактически налага една нова философия на правото, която стабилно се укрепва в основите на най-новия тип държава – буржоазната либерална държава. Фактически по този начин естественоправната школа играе решителна роля не само върху развитието на правната наука, но и върху развитието на самото право. Тя значително спомага в борбата за отменянето на феодалната съсловна система и налагането на либералните субективни права и свободи, които днес са основополагащи за всяка една демократична държава (нап. свободата на словото и печата, правото на събрания и сдружаване, неприкосновеността на личността, жилището и кореспонденцията, равенството пред закона, свободата на съвестта, вероизповеданието и богослужението, свободата на науката и образованието, и др.).
По своето време естественото право добива толкова голямо разпространение, че усилено се търсят естественоправни положения във вече съществуващите национално-правни системи. Знае се, че големите кодификации от ХVІІ и ХІХ век са изградени до голяма степен върху базата на естественоправните принципи.
е) Позитивиране на естественото право. В своето развитие естественото право постепенно достига до закона за личното равенство и до извода, че е необходимо позитивно установяване на отделни норми на поведение като положения на действуващото право. С преодоляването на някои грешки в на системата и достигането до закона за личното равенство, естественото право се отделя от първоначалния си образ и остава да съществува като методически естественоправен смисъл на правното познание, т.е. с времето измества представите за естественото право и става метод на позитивното установяване на правото. По този начин правото свързва позитивността с мисълта за справедливостта и основанието на правото се определя вече не от волята на законодателя, а от правния принцип като рационален такъв, който изразява справедливостта като върховно изискване на разума.
2. Развитие на идеята за естествените човешки права след ерата на Буржоазните революции
а) Първо поколение човешки права. Под това определение се подвизават човешките права, които са издигнати по времето и непосредствено след Пролетта на Нациите. Те намират резултат главно в “Конституцията на Съединените Американски Щати” и , съответно, във френската “Декларация за правата на човека и гражданина”. Човешката личност започва да се освобождава от робската зависимост , от властта на религиозната идеология. Великите просветители по онова време и извършителите се буржоазни демократично революции достигат до главното, което си остава и до днес, че политическата свобода е “свобода на субекта, който сам себе си определя и сам себе си осъществява”.
Разбира се това е само началото на един процес, без който днес не можем да си представим правилното осъществяване и гарантиране на доброто и справедливостта. Огромното значение на това първо поколение права на човека е преди всичко в това, че те представляват първата крачка към осмислянето на човешкия индивид като основна ценност на правото.Така в края на ХVІІІ век съобразно идеологията на Френската революция за свободата и равенството основните и неотчуждаеми права на човека придобиват значението на своеобразен символ и юридически израз на индивидуалната свобода на човека.
б) Второ поколение човешки права. Те се появяват към края на ХІХ век и представляват т.нар. доктрина за социално-икономическите права. Те се свързват директно с научно-техническия прогрес и невероятните темпове на индустриализацията, които формират нова представа за изконни и неотменими човешки права, като правото на труд, правото на социално осигуряване, правото на образование, правото на стачка, правото на почивка и т.н. В много голяма степен тези права изкристализират в рамките на теорията за социалната държава. Те са насочени преди всичко към държавата, представляват по своята природа определени претенции към нея и корелативно са обвързани с определени насрещни задължения именно от държавата. В тази връзка са интересни някои разсъждения в западната теория, че това второ поколение права не са права на човека в същинския смисъл на думата, защото са обусловени от социално-икономическото положение и политическата обстановка в дадената държава и не произтичат директно от природата на човека от една страна, а от друга – зависят изключително от добрата воля на законодателя и по този начин губят основното си качество да бъдат мерило и ограничение на нормотворчеството.
в) Трето поколение човешки права. Литературата започва да говори усилена за трето поколение права на човека през последната 1/3-а на нашия век. Към тези права се отнасят най-напред правото на информация, правото на здравословна жизнена и природна среда, правото на достоен жизнен минимум за съществуването на човешкия индивид и т.н. В голямата си част тези права се появяват като обективни необходимости, обусловени от засилването на интеграцията, на процесите на глобализация в развитието на човешкото общество, а оттам и от появата на съответни проблеми за развитието на обществото и на отделния индивид.

Към третото поколение права на човека в последно време се отнасят и т.нар. в литературата колективни човешки права. Към тях се отнасят правото на свободен избор на отделните народи на самоопределение, правото на езикова и национална идентичност, правото на културни самоопределение и идентичност, правото на ползване от всички и от всеки на достиженията на съвременната цивилизация и култура и т.н.


ІІ. Конституиране и институционализация на човешките права.
1.Теория за социалния договор.
Началото на теорията за социалния договор се поставя в съчиненията на някои от и съвременниците на Пролетта на нациите и така и на първото поколение права на човека. Такива са основоположникът на идеята за разделението на властите Джон Лок, нейният продължител Шарл Луи дьо Секонда, Барон дьо ла Монтескьо, видният защитник на теорията за човешките права Жан Жак Русо, един от водачите на Американската революция Бенджамин Франклин и др. Връзката на идеята за социалния договор и правата на човека е в съществената интеграция между тях, определена от юристите от естественоправната школа. Както вече уточнихме, човешките права трябва да са върховно средство за координация при творенето на позитивното право, за да може то да регулира отношенията между индивидите по най-естествения и присъщ на природата на човешкия разум начин. За да бъде изпълнено това според желанието на самите индивиди, които са в основата на цялата система, се развива идеята за народния суверенитет като върховно право на законотворчество и фактическото изпълняване на тази функция от упълномощеното народно представителство. Най-накрая, за да бъде гарантиран този принцип се издига идеята че суверенът (народът, съставен от отделните индивиди, носители на човешките права) сключва обществен договор с членовете на народното представителство, което се задължава да се ръководи от интересите на суверена и да запазва неговите основни и неотменими права. Така се раждат първите Конституции на модерните буржоазно-либерални държави. От съществено значение при тях обаче е фактът че поради действието си в ограничената територия на самоорганизиращата се нация общите и неотменими права, защитавани от дадена конституция се наричат права на гражданина, защото се отнасят изключително и само за гражданите на самоопределилата се в либерална държава общност.
2.Права на човека и права на гражданина. Институционализация на човешките права.
Правата на гражданите представляват по своята същност юридически признатите по определения за това ред от позитивното право на съответната държава, права на нейните граждани. Те характеризират личността преди всичко като принадлежаща към определена държава, а оттам и вписана в определена правна система, принадлежаща към определен правен порядък.
С появата си правата на гражданите някакси затъмняват правата на човека, макар че те продължават да присъстват в правното съзнание и в действащите правни актове. В продължителен период от време те се смесват както от доктрината, така и от практиката. Някои доктрини (като марксистко-ленинистката теория на за правото) в продължение на дълги години дори отричат съществуването на правата на човека.
По въпроса много точно идва становището на професор Нено Неновски. Правата и свободите са съединителното звено между държавата и т.нар. гражданско общество.Със своето битие човешките права са преимуществено достояние на гражданското общество като социално явление, а като права на гражданите – в сферата на държавата. човешките права и правата на гражданина имат единен субект – човешката личност във всичките и` многообразни прояви. Фактически правата на гражданите са позитивираното битие на човешките права.
Правата на човека са естествени по своя произход, но по формата и силата си днес те са в основния си минимум позитивно право, получили своята конституционализация в международните актова по правата на човека и в Конституциите на цивилизованите държави. Не може да има съвременно понятие за правото, без в него да са включени като определящ елемент естествените права и свободи.
В последния коментар е споменат основния елемент, който действа активно и фактически в Най-новото време отъждествява правата на гражданите и тези на човека. Това са международните конвенции и декларации. Те закрепват основните човешки права и свободи, които после намират своето място и във всички съвременни конституции. А оттам съобразно логиката на континенталната правна система те се доразвиват, конкретизират се и се закрепват в останалите правни актове вече на равнището на субективни юридически права. В този смисъл субективните юридически права могат да се осмислят и като своеобразно продължение на правата на човека, като тяхно своеобразно друго битие.(проф. Димитрина Милкова).
ІІІ.Заключение: Човешките права като основа и връх на позитивното право.
Правата на човека несъмнено представляват днес основен постулат на съвременното цивилизовано мислене. Като своеобразен юридически аналог на свободата на човешката личност те се осмислят днес като основен критерий за прогресивността на правото.В този смисъл правата на човека се разглеждат като върховен принцип, като ядро на правовата държава и най-важен критерий за легитимацията на държавната власт.
Висша ценност е човешката личност с нейните достойнства и права. Конституционността и законността сами по себе си нямат смисъл. Те са оправдани, ако имат за цел да създадат и гарантират условията за развитието и процъфтяването на човешката личност. Особено сега, когато не само отделният индивид, но и човешкият род се намират пред глобални опасности, които застрашават съществуването им.
V. Приложение: Спекулацията с човешките права
Колкото и напредничава да е теорията за човешките права и тяхната защита, ог гледна точка на чистата правна теория те са били и са и ще бъдат обект на спекулации за постигане на глобални геополитически цели с невоенни средства. Подобна е ситуацията с Френската революция, която за мене не само, че не е двигател на прогреса, но е и едно стабилно дръпване назад. организирана от масоните-якубинци тя избухва под идеите за свобода равенство и братство, но се превръща в кърваво клане на масовия терор от страна на якубинското ръководство. Неслучайно и тази първа френска Република не просъществува дълго и бързо е реставрирана отново монархията. В днешното модерно време човешките права се използва от икономически силните държави за манипулиране на зависимите от тях държави и принуждаването им да изпълняват определени решения, обслужващи интересите на въпросните “силни на деня”. Фактически този подход изглежда напълно правно обоснован, но преди три години бяхме свидетели на агресията на един защитен съюз срещу суверенна държава под предлог за защита на човешките права на едно от малцинствата. По този начин обаче бяха нарушени множество от човешките прана на мнозинството в населението на тази суверенна държава. Понеже не е логично правната санкция да е в противоречие с правото, което защитава и гарантира, мисля, че тепърва ще станем свидетели на ново развитие в доктрината за човешките права, най-вероятно когато този не много ясно забележим двоен стандарт излезе съвсем наяве.
VІ. Използвана литература:
Димитрина Милкова - “Обща теория на правото”

Нено Неновски - “Право. Равенство. Справедливост” в сборника “Основни права на човека и гражданина”

Цеко Торбов - “История и теория на правото”

Георги Бойчев - “Правовата държава”

Лъчезар Дачев - “Учение за държавата”

Юрген Хабермас - “Демокрациа, Разум, Нравственост”








База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница