Философия на Историята Том І: Духът на Изтока

По този начин и Зевс, който е поставил предел на поглъщането от времето и е спрял това изчезване, тъй като е основал нещо здраво в себе си — Зевс и неговият род сами са били погълнати, при това също от пораждащото начало, а именно от принципа на мисълта, познанието, разсъждението, прозрението, произлизащо от основанията и от изискването основанията да бъдат демонстрирани (доказвани).

Времето е начало на отрицанието в сетивното; мисълта е същата тази отрицателна, но най-вътрешна, безкрайна форма, в която затова всичко биващо изобщо, преди всичко крайното битие, определената форма, се разлага; но биващото изобщо е определено като предметно и затова то се явява като дадено непосредствено, като авторитет и се оказва или крайно и ограничено по съдържание, или предел за мислещия субект и за неговата безкрайна рефлексия в себе си.

Но преди всичко трябва да отбележим, че животът, произлизащ от смъртта, сам на свой ред се оказва само единичен живот и ако родът се разглежда като субстанциално начало в това изменение, то гибелта на единичното е отново преход от рода към единичността. По такъв начин запазването на рода е само еднообразно повторение на един и същ начин на съществуване. По-нататък трябва да отбележим, че познанието, мислещото разбиране на битието, е източник и родина на една нова и при това по-висока форма в отчасти съхраняващия, отчасти преобразуващ принцип. Защото мисълта е общо, род, който не умира, който остава равен сам на себе си. Определената форма на духа не само естествено протича във времето, но и се снема в самодейната, самосъзната дейност на самосъзнанието. Така както това снемане е дейност на мисълта, в същото време то е и запазване и преобразуване. И така, духът, от една страна, снема реалността, съществуването на това, което той самият е, като в същото време постига същността, мисълта, по-общото на това, което той току-що е бил. Негов принцип се оказват вече не непосредственото съдържание и цел, както те са били, а тяхната същност.

Следователно в резултат от този процес духът, обективирайки себе си и мислейки това свое битие, от една страна, руши определеността на своето битие, а от друга — постига неговата всеобщност и благодарение на това дава на своя принцип ново определение. Заедно с това се е променила и субстанциалната определеност на този народен дух, т.е. неговият принцип се е превърнал в друг, при това по-висш принцип.

При разглеждането и разбирането на историята най-важно е да се обясни мисълта за този преход. Индивидът преминава различни етапи на формиране и остава един и същ индивид; точно така и народът стига до този етап, който е всеобщ етап за неговия дух. В това обстоятелство се заключава вътрешната, логическа необходимост на промяната. Това е душата, най-важното при философското развитие на историята.

Духът по същество е резултат от своята дейност: неговата дейност е излизане от непосредствеността, нейно отрицание и завръщане в себе си. Можем да го сравним със семето: от него започва растението, но и то е резултат от целия живот на растението. Но безсилието се проявява и в това, че началото и резултатът не съвпадат; същото се наблюдава и в живота на индивидите и народите. Животът на народа води до съзряване на плода, тъй като неговата дейност е насочена към осъществяването на неговия принцип. Обаче този плод не пада обратно в недрата на същия народ, който го е родил и му е позволил да узрее, напротив, той става за него горчиво питие. Той не може да се откаже от него, защото безкрайно много го иска, обаче отпиването от него ознаменува неговата гибел, но в същото време и появата на един нов принцип.

По-горе обяснихме крайната цел на това постъпателно движение. Принципите на духовете на народите в необходимата приемственост сами са просто моменти от един всеобщ дух, който се снема чрез тях и завършва в историята, постигайки себе си и ставайки всеобхватен.

Следователно, тъй като имаме работа само с идеята за духа и всичко в световната история разглеждаме само като негова проява, ние, правейки обзор на миналото, колкото и велико да е то, имаме работа само с настоящето. Защото философията, като занимаваща се с истината, има работа с това, което е вечно налице. Всичко, което е било минало, за нея не е загубено, тъй като идеята се оказва налице; духът е безсмъртен, т.е. той не е преставал да съществува и все още не е несъществуващ, а съществува и сега. По такъв начин самото това вече означава, че наличната сегашна форма на духа съдържа в себе си всички предишни етапи. Наистина, тези етапи са се развили един след друг като самостоятелни; но духът винаги е бил в себе си това, което е, разликата се състои само в развитието на това биващо в себе си. Животът на сегашния дух е кръговрат на етапите, които, от една страна, не съществуват един до друг, и само, от друга страна, се явяват като отминали. Духът съдържа в себе си и в своята сегашна дълбина моментите, които е оставил зад себе си.

Том ІІ: Гръцкият Свят

 

С гърците веднага придобиваме чувството, че сме си у дома, защото се намираме в сферата на духа. И ако националният произход и разликата в езиците могат да бъдат проследени и по-далеч, в Индия, то все пак истинският подем и истинското възраждане на духа трябва да бъдат търсени преди всичко в Гърция. Вече сравних гръцкия свят с юношеската възраст и при това не в смисъл, че в юношеството сериозно се определя бъдещето, и че следователно то задължително се стреми към образование за реализирането на по-нататъшната си цел. То е напълно незавършена и незряла форма и именно тогава се оказва най-извратено, когато би искало да се смята за зряло. Употребих това сравнение в смисъл, че юношеството все още не е период на трудова дейност, че то още не е стремеж към постигане на определена разсъдъчна цел, а обратно — то е конкретната свежест на живота на духа. Юношеството се проявява в сетивно-конкретна форма като въплътен дух и одухотворена сетивност, в единството, което произтича от духа. Гърция ни представя една прекрасна картина на юношеска свежест в духовния живот. Тук съдържание на волята и знанието на съзрелия дух за първи път става самият той, но така, че държавата, семейството, правото и религията са в същото време цели на индивидуалността, която е индивидуалност само благодарение на тези цели. Обратно, възрастният човек живее, като работи за постигането на обективната цел, към която последователно се стреми, и то въпреки своята индивидуалност.

Гръцката история може да бъде разделена на три периода: първият от тях е период на изработване на реалната индивидуалност; вторият — период на нейната самостоятелност и нейното щастие при победата над външния враг в стълкновението с предшествуващия световноисторически период; накрая, третият период е период на упадък и падение при сблъсъка със следващото оръдие на световната история. Първоначалният период, който продължава до настъпването на вътрешната завършеност, благодарение на която народът получава възможност да премери сили с предшественика, съдържа в себе си неговото първоначално формиране. Ако народът има предшественик, какъвто по отношение на гръцкия свят е източният, то през първия период в него прониква чуждата култура и той има двойна култура — от една страна, самобитна, от друга страна — заимствувана. Възпитанието на народа се състои в съединяването на тези две култури и първият период завършва с изработването на реална, самостоятелна сила на народа, която после се обръща срещу неговия предшественик. Вторият период е период на победа и щастие. Но тъй като народът е зает с външни войни, той изпуска от полезрението си своите вътрешни определения и с приключването на войните започват вътрешни размирици. Това се проявява и в изкуството, и в науката при отделянето на идеалното от реалното. От този момент започва упадъкът. Третият период е период на гибел, предизвикана от стълкновението с народ, в който се проявява един по-висок дух. Можем веднъж завинаги да кажем, че същият този процес се наблюдава изобщо в живота на всеки световноисторически народ.

Елементите на гръцкия дух

Гърция е субстанция, която в същото време е индивидуална; всеобщото като такова е преодоляно; потапянето в природата е преустановено, а съответно на това е изчезнал и гнетът на географските отношения. Страната заема територия, която е силно раздробена от множеството острови край материка, който сам по себе си прилича на остров. Пелопонес е съединен с материка само с един тесен провлак; цяла Гърция е прорязана от множество заливи. Страната е раздробена на малки части, връзките между които са облекчени от морето. В Гърция откриваме планини, тесни равнини, неголеми долини и реки; там няма големи реки, няма чисти низини, а страната се различава с разнообразие благодарение на изобилието от планини и реки, при което няма нищо огромно. В Гърция не откриваме източната мощ на природата, там няма такива реки като Ганг, Инд и т.н. В равнините, през които протичат тези реки, нищо не тласка еднообразното население към промени, тъй като неговият хоризонт е винаги еднакъв; навсякъде в Гърция откриваме раздробеност и разнообразие, напълно съответствуващо на гръцките племена и подвижността на гръцкия дух.

И така, Гърция се е намирала в едно такова неспокойно състояние, когато е царяла несигурност и всеобщ грабеж, и когато гръцките племена непрестанно са се преселвали от едно място на друго.

Другата стихия, която обкръжава елините, е морето. По този начин природата на тяхната страна ги принуждава да водят „земноводно“ съществуване и ги кара да се носят по вълните със същата лекота, с която са се разселвали по сушата, без да водят бродещия начин на живот на чергарските племена и без да затъпяват като народите, живеещи по речните басейни. Мореплавателите предимно са се занимавали не с търговия, а с разбойничество и по думите на Омир тези морски грабежи изобщо не са се смятали за нещо позорно. Унищожаването на морските разбойници се приписва на Минос и Крит се прочува като страната, в която първо се установяват стабилни отношения, а именно — там рано се появява такова състояние, което по-късно откриваме в Спарта; имало е господствуваща класа и друга класа, която е била задължена да служи на първата и да работи.

Току-що говорихме за хетерогенността като за елемент на гръцкия дух. Известно е, че зачатъците на образованието се намират в тясна връзка с пристигането на чужденци в Гърция. Гърците с признателност увековечили в съзнанието си спомена за този произход на нравствения живот, който можем да наречем митологичен. В митологията е запазен определен спомен за въвеждането от Триптолем на земеделието, на което го е научила Церера, както и за установяването на брака и т.н. На Прометей, за чиято родина се смята Кавказ, се приписва това, че пръв научил хората да получават огън и да го използуват. Първоначалното запознанство с употребата на желязото е било също така много важен момент за гърците и докато Омир говори само за медта, Есхил споменава и за скитското желязо. Към това се отнася и засаждането на маслиненото дърво, изкуството да се преде и тъче, сътворяването на коня от Посейдон.

По-исторически характер, отколкото тези зачатъци, има пристигането на чужденците; твърди се, че различните държави са били основани от чужденци. Така Атина е била основана от Кекропс, египтянин, чиято история обаче тъне в мрак. Различни племена водят своето начало от Девкалион, син на Прометей. По-нататък се споменава Пелопс от Фригия, син на Тантал; след това Данай от Египет; от него произлезли Акризий, Даная и Персей. Според преданието Пелопс пристигнал в Пелопонес с огромно богатство и успял да придобие голямо влияние и да стане могъщ. Данай се заселил в Аргос. Много е важно пристигането на финикиеца Кадм, който според преданието въвел в Гърция буквите; Херодот твърди, че става дума за финикийската азбука и това се потвърждава от древните, тогава все още съществуващи надписи. Според преданието Кадм е основал Тива.

И така, извършвала се е колонизация, осъществявана от културни народи, превъзхождащи гърците по своята образованост, но не можем да сравняваме тази колонизация с колонизацията, извършвана от англичаните в Северна Америка, тъй като англичаните не се смесвали с индианците, а ги измествали, докато благодарение на преселниците, заселващи Гърция, в нея внесените отвън и местните елементи се смесвали. Пристигането на тези преселници се отнася към много отдалечена епоха, а именно — ХIV и ХV в. пр. Хр. Според преданието Кадм основал Тива около 1490 г., т.е. приблизително по същото време, когато станало и извеждането на евреите от Египет от Моисей (1500 години пр. Хр.). Сред основателите на държавите в Елада се споменава и Амфиктион: според преданието той основал при Термопилите съюз между няколко неголеми племена от Елада и Тесалия, от който впоследствие възникнал великият Амфиктионов съюз.

Зевс е баща на боговете, но всеки от тях има своя собствена воля; Зевс ги уважава, а и те него; наистина, понякога той ги укорява и заплашва, и тогава те или се подчиняват на волята му, или сърдито се оттеглят, без да довеждат тези разногласия до крайни предели, и Зевс, позволявайки на един едно, а на друг — друго, в общи линии урежда всичко така, че те да останат доволни. Следователно и на земята, и на Олимп съществува само слаба обединяваща връзка; царската власт още не е монархия, тъй като нуждата от нея възниква едва при по-късното развитие на обществото.

В това състояние, при тези отношения става едно забележително и велико събитие. Цяла Гърция се обединява за едно национално дело — за Троянската война, и благодарение на това започват връзките с Азия, продължили и по-късно и имащи много важни последствия за гърците. (Походът на Язон в Колхида, който също така се споменава при поетите и който е предшествувал това начинание, в сравнение с Троянската война е бил нещо твърде изолирано.) Според преданието като повод за това общо дело послужило обстоятелството, че един азиатски царски син се провинил, като нарушил правилата на гостоприемството, а именно — отвлякъл жената на човека, оказал му гостоприемство. Благодарение на своето могъщество и влияние Агамемнон събрал гръцките царе; Тукидид обяснява авторитета му с наследствената власт и с това, че той бил доста по-силен по море от останалите царе (Омир. Илиада. II, 108); обаче обединението явно било постигнато без прилагане на външна сила, просто благодарение на лични преговори. С общи усилия елините успели да извършат такова велико дело, подобна на което впоследствие никога не е имало. Благодарение на техните усилия Троя била завладяна и разрушена; те нямали намерения да я задържат в своя власт. И така, не бил постигнат външен резултат, т.е. основаване на колонии по тези места; и обединяването на нацията в този единичен подвиг не прераснало в здраво политическо единство. Но за представите на гръцкия народ поетът създал вечния образ на неговата младост и неговия дух и от този момент този образ на прекрасния човешки героизъм е бил жив във въображението на гърците през целия период на тяхното развитие и образованост. И в средните векове целият християнски свят се е обединил за постигането на една цел, завоюването на гроба господен, но, независимо от всички победи, в крайна сметка също толкова безуспешно. За току-що пробудилия се християнски свят кръстоносните походи са Троянската война срещу простата, равна на себе си ясност на мохамеданството.

Царските родове отчасти загинали благодарение на индивидуалните ужасни престъпления, отчасти лека-полека измрели; между тях и народите нямало никаква истинска и нравствена връзка. В такова положение се изобразяват народите и царските родове и в трагедията: народът е хор и има пасивно поведение, бездействува; героите действуват и носят цялата отговорност. Между тях няма нищо общо, народът няма насочващ авторитет и той апелира само към боговете. Такива героични индивидуалности като царете са извънредно благодатни като предмет на драматичното изкуството, защото те взимат решенията самостоятелно и индивидуално и не се ръководят от общите закони, задължителни за всеки гражданин; техните дейния и тяхната гибел са индивидуални. Народът е обособен от царските родове и те се смятат за нещо чуждо, нещо висше, поради което е трябвало да се борят срещу съдбата и да страдат докрай. След като царската власт извършила онова, което трябвала да извърши, тя станала излишна. Царските родове погубват сами себе си — без омраза, без борба от страна на народите; точно обратното, на семействата на властелините е предоставена възможността спокойно да използуват онова, което е тяхно достояние, и това ясно говори, че започналото след това народовластие е било разглеждано като нещо абсолютно различно. Колко много се различава този поврат от историята на другите епохи!