Философия на Историята Том І: Духът на Изтока

2. Втората особеност, на която трябва да обърнем внимание, е робството. То е било необходимо условие за прекрасната демокрация, при която всеки гражданин е имал право и е бил задължен да произнася и да изслушва на площада речи за управлението на държавата, да взима участие в гимнастическите упражнения и в празненствата. За това е било необходимо гражданите да бъдат освободени от труд и следователно ежедневните задължения, които у нас се изпълняват от свободните граждани, се изпълнявали от роби. Равенството на гражданите водело до изключването на робите. Робството изчезва едва когато се появява безкрайната рефлексия на волята в себе си, когато правото се мисли като принадлежащо към свободния човек, а свободен е този човек, който по своята обща природа е надарен с разум. Но тук все още нямаме тази нравственост, която е само навик и обичай и следователно все още е частна особеност в наличното битие.

3. Трето, трябва също така да отбележим, че такъв демократичен строй е възможен само в малките държави, чийто обем слабо надвишава обема на обикновен град. Цялата държава на атиняните е било съсредоточена в един град; говори се, че Тезей съединил пръснатите селища в едно цяло; в епохата на Перикъл, в началото на Пелопонеската война, при нахлуването на спартанците цялото население на територията на Атина се скрило в града. Само в такива градове интересът може да бъде еднакъв, докато в големите държави има различни интереси, които си противоречат един на друг. Съвместният живот в един град, обстоятелството, че гражданите ежедневно се виждат един друг, правят възможна общата култура и жизнената демокрация. При демокрацията най-важното е характерът на гражданина да бъде пластичен, да се отличава с монолитност. Той трябва да присъствува на съвещания, имащи решаващо значение; трябва да участвува във взимането на решение като такъв не само с гласуване, а и като подтиква с увлечението си и другите и е подбуждан от другите, при което този процес изцяло завладява страстта и интереса на човека и в него се проявява плам, свойствен на решението. Разбирането, до което трябва да бъдат доведени всички, трябва да бъде внушавано чрез вдъхновяване на индивидите с речи. Ако това се прави писмено, абстрактно и безжизнено, индивидите няма да се възпламенят, увлечени от общия интерес, и колкото са повече, толкова по-малко би било значението на единичния глас. В голямата държава може, разбира се, да се питат всички, да се събират гласовете във всички общини и да се преброяват резултатите, както е правел това френският Конвент. Но това по същество е неперспективно, защото светът се превръща в купчина хартия и става бездушен. Затова републиканската конституция никога не се е осъществявала във френската революция като демокрация и под маската на свободата и равенството са се криели тиранията и деспотизмът.

Сега преминаваме към втория период от гръцката история. В първия период гръцкият дух укрепва и съзрява, става такъв, какъвто е; във втория период се разкрива по какъв начин той се проявява, появява се в пълния си блясък, изявява се в дело, което е значимо за света, оправдава своя принцип в борбата и победоносно го брани от нападения.

По принцип в историята на всяка нация трябва да разглеждаме периода на съприкосновение с предшествуващия световноисторически народ като втори период. Съприкосновението на гърците с персите има световноисторическо значение. В него Гърция се е показала в най-блестящия си вид. Като повод за Персийските войни послужило въстанието на йонийските градове срещу персите, тъй като атиняните и еретрийците оказали на йонийските градове помощ. Атиняните били подтикнати към това от обстоятелството, че синът на Пизистрат се обърнал с молба за помощ към персийския цар, след като опитите му отново да вземе властта в Атина не успели в Гърция. Бащата на историята ни дава блестящо описание на Персийските войни и за целта, която тук си поставяме, не ни се налага да ги излагаме.

По този начин Гърция била избавена от игото, което заплашвало да я унищожи. Безспорно е имало и по-големи сражения; но паметта за тези битки е вечно жива не само в историята на народите, но и в науката, изкуството и във всичко благородно и нравствено изобщо. Защото това са световноисторически победи: те спасили просвещението и силата на духа и напълно обезсилили азиатския принцип. Не са ли жертвували много често хората и в други случаи всичко за постигането на определена цел, воините не са ли умирали често в името на дълга и отечеството? Но тук изумителни са не само храбростта, геният и мъжеството, а и съдържанието, действието, резултатът, които се оказват единствени по рода си. Всички други битки представляват по-частен интерес; гърците заслужават безсмъртната си слава, защото са спасили едно възвишено дело. В световната история слава заслужава не формалната смелост, не така наречената заслуга, а ценността на делото. Тук на везните са били поставени интересите на световната история. Тук един с друг са се борели източният деспотизъм, т.е. светът, обединен под властта на един господар, и, от друга страна, разделените държави, чиито обем и средства били малки, но които били одухотворени от свободната индивидуалност. Никога в историята не се е проявявало с такъв блясък превъзходството на духовната сила над масата и при това над такава маса, към която не бива да се отнасяме пренебрежително. Тази война и след това развитието на най-важните държави след войната образуват най-блестящият период в гръцката история: всичко, което се е съдържало в гръцкия принцип, тогава напълно се е развило и проявило.

Атиняните още дълго водели своите завоевателни войни и благодарение на това забогатели, докато лакедемонците, които не били морска държава, останали спокойни. След това възниква противоположността между Атина и Спарта, любима тема за исторически размисли. Може да се каже, че размислите коя от тези държави трябва да бъде предпочетена са несъстоятелни и че трябва да бъде показано, че всяка от тях сама по себе си е била необходима, достойна форма. Може например да споменем много неща, свидетелствуващи в полза на Спарта, може да се говори за строгите нрави, за послушанието и т.н., но главната идея в тази държава е политическата доблест, която наистина е обща черта, характерна за Атина и за Спарта, и която в едната от тези държави се развила в художествено произведение на свободната индивидуалност, а в другата се запазила в субстанциалността. Преди да започнем да говорим за Пелопонеската война, която е била предизвикана от съперничеството между Спарта и Атина, трябва по-точно да изясним основния характер на тези две държави и техните различия в политическо и нравствено отношение.

Демократичният строй по принцип открива най-голям простор за развитие на силни политически характери; защото този строй не само позволява на индивидите да проявяват своите умения, но и особено силно ги тласка да правят това. В същото време отделното лице може да се издигне само когато е способно да удовлетвори както духа и възгледите, така и страстите и лекомислието на културния народ.

 

Тук, обратно, откриваме една сурова абстрактна добродетел, живот за държавата, но така, че активността, свободата на индивидуалността се измества на заден план. В основата на държавния строй на Спарта се намират такива учреждения, в които напълно са изразени интересите на държавата; тяхна цел е само безсмисленото равенство, а не свободното движение. Още първоначалната история на Спарта се различава напълно от първоначалната история на Атина. Спартанците са дорийци, атиняните — йонийци и тази национална разлика оказва своето влияние и в държавния строй. Що се отнася до възникването на Спарта, трябва да кажем, че дорийците нахлуват с Хераклидите в Пелопонес, покоряват тамошните племена и ги поробват, тъй като илотите несъмнено са били туземци. Месенците впоследствие биват постигнати от участта на илотите, защото за характера на спартанците е свойствена нечовешка жестокост. Докато при атиняните съществува семеен живот, а техните роби са домашни слуги, спартанците се отнасят към поробеното население с още по-голяма жестокост, отколкото турците към гърците. В Лакедемон винаги е съществувало военно положение. При встъпването си в длъжност ефорите направо обявявали война на илотите и последните непрекъснато се принасяли в жертва от занимаващите се с военни учения млади спартанци. Няколко пъти илотите били освобождавани и се борели срещу враговете, и в редовете на спартанците те проявявали изключителна храброст; но когато се връщали, били убивани по най-жесток и коварен начин. Както на плавателен съд, прекарващ затворници, екипажът непрекъснато е въоръжен и проявява огромна бдителност, за да предотврати избухването на въстание, така и спартанците винаги внимателно следели илотите, винаги се намирали във военно положение като срещу врагове.

Както разказва Плутарх, поземлената собственост била разделена още от Ликург на равни парцели, от които само 9 хиляди били дадени на спартанците, т.е. на жителите на града, а 30 хиляди — на лакедемонците или периеките. В същото време за запазване на равенството било постановено, че поземлените участъци не могат да се продават. Но обстоятелството, че впоследствие основна причина за упадъка на Лакедемон било имущественото неравенство, доказва колко нищожни са били резултатите от тази мярка. Тъй като дъщерите наследявали парцелите, благодарение на браковете повечето поземлени участъци преминали в ръцете на малко семейства и накрая цялата собственост върху земята се оказала в ръцете на тесен кръг хора, сякаш за да видим колко нелепо е желанието да се установи равенство чрез принуда, равенство, което в действителност не съществува и което освен това унищожава най-важната свобода — правото на собственост. Друга важна особеност на законодателството на Ликург е, че той забранил всякакви пари, освен железните, и това неизбежно направило невъзможна каквато и да е промишлена дейност и външна търговия. Спартанците нямали и флота, която единствено можела да поддържа търговията и да я развива; когато възниквала нужда от флота, те се обръщали за помощ към персите.

За равенството в бита и близкото познанство между отделните граждани би трябвало да помага обстоятелството, че спартанците се хранели на обща маса. Но благодарение на тази общност семейният живот останал на заден план, защото яденето и пиенето са частно, а следователно — домашно дело. При атиняните общуването не е било материално, а духовно и дори пировете, както виждаме от описанията на Ксенофонт и Платон, са имали духовен характер. Обратно, при спартанците разходите за общата трапеза се покривали от вноските на отделните лица и онзи, който бил твърде беден, за да прави тези вноски, бил изключван от нея.

Що се отнася до политическия строй на Спарта, неговата основа, разбира се, е демократична, но със значителни промени, които го превръщат почти в аристокрация и олигархия. Начело на държавата стояли двама царе, заедно с тях съществувал и сенат, който се избирал от най-добрите граждани и изпълнявал също така и съдебни функции, като при вземането на решенията се ръководел повече от нравствените обичаи и обикновеното право, отколкото от писаните закони.¹ Освен това сенатът бил също така и висше правителствено учреждение, съвет на царете, под чийто контрол били най-важните държавнически дела. Накрая имало също и висши длъжностни лица — ефори, за чийто избор не са останали никакви определени сведения. Аристотел казва, че начинът на тяхното избиране е бил твърде детски. Според Аристотел ефори са можели да бъдат и хора без знатен произход и имущество. Ефорите имали право да свикват народните събрания, да поставят въпросите на гласуване, да предлагат закони подобно на плебейските трибуни в Рим. Тяхната власт била тиранична подобно на властта, която известно време са притежавали Робеспиер и неговите привърженици във Франция.

Тъй като духът на лакедемонците бил насочен изключително към държавата, сред тях не се развили образоваността, изкуството и науката. В очите на другите гърци спартанците изглеждали упорити, непохватни и неумели хора, които не можели да се занимават със сложни неща или поне се оказвали твърде безпомощни. Според Тукидид атиняните казват на спартанците следното: „Вашите закони и обичаи нямат нищо общо със законите и обичаите на другите и освен това, когато се появявате в чужбина, вие не постъпвате нито според собствените си закони и обичаи, нито по законите и обичаите, които са общоприети за Гърция“. Във вътрешните си дела те в общи линии били честни. Що се отнася до техния начин на действие спрямо другите народи, самите те открито заявявали, че смятат произвола за похвален, полезен и справедлив. Известно е, че в Спарта (подобно на Египет) присвояването на необходими неща било в известни отношения позволено, само че крадецът не трябвало да допуска да бъде хванат. По този начин тези две държави - Атина и Спарта, са противоположни една на друга. Нравствеността на едната се състои в неотклонната насоченост на духа към държавата, в другата държава може да се види както такова нравствено отношение, така и развито съзнание и безкрайна дейност, изразяваща се в прераждане на прекрасното, а след това и в установяване на истинното.

Но макар че тази гръцка нравственост е във висша степен прекрасна, симпатична и интересна в своите прояви, тя все пак не е израз на висшата гледна точка на духовното самосъзнание: не Ј достига безкрайната форма и именно гореспоменатата рефлексия на мисленето в себе си, освобождаването от природния момент, от съдържащия се в красотата и божествеността сетивен елемент, а също така и от непосредствеността, в която се състои нравствеността. В нея мисълта не постига самата себе си: в нея няма безкрайност на самосъзнанието, липсва съзнанието за това, че правото и нравствеността трябва да се потвърждават в мен въз основа на свидетелството на моя дух, че прекрасното, идеята само в сетивния наглед или представата стават истина, вътрешен, свръхсетивен свят. Духът може само за кратко да остане на тази гледна точка за прекрасното духовно единство, която току-що охарактеризирахме, а източникът за по-нататъшния прогрес и гибел е стихията на субективността, моралността, истинската рефлексия и вътрешния свят. Най-големият разцвет на гръцкия живот продължил приблизително 60 години, от Персийските войни (492 г. пр. Хр.) до Пелопонеската война (431 г. пр. Хр.). Принципът на моралност, който е трябвало да влезе в действие, е станал начало на гибелта. Но в Атина и Спарта той се проявява в различни форми: в Атина - като явно лекомислие, в Спарта - като поквара на частните лица. Когато се налагало да загиват, атиняните се оказвали не само достойни за симпатия, но и велики, благородни, така че можем да съжаляваме за тях, докато принципът на субективността довежда спартанците до низка алчност и вулгарна извратеност.

Принципът на разрухата се разкрива преди всичко във външното политическо развитие - както във войната на едните гръцки държави срещу другите, така и в борбата на партиите в градовете. Гръцката нравственост направила Гърция неспособна да образува единна държава, защото взаимната обособеност на малките държави, съсредоточаването в градовете, където интересите, духовното развитие в общи линии можели да бъдат еднакви, се разглеждали като необходимо условие за тази свобода. По време на Троянската война имало само кратковременно примирие и това единство не успяло да изтрае дори до времето на Персийските войни. Дори и да откриваме стремеж към него, той отчасти е бил твърде слаб, отчасти е предизвиквал съперничество, а борбата за надмощие е водела до взаимна вражда между държавите. Накрая всеобщите враждебни действия започнали с Пелопонеската война. Преди тази война и в началото Ј начело на атиняните - народа, който най-много ценял свободата си - стоял Перикъл. Само неговата извисена личност и забележителният му гений го крепели на този пост. След Персийските войни хегемонията преминала към Атина: многото съюзници на островите и в градовете би трябвало да способствуват за продължаването на войната с персите и вместо да доставят флота или войски, те внасяли парични суми. Благодарение на това в Атина се съсредоточила огромна мощ. Част от парите били изразходвани за създаването на великите архитектурни произведения, които като творение на духа доставяли наслада и на съюзниците. Но това, че Перикъл не само давал парите за художествени произведения, а и в други отношения се грижел за народа, се разкрило след смъртта му от огромното количество запаси, натрупани в многото складове и особено в морския арсенал. Ксенофонт казва следното: Кому не е нужна Атина? Не е ли нужна тя на всички онези страни, в които има много зърно и стада, масло и вино и на всички онези, които искат да получат доходи, като пуснат в оборот парите или употребят ума си? Не е ли нужна тя на занаятчиите, софистите, философите, поетите и всички, които се стремят да се запознаят с онова, което е достойно за зрението и слуха в сферата на свещения култ и обществения живот?