Евангелието на Луцифер

137
— Какво да правим тогава?
— Да чакаме.
— Да чакаме?
— Да чакаме!
— Какво?
— Да се обадят.
— Да чакаме… А какво ще стане като се обадят, Джовани?
— Ще изслушаме каквото имат да кажат.
— И какво пък може да искат от нас?
Той се опита да потисне усещането, че Лучана го упрекваше. За какво? Не ставай глупав, Джовани. Задето беше нескопосан.
Непредприемчив. Слаб. „Какво би направил татко? — чудеше се той.
— Какво би направил Енрико?“
— Не знаем какво искат.
— Не вярваш да искат пари ли?
— Пари?
— Че какво друго?
— Защо от всички хора на земята да отвличат нея, ако искат пари?
— Може да ни мислят за богати.
— Знаят имената ни. Знаят телефонния ни номер. Значи знаят и къде живеем. Знаят в какво училище ходи Силвана. Сто на сто знаят и какво работим. Отлично знаят, че не сме богати.
— Тогава защо…
— Не знам!
Тя се сепна.
— Извинявай. Не исках… Извинявай. Не знам. Не знам нищо повече от теб. Нищо не разбирам.
— Боже мой! Джовани! Може ли да е някой от клиентите ми?
— Какво искаш да кажеш?
— Някой недоволен от продажба на жилище.
— И ще тръгне да отвлича Силвана?
— Мислиш ли, Джовани? Че някой недоволен клиент иска да си отмъсти?
— Разбира се, че не.
— Случва се някой да продаде или закупи апартамент и да остане доста недоволен.

138
— Няма значение. Това не е причина да отвлечеш дъщерята на брокера.
Бела дойде при него и положи глава в скута му. Той я почеса зад ухото. Лучана си наля чаша вода. Телефонът звънна. И двамата подскочиха. Спогледаха се.
— Джовани…
— Да?
— Няма ли да вдигнеш?
Той взе слушалката.
— Да? Нобиле.
— Джовани, Умберто е. Притеснявам ли те?
— Умберто?
— Да, Умберто!
— Да?
— Умберто Джали! Не разпозна ли гласа ми?
— Извинявай, Умберто, разбира се. Бях се отнесъл, дремех на дивана, очаквам друго обаждане.
— Съжалявам, че те събудих. Исках само да бъдеш в течение,
ако нямаш нищо против?
— Разбира се. В течение?
— Разопаковах ръкописа и направих начален анализ. Исках само да ти кажа, че е в отлично състояние!
— Хубаво.
— Запечатването и съхранението няма как да са били по-добри.
Материалът изглежда като нов. Не мисля обаче, че е фалшификат.
— Радвам се да чуя това, Умберто.
— Станало ли е нещо?
— Не, не. Просто съм леко замаян. Сънен.
— Да не си сръбнал?
— Сръбнал?
— Да. Да се почерпиш? Заслужил си го!
— Съвсем не. Не.
— Не звучиш на себе си.
— Казах ти, спях.
— Говори ли с dottore Роси?
Докторът по теология Салваторе Роси беше декан на факултета.
— Не? Защо?

139
— Той дойде точно след като ти си тръгна.
— Заради ръкописа?
— Искаше да поговорите за нещо.
— Ами?
— Каза, че ще ти се обади.
— За какво?
— За ръкописа, разбира се. Не е ли звънял?
— Не.
— Толкова напираше да говори с теб. На мига.
— Сигурно ще се обади скоро.
— Ще наминеш ли утре?
— Утре?
— Да.
— Не знам дали… утре… ще имам възможност… може да се наложи да пътувам…
— Да, да. Това има ли нещо общо с ръкописа?
— Не, не. Или пък, да.
— Добре. Няма да те безпокоя, Джовани, сигурно си много зает.
— Благодаря, че се обади.
— Мини през мен веднага щом се върнеш.
— Разбира се, Умберто, непременно.
— Ще се чуем, професоре.
Когато затвори, Лучана се взираше в него с ококорени очи.
— Знаеше ли той нещо?
— Умберто? — Той опита да си представи как ли разговорът им е звучал на Лучана. — Той се обади за ръкописа.
— Ръкопис?
— Онзи, който донесох от Египет.
— Боже мой, Джовани, какво правим? Какво ще правим?
Той разпали лулата.
— Чакаме. Това правим.
— Какво чакаме?
— Нали ти казах, да се обадят.
— Няма нужда да ми говориш с този тон.
— Извинявай. Трябва да се опиташ да разбереш.
— Да разбера? Какво има да разбирам?

140
— Нямат никаква полза от Силвана, ако не получат откуп. Ще се обадят.
— Божичко, Джовани, ами ако… — Не можа да довърши.
— Какво искаш да кажеш?
— Та тя е само на десет. Десет!
— Не мисля, че става дума за нещо… такова.
— Сигурен ли си?
— Искат пари.
— Да. Пари.
— Принудени са да се обадят. Казаха, че ще се свържат с нас.
— Кога?
— Откъде да знам — извинявай, но не знам нищо повече от това, което ти казвам. Казаха, че ще се обадят.
— Но колко дълго трябва да чакаме?
— Не знам.
— Трябва да разбират, че ние седим тук и… чакаме!
— Сигурно скоро ще се обадят.
Той стана и отиде до прозореца. Уличното движение се буташе и стрелкаше напред в какофония от шум. Нормалността на ежедневието му изглеждаше чужда. Обидна. Двойка влюбени вървяха ръка за ръка и се смееха на нещо. Как могат? Покрай редиците коли лъкатушеше мотопед. Минувачите бързаха по тротоарите, през улиците. Колите спираха и надуваха клаксони. Всичко си беше както преди. Силвана обаче я нямаше. Контрастът между всекидневието и сполетялата ги драма го правеше раздразнителен, не му даваше мира, плашеше го.
Бела отиде до него и задращи крака му с лапа. През прозореца той проследи полицейски мотоциклет, който си пробиваше път през трафика. На стълбището навън се тресна врата. Дори не знаят, че
Силвана я няма. Остави лулата си на перваза.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита той.
— За пиене?
— Чаша вино?
— Не, благодаря.
— Питие?
— Не съм жадна.
— Нещо за нервите, може би.
— Не мисля.

141
— Не, май идеята е глупава.
Тя го погледна.
— Възможно ли е да има нещо общо с ръкописа?
Тази очевидна мисъл не бе минавала през ума му.
— Джовани?
— Имаш предвид „Евангелието на Луцифер“?
— Да. Не чу ли какво те питам?
— Опитвам се да мисля.
— Какво е мнението ти?
— То не струва чак толкова много. В действителност може да се продаде за доста пари, ако Луиджи намери правилните купувачи, но…
Не. Твърде абсурдно е. Никога не съм чувал някой да отвлича деца, за да си подсигури откуп под формата на антики и културни съкровища.
— Но възможно ли е?
— Разбира се, че е възможно. Просто е напълно… абсурдно.
— Защо?
— Невъзможно е да предложиш подобна ценност на пазара.
— Къде е той?
— В университета.
— В кабинета ти?
— При Умберто. Затова се обади.
— Трябва да им го дадеш.
— Ръкописа?
— Ако това е, което искат. Чуваш ли?
— Естествено! Да не мислиш, че ще застраша живота на
Силвана заради някакъв си древен ръкопис?
Намекът го обиждаше.
— Извинявай, Джовани. Разбира се. Знам го. Нямах това предвид. Прости ми.
Той отиде до нея и я прегърна.
— Толкова ме е страх — прошепна тя.
— Мен също.
* * *

142
Той отиде в кухнята и си наля чаша вода. Една хлебарка се стрелна под дивана. Изяде няколко сухи стафиди, изплакна чашата на чешмата и я върна в кухненския шкаф. Бела се прозя, сякаш се канеше да погълне баскетболна топка. От кухнята се промъкна в кабинета си.
Имаше нужда да проясни ума си. Най-отгоре на камарата върху бюрото му, като магическа формула на злото, лежеше един от старите му списъци с демони. Смяташе да го допълни и съпостави с каталога на демоните, разделени по религии. В този списък, базиран на
Clavicula Salomonis, той бе подредил в йерархичен ред седемдесет демона. Без на практика да мисли, Джовани прокара поглед по изреченията, които допреди няколко дни му изглеждаха важни, а сега му се струваха напълно безсмислени и академично абсурдни:

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: