Философия на Историята Том І: Духът на Изтока
Изтегляне 1.72 Mb.
|
|
Обективното художествено произведение
Открихме, че в понятието на гръцкия дух двата елемента, природата и духът, се намират в такова отношение един спрямо друг, при което природата е само изходен момент. Това унижаване на природата в гръцката митология се представя като повратен момент в развитието на цялото, като война на боговете, като сваляне на титаните от потомците на Зевс. В това се изразява представата за прехода на източния дух към западния, тъй като титаните са природно начало, сили на природата, които са лишени от власт. Наистина и впоследствие все още им се кланят, но не като на управляващи, защото те са прогонени на края на земята. Титаните са силите на природата: Уран, Гея, Океан, Селена, Хелиос и т.н. Кронос е господството на абстрактното време, което изяжда своите деца. Дивата производителна сила се сдържа и Зевс се появява като глава на новите богове, които имат духовно значение и самите те са дух. Този преход не може да бъде изразен по-определено и наивно, отколкото това се прави тук; новото царство на боговете известява, че тяхната собствена природа е духовна. Второ, новите богове запазват в себе си природните моменти, а следователно и определено отношение към природните сили, както вече бе споменато по-горе. В ръцете си Зевс държи мълниите и облаците, а Хера поражда природното, поражда ставащата жизненост; но освен това Зевс е и политически бог, охраняващ нравственото начало и гостоприемството. Океан като такъв е само природна сила; но макар и за Посейдон още да е свойствена дивата стихия, той е и нравствено лице: построил е стените и е създал коня. Хелиос е слънцето като природен елемент. Тази светлина по аналогия с духовното се преобразува в самосъзнание и Аполон се появява от Хелиос. Името му посочва връзката със светлината, Аполон е бил овчар при Адмет, но свободно пасящите бикове били посветени на Хелиос; неговите лъчи, които са се представяли във вид на стрели, умъртвяват Питон. От това божество не може да се отстрани идеята за светлината като намираща се в неговата основа природна сила, още повече че неговите други предикати лесно могат да бъдат свързани с тази идея, и обясненията на Мюлер и другите автори, отричащи тази основа, са доста произволни и пресилени. Защото Аполон е пророкуващ и знаещ бог, който осветява всичко със светлина; след това изцеляващ и укрепващ, както и унищожаващ, защото погубва мъжете: изкупващ и пречистващ, противоположно на Евменидите, древните подземни божества, които отстояват суровото и строго право; самият той е чист, няма жена, а само сестра, и не е замесен като Зевс в множество отвратителни истории; по-нататък той е знаещ и пророкуващ, певец и вожд на музите, така както слънцето направлява в хармоничен хоровод небесните светила. Точно така наядите са се превърнали в музи. Майката на боговете Кибела, все още почитана в Ефес, е почти неузнаваема у гърците като Артемида — девствената ловджийка, поразяваща дивите зверове. А ако някой започне да твърди, че това превръщане на природното в духовно е наше или по-късно гръцко алегоризиране, на това трябва да се противопостави фактът, че гръцкият дух се състои именно в това превръщане на природното в духовно. В гръцките епиграми се срещат такива преходи от сетивното към духовното. Само абстрактният разум не може да разбере това единство между природното и духовното. По-нататък боговете трябва да бъдат разбирани като индивидуалности, а не като такива абстракции, каквито са например знанието, единното, времето, небето, необходимостта. Тези абстракции не са съдържание на боговете. Те не са алегории, абстрактни същности, снабдени с многообразни атрибути като Хорациевата Necessitas clavis trabalibus. Точно така боговете не са и символи, защото символът е само знак, значение на нещо друго. В самите гръцки богове се изразява онова, което те са. Вечното спокойствие и осмислената яснота в главата на Аполон се оказват не символ, а онзи израз, в който духът се проявява и разкрива своето присъствие. Боговете са субекти, конкретни индивидуалности; алегоричната същност няма свойство, тя самата е свойство. Всеки бог има особен характер, тъй като при всеки от тях преобладава едно характерно за него определение, но напразно бихме се опитвали да приведем този кръг от характери в система. Разбира се, Зевс господствува над останалите богове, но той не притежава истинска сила, така че му се предоставя възможността да действува свободно в тяхната обособеност. Тъй като цялото духовно и нравствено съдържание е било присъщо на боговете, то единството, което се е признавало за по-висшестоящо от тях, на всяка цена е трябвало да остане абстрактно; и така, такова единство е била безформената и безсъдържателна съдба, оказалата се печална необходимост, защото е безсмислено начало, докато боговете се отнасят към хората дружелюбно, тъй като те са духовни същества. Висшето начало, това, че единството се съзнава като бог, като единен дух, още не е било известно на гърците. Относно случайността и индивидуалността, свойствени за гръцките богове, възниква въпросът къде трябва да се търси външният източник на тази случайност. От една страна, тя възниква благодарение на местните особености, благодарение на това, че гръцкият живот е започнал на различни места, че се е локализирал и веднага е предизвикал създаването на местни представи. Местните богове остават самотни и представите за тях се оказват доста по-широки от онези представи, които се развиват, когато те впоследствие влизат в кръга на боговете и се свеждат до нещо ограничено; те се определят в съответствие с особеното съзнание и отделните събития, извършващи се в местностите, в които се появяват. Съществува цяло множество от Херкулесовци и Зевсовци, които имат своя локална история като индийските богове, които също имат храмове на най-различни места и особени местни истории. Аналогичен характер имат католическите светци и техните легенди, в които обаче изходен момент е не местното своеобразие, а например единната божия майка, а след това се извършва преход към най-разнообразните местни особености. Гърците разказват за своите богове изключително весели и прелестни истории, които нямат край, тъй като живият дух на гърците непрекъснато измисля нещо ново. Вторият източник за възникването на особеностите е религията на природата, чиито представи се запазват, възпроизвеждат и изопачават в гръцките митове. Във връзка със запазването на първоначалните митове се намират знаменитите мистерии, за които вече споменахме по-рано. Тези мистерии на гърците представляват нещо такова, което като неизвестно, по силата на предразсъдъка, се е приемало за дълбока мъдрост и във всички епохи е привличало любопитството на хората. Преди всичко трябва да отбележим, че това древно и първоначално — именно защото е първоначално — съвсем не е превъзходно, а неподредено, че по-чистите истини не са били изразявани в тези тайни и че в тях изобщо не се е съдържало, както са предполагали много хора, например учение, признаващо единния бог противно на многобожието. Мистериите по-скоро са представлявали древни култури и желанието да се намери в тях дълбока философска структура би било нелепо и неисторическо, след като тяхно съдържание са били само идеите, отнасящи се до природата, сравнително грубите представи за всеобщото превръщане в природата и всеобщата жизненост. Ако съпоставим всички исторически данни, отнасящи се до мистериите, като резултат задължително ще се получи това, че мистериите са били не система от учения, а сетивни обреди и представи, които са се намирали само в символите на общите процеси, извършващи се в природата, например за отношението на земята към небесните явления. В основата на представите за Церера и Прозерпина, за Вакх и неговия поход се е намирала предимно представата за природата изобщо, а след това към тази обща представа са били присъединени неясни разкази и описания, в които интересът е бил насочен предимно към жизнената сила и нейните промени. И духът би трябвало да бъде подлаган на процес, аналогичен на този, който се извършва в природата, защото той трябва два пъти да се роди, т.е. да отрече себе си в самия себе си; по този начин представите в мистериите, макар и слабо, са напомняли за природата на духа. За гърците те са били нещо, което ги е карало да изпадат в трепет, защото човекът притежава вроденото свойство да се страхува, когато вижда, че смисълът се крие в такава форма, която като сетивна не изразява този смисъл и затова отблъсква и привлича, предизвиква предчувствия благодарения на смисъла, който се долавя в тях, но в същото време пробужда и трепет, предизвикан от нейната ужасна форма. Есхил е бил обвиняван, че в своите трагедии е осквернил мистериите. Неопределените представи и символи на мистериите, в които само се досещаме за онова, което има важно значение, не са еднородни с ясните и чисти образи и ги застрашават с гибел, в резултат на което боговете на изкуството се отделят от боговете на мистериите и трябва да правим категорична разлика между тези две области. Гърците са заимствували голяма част от боговете си от други страни, както Херодот определено съобщава това за Египет, но тези чужди митове били преобразувани и одухотворени от гърците и онова, което е било усвоено от тях от чуждоземните теогонии, е било преработено от елините в такъв разказ, който често се е оказвал истинско злословие по отношение на боговете. По такъв начин и животните, които при египтяните се смятат за богове, се принизяват при гърците до външни символи, проявяващи се редом с духовния бог. Гръцките богове с техните характерни особености се изобразяват с човешки черти и този антропоморфизъм се смята за техен недостатък. Но срещу това трябва да изтъкнем факта, че човекът като духовно начало представлява истинската същност на гръцките богове и благодарение на това те стоят по-горе от всички богове, представляващи олицетворение на природните сили, и всички абстракции на единното и висше същество. От друга страна, като преимущество на гръцките богове се смята също и това, че те се изобразяват като хора, докато това като че ли липсва на християнския бог. Шилер казва следното: „Там, където боговете са били по-човечни, хората са били по-божествени“. Но гръцките богове не бива да бъдат смятани за по-човечни от християнския бог. Христос в доста по-голяма степен е човек: той живее, умира на кръста, което е несравнимо по-човешко от човека на гръцката красота. Що се отнася до общото между гръцката и християнската религия, и за двете трябва да се каже, че ако бог трябва да се явява, неговата естественост трябва да бъде духовна естественост, каквато за сетивната представа по същество е човекът, защото нито една друга форма не може да се проявява като нещо духовно. Наистина, бог се явява в слънцето, в планините, в дърветата, във всичко живо, но тази естествена проява не е форма на духа: тогава бог се възприема по-скоро само във вътрешния свят на субекта. Ако самият бог трябва да се явява в съответния израз, то това изразяване може да бъде само в човешка форма, защото през нея проблясва духовното начало. А на въпроса трябва ли да се явява бог, трябва да отговорим утвърдително, защото няма нищо съществено, което да не се явява. Истински недостатък на гръцката религия в сравнение с християнската е това, че в нея явлението представлява висш образ, изобщо пълнота на божественото начало, докато в християнската религия явлението се смята само за момент от божественото. В нея явяващият се бог е умрял, той се предполага като отричащ себе си. Обратно, за елините гръцкият бог се явява увековечен в картини, в мрамор, в метал или върху дърво или в представите като образ на фантазията. Но защо бог не им се е явил в плът и кръв? Защото човекът се е признавал и е имал чест и достойнство само като формиран и създаден за свободата на прекрасното явление. И така, формата и образът на божеството все още са били създавани от отделния субект. Един от елементите в духа се оказва това, че той поражда себе си, че прави от себе си това, което е; друг елемент е това, че той първоначално е свободен и че свободата е негова природа и негово понятие. Но тъй като гърците още не са разбирали себе си в мисълта, те още не са познавали и духа в неговата всеобщност, не са познавали понятието човек и в себе си биващото единство на божествената и човешката природа съответно на християнската идея. Само увереният в себе си вътрешен дух е в състояние да освободи страната на явлението и може убедено да довери божествената природа на нещо остензивно (einem Diesen). Той вече няма нужда неговото въображение да внася естественост в духовното начало, за да фиксира божественото и да съзерцава единството във външните форми; но когато свободната мисъл мисли външното, тя може да го оставя във вида, в който е, защото тя мисли съединяването на крайно и безкрайно и го признава не за случаен синтез, а за абсолютно начало, за самата вечна идея. Тъй като гръцкият дух все още не е стигнал до задълбоченото разбиране на субективността, в него все още не се осъществява истинско помирение и човешкият дух още не е абсолютно правоспособен. Този недостатък се проявява още в това, че над боговете стои съдбата като чиста субективност; тя се проявява и в това, че хората взимат своите решения не самостоятелно, а под внушението на своите оракули. Както човешката, така и божествената субективност още не взима абсолютното решение, изхождайки от самата себе си.
Г л а в а Т р е т а Политическото художествено произведение Държавата съединява двете разгледани по-горе страни на субективното и обективното художествено произведение. В държавата духът е не само предмет като божествен, не само се формира субективно в прекрасна телесност, а е жив всеобщ дух, който в същото време е самосъзнателен дух на отделните индивиди. За този дух и за тази държава е годен само демократичният строй. На Изток видяхме блестящо развитие на деспотизма като форма, съответствуваща на източния свят; точно по същия начин демократичната форма е световноисторическо определение в Гърция. А именно, в Гърция съществува свобода на индивида, но тя още не е стигнала до онази абстракция, съгласно която субектът зависи просто от субстанциалното, от държавата като такава; в нея индивидуалната воля е свободна в своята жизненост и от гледна точка на своята индивидуалност се оказва разкриване на субстанциалното. Обратно, в Рим ще видим суровото господство над индивидите също както и в германския свят — монархията, в която индивидът има отношение не само към монарха, но и към цялата монархична организация и взима участие в нея благодарение на своята дейност. Демократичната държава не е патриархална, тя не е основана още на неразвилото се доверие, за нея са нужни закони и съзнаване на правовата и нравствената основа, а освен това е нужно тези закони да бъдат признавани като положителни. През епохата на царете в Елада още не е имало политически живот, а следователно са съществували само зачатъци на законодателство. Но в промеждутъка между Троянската война и епохата на Кир се появява потребност от създаването на законодателство. Първите законодатели са известни под името седемте мъдреци, под които все още не бива да разбираме софистите и учителите по мъдрост, съзнателно излагащи едно правилно и истинно учение, а само мислещите хора, чието мислене обаче не се е извисило до истинска наука. Това са били практични политически дейци и вече бе споменато за онези хубави съвети, които двама от тях, а именно Талес от Милет и Биас от Приена дали на йонийските градове. Атиняните възложили на Солон да състави за тях закони, тъй като не били удовлетворени от съществуващите техни закони. Солон установил за тях такъв държавен строй, благодарение на който всички получили еднакви права, макар и демокрацията да не станала напълно абстрактна. Основен момент на демокрацията е нравственият начин на мислене. Добродетелта е основа на демокрацията, казва Монтескьо; тази мисъл е толкова важна, колкото е истинна по отношение на представата, която обикновено създава за себе си демокрацията. Тук за индивида съществено значение има субстанциалната основа на правото, държавното дело, всеобщият интерес, но този всеобщ интерес има такова значение като обичай, като обективна воля, така че още не съществува моралност в собствения Ј смисъл, вътрешно убеждение и намерение. По своето съдържание законът съществува като закон на свободата и като разумен закон, и има сила, защото е закон в своята непосредственост. Както в красотата още се съдържа природен елемент (в нейния сетивен елемент), така и в тази нравственост законите са дадени под формата на естествена необходимост. Гърците остават сред красотата и още не достигат по-високата гледна точка на истината. Тъй като обичаят и навикът са формата, в която справедливото, явявайки се предмет на желанието, се осъществява, то те се оказват устойчив елемент и в тях още не се съдържат враждебните на непосредствеността рефлексия и субективност на волята. Затова обществените интереси могат да продължават да се изразяват във волеизявленията и в постановленията на гражданите — и в това трябва да се състои основата на гръцкия държавен строй, защото още няма такъв принцип, който би противодействувал на нравствеността, изразяваща се във волеизявата, и би могъл да попречи на тяхното осъществяване. Тук демократичният държавен строй се оказва единствено възможен: гражданите още не съзнават частните интереси, а следователно и злото; обективната воля не е раздробена у тях. Богинята Атина е самият град Атина, т.е. действителният и конкретен дух на гражданите. Бог престава да бъде в тях само когато волята се е върнала към себе си, стигнала е до недостъпната за нея сфера на знанието и съвестта и е установила безкрайното разграничаване на субективното и обективното. Това е истинското положение на демократичния строй: неговата правомерност и абсолютна необходимост са основани на тази още иманентна обективна нравственост. В съвременните представи за демокрация липсва тази правомерност: интересите на обществото, обществените дела трябва да се обсъждат и да се решават от народа; отделните лица трябва да се съвещават, да изразяват своето мнение, да гласуват въз основа на това, че държавният интерес и обществените дела са техни интереси и дела. Всичко това е напълно правилно, но съществената разлика се състои в това, кои са тези отделни лица. Те са абсолютно правоспособни само доколкото тяхната воля още е обективна воля, не се стреми към едно или друго, а е само добра воля. Защото добрата воля е нещо лично, тя е основана на моралността на индивидите, произлиза от техните убеждения и техния вътрешен свят. Именно субективната свобода, съставляваща принципа и особената форма на свобода, свойствена за нашето време, абсолютната основа на нашата държава и на религиозния ни живот, е можела да се окаже гибелна за Гърция. Вътрешният свят е бил близък за гръцкия дух, той скоро е трябвало да стигне до този вътрешен свят, но последният е погубил неговия мир, защото държавният строй не е съответствувал на тази страна и не е познавал това определение, защото то не се е съдържало в него. За гърците в първата и истинска форма на тяхната свобода изобщо можем да твърдим, че те не са имали съвест: при тях е господствувал навикът да живеят за отечеството без по-нататъшна рефлексия. Не са познавали абстракцията на държавата, съществена за нашия разум, тяхна цел е живото отечество: Атина, Спарта, храмовете, олтарите, формата на съвместен живот, съгражданите, нравите и навиците. За гърка отечеството е необходимост, без която той не може да живее. Софистите, учителите по мъдрост, за първи път са разпространили субективната рефлексия и новото учение, съгласно което всеки трябва да действува по свое собствено убеждение. Веднага след появата на рефлексията у всеки се появява собствено мнение; хората изследват дали не може да се подобри правото, вместо да се спазва съществуващото, те откриват убеждението в себе си и по този начин възниква субективната независима свобода, при която индивидите са в състояние, дори борейки се срещу съществуващия държавен строй, да основават всичко на своята съвест. Всеки има свои принципи и съответно на своите възгледи е убеден, че именно това е и най-доброто и че то трябва да бъде осъществено в действителността. Още Тукидид споменава за този упадък, като казва, че всеки мисли, че без него нещата не вървят. Доверието към великите личности противоречи на това, че всеки смята себе си за свободен да има свое собствено мнение. Ако преди атиняните поръчали на Солон да състави за тях закони, ако Ликург в Спарта е бил законодател и организатор, то от това не следва, че народът мисли, че най-добре знае кое е справедливо. И впоследствие народът се е отнасял с доверие към великите творчески личности: към Клистен, който е направил държавния строй още по-демократичен, към Милтиад, Темистокъл, Аристид, Кимон, които са оглавили атиняните по време на Персийските войни, и към Перикъл, великия факел на Атина; но след като един от тези велики хора е извършвал това, което е било нужно, се открива зависимостта, т.е. чувството за равенство, проявяващо се по отношение на особения талант, и той е бил или затварян, или са го изселвали. След това сред народа се появили сикофантите, които клеветели всички велики индивидуалности и хора, оглавяващи управлението. Но в гръцките републики трябва да се обърне особено внимание още на три обстоятелства. 1. Във връзка с демокрацията във вида, в който е съществувала само в Гърция, се намират оракулите. За самостоятелни решения е нужна изработена субективност на волята, определяна от ясни причини; но гърците още не са притежавали такава мощ и сила на волята. Предприемайки колонизация, при въвеждането на култа към чуждоземните богове, когато пълководецът е очаквал сражение — това са случаите, когато са се обръщали с въпрос към оракула. Преди битката при Платея Павзаний гадаел по жертвените животни и получил от прорицателя Тизамен обяснение в смисъл, че жертвите предвещават резултат, благоприятен за гърците в случай че те останат от тази страна на Азоп и неблагоприятен, ако преминат реката и започнат сражение. Затова Павзаний очаквал нападение. Точно така и в частния си живот гърците не взимали самостоятелни решения, а се ръководели от решенията на някой друг. Разбира се, при по-нататъшното развитие на демокрацията виждаме как в най-важните моменти хората вече не се обръщат с въпроси към оракулите, а решаващо значение са имали особените мнения на народните оратори. Както в онази епоха Сократ е следвал внушенията на своя демон, така ръководителите на народа и народът са взимали решения по свой собствен почин. Но в същото време започнали упадък, разстройство и непрекъсната промяна на държавния строй. Изтегляне 1.72 Mb. Сподели с приятели:
|