Евангелието на Луцифер

56
Май трябва да притежаваш капчица лудост, за да ги разбереш. Това го схващах. Демонът на Ескил се наричаше Пазузу.

57
3.
Всеки втори следобед се спусках до селото с раница и анорак с качулка. Пазарувах. Купувах вестници.
През останалото време все едно бях на почивка. Обикалях из гората около кошарата, на няколко пъти стигах чак до голите скали по- нагоре. Варях си кафе на печка с дърва. Опитах да окося тревата около къщата с ръждясала коса. Продължавах да издирвам факти и теории от сутрин до вечер. За трикветрата, за Мелек Таус, за Мари-Елиз Моние,
за каквото и да било, стига да хвърляше малко светлина върху ръкописа. Накрая усърдието ми бе възнаградено. В университетски архив на Кеймбридж, дигитализирал редица международни списания,
чрез връзка от Уикипедия стигнах до английското резюме на статия от
1969 г. в италианското научно издание Rivista Teologica. През октомври 1969 г. някакъв професор по теология от Григорианския университет във Ватикана, Джовани Нобиле, написал статия дебат за:
Противоречивите хипотези около изчезнал древен ръкопис под названието „Евангелието на Луцифер“. Нобиле защитаваше тезата, че целият ръкопис, според исторически източници значително по-стар от
Стария завет, да, навярно писан 2500 години преди Христа, вероятно е просто фикция. Най-известната препратка към този ръкопис (според сведенията, унищожен на Никейския събор през 325 г.) се намирала в слабо известен сборник с текстове на Атанасий Александрийски. Той пишел, че еретичният ръкопис, озаглавен „Пророчествата на ангела на светлината“, по-късно получил названието „Евангелието на
Луцифер“, е бил изгорен, а пепелта — разпръсната в клоаките.
Професор Нобиле изтъкваше погрешността на твърдението, че отците в Никея унищожавали противоречиви ръкописи. Да, епископите се борели с ересите, но нямало документирани твърдения, че текстовете били изгаряни. Нобиле твърдеше, че сборникът, приписван на
Атанасий, навярно е бил фалшификат от VII век, а твърдението за изгарянето на ръкописи и препратките към „Пророчествата на ангела на светлината“ потвърждавали хипотезата, че всичко е просто фалшификация. Като допълнителни доводи, че „Евангелието на
Луцифер“ трябва да е измислица, Нобиле посочваше, че символи от

58
сорта на трикветра и Мелек Таус по никакъв начин не можело да присъстват в ръкопис на 4500 години. Според мен нещата стояха иначе. Тъкмо препратките към трикветрата и Мелек Таус ме изкушаваха да си извадя заключението, че ръкописът от Киев бе онзи същият, чието съществувание Нобиле така упорито отричаше. Дори и професорите могат да грешат. Дали бе възможно да притежавам именно „Евангелието на Луцифер“?

59
4.
Макар статията да бе писана през 1969 г., годината, когато аз самият съм правил първите си несигурни крачки, позвъних в Папския григориански университет и попитах дали не знаят нещо за автора,
Джовани Нобиле.
— Кой? — учуди се телефонистката.
— Джовани Нобиле.
— Никога не съм го чувала.
— Работил е при вас в края на 60-те.
Смехът й бе сърдечен и гръмък.
Помолих да ме свържат с факултета по теология. И те не познаваха Нобиле. Попитах дали не могат да ме препратят към някого,
който е работил там в продължение на дълги години.
Мъжът, който най-накрая ми отговори, взе слушалката,
приключвайки разговор с друг — явно и той се намираше в същата стая. Тембърът му ме накара да се замисля дали не бе възможно някога да съм слушал негова лекция. Някой се смееше. Затвори се врата. После в слушалката се чу дишане и гласът се представи като professore Алдо Ломбарди.
Щом казах името си, той застина. Настъпи такава тишина, че чух клаксона на някаква кола долу на улицата в Рим.
— Професоре?
— Простете, простете. Така се изненадах.
— Изненадахте се?
— Задето Вие звъните на мен.
— Как така?
— Бьорн Белтьо. Самият Бьорн Белтьо.
Аз съм скромна душица. Поласках се, задето бе чувал за мен.
— Името Ви неизменно присъства в академичните среди. На какво дължа тази чест?
— Търся информация за човек на име Джовани Нобиле,
професор в катедрата в края на 60-те.
Той отново замлъкна. Пред кухненския ми прозорец грачеше гарван.

60
— Професор Ломбарди?
— Никой не е питал за Джовани Нобиле от много години насам.
— Познавахте ли го?
— Не особено добре. Беше доста по-възрастен от мен, беше професор тук, когато аз все още бях студент.
— Мъртъв ли е?
Пауза.
— Професоре?
— Случи се нещо трагично.
— Честно казано, не знам за какво говорите?
— Трагедия. От всички страни. Кариерата. Дъщеря му.
— Трябва да ми помогнете, не знам нищо за това.
— Казват, че полудял.
— В какъв смисъл?
— Така се говори. Бил обсебен от онези негови демони. —
Последното го каза с кратък, безрадостен смях.
— Обсебен? От демони?
— Професор Джовани Нобиле беше демонолог. Не знаехте ли?
— Знаех, че е бил теолог. Не ми беше известна специалността му.
— Защо питате за него?
— Натъкнах се на името му във връзка с древен ръкопис.
Надявах се да може да ми помогне.
— Сега вече събудихте любопитството ми. Какъв ръкопис?
— През октомври 1969-а Нобиле е писал статия в Revista
Teologica относно апокрифен текст, разпространен под названието
„Евангелието на Луцифер“. Прилага доводи, че нямало начин да съществува. Опитвам се да разбера дали не притежавам един екземпляр.
Професорът се задъха.
— Знаете ли за този текст, professore?
— Казвате, че разполагате с екземпляр от „Евангелието на
Луцифер“?
— Може би. Ако този ръкопис изобщо съществува, да. —
Усмихнах се сухо, но не получих ответ.
— Белтьо, нека Ви задам един въпрос: Имате ли възможност да освободите малко време в натоварения си график и да ме посетите

61
тук, в Рим?
— Рим? Не разбирам?
— С Вас имаме много да си говорим.
— Така ли?
— На четири очи. Поверително е.
— Професор Ломбарди, как да кажа… В момента се намирам в деликатна ситуация. Няколко от колегите ми бяха убити. Аз самият донякъде съм в опасност.
— Какво говорите? Заради ръкописа?
— Вероятно. Точно затова се опитвам да намеря отговора.
— Имате пълната ми симпатия. Университетът, разбира се, ще
Ви предостави апартамент. Безплатно. Ще покрие и пътните. При създалите се обстоятелства със сигурност можем да съдействаме и с…
известна степен на сигурност. — Гласът му доби свойски тон. — Ще те пазим, Бьорн.
— Не е много лесно да замина за Рим просто ей така.
— Ще ти бъде от голяма полза.
— А?
— Но не искам да говоря твърде много по телефона.
— Ще видя какво мога да направя по въпроса.
— Важно е. По-важно, отколкото можеш да си представиш.
— Как така?
— Кажи ми, познато ли ти е „Евангелието на Вартоломей“?
— Не съм теолог.
— Вартоломей е бил един от дванайсетте апостола на Христос,
но макар да е назован в евангелията на Матей, Марко, Лука и
Деянията на апостолите, в Библията на практика не пише нищо за него. Има сведения, че е написал евангелие, само че е било изгубено.
И все пак разполагаме със запазени откъси в други ръкописи от това време. Между другото, той споменава някой си Салпсан. Звучи ли ти познато?
— Никак.
— Салпсан е синът на Сатаната.
— Не знаех, че Сатаната е имал син.
— Точно така! Ето къде е завръзката!
— Това има ли нещо общо с Джовани Нобиле или „Евангелието на Луцифер“?

62
— Всичко! Нобиле бе обсебен от този ръкопис, това езическо евангелие, в същата степен, както и от онези… негови демони.
— Какво се случи с него?
— Умря.
— Как?
— Полицията смята, че е бил убит. Или се е самоубил. Уби неколцина души заради „Евангелието на Луцифер“. Голям случай за криминолозите в Рим през 1970-а. Полицията смята, че Нобиле и дъщеря му са били убити и погребани или хвърлени в морето. Ако,
разбира се, Нобиле не го е направил сам.
— Какво стана после?
— Нищо. Какво да стане? Вече мина толкова време. Опитахме се да забравим. Никой не знае какво всъщност се е случило, това е печалната истина, господин Белтьо, никой не знае какво се е случило.
Рим, май 1970 г.
Часът беше два без десет през нощта. Отдавна трябваше да си е легнал. Професор Джовани Нобиле стискаше зъби около мундщука на лулата си малко по-здраво от необходимото и всмукваше с наслада.
Взираше се в белия лист през мъглата от тютюнев дим. Продължаваше да пише с показалци, подобни на две сковани клечки по облите клавиши на пишещата машина „Ремингтън“, и сила, която караше буквите на много места да пробиват хартията:
„Изображението на демона Еафомет с козя глава,
криле, женски гърди и рога произхожда от произведението
Dogme et Rituel de la Haute Magie (1854) на Елифас Леви.
Но за да открием причините за възникването на този образ, вероятно трябва да се върнем към древните египетски и шумерски митове и религии.“
Хладен полъх в стаята го накара да вдигне глава. Дали Лучана не бе оставила кухненския прозорец открехнат? Той остави лулата в пепелника и отиде в кухнята. Прозорецът беше затворен. Наля си чаша мляко, която отнесе в кабинета си. Застина. Стаята беше по-

63
студена от коридора и кухнята. Трябваше да си поговори с домоуправителя.
Джовани седна. Столът изскърца. Лулата бе угаснала. Остави я така. Отпи от млякото и изчете току-що написаното. Добре, добре.
Едва чувстваше пръстите си. Наведе се над пишещата машина:
„Навярно името Еафомет е резултат от старофренско преиначаване на
Махомет
(пророка
Мохамед),
олицетворяващ заклетите врагове на кръстоносците:
мюсюлманите. По него време Еафомет е бил свързван и с многобройните конспиративни теории около рицарите тамплиери. В по-ново време демонът Еафомет е ключова фигура в оспорваното религиозно течение Телема на окултиста и сатанист Алистър Кроули, което…“
Шум.
Хлипане?
Спря по средата на изречението.
Силвана?
Подобно на предчувствие…
Дъщеря му лежеше със затворени очи и дишаше равномерно,
гушнала едно опърпано от милувки мече. Сънуваше ли нещо?
Бийгълът
[1]
Бела, който винаги спеше в долния край на леглото,
повдигна лениво глава. Той пипна челото на Силвана. Тя изстена. „Ло-
Ло“, измънка насън. Той седна на ръба на леглото и я утеши.
Часовникът в гостната отмери два часа. Целуна я по бузата. Тя не помръдна. Силвана имаше очите на майка си, а също и устните, и сладкото й носленце. От него бе взела доста малко. Само ината.
— Ti amo — прошепна той в ухото й, обичам те.
Когато се изправи, матракът леко поддаде, тя се извърна настрана и лапна палеца си. Всъщност беше спряла да го смуче.
Преди пет години.
Джовани се измъкна от стаята, затвори тихо вратата и угаси лампата в коридора, преди да се върне в студения си кабинет.

64
[1]
Порода кучета. — Б.р.
↑

65

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: