Евангелието на Луцифер

93
международен телефонен указател и местните регистри на
Амстердам. Телефонният номер, който ми бе дал Моние, беше секретен. Звънях — първо от Ювдал, после и от няколко бензиностанции и отбивки по пътя от Осло до Амстердам — не получих отговор. Когато най-сетне успях да открия адреса му, това се дължеше на добрата стара детективска практика. Обаждах се на разни университети, издателства и антиквариати из Амстердам и успях да стесня кръга около Дирк ван Рийсевийк с помощта на доброжелателните му сътрудници. Според онези, които го познаваха,
Ван Рийсевийк беше възрастен историк, който се препитаваше като преводач на научна литература, консултант по антики и експерт по редки ръкописи. Доста чудат и самотен тип, уверяваха ме те. На никого от онези, с които говорих, не му бе известно да се е занимавал и със сатанистки изследвания. Дирк ван Рийсевийк живееше в
Кайзерсграхт заедно с по-младата си съпруга, изпълняваща функциите и на негов личен асистент. Навярно същата тази жена,
която в момента полагаше усилия да не тръшне вратата под носа ми.
— Мога ли да се срещна с Дирк ван Рийсевийк? — попитах отново. Тя мълчеше като скала. Дали нямаше проблеми със слуха?
Повиших глас: — Дирк ван Рийсевийк?
В погледа й проблесна инат.
— Идвам във връзка с „Евангелието на Луцифер“.
Тя трепна, сякаш бях проврял ръка през отвора на вратата и я бях зашлевил. Някакъв минувач ми хвърли лепкав поглед. Туристическото корабче зад нас ускори ход.
Тя затръшна вратата.
Аз останах на стълбището смаян и загледан в заключената врата.
Почувствах се като нежелан амбулантен търговец, досаден мисионер,
отхвърлен ухажор. Накрая записах името и телефонния си номер върху визитна картичка на хотела, в който бях отседнал. Хотел
Амбасад при канала Херенграхт. Най-отгоре написах Gospel of Lucifer и мушнах картичката през процепа за писма.

94
2.
Все още смаян и объркан от негостоприемното отношение, аз се поразходих по каналите към пристанището. От полупразните хашишени барове струеше аромат на сладки мечти. Влязох в едно интернет-кафе и проверих пощата си. След това седнах на маса отвън и поръчах пилзнер
[1]
, който изпих на слънцето, наблюдавайки преминаващите жени.
Никоя от тях не ме погледна.
Не мога да се похваля, че съм някой Казанова. Малко ме е страх от жените. Не че не ми харесват, но са толкова интензивни. Влюбят ли се в теб, искат да притежават всяка клетчица от тялото ти. Очакват същото и от теб самия. Обсипват те с нежност и любов. Искат да те държат за ръка в киното. Да те притежават. Да те водят в ИКЕА.
Жените, които си падат по мен — бог знае какво намират в мен — го правят по-скоро от състрадание, не от страст. Угасят лампата, когато се любим, та да могат да си представят, че съм някой друг. Най-дългата ми връзка продължи четири месеца. Никак не е лесно да се живее с мен. Някои хора са създадени да живеят сами. Никоя от любовниците ми не го е казвала в прав текст, но сто на сто ме смятат за по-особен.
Странен. Не става въпрос само за това къде стискаш тубичката с паста за зъби. Аз съм от тези, дето винаги са стояли настрана. Вярно,
изолираха ме, но и там си ми беше мястото. Отвън. Аз съм онзи, който се разхожда самичък по училищния двор, който се ужасява от спортния полуден, който остава последен, когато избират отборите по футбол. Няма да виня албинизма. Нито зрението. Нито нервите.
Просто не искам да се натрапвам там, където не съм желан.
Допих си бирата, върнах се в хотела и легнах на леглото.
Замислих се как да намеря начин да се свържа с Дирк ван Рийсевийк.
[1]
тип светла бира. — Б.р.
↑

95
3.
— Meneer Белтьо? Господин Бьорн Белтьо?
Глас на възрастен мъж, уморен и обезсилен от старост.
Притиснах телефона до ухото си, за да чувам по-добре.
— Да, аз съм?
— Goedemiddag — загъгна той на холандски, преди да превключи на английски. — Името ми е Дирк ван Рийсевийк.
Подскочих и седнах на леглото.
— Благодаря за обаждането.
— Предполагам, че си същият Бьорн Белтьо, за когото съм чел в статии по археология.
— Аз съм.
— Goed. Така си и мислех. Най-напред искам да се извиня, че са те приели леко грубовато. Доста е предпазлива. Подозрителна е спрямо непознати. Vrouwen.
[1]
Какви ли не особняци се изтърсват на вратата. Намеренията й са добри. Все пак съжалявам. От време на време прекалява.
— Не се бях сетил.
— Виждам, че на картичката си споменал „Евангелието на
Луцифер“. Доста се изненадах. Отдавна не съм чувал да се говори за него.
— Познаваш ли ръкописа?
— Natuurlijk.
[2]
До известна степен.
— Така и предположих.
— Допускам, че посещението ти е свързано с убийствата на
Кристиян Кайсер, Тарас Корольов и бедничката Мари-Елиз Моние?
— По-добре информиран си и от полицията, Ван Рийсевийк.
— Доколкото разбирам, притежаваш версия на… het handschrift
[3]
?
— Може би. Не знам. Опитвам се да разплета кълбото. Да разбера.
— Дали не бих могъл да те примамя да се върнеш? — Гласът доби шеговита нотка. — Този път гарантирано ще те пуснем да влезеш.

96
[1]
Жени. — Б.а.
↑
[2]
Естествено. — Б.а.
↑
[3]
ръкописа. — Б.а.
↑

97
4.
Тихата жена открехна вратата със засрамено изражение и откачи предпазната верижка.
— Пак съм аз! — изчуруликах аз и се усмихнах самодоволно.
Така замазвам неудобствата.
Да влезеш в апартамента на Дирк ван Рийсевийк бе като да направиш крачка от модерната действителност, окъпана в слънчева светлина и смях, в недокосната от времето библиотека, задрямала в мрачното сияние на изхабени електрически крушки. Антрето бе отрупано с книги от пода до тавана. Стари, нови, тънки, дебели.
Въздухът беше наситен с тежката миризма на книжен прах,
подвързваческо лепило и знания. Всекидневната, която мярнах в дъното на коридора, приличаше на склад в претъпкан антиквариат.
Книги имаше дори и в тясната кухничка.
— Съжалявам, че те уплаших предишния път — извиних се аз.
— И благодаря задето си предала картичката ми.
Без да продума, тя ме поведе през коридора, който заплашваше да се срути под тежестта на всичките книги, и нагоре по тясна стълба,
чиито стъпала скърцаха и охкаха.
Не мога да отрека, че тайничко си представях Дирк ван
Рийсевийк като огнен сатанист, дяволито конте с посребрена коса и остри нокти, седнал в кожено кресло, в обкръжението на огромни стеаринови свещи, котки и полуголи робини, готови да се подчинят на разгонените му намеци.
А ето я и истината: Дирк ван Рийсевийк лежеше в широко легло в спалня, миришеща на камфор и болест. Беше крехък и мършав човечец, отслабен от старостта и упадъка, който неминуемо следва хода на времето, с поугаснали очи и бледа кожа. Скалпът му прозираше изпод сивкавия мъх на главата му.
Завесите бяха дръпнати. Нощното шкафче и пода до леглото бяха отрупани с книги и камари хартия.
— Господин Белтьо! — Подаде ми ръка, тъй крехка, че повече приличаше на хищнически нокът.
Стиснахме си ръце.

98
Дъхът му лъхаше на метал.
— Наричай ме Бьорн.
— Съжалявам за всичко това — посочи обкръжението си, — но не съм здрав. Годините откраднаха здравето ми. Та така. Достатъчно за това. Благодаря, че се съгласи да се върнеш тук. Danku.
— Благодаря за поканата.
— Нека най-напред те представя на Моник.
Моник.
Името от уебсайта на Мари-Елиз Моние…
Извърнах се изненадано и поех ръката й. Беше малка и топла.
Щом я стиснах, може би съвсем малко по-силно, тя направи едва забележима гримаса. Сякаш не беше свикнала да я докосват.
— Няма е. Сигурно си се чудил защо е толкова мълчалива.
— Бьорн — представих се аз. — Белтьо. Но това вече го знаете.
— Няма нужда да крещиш. Казах няма, не глуха.
— Съжалявам.
— Иначе не е нито бавноразвиваща се, нито малоумна.
Напротив. — Смехът му експлодира в пристъп на кашлица.
Тя извади тефтерче от джобчето на гърдите си.
— Съжалявам! Твърде рязко те отпратих. Het spijt me. Прости ми — написа тя с удивителна бързина. Почеркът й беше чист и четивен. Размесени английски и холандски думи.
Изчаках за продължение, обяснение, но такова не последва.
— Всичко е наред. Не се притеснявай.
Тя приближи един стол за мен. Иначе остана права, облегната на стената.
— А това дяволско евангелие, дето те е довело чак от Норвегия?
— попита Дирк ван Рийсевийк.
Прозвуча като въпрос, но по-скоро беше подкана да разкажа каквото знаех. Така и направих. Когато свърших, той дълго се взира в спомените си.
Накрая каза:
— „Евангелието на Луцифер“ в много отношения е предопределило живота ми. Няма да те отегчавам с обсебеността си,
но повече от всичко останало съм искал да разгадая всичките мистерии, свързани с това така наречено евангелие. Да узная! За съжаление времето и здравето вече са на път да ме предадат. Навярно

99
ще отнеса въпросите си в гроба. Правилно ли те разбирам като казваш,
че текстът, който си получил в Киев, е „Евангелието на Луцифер“?
— Това е хипотеза. Затова съм дошъл. Надявах се да ми помогнеш да го разбера.
Той се закашля. Моник му помогна да седне. Когато кашлицата най-сетне се успокои, тя пооправи възглавницата му, за да облегне гръб на таблата на леглото.
— Как ни откри? — попита той.
Разказах му. За уебсайта. За профила на Моник и електронния й адрес. За писмото от Мари-Елиз. За sms-а с телефонния им номер. За всичките ми обаждания.
— Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив —
заключи Дирк ван Рийсевийк. — Аз просто се опитвам да ме оставят на мира. Усамотен, в уединение. Така ми е най-добре. Толкова много са онези… — Той прекъсна изречението си. — Бедничката Мари-
Елиз. Тя ни посещава. Няколко пъти. Какво можеш да ни кажеш за убийството?
— Вероятно е била убита от същите хора, които отнеха живота на Кайсер и Корольов. По същия начин. Връзката е очевидна. Само не разбирам каква е.
— Трагедия! Какво ужасно престъпление. Никога не ми е идвало наум, че излагаме живота й на опасност. Чувствам огромна отговорност за убийството на Мари-Елиз. Огромна.
— Убийците — попитах аз, — сатанисти ли са?
Дирк ван Рийсевийк ме изгледа, преди да отговори:
— Сатанисти? Ама че странен въпрос.
— Така ли? Толкова ли е неестествено точно сатанисти да преследват „Евангелието на Луцифер“?
— Какво всъщност знаеш за сатанизма?
— Почти нищо. Дяволопоклонничество. Организират големи служби, където осмиват и изопачават християнските ритуали и символи. Жертват пеленачета, горят църкви и участват в сексуални оргии…
— Доколкото можеш да откриеш подобни поклонници на дявола извън книгите на ужасите и киноекраните, те са по-скоро бунтари и клоуни, не истински сатанисти.
— А какъв е истинският сатанист?

100
Дирк ван Рийсевийк се намести в леглото.
— Да, какво е сатанизмът? Вярата в Сатаната като пътеводна светлина на индивида в съществуванието му? Сатанизмът не е някаква еднозначна религия, а миш-маш от алтернативни и отличаващи се вярвания. Луциферианците по-скоро изповядват философия, не религия. Те смятат, че Луцифер и Сатаната са различни божества, че
Луцифер е по-положителният аспект на Сатаната. Телема, създадена през 1904-а от окултиста Алистър Кроули, е съвсем различно философско-религиозно направление. Главната им клауза е: Прави

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: