Философия на Историята Том І: Духът на Изтока
Изтегляне 1.72 Mb.
|
|
Падането на царските родове става след Троянската война и тогава се извършват и някои съществени промени. Пелопонес бил завладян от Хераклидите, които установили по-спокойно състояние, ненарушавано вече от преселението на племената. Историята отново става по-малко достоверна и ако сме доста точно осведомени относно отделните събития от Троянската война, то ние нямаме достоверни сведения за важните обстоятелства, отнасящи се до последвалата епоха, продължила неколкостотин години. Тези векове не са ознаменувани от нито едно общо дело, ако не смятаме обстоятелството, че, както разказва Тукидид, във войната на халкидийците с еретрийците на остров Евбея взели участие няколко племена. Градовете живеят сами за себе си и в живота им няма нищо изключително, освен войните със съседите. Но в своята изолираност те процъфтяват предимно благодарение на търговията: на този прогрес не е пречела бушуващата ожесточена междупартийна борба. В средните векове също така се наблюдава разцвет на градовете в Италия, в които и между които е имало непрекъсната борба. За процъфтяването на гръцките градове в тази епоха свидетелствуват, по думите на Тукидид, и основаваните навсякъде от тях колонии: така Атина основала колонии в Йония и на много острови; преселниците от Пелопонес основали колонии в Италия и Сицилия. След това колониите на свой ред станали относителни метрополии, например Милет основал множество градове по бреговете на Мраморно и Черно море. Това колонизиране, особено в периода, продължил от Троянската война до Кир, представлява едно своеобразно явление. То може да бъде обяснено по следния начин. В отделните градове властта се намира в ръцете на народа, тъй като той е висшата инстанция за решаването на държавните дела. Благодарение на продължителния мир населението доста се увеличило и развитието се придвижило напред, а най-непосредственият резултат от всичко това било натрупването на огромно богатство, с което винаги е свързана появата на недоимък и бедност. Промишленост в нашия смисъл не е имало и земеделските участъци били бързо заселени. Независимо от това част от най-бедната класа не позволявала да бъде доведена до просяшка тояга, защото всеки се възприемал като свободен гражданин. И така, единственият изход е бил колонизацията; хората, които в родината си били изпаднали в бедствено положение, можели да търсят свободна земя и да съществуват като свободни граждани, занимавайки се със земеделие. И така, колонизацията се оказала средството, позволило до известна степен да се поддържа равенството между гражданите; но това средство е само палиатив, тъй като първоначалното неравенство възниква веднага отново, защото в основата му лежи имущественото неравенство. Старите страсти се разгарят с нова сила и скоро богатството започнало да се използува с цел да се постигне господство; по такъв начин в градовете на Гърция се издигат тираните. Тукидид казва: тогава в Гърция се увеличило богатството, в градовете се появили тирани и гърците започнали още по-ревностно да се занимават с мореплаване. Особен интерес предизвиква историята на Гърция в епохата на Кир; тогава държавите постигат своята особена определеност. Към тази епоха се отнася и формирането на специфичния гръцки дух; заедно с него се развиват религията и държавният строй, и сега трябва да се заловим с тези важни моменти. Разглеждайки източниците на гръцката култура, преди всичко забелязваме, че физическите (географски) свойства на Гърция не се отличават с онова характерно единство и не образуват онази еднообразна маса, която би оказвала на нейните обитатели особено силно влияние; природните характеристики на тази страна са разнородни и не оказват такова влияние, което да има решаващо значение. Благодарение на това липсва и масовото единство на семейна сплотеност и национална връзка, а в борбата срещу раздробената природа и нейните сили хората трябва повече да се осланят на самите себе си и да напрягат своите слаби сили. И така, гърците са раздробени и изолирани един от друг, налага се да се опират на вътрешните си духовни сили и лично мъжество; при това те изпитват най-различни възбуди и са във всяко едно отношение диви, напълно непостоянни и разпръснати по отношение на природата, намират се в зависимост от случайностите на последната и загрижено се прислушват към външния свят; но, от друга страна, те възприемат духовно и усвояват този външен свят, като проявяват в борбата с него мъжество и самонадеяност. Такива са простите елементи не тяхната култура и религия. Що се отнася до митологичните им представи, в основата им се намират неща, съществуващи в природата, но не в тяхната маса, а в тяхната обособеност. Общи представи от рода на Диана Ефеска, т.е. природата като всеобща майка, Кибела и Астарта в Сирия, остават азиатски и не преминават в Гърция. Защото гърците само се вглеждат в нещата, съществуващи в природата, и изграждат догадки за тях, като дълбоко в себе си си задават въпроса за тяхното значение. Аристотел казва, че отправен момент за философията е учудването, и за гръцкото виждане по отношение на природата изходен момент също така е учудването. Това не бива да се разбира в смисъл, че духът се натъква на нещо необичайно и го сравнява с обикновеното, защото още не съществува разсъдъчен възглед върху повтарящия се ход на явленията в природата и рефлексия, сравняваща ги с нещо необикновено, а обратно — възбуденият гръцки дух остава изумен от естествеността на природата; той се отнася към нея не равнодушно, като към някаква даденост, а като нещо изначално чуждо на духа, но внушаващо му предчувствия и каращо го да се досеща и да вярва, че в него се съдържа нещо, което е дружелюбно настроено, нещо, към което той може да има положително отношение. Тук учудването и предчувствието са основни категории; обаче елините не се ограничават с отношения от такъв род, а изразяват скритото, към което се отнасят догадките, в определена представа като предмет на съзнанието. Естественото се смята не за нещо непосредствено преминаващо през духа, с помощта на който то се познава; естественото е дадено на човека само като стимул и за него може да има значение само онова духовно, в което той го е превърнал. Но това духовно начало не трябва да бъде разбирано като обяснение, което само ние даваме, самото то се съдържа в много гръцки представи. Пълното с предчувствия настроение, изразяващо се в това, че хората се прислушват, търсят смисъла, ни се представя в общия образ на Пан. В Гърция Пан не е обективно цяло, а онова неопределено начало, с което в същото време се съединява моментът на субективността: той е общият трепет сред горската тишина; затова е бил на особена почит в гористата Аркадия (изразът „панически страх“ обикновено е бил употребяван, когато става дума за безпричинен страх). След това предизвикващият трепет Пан се изобразява като свирещ на флейта; става дума не само за вътрешно предчувствие, а чуваме и свиренето на Пан на седемствола флейта. В това се изразява, от една страна, онова неопределено, което обаче се проявява в звуците, а от друга — това, което се чува, което е субективно въображение и обяснение на слушателя. Гърците са се прислушвали също и към шуртенето на водата в изворите и са се питали какво означава това, но значението се оказва не обективната идея на извора, а субективна мисъл на самия субект, който след това извисява речната нимфа до ранга на муза. Наядите, или изворите, са външното начало на музите. Но безсмъртните песни на музите не са онова, което чува прислушващият се в ромона на изворната вода, а произведения на чувствителния дух, което той, прислушвайки се, създава в самия себе си. Тълкуването и обяснението на природата и на извършващите се в природата промени, посочването на смисъла и значението в тях е именно дело на субективния дух, онова, което гърците наричат мантия. Изобщо можем да приемем този термин като особен род отношение на човека към природата. За мантията са нужни материя и тълкувател, разгадаващ смисъла; Платон говори за това по повод сънищата и безумството, в което човек изпада по време на болест; нужен е тълкувател, оракул, за да обясни тези съновидения и това безумно бълнуване. Природата отговаря на въпросите на гърците; това е вярно в смисъл, че човек дава на въпросите на природата отговори, изхождащи от неговия дух. Благодарение на това нагледът става чисто поетичен, защото духът открива в него смисъла, който изразява природното явление. Гърците искат навсякъде да намерят тълкуване и обяснение на естественото. В последната книга на „Одисея“ Омир разказва, че когато гърците били във висша степен опечалени от смъртта на Ахил, над морето се разнесъл силен тътен; гърците поискали да се разбягат, но тогава станал опитният Нестор и им обяснил явлението. Тетида, казал той, се е появила със своите нимфи, за да оплаче смъртта на своя син. Когато в гръцкия лагер се разразила епидемия от чума, жрецът Калхас дал следното обяснение: Аполон негодува по повод на това, че не са върнали дъщерята на неговия жрец Хриз срещу дадения откуп. Първоначално и за оракула изцяло е била характерна тази форма на тълкуване. Най-старият оракул се намирал в Додон (близо до днешна Янина). Херодот казва, че първите жреци на храма пристигнали там от Египет, но този храм винаги е бил смятан за древногръцки. Там шумът от листата на свещените дъбове се е смятал за прорицание. Там са били закачени и метални чанове. Но звуците, издавани от удрящите се един в друг чанове, били напълно неопределени и нямали никакъв обективен смисъл, а смисълът, значението били придавани само от тълкуванията на хората. По такъв начин и делфийските жрици, намирайки се в безсъзнателно, безпаметно състояние, във вдъхновено упоение (мания), издавали неразбираеми звуци и само оракулът можел да вложи в тях определен смисъл. В една пещера се чувал шум от подземни води, появявали се видения; но тази неопределеност получавала смисъл само благодарение на тълкуващия и обясняващ дух. Трябва да отбележим, че възбудите на духа са преди всичко външни естествени възбуди, а след това също и вътрешни изменения, извършващи се в самия човек подобно на съновиденията или безумното бълнуване на делфийската жрица. В началото на „Илиада“ Ахил се сърди на Агамемнон и се кани да извади меча си, но бързо възпира движението на ръката си и сдържа гнева си, защото осъзнава своето отношение към Агамемнон. Поетът изразява това, като казва следното: въздържа го Атина Палада (мъдростта, присъствието на духа). Когато Одисей хвърлил своя диск най-далеч, един от другите участници в състезанието проявил дружелюбно отношение към него и Одисей познал в лицето му Атина Палада. И така, това значение е онзи вътрешен, истинен смисъл, който се обяснява, и по такъв начин поетите, и преди всичко Омир, са били учители на гърците. Мантията изобщо означава поезия — не произволно фантазиране, а фантазия, влагаща духовното в естественото и представляваща дълбокомислено знание. Затова гръцкият дух по принцип е свободен от суеверие, тъй като той осмисля сетивното така, че определенията изхождат от духа, макар че, както ще бъде посочено, суеверието отново прониква в него от друга страна, когато определенията, от които се образуват мненията и действията, се извеждат от друг източник, а не от духовното начало. Обаче гръцкият дух е бил възбуждан не само от външни и вътрешни влияния. Тук спадат и традициите, заимствувани от другите страни, вече съществуващата култура, боговете и култовете, свързани с боговете. Открай време много се е спорело за това дали изкуствата и религията на гърците са се развили самостоятелно или благодарение на външни импулси. Ако този спор се води от гледна точка на едностранчивия разум, то решаването му е невъзможно, защото това, че гърците заимствуват представи от Индия, Сирия, Египет, е толкова исторически факт, колкото и твърдението, че гръцките представи са самобитни, а гореспоменатите други представи са чуждоземни. Херодот също така казва следното: Омир и Хезиод са създали за гърците боговете и са дали на боговете наименования — забележително изречение, на което Кройцер обръща особено внимание; от друга страна, той казва, че Гърция получила имената на своите богове от Египет и че гърците попитали в Додон дали трябва да приемат тези имена. Явно първото твърдение противоречи на второто, но въпреки това те напълно се съгласуват едно с друго, тъй като гърците превърнали заимствуваното от тях в нещо духовно. Естественото, което се обяснява от хората, вътрешното, същественото в него е начало на божественото изобщо. Точно така в изкуството гърците са можели да заимствуват — особено от египтяните — технически умения. Тяхната религия първоначално също е можела да бъде заимствувана отвън, но със своя самостоятелен дух те преработили както изкуството, така и религията. Следи от такива чуждоземни източници на религия могат да бъдат намерени навсякъде (в своята „Символика“ Кройцер обръща особено внимание на това). Разбира се, любовните похождения на Зевс са нещо единично, външно, случайно, но може да се докаже, че в основата на разказите за тях лежат чуждоземни теогонични представи. За елините Херкулес е онова духовно човешко начало, което със собствената си енергия, с дванадесетте си подвига успява да си извоюва място на Олимп; но в основата на тази легенда лежи чуждоземната идея за слънцето, странствуващо между дванадесетте знака на Зодиака. Мистериите са били само такива древни наченки и в тях, разбира се, не е имало никаква висша мъдрост в сравнение с онази, която вече се съдържала в съзнанието на гърците. Всички атиняни са били посветени в мистериите и само Сократ не е пожелал да бъде посветен в тях, защото добре е знаел, че изкуството и науката не произлизат от мистериите и че мъдростта никога не се състои в тайната. Обратно, истинската наука трябва да се търси в откритото поле на съзнанието. Ако искаме да формулираме какво представлява гръцкият дух, основно определение се оказва това, че свободата на духа е обусловена и се намира в същностна връзка с възбудата, афицирана от природата. Гръцката свобода е предизвикана от друго и тя се оказва свобода благодарение на това, че променя импулса и го поражда от себе си. Това определение е средата между безличността на човека (във вида, в който я виждаме в азиатския принцип, в който духовното и божественото начало е налице само като нещо дадено в природата) и безкрайната субективност като чиста увереност в нея самата, мисълта, че „Азът“ е основата на всичко онова, което трябва да има значение. Гръцкият дух като среда произлиза от природата и я превръща в полагане на себе си от себе си; затова духовността още не е абсолютно свободна и тя още не произтича изцяло от самата себе си, още не е афициране на самата себе си. Изходен момент за гръцкия дух са предчувствието и учудването, а след това той преминава към полагането на смисъла. Това единство се установява и в самия субект. Природни елементи в човека са сърцето, склонностите, страстта, темпераментът; след това тази природна страна се развива духовно в свободна индивидуалност така, че характерът не се намира във връзка с общите нравствени сили като задължения, а нравственото начало се оказва особен род битие и желание за смисъл и особена субективност. Именно това превръща гръцкия характер в прекрасна индивидуалност, която духът поражда, трансформирайки естественото в свой израз. Тук дейността на духа още не намира в него самия материал и орган, който да послужи за нейното откриване, за тази дейност са нужни природно афициране и даден в природата материал: тя не е свободна, самоопределяща се духовност, а естественост, преобразувала се в духовност — духовна индивидуалност. Гръцкият дух е пластичен художник, който от камъка създава художествено произведение. При това оформяне камъкът не остава само камък и формата, която придобива, не се задава само отвън; въпреки своята природа камъкът се превръща в израз на духовното и по такъв начин се преобразува. Обратно, за осъществяването на духовните си концепции художникът има нужда от камък, от бои, от сетивни форми за изразяване на своята идея; без такъв елемент той не може нито сам да създаде идея, нито да я обективира за другите, тъй като тя не може да стане за него обект на мисленето. И египетският дух е преработвал по такъв начин материала, но там природният елемент още не е бил подчинен на духовния; всичко се е ограничавало само до борбата с него; природният елемент още е продължавал да бъде за себе си и е представял едната страна на явлението, например в тялото на сфинкса. В гръцката красота сетивното е само знак, израз, обвивка, в които се открива духът. Трябва също така да добавим, че представлявайки такъв преобразуващ творец, гръцкият дух съзнава себе си като свободен в своите творения, тъй като е техен създател и те са така нареченото творение на човешките ръце. Но те се оказват не само такива, а и вечна истина, и сили на духа в себе си и за себе си, те се оказват създадени както от, така и за човека. Той почита и уважава тези възгледи и образи, този Зевс на Олимп и тази Палада в Акропола, и им се прекланя; той почита еднакво и държавните закони, и нравствеността; но той, човекът, е заченалата ги майчина утроба, откърмила ги със своята гръд; той е духовната сила, която ги е отгледала и пречистила. По този начин духът щастливо живее в своите творения и не само е свободен в себе си, но и съзнава своята свобода; по този начин честта, оказана на човека, се абсорбира в почитта, оказвана на божественото. Хората почитат божественото в себе си и за себе си, но в същото време и като свое дело, свое произведения и свое налично битие; по точи начин благодарение на почитта към човешкото се почита и божественото начало и благодарение на почитта към божественото се почита човешкото начало. Определеното по този начин начало е прекрасната индивидуалност, която представлява сърцевината на гръцкия характер. Сега трябва по-подробно да разгледаме тези особени лъчове, в които се осъществява това понятие. Всички те образуват художествени произведения; можем да ги разглеждаме като три форми: като субективно художествено произведение, т.е. като формиране на самия човек; като обективно художествено произведение, т.е. като формиране на света на боговете, и накрая като политическо художествено произведение, т.е. като държавен строй и живеещи в него индивиди.
Р а з д е л В т о р и Форми на проява на прекрасната индивидуалност
Субективното художествено произведение Със своите потребности човекът спада към външната природа и удовлетворявайки с нейна помощ своите потребности и изтощавайки я, той изпълнява в същото време ролята на посредник. А именно, предметите, съществуващи в природата, са могъщи и оказват разнообразна съпротива. За да може да се справи с предметите, човек поставя между тях други предмети, съществуващи в природата; следователно той използува природата срещу самата природа и изобретява оръдия за постигането на тази цел. Тези човешки изобретения принадлежат на духа и такова оръдие трябва да бъде оценено по-високо от вещта, съществуваща в природата. Виждаме, че гърците умеят особено да ги ценят, тъй като при Омир откриваме характерния израз на чувството на радост, което те предизвикват у човека. По повод скиптъра на Агамемнон е даден подробен разказ за неговия произход; с удоволствие се говори за отварящите се на панти врати, за оръжието и за съдовете. Честта за изобретяването на човешките оръдия, способствуващи за покоряването на природата, е приписвана на боговете. Но, от друга страна, човек използува природата и като украшение. Украшенията имат онзи смисъл, че свидетелствуват за богатството и за това, което човек е направил от себе си. Откриваме, че този интерес към украшенията е бил много развит у Омировите гърци. Варварите и цивилизованите народи се издокарват, но варварите се ограничават само с това, че се издокарват, т.е. тяхното тяло трябва да ни хареса с външността си. Украшението е предназначено само да служи като украшение на нещо друго, а именно на човешкото тяло, в което човекът непосредствено намира себе си и което той трябва да преобразува по начина, по който преобразува онова, което съществува в природата. Затова най-близкият духовен интерес се състои в това тялото да се направи съвършен орган на волята, при което това изкуство може, от една страна, на свой ред да служи като средство за постигане на други цели, а от друга — то самото може да бъде цел. При гърците откриваме този безкраен стремеж на индивидите да се излагат на показ и по този начин да се наслаждават. Сетивната наслада, свързаната с нея зависимост и тъпото суеверие не могат да станат основа на тяхното мирно състояние. Те твърде силно са възбудени, твърде много разчитат на своята индивидуалност, за да могат просто да се покланят на природата така, както тя се проявява в своята мощ и благосклонност. След като бил прекратен разбойническият живот и след като благодарение щедростта на природата били обезпечени безопасност и доволство, мирното състояние спомага за развитието в гърците на чувството за собствено достойнство, на самоуважението. От една страна, те са твърде самостоятелни индивидуалности, за да може суеверието да ги пороби, а от друга — те все още не са суетни. Обратно, първо е трябвало да бъде изяснено същественото, преди те да станат суетни. Радостното чувство на собствено достойнство по отношение на сетивната естественост и потребността не само да се забавляват, но и да се покажат, да заслужат почит предимно благодарение на това и да намират в него удоволствие са главното определение и главното занимание на гърците. Така както птицата волно пее в простора, така и човекът изразява тук само онова, което се съдържа в неговата неизвратена човешка природа, за да се прояви по този начин и да получи признание от страна на останалите. Това е субективното начало на гръцкото изкуство, в което човекът в свободно красиво движение и с мощно изкуство изработва от своята телесност художествено произведение. Гърците първо сами преобразили себе си в прекрасни форми, а после обективно ги изразили върху мрамор и картини. Мирните състезания по време на игрите, на които всеки показва какъв е, са много древни. Омир прекрасно описва игрите, устроени от Ахил в чест на Патрокъл, но във всичките му поеми не се говори нищо за статуите на боговете, макар той и да споменава за тяхното светилище в Додон и за съкровищницата на Аполон в Делфи. При Омир състезанията се състоят в борба и юмручен бой, обикновено бягане, надбягване с колесници, хвърляне на диск и копие и стрелба с лък. Към тези упражнения се прибавят песните и танците за изразяване на радостното, общо веселие и тези изкуства също така са процъфтявали в изящни форми. Върху щита на Ахил, между другото, Хефест е изобразил начина, по който прекрасните юноши и девойки извършват сложни движения с краката толкова бързо, колкото са бързи движенията на грънчаря, който върти своето колело. Тълпата, която стои около тях, им се любува, божественият певец пее и свири на арфа и двамата главни танцьори кръжат сред хоровода. Тези игри и упражнения в изкуствата с доставяните от тях наслади и почести отначало били частно дело и се устройвали в особени случаи, но впоследствие се превърнали в национално дело и били насрочвани за определено време и на определени места. Освен олимпийските игри, устройвани в свещената област Елида, имало и други местности, където на почит били още истмийските, питийските и немейските игри. Що се отнася до вътрешната природа на тези игри, преди всичко трябва да се каже, че играта се противопоставя на сериозността, зависимостта и нуждата. Тази борба, това бягане, това състезание не са били сериозна работа; не е било нужно непременно да се защищават, не е имало нужда от борба. Сериозен е трудът по отношение на потребността: аз или природата трябва да загинем; ако едното трябва да съществува, другото трябва да отпадне. Но в сравнение с тази сериозност играта все пак се оказва по-възвишена сериозна работа, тъй като в нея природата застава пред въображението на духа и макар че в тези състезания духът не е достигнал до висшата сериозност на мисълта, все пак в телесните упражнения човек проявява своята свобода, а именно в това, че създава от тялото си орган на духа. В един от своите органи, в гласа, човек непосредствено притежава този елемент, който допуска по-широко съдържание от обикновената сетивна наличност и изисква по-широко съдържание. Видяхме, че песента съпровожда танца и му служи. Но след това песента става самостоятелна и има нужда от акомпанимента на музикални инструменти; тогава тя престава да бъде такава несъдържателна мелодия, каквито са модулациите на птиците, които наистина могат да изразяват усещане, но нямат никакво обективно съдържание; обратно, тя изисква съдържание, което се поражда от представата и духа, а после се формира в обективното художествено произведение. Изтегляне 1.72 Mb. Сподели с приятели:
|