Фрагмент константин Илиев

Му­зи­ка­та сви­ри на сел­ския пло­щад в Ка­ми­ни­ще. Гле­дам хо­ро­то от ду­ва­ра вля­во от сгра­да­та на об­щи­на­та. Край мен има и дру­ги де­ца. Кач­ват се, сли­зат, чу­кат се с ве­лик­ден­ски яй­ца, пак се кач­ват. Вни­ма­вам ня­кое да не ме блъсне, за­що­то ще по­ле­тя вър­ху гла­ви­те на же­ни­те и ба­бич­ки­те, ко­и­то съ­що гле­дат от­ст­ра­на и кре­щят ед­на на дру­га клю­ки в уши­те, опит­вай­ки се да над­ви­кат му­зи­ка­та.

Хо­ро­то се во­ди от Цан­ко Си­мит­чийски. Под пот­ния му ру­со­ляв пер­чем ли­це­то му е чер­ве­но и от не­го се сти­ча во­да ка­то от то­ку-що раз­ря­за­на ди­ня. То­ва ли­це има си­ни очи, тън­ки уст­ни и бе­зупреч­но из­дя­лан нос. Ако Цан­ко бе­ше ки­но­ар­тист, а не по­луг­ра­мо­тен дър­во­де­лец, вър­ху гла­ва­та му си­гур­но щя­ха да сла­гат ко­ро­на и да го об­ли­чат в одеж­ди на прин­цо­ве. Бли­зо до не­го е Ко­чо Ко­ва­чев. Млад, но че­рен и сбръч­кан ка­то ста­ро би­вол­ско лай­но. Меж­ду два­ма­та иг­рае Стан­ка Ко­ли­бар­ска. Всич­ки гле­дат тях три­ма­та, за­що­то зна­ят, че как­то на вся­ко хо­ро и днес Цан­ко и Ко­чо ще се сби­ят за Стан­ка. Тя е дъл­га и тън­ка, все ед­но че два вле­ка­ча са я тег­ли­ли в сре­щу­по­лож­ни по­со­ки ­ еди­ни­ят за вра­та, дру­ги­ят за гле­зе­ни­те. Ко­жа­та на ли­це­то й е тъм­на, очи­те про­дъл­го­ва­ти, но­сът съ­що дъ­лъг, ле­ко зак­ри­вен. Дя­до Пан­ко Мо­ков е заста­нал бли­зо до му­зи­кан­ти­те. Ску­ли­те му са из­пък­на­ли, очи­те мал­ки и съ­що про­дъл­го­ва­ти, ця­ло­то ли­це ня­как кли­но­об­раз­но. Ни­кой не мо­же да ме убе­ди, че не е по­зи­рал за пор­т­ре­та на ка­зах­ския по­ет Джам­бул Джам­ба­ев от послед­ни­те стра­ни­ци на чи­тан­ка­та ми.

От­къ­де се е взе­ло всич­ко то­ва? Кой е пре­ми­нал през Бос­фо­ра, кой през Ду­на­ва? Кой с ко­го се е сро­дил, кой ко­го е убил? Кой ко­го е за­лю­бил, кой ко­го от­в­ля­къл и из­на­си­лил?

Ед­на зе­ле­на ли­ва­да, ба­ба Ди­мит­ра, две кра­ви, ед­на си­ня пе­пе­ру­да и аз. Зе­ле­на­та ли­ва­да е ви­со­ко на пла­то­то, ко­е­то за­вър­ш­ва със стръм­на­та, дъл­га, бя­ла ска­ла. Кра­ви­те па­сат на са­мия й край. Ако напра­вят ня­кол­ко крач­ки, ще по­ле­тят на­до­лу пок­рай гар­ва­но­ви­те гнез­да. Те са доста­тъч­но ум­ни, за да не напра­вят те­зи крач­ки, но за все­ки слу­чай ба­ба Ди­мит­ра ги па­зи. Тя па­зи и мен. Аз ти­чам след ед­на дреб­на, си­ня пе­пе­ру­да.

Вся­ка тре­ва и все­ки цвят ми­ри­шат раз­лич­но. То­ва е мно­го при­ят­но, си­гур­но е при­ят­но и за пе­пе­ру­да­та. Но аз искам да я хва­на. Да стисна тън­ки­те й крил­ца. Не съм чу­вал ду­ма­та жесто­кост, но се до­се­щам, че след ка­то я хва­на, тя мо­же да ум­ре. И все пак я го­ня.

­ Ге­ра­ки­ня ­ каз­ва ба­ба Ди­мит­ра и гле­да към не­бе­то.

Ге­ра­ки­ня­та се за­вър­та над на­ша­та къ­ща. Къ­ща­та ни е ниско до­лу под ска­ла­та. Зи­ме, ко­га­то оре­хо­ви­те дър­ве­та ня­мат листа, се виж­да це­ли­ят й пок­рив. Се­га ­ са­мо част от пло­чи­те. На­ша­та квач­ка и пи­лен­ца­та й то­зи път имат късмет. Граб­ли­ва­та пти­ца не ги съ­зи­ра, пра­ви по­лук­ръг над плев­ня­та на съ­се­ди­те и се уст­ре­мя­ва на за­пад по по­со­ка на Ло­веч. Ло­веч е чужд, да­ле­чен и опа­сен град. Пти­ца­та си­гур­но знае то­ва, за­що­то ряз­ко за­ви­ва на юг към веч­ния три­ан­гу­ла­чен знак на вър­ха на Хи­са­ря, за­губ­ва се в бе­лия, кръ­го­об­ра­зен огън на слън­це­то, ко­е­то в то­зи мо­мент го­ри точ­но над ре­ка­та Осъм, и от­но­во се връ­ща към се­ло­то. Тя ми­на­ва пред бе­лия сняг по да­леч­ни­те вър­хо­ве на Бал­ка­на, сти­га на из­ток до сел­ско­то гро­би­ще и там, на ви­со­кия ба­ир, кой­то съ­що се на­ри­ча Ка­ми­ни­ще, най-после на­ми­ра жер­т­ва­та си. Пре­дупре­ди­тел­но, къ­со, дрез­га­во и ма­ло­душ­но се обаж­да пе­тел, чест­но и без­смисле­но про­лай­ва ку­че, ядо­са­но къл­не жен­ски глас. Квач­ка­та от гор­на­та ма­ха­ла ще при­бе­ре та­зи ве­чер под топ­ла­та си пе­ру­ши­на ед­на жи­во­тин­ка по-мал­ко.

­ Ба­бо, как­во е туй ­ Ка­ми­ни­ще?

­ Се­ло­то. Се­ло Ка­ми­ни­ще.

­ Ама как­во е туй?

Тя ми со­чи ви­со­кия ба­ир с то­по­ли­те, оре­хи­те и пок­ри­ви­те от пло­чи и циг­ли, над ко­и­то пре­ди мал­ко се спусна ге­ра­ки­ня­та. Към не­го от­към дол­на­та ма­ха­ла во­ди стръ­мен ко­лар­ски път.

­ Ето го Ка­ми­ни­ще­то.

И тук, сред ли­ва­да­та в края на ска­ла­та, ви­со­ко над пок­ри­ви­те на сел­ски­те къ­щи чу­вам от ба­ба Ди­мит­ра пър­вия ва­ри­ант от праста­ра­та исто­рия за по­па и ка­ми­ла­та.
10.

Се­ло­то ня­ма­ло поп. До­хож­дал един от да­леч­но място, за да кръ­ща­ва де­ца­та. Вся­ко де­те, пре­ди да по­лу­чи не­го­во­то си име, се на­ри­ча­ло по един и съ­щи на­чин ­ Дян­ко. По­път до­хож­дал в се­ло­то с ед­на ка­ми­ла. До­хож­дал мно­го на­ряд­ко, та­ка че за­ед­но с но­во­ро­де­ни­те кръ­ща­вал и доста по­расна­ли Дян­ков­ци. Вед­нъж тол­ко­ва дъл­го не се по­я­вил, че Дян­ков­ци­те би­ли ста­на­ли ве­че ер­ге­ни за же­не­не. Ни­кой от тях оба­че не мо­жел да се оже­ни, за­що­то ня­мал соб­ст­ве­но име. За­то­ва, ко­га­то до­шъл по­път, те тол­ко­ва би­ли ядо­са­ни на не­го, че го пог­на­ли да го би­ят. По­път хук­нал да се спа­ся­ва с ка­ми­ла­та си. Ко­га­то бя­га­ли по стръм­ния път, къ­де­то е се­га гор­ни­ят край на се­ло­то, ка­ми­ла­та се спъ­на­ла, пад­на­ла от ви­со­ко­то и се пре­би­ла. Там я за­ро­ви­ли ер­ге­ни­те и на­рек­ли място­то Ка­ми­ли­ще. После от Ка­ми­ли­ще ста­на­ло Ка­ми­ни­ще.

Пре­дисто­ри­я­та на вто­рия ва­ри­ант е съ­ща­та, но в не­го ка­ми­ла­та не се спъ­на­ла и не пад­на­ла от ви­со­ко­то, а ер­ге­ни­те я уби­ли с ка­мъ­ни. И на­рек­ли място­то Ка­мъ­ни­ще. Пък от Ка­мъ­ни­ще ста­на­ло Ка­ми­ни­ще.

И два­та ва­ри­ан­та имат един и същ жесток фи­нал. След ка­то оста­нал без ка­ми­ла, по­път про­дъл­жил да бя­га. Бя­гал дъл­го, но преслед­ва­чи­те му го настиг­на­ли и го уби­ли. Място­то, къ­де­то ста­на­ло то­ва, би­ло на­ре­че­но По­пи­нец. Се­га там има чеш­ма с ония дъл­ги­те ко­ри­та, от ко­и­то пие до­би­тъ­кът.

Обясне­ние, ма­кар и кос­ве­но, на та­зи ста­ра исто­рия на­ме­рих в Acta bulgariae ecclesiastica. През 1640 го­ди­на ка­то­ли­чески­ят ми­си­о­нер Пе­тер Де­о­дат пи­ше, че се­ло Пав­ли­кян­ска Ка­лу­ге­ри­ца би­ло “най-прок­ле­то­то в сво­я­та не­от­стъп­чи­вост на­рав­но с Бъс­це­во”. Жи­те­ли­те на те­зи две пла­нин­ски се­ла ми­на­ва­ли за най-уче­ни­те сред пав­ли­кя­ни­те по гор­но­то те­че­ние на Осъм и се по­ка­за­ли най-не­достъп­ни за ка­то­ли­ческа­та про­па­ган­да. В Бъс­це­во ми­си­о­не­ри­те не­кол­кок­рат­но би­ли про­гон­ва­ни с то­я­ги. Впослед­ст­вие жи­те­ли­те му, ве­че все пак ка­то ка­то­ли­ци, из­м­ре­ли до един от чу­ма и на тях­но място се за­се­ли­ли тур­ци. Ка­лу­ге­ри­ца пък из­чез­на­ла (за да се по­я­ви на дру­го място под дру­го име), но пре­ди то­ва, послед­на сред пав­ли­кян­ски­те се­ли­ща, съ­що при­е­ла за крат­ко вре­ме ка­то­ли­циз­ма. Ге­ро­ят на то­ва сво­е­об­раз­но ро­део бил уп­рав­ля­ва­щи­ят мар­ци­о­но­пол­ска­та епар­хия Фран­ческо Со­и­ми­ро­вич. През 1647 го­ди­на той пристиг­нал в Ка­лу­ге­ри­ца. С го­лям страх, как­то пи­ше в док­ла­да си, за­що­то до­то­га­ва там не бил до­пускан ка­то­ли­чески ми­си­о­нер. Ко­га­то свър­шил про­по­вед­та си, пред не­го се из­пра­вил пав­ли­кян­ски­ят све­ще­ник и раз­т­во­рил кни­га­та си (то­ва би­ло ръ­ко­писно сла­вян­ско Чет­ве­ро­е­ван­ге­лие на пер­га­мент), за да до­ка­же, че спо­ред пи­са­ни­е­то не се по­ла­га кръ­ще­ние. “Аз взех кни­га­та ­ пи­ше през 1666 го­ди­на Со­и­ми­ро­вич (по то­ва вре­ме не­го­ви­ят сан е ох­рид­ски ар­хи­е­пископ), ­ на­ме­рих му мно­го места, де­то се го­во­ри за кръ­ще­не­то, и го на­ка­рах да че­те пред всич­ки, за да ви­дят, че Гос­под и тях­на­та кни­га по­ве­ля­ват да се пок­ръстят. Ка­то чу­ха то­ва, всич­ки оста­на­ха сма­я­ни за­ед­но със све­ще­ни­ка, осле­пе­ни от исти­на­та. То­га­ва те ми от­го­во­ри­ха: Мо­лим те, вла­ди­ко, да ни оста­ви­те за­се­га, друг път ще се пок­ръстим всич­ки. А аз им ре­кох: Или се­га, или ми дай­те от­го­вор. Ако не иска­те, аз ще оти­да в Ло­веч и ще ви по­ви­кам пред съ­ди­ли­ще­то. Щом не иска­те да бъ­де­те христи­я­ни ка­то­ли­ци от мо­я­та вя­ра, ще ви дам на гръц­кия вла­ди­ка, та да ви взе­ма да­нъ­ци, как­то взе­ма от дру­ги­те си под­чи­не­ни.

­ Аз, прес­ве­ти от­ци ­ пи­ше по-на­та­тък ар­хи­е­писко­път, ­ ни­ко­га не бих напра­вил то­ва, но го ка­зах, ка­то ви­дях, че те са мно­го прости в то­ва от­но­ше­ние и се бо­ят от схиз­ма­ти­чески­те вла­ди­ци как­то от са­ми­те тур­ци.”

След то­зи уме­ло из­пъл­нен блъф жи­те­ли­те на Ка­лу­ге­ри­ца при­е­ли но­ва­та вя­ра, а пък Фран­ческо Со­и­ми­ро­вич се за­дъл­жил да съ­дейст­ва пред Све­та­та кон­г­ре­га­ция да им бъ­де из­пра­тен ка­то­ли­чески све­ще­ник. Две­те стра­ни твър­де по­ло­вин­ча­то из­пъл­ни­ли ан­га­жи­мен­ти­те си. Ка­лу­гер­ча­ни приз­на­ва­ли ве­че кръста и кръ­ще­не­то по рим­ски об­ра­зец, но, как­то всич­ки по­ка­то­ли­че­ни пре­ди тях пав­ли­кя­ни, ня­ма­ли ни­как­во на­ме­ре­ние да се от­каз­ват от тра­ди­ци­и­те си. Кон­к­рет­ни све­де­ния за тях ня­ма, но ве­ро­ят­но и те, как­то дру­ги­те но­во­пок­ръсте­ни, са след­ва­ли своя стар ка­лен­дар, посте­ли са в пе­тък, а не в съ­бо­та, пра­ве­ли са кур­ба­ни, раз­веж­да­ли са се, а бо­гослу­же­ни­я­та им пак са би­ли прид­ру­жа­ва­ни от яде­не и пи­е­не. Ка­то­ли­чески све­ще­ник са­мо за Ка­лу­ге­ри­ца не бил из­пра­тен, за­що­то се­ло­то би­ло твър­де мал­ко и бед­но. В ед­но писмо, пи­са­но 35 го­ди­ни след прик­лю­че­ни­е­то на Фран­ческо Со­и­ми­ро­вич, друг пра­те­ник на кон­г­ре­га­ци­я­та ри­су­ва ка­лу­гер­ча­ни ка­то “из­вън­ред­но бед­ни пла­нин­ци, не в си­ла да под­дър­жат са­ми един све­ще­ник”.

За да из­бя­гат от чу­ма­та, ко­я­то из­мо­ри­ла съб­ра­тя­та им от Бъс­це­во, те на­пусна­ли се­ли­ще­то си край Яст­реб ма­настир и се скри­ли на 5-6 ки­ло­мет­ра пт към юго­из­ток, зад дъл­га­та бя­ла ска­ла. Там е ид­вал то­зи не­щастен поп с не­щаст­на­та си ка­ми­ла, кой­то не ще да е бил ни­що дру­го ос­вен ка­то­ли­чески све­ще­ник или, как­то се е каз­ва­ло то­га­ва ­ до­мин. Ид­вал е от­да­ле­че, мо­же би чак от Тра­кия. За­що­то тук, око­ло Плов­див, има­ло ка­то­ли­чески се­ли­ща на бив­ши пав­ли­кя­ни. Всич­ки­те те, без из­к­лю­че­ние, би­ли дош­ли от по­ре­чи­е­то на ре­ка Осъм в Се­вер­на Бъл­га­рия. Вър­на­ли се всъщ­ност там, от­къ­де­то би­ли из­бя­га­ли по вре­ме на тур­ско­то на­шест­вие. Из­вър­ши­ли то­ва об­рат­но дви­же­ние, за­що­то се­га пък в Се­вер­на Бъл­га­рия ста­ва­ло все по-не­въз­мож­но да се жи­вее. Ве­ко­ве на­ред тур­ци, ав­ст­рий­ци, по­ля­ци и ру­си се го­не­ли пок­рай Ду­на­ва със са­би, ята­га­ни, пи­ки и маж­д­ра­ци и теж­ко и гор­ко на бед­ни­те бъл­гар­ски сел­ца, ко­га­то от­ня­къ­де се за­да­де­ли оти­ва­щи на кла­не или пък, не дай си бо­же, връ­ща­щи се не­док­ла­ни от­там би­ти, из­мо­ре­ни, уни­же­ни и оз­ве­ре­ни ба­ба­и­ти.

Пъ­тят от Ло­веч за Ве­ли­ко Тър­но­во ми­на­ва на триста-че­ти­ристо­тин мет­ра от Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще. Но от то­зи път се­ло­то не се виж­да. Ако ня­кой оба­че се от­бие от не­го и тръг­не по рав­но­то на юг, след триста-че­ти­ристо­тин мет­ра вне­зап­но ще се озо­ве в края на дъл­бо­ка про­паст, под кра­ка­та си ще ви­ди бя­ла ска­ла, а ниско до­лу пок­ри­ви на къ­щи. Ска­ла­та от бял ва­ро­вик ка­то сте­на об­г­раж­да се­ло­то от­към тър­нов­ския път. Тя та­ка се и на­ри­ча тук ­ Сте­на­та. Зад та­зи сте­на се скри­ли жи­те­ли­те на ня­ко­гаш­на­та Ка­лу­ге­ри­ца. От не­ка­не­ни гости, от се­вер­ния вя­тър и, без са­ми да зна­ят то­ва, от из­сле­до­ва­те­ли­те на ере­си­те и на ка­то­ли­ческа­та про­па­ган­да.

Оста­на­ли­те де­се­ти­на пав­ли­кян­ски се­ла по по­ре­чи­е­то на Осъм или из­чез­на­ли, или посте­пен­но за­гу­би­ли са­мо­бит­ност­та си. Ед­ни от жи­те­ли­те им ум­ре­ли от чу­ма, дру­ги се из­се­ли­ли, тре­ти се по­тур­чи­ли, а дру­ги при­е­ли ка­то­ли­циз­ма, но впослед­ст­вие с мал­ки из­к­лю­че­ния се от­ка­за­ли от не­го и се из­рав­ни­ли по всич­ко с об­к­ръ­жа­ва­щи­те ги пра­вослав­ни. Ви­со­ка­та бя­ла Сте­на оба­че, ос­вен се­вер­ния вя­тър, спи­ра­ла до­ня­къ­де и вре­ме­то. Хо­ра­та от Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще и в края на де­вет­на­де­се­тия век се об­ли­ча­ли по свой осо­бен на­чин, и през два­де­се­тия го­во­ре­ли на сво­е­об­раз­ния си, сме­шен за окол­ни­те ди­а­лект. В близ­ки­те, ня­ко­га глав­но ислям­ски се­ла, след Руско-тур­ска­та вой­на през 1877-78 го­ди­на се би­ли за­се­ли­ли нез­на­е­щи ми­на­ло­то бъл­га­ри, но меж­ду Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще и съ­сед­ния Ло­веч про­дъл­жа­ва­ла от­ко­леш­на­та от­чуж­де­ност. Се­лян­ка от Ка­ми­ни­ще за ни­що на све­та не би сед­на­ла на кал­дъ­ръ­ма край Пок­ри­тия мост, за да про­да­ва за­ед­но с же­ни­те от дру­ги­те се­ла яй­ца, масло, лук или как­во­то и да би­ло на град­ски­те гос­по­жи. Лю­би­мо удо­вол­ст­вие на есна­фи­те от ло­веш­кия Ва­рош пък доско­ро бе­ше да ими­ти­рат ди­а­лек­та на си­ро­маш­ки об­ле­че­ни­те си, не­кон­так­т­ни съ­се­ди и да им под­вик­ват: “Въш­ка­ви пав­ли­кен­ци!”

В ця­ла­та та­зи исто­рия най-не­я­сен е въпро­сът с ка­ми­ла­та. В ед­ни из­точ­ни­ци пи­ше, че све­ще­ни­кът до­хож­дал от край­ду­нав­ско­то се­ло Ореш, в дру­ги ­ чак от Юж­на Бъл­га­рия. Ка­ми­ла­та при­съст­ва не­из­мен­но в уст­ни­те пре­да­ния. За­пи­са­но­то от про­фе­сор Ми­ле­тич го­во­ри в полза на те­за­та за Ореш. Спо­ред не­го ка­то­ли­чески­ят све­ще­ник ид­вал от­там, а пък пав­ли­кя­ни­те от близ­ки­те до Ореш се­ла Трън­чо­ви­ца и Лъ­же­не каз­ва­ли на съб­ра­тя­та си от Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще: “Вие до­ми­на си убих­те, ама ня­ма да про­копса­те.” Писмо­то пък, ко­е­то уточ­ня­ва, че Kalugeriza villa се на­ми­ра в Бал­ка­на (intus montem Hemum), за­вър­ш­ва с ду­ми­те, че све­ще­ник ид­вал там от Тра­кия. Ка­ми­ла­та по-доб­ре се връз­ва с та­зи те­за. За­що­то как ще жи­вее ка­ми­ла в край­ду­нав­ско се­ло, къ­де­то зи­ме оби­ка­лят прем­ръз­на­ли влаш­ки въл­ци. А че до­ми­нът труд­но, на­ряд­ко и ве­ро­ят­но не­о­хот­но е ид­вал от топ­лия Плов­див ­ и с то­ва е ста­нал жер­т­ва на ярост­та на за­жад­не­ли­те да се же­нят Дян­ков­ци ­ е обясни­мо. До­ри с ко­ла ко­га­то пъ­ту­ва чо­век, Тро­ян­ски­ят про­ход е из­пи­та­ние. Зим­но вре­ме тран­с­пор­т­на­та по­ли­ция заб­ра­ня­ва там дви­же­ни­е­то да­же на снаб­де­ни с ве­ри­ги ав­то­мо­би­ли. Как­во оста­ва за ед­на ка­ми­ла?

Пър­ви­ят ми спо­мен има син цвят. Ка­лон­ки. Та­ка им каз­ва ба­ба Ди­мит­ра. Дреб­ни, ми­риз­ли­ви цвет­че­та. После на­у­ча­вам, че имат и дру­го име: те­ме­ну­ги. И още не­що синьо ка­то тях, но без ми­рис. Не­бе­то го­ре.

Аз ле­жа под един прох­ла­ден юр­ган в сре­да­та на дво­ра. Дво­рът ни е об­раснал с тре­ва. Спах­ме от­вън та­зи нощ, за­що­то е ля­то. Из­г­ря­ло­то слън­це още не е взе­ло ме­ка­та му хла­ди­на, аз при­тискам в нея бу­за­та си и то­ва е ед­но мно­го при­ят­но усе­ща­не.

Ед­но не­що пред мен ми при­ли­ча на лег­на­ла по ко­рем бя­ла би­во­ли­ца. При­ли­ча ми, за­що­то хъл­бо­ци­те му са из­пък­на­ли ка­то на те­зи жи­вот­ни, ко­гато под­ви­ят кра­ка под ко­ре­ма си. Но не е чер­но ка­то би­во­ли­ца, а за­хар­но­бя­ло. То­га­ва или по-късно на­у­ча­вам, че на то­ва не­що се ви­ка Бал­кан. Име­то на най-ви­со­кия хъл­бок е Юм­рук­чал.

Има­ме ку­че. Жъл­то. Каз­ва се Ча­кал.

Зву­кът, кой­то най-често чу­вам, е грак на гар­ва­ни. Те се дви­жат по си­ня­та ла­ма­ри­на на не­бе­то ­ мно­го по-бав­но от дреб­ни­те птич­ки, но мно­го по-бър­зо от мал­кия, бял, тро­мав ае­роп­лан, кой­то мо­же да вър­ви са­мо напра­во.

Гар­ва­ни­те жи­ве­ят зад на­ша­та къ­ща, ви­со­ко над оре­хи­те, го­ре в дуп­ки­те на дъл­га­та, бя­ла ска­ла. Най-кресли­ви са ве­чер, ко­га­то се на­ви­рат в пук­на­ти­ни­те. Тол­ко­ва са мно­го, че ня­ма къ­де да се нав­рат.

От гар­ва­ни­те ме е страх. Гар­ва­ни­те из­къл­ва­ли вед­нъж ед­но бе­бе в дво­ра на съ­се­ди­те. На­у­ча­вам то­ва, ко­га­то съм ве­че мно­го го­лям, но мо­же би съм го ви­дял през про­зо­ре­ца на на­ша­та къ­ща. В съз­на­ни­е­то ми има пред­ста­ва за не­що ри­та­що, чер­ве­но, синьо, страш­но ка­то раз­по­рен ко­рем на сви­ня, а на­о­ко­ло пи­съ­ци.

Къ­ща­та ни е пок­ри­та с го­ле­ми зе­ле­ня­са­ли пло­чи. По­ня­ко­га ба­ба Ди­мит­ра се кач­ва го­ре и на­реж­да по тях дрен­ки, раз­ря­за­ни кру­ши, ябъл­ки и сли­ви, за да съх­нат за зи­ма­та.

Ос­вен гар­ва­ни­те в дуп­ки­те на ска­ла­та жи­вее ли­си­ца­та. То­ва е ед­на пър­га­ва, дреб­на ба­бич­ка с раз­д­ран ко­жух и вър­за­на с дъл­га връв край злат­ни­те паф­ти костур­ка. С та­зи костур­ка ли­си­ца­та ре­же гър­ла­та на ко­кош­ки­те. Вед­нъж на­ше­то жъл­то ку­че Ча­кал я под­го­ни край врат­ня­та. У до­ма ли­си­ца­та не смее да ид­ва, но край кур­ни­ка на съ­се­ди­те са ми по­каз­ва­ли раз­пи­ле­ни бе­ли пе­ра.

Има­ме ге­ран с чек­рък и пок­рив от син­ка­ва ла­ма­ри­на. Мно­го го оби­чам, за­що­то в не­го из­сту­дя­ва­ме ди­ни. Ба­ща ми ги пуска засмян вът­ре с ко­фа­та, още по-засмян ги из­важ­да. Раз­ряз­ва­ме ги ве­чер на дър­ве­на­та ма­са край смо­ки­ня­та.

Мно­го оби­чам да ду­ха вя­тър. То­га­ва ла­ма­ри­на­та на ге­ра­на се ди­га и па­да, гър­ми и тре­щи. Ба­ба Ди­мит­ра каз­ва на тат­ко: “Ни­ко­ла, да зе­меш да го за­ко­веш туй те­не­ке!” Но той не го ко­ве и то гър­ми и тре­щи.

От съ­що­то та­ко­ва те­не­ке е напра­ве­но и не­бе­то. Са­мо че то гър­ми не от вя­тъ­ра, а от ко­ле­ле­та­та на ка­ру­ца­та на све­ти Илия. Све­ти Илия е мой дя­до ­ зна­чи мъж на ба­ба Ди­мит­ра. На мен ми е дра­го, че е ка­ру­цар, за­що­то мно­го оби­чам ко­не и ка­ру­ци. Но и мал­ко ме е яд. За­що­то той ни­ко­га не сли­за от не­бе­то. Ето го Го­ран­чо­вия дя­до. С нож на по­я­са. Ка­ра с дъ­лъг кри­вак ов­це­те по пъ­тя, сти­га до Го­ран­чо­ва­та врат­ня и им ви­ка: “Ръй, ръй, ръй да ибъ ваш­та ма­ма!” Се­га ще вле­зе в тех­ния двор, ще из­ва­ди из­под ямур­лу­ка ця­ла тор­ба с мок­ри от дъж­да гъ­би. Или пък но­ва, днес одя­ла­на с го­ле­мия нож, свир­ка. А пък моя дя­до го ня­ма. Тряб­ва да ча­кам дъжд и вя­тър, за да го чуя как ка­ра ка­ру­ца­та си по ла­ма­ри­на­та го­ре.

Дя­до Илия има при­чи­на да жи­вее там. Го­ре на не­бе­то жи­ве­ят ум­ре­ли­те, а той е ум­рял, ко­га­то оти­шъл на вой­на да се бие с тур­ци­те. Ня­ко­га сним­ка­та му ви­ся­ла пред ико­на­та, но ба­ща ми и две­те ми ле­ли непре­късна­то я от­ка­ча­ли от­там, за да зап­лаш­ват с нея дру­ги­те де­ца, ко­и­то има­ли жи­ви тат­ков­ци. При вся­ко сби­ва­не сним­ка­та им би­ла чу­пе­на, къ­са­на и мач­ка­на, до­ка­то нак­рая от нея не оста­на­ло и ед­но пар­чен­це. Те­зи под­роб­ности на­у­чих мно­го по-късно, ко­га­то бях ста­нал на три­де­сет го­ди­ни, а ба­ща ми ­ на пет­де­сет и пет. Ед­на преста­ря­ла ба­бич­ка, съ­що вдо­ви­ца от Бал­кан­ска­та вой­на, до­не­се вкъ­щи ко­пие от та­зи фо­тог­ра­фия. Ба­ща ми дъл­го се взи­ра в стро­е­ни­те на нея се­дем вой­ни­ка и не мо­жа да поз­нае дя­до Илия. Аз оба­че, въпре­ки че съ­що ни­ко­га не бях го виж­дал, вед­на­га го по­со­чих с пръст и ба­бич­ка­та ка­за: “Поз­на го.” Ед­но засмя­но два­де­сет­го­диш­но мом­че с кал­пак, са­бя и истин­ски вой­ниш­ки бо­ту­ши, не жал­ки­те обув­ки с ге­ти, ко­и­то аз но­сех в ка­зар­ма­та.

Че бе­ло­ко­си­ят ми ба­ща не мо­жа да раз­поз­нае двай­сет­го­диш­ния дя­до Илия, е обясни­мо. Ко­га­то она­зи фо­тог­ра­фия би­ла раз­къ­са­на, той на­да­ли е имал че­ти­ри или пет го­ди­ни, а се ро­дил три ме­се­ца след ка­то засме­ни­ят вой­ник тръг­нал със своя Ло­веш­ко-Тро­ян­ски полк към гра­ни­ца­та, за да си тър­си тур­ския кур­шум. А че ба­ща ми, осо­бе­но ко­га­то бе­ше по-млад, има­ше съ­що­то ми­ло­вид­но-на­ив­но из­ра­же­ние на ли­це­то, как­то двай­сет­го­диш­ния вой­ник, са­ми­ят той не мо­же­ше да знае. Чо­век всъщ­ност най-ряд­ко виж­да соб­ст­ве­но­то си ли­це. Мъ­жът, ка­жи-ре­чи, са­мо ко­га­то се бръсне, а пък как­во ли мо­же да из­ра­зя­ва ли­це­то му то­га­ва ос­вен напре­же­ние да не го рез­не са­моб­ръснач­ка­та.

Пре­ди да оти­де на вой­на, мо­ят дя­до све­ти Илия из­дя­лал и ско­вал един дър­вен ико­ностас. В то­зи ико­ностас по мо­и­те ня­ко­гаш­ни пред­ста­ви жи­ве­е­ха Исус и май­ка му. Те над­ни­ча­ха ка­то от про­зо­рец из­зад един че­рен, дър­вен, ока­пан от све­щи­те кръст. Тъм­на­та и тайн­ст­ве­на къ­ща, ко­я­то дя­до Илия бе­ше им напра­вил, ми­ри­ше­ше ви­на­ги на во­сък, ста­ра кни­га и бо­си­лек. Тя съ­дър­жа­ше не­до­се­га­е­ми за мен не­ща: ед­на ста­ра ша­ре­на ке­сия, от ко­я­то ръ­ка­та на ба­ба Ди­мит­ра от вре­ме на вре­ме из­важ­да­ше уви­та в кър­па книж­ка (то­зи ком­п­лекс от пред­ме­ти и дви­же­ния се свър­з­ва­ше за мен с по­ня­ти­е­то “пен­ция”), ста­ри, кри­ви, на­ни­за­ни на чер­вен ко­нец, па­ри, ва­ра­ко­сан чем­шир, кит­ка от из­съх­нал бо­си­лек. На гла­ва­та на Исус­чо бе­ше нах­лу­зен ка­лай­ди­сан ко­тел ­ от те­зи, ко­и­то же­ни­те за­ка­чат на ко­би­ли­ци­те, за да но­сят во­да от чеш­ма­та. Ко­те­лът яв­но мно­го му те­же­ше, за­що­то уста­та му бе­ше по­лу­от­во­ре­на от ужас, зе­ни­ци­те из­к­ри­ве­ни на­го­ре, та­ка че гле­да­ше с бя­ло­то на очи­те си, а май­ка му ­ Бо­го­ро­ди­ца­та, съ­чув­ст­ве­но бе­ше нак­ло­ни­ла към не­го гла­ва. После раз­б­рах, че не ко­тел, а ко­ро­на бе­ше се опи­тал да изоб­ра­зи ико­но­пи­се­цът.

Точ­но зад на­ша­та къ­ща, под кло­ни­те на ог­ро­мен орех, в под­но­жи­е­то на ви­со­ка­та бя­ла ска­ла ня­ко­га е има­ло кла­де­нец. Тук се съ­би­ра­ли всич­ки же­ни от гор­на­та ма­ха­ла, за да пъл­нят кот­ли­те си. Ча­ка­ло се дъл­го и в го­ре­щи­ни­те, и в мра­зо­ви­ти­те зим­ни дни. По­ня­ко­га за­ра­ди ред или за­ра­ди ло­ша ду­ма се сти­га­ло до бой с ко­би­ли­ци. Кол­ко ли пук­на­ти жен­ски гла­ви е ви­дял то­зи орех, на кол­ко ли дет­ски пи­сък се е наслу­шал. Ко­га­то ди­во­ти­я­та взе­ла да по­на­ма­ля­ва, тук-там из дво­ро­ве­те на­шен­ци­те поч­на­ли да ко­па­ят ге­ра­ни, а пък на място­то на кла­де­не­ца из­г­ра­ди­ли чеш­ма с дъл­го ци­мен­то­во ко­ри­то и два же­лез­ни чу­чу­ра.

Аз ка­то че ли имам ня­ка­къв спо­мен за то­зи кла­де­нец, но не съм си­гу­рен. Все­ки слу­чай ту­ка, под ог­ром­ния, над­ве­сен над ка­мъ­на­ци­те орех, ид­вах­ме с ба­ба Ди­мит­ра да ми­ем ико­на­та по Бо­го­яв­ле­ние.

То­ва не бе­ше ми­е­не от съ­об­ра­же­ние за ред и чисто­та, а ри­ту­ал. Кит­ка бо­си­лек се на­то­пя­ва­ше в чисто, ка­лай­ди­са­но кот­ле и се пре­кар­ва­ше по ли­ца­та на све­ти­и­те. (Ико­на­та ни има­ше кон­ст­рук­ция на трип­тих.) От ле­де­на­та во­да одеж­ди­те им лъс­ва­ха в цар­ст­ве­но чер­ве­ни и си­ни цве­то­ве, оре­о­ли­те им грей­ва­ха, из­къ­па­на­та све­та Бо­го­ро­ди­ца до­вол­но пог­леж­да­ше към мен и ба­ба Ди­мит­ра и са­мо Исус с дъл­га­та си ри­за, на вид ни ер­ген, ни мом­че, ужа­се­но под­бел­ва­ше очи из­под нах­лу­пе­ния на гла­ва­та му ко­тел.