Евангелието на Луцифер

66
Може би имаше нужда да си поговори с някого. Може би нямаше много хора, на които да се обади.
— Кой би могъл да направи подобно нещо? — продължи той. —
Кой би могъл да причини нещо толкова ужасно на една млада жена?
— Потресаващо.
— Мари-Елиз винаги е била доста обсебена от отвъдното. А сега е там. Каква трагична ирония. Беше едва на двайсет и четири.
— Моите съболезнования. Не знам какво друго да кажа.
— Още от малка си беше търсеща натура. Май затова записа теология. Вярваше, но не по каноничния, църковен маниер. Не бе особено ангажирана с правила и завети, забрани, догми и тем подобни. Мари-Елиз смяташе, че църквата — като институция — е отчаян опит на човечеството да постави вярата в някаква система.
Според нея съществувала една по-велика истина. Истина, до която не е успяла да се докосне нито църквата, нито Библията (нито пък каквато и да било друга религия или учение). Аз самият съм добър католик. Традиционалист. Признавам си го. С нея водехме многобройни оживени дискусии. Аз обаче винаги уважавах мнението й. Както и тя моето.
— Каква всъщност беше вярата й?
Той се принуди да помисли, преди да отговори:
— Беше християнка в съвсем различен от обичайния смисъл.
Очароваха я гностиците, катарите, манихейците. Знаете, разликата между добро и зло, светлина и мрак. Казваше, че етерът около нас бил пълен с добри духове — наричаше ги светли същества, несвързани със земни тела. Вярваше също и в ответни сили. Тъмни, зли духове. Да си кажем направо демони. Дяволи. Помощници на Сатаната.
Той млъкна. Чувах само дишането му.
— Сега Мари-Елиз е светло същество. Като погледна снимките на полицейския фотограф, тя сякаш грее. Макар и мъртва. Грее.
— Къде е открила тази своя вяра?
— Имаше си двама ментори. Учители. Всъщност с тях трябва да говорите.
— Кои…?
— Дори не знам имената им. Общуваха по интернет. Той е възрастен мъж, само толкова знам. Съпругата му е по-млада. Мари-
Елиз е, беше, силно очарована от тях.

67
— В Париж ли живеят?
— Не, в Амстердам.
Сетих се за Моник с холандския й адрес. Също и за двойката в
Амстердам, която Кристиян Кайсер бе опитал да издири.
— Мислите ли, че биха могли да имат нещо общо със…
случилото се?
— Съвсем не. Преценката на Мари-Елиз бе безпогрешна. На няколко пъти ги посещава в Амстердам. След тези срещи бе силно развълнувана.
— Какво знаете за тях?
— Не много. Живеят доста уединено. Тайнствени личности.
Мари-Елиз им помагаше.
— С какво?
— Добър въпрос. Имаше нещо общо с изследванията им, само това знам. Занимаваха се с една особено чудновата област на науката.
— Как така чудновата?
— Не съм сигурен дали да произнеса думата. Доколкото разбирам, те са експерти по сатанизъм. Не си вадете погрешни изводи.
Нито за Мари-Елиз, нито за тези учени. Интересът им бе от изключително академично естество.
— Каква беше ролята на Мари-Елиз в изследванията им?
— Тя беше връзката им с околния свят. Най-вече по интернет.
Беше факир с интернета.
— Можете ли да ми помогнете да се свържа с тях?
— Съжалявам. Мари-Елиз е изтрила контактите от мобилния си телефон. Полицията конфискува лаптопа й с всичките електронни адреси.
Поговорихме още няколко минути. Преди да затворим, го помолих да ми се обади, ако открие нещо ново.

68
2.
Позвъни ми още преди обед на следващия ден. Гласът му ми се стори тъй тънък. Сякаш всеки миг щеше да се скъса.
— Случи се нещо. Още нещо.
— Какво е станало, Моние?
— Свързано е с Мари-Елиз.
— Аха?
— И вас.
— Мен?
— Получих писмо.
— От… убийците?
— От Мари-Елиз. Препратила го е нейна приятелка.
— Трябва да го дадете на полицията!
— Ще го получат.
— Какво пише?
— Трябва да го прочетете.
— Защо?
— Споменава Ви.
— Мен? Какво пише?
— Не по телефона. Не, не.
— Че как да го прочета?
— Можете ли да дойдете в Париж?
През прозореца мярнах някаква голяма птица — орел? ястреб?
— кръжеше в широки кръгове, силует на небесния фон. Изведнъж се спусна надолу към реката и изчезна.
Можете ли да дойдете в Париж?
— Белтьо?
Амстердам… Париж… Каркасон… Рим…
Затърсих с поглед грабливата птица и си помислих: Не мога да се крия вечно в тази кошара. Бягството те променя. Превръща те в плячка. Криещият се чака да го хванат.
— Това е просто предложение — обясни той. — Мога да дам писмото и на полицията.
— Не, не! Само трябва да размисля.

69
Пак забелязах птицата. В ноктите си стискаше плячка. Не мога да определя каква точно.
Помислих си: Със сигурност мога да прекарам тук цялото лято.
В планинската кошара. В Ювдал. Кристин едва ли ще има нещо против. Тук никога няма да ме открият.
Или пък…
Или пък мога да направя нещо.
Да направя нещо.
Бих могъл да атакувам. Да прекратя бягството. Да отвърна на удара.
— Белтьо? Ало?
Проследих голямата птица с поглед, докато отлетя в далечината.
Гнездото й беше на някоя скала из планинската пустош. Скрито.
Недостъпно. Ако трябва първо да отида в Париж, мислех си аз, може най-напред да шофирам до Амстердам и да продължа към Каркасон и
Рим. Защо да не посетя някои от онези хора, чиито съдби по различни причини са се преплели с моята собствена? Бих могъл да направя нещо. Нещо различно от прикритието. Бягството е състояние на духа.
Рано или късно се налага да го прекратиш.
— Разбира се, че мога да дойда.
— Хубаво.
— Не смея да кажа кога точно, може да отнеме няколко дни, но идвам!
— Бяха тук вчера.
— Кои?
— Полицията.
— Да, съвсем нормално.
— Тогава все още не бях получил писмото. Беше в пощенската кутия тази сутрин. Аз… — Нямаше сили да продължи. Предишния ден звучеше толкова стабилен. Сякаш откриването на мъртвата му дъщеря най-сетне му бе донесло спокойствие. Сега прозрението го бе ударило с цялата си неутешима печал. — Полицията каза…
За пореден път истината бе твърде тежка за понасяне. Нямаше сили да довърши.
— Сега имам телефонния им номер — каза той.
— Кой номер?

70
— На онези, за които питахте. В Амстердам. Мога да Ви го изпратя на съобщение веднага щом затворим. Име и телефонен номер.
— Благодаря. Това ще ми помогне много.
— Белтьо?
— Да?
Пауза.
— Моние? Там ли сте?
— Белтьо. Знаете ли защо искам да Ви покажа писмото?
— Защото съм споменат в него?
— Защото се надявам, че Вие можете да помогнете да изправим убийците на Мари-Елиз пред правосъдието.
Помислих си, че искаше твърде много.
По една или друга причина Мари-Елиз ме накара да си спомня за Сузане. И тя почина твърде млада. Погледът ми случайно попадна на некролога й преди няколко години. Скъпо като цветя е дарението за
Съюза на раковоболните.
Сузане бе първото момиче, което целунах. Бях на шестнайсет. Тя беше сляпа.
Рим, май 1970
— Джовани?
Гласът й не успяваше да проникне изцяло през мембраната,

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: