Фрагмент константин Илиев

Ле­ви­ят крак на ба­ба Дон­ка изиг­ра съд­бо­носна ро­ля в жи­во­та на все­ки един от на­ше­то се­мейст­во.

Всич­ко за­поч­на с то­ва, че един ден на­пуснах­ме ста­ра­та ни къ­ща, раз­по­ло­же­на в под­но­жи­е­то на дъл­га­та бя­ла ска­ла, и се пре­местих­ме в дол­ния край на се­ло­то. Же­лез­ни­ят кре­ват с пру­жи­на, чер­ни­ят шкаф с кни­ги, рак­ла­та на ба­ба Ди­мит­ра, чер­ги­те, кот­ли­те, тен­дже­ри­те, лъ­жи­ци­те ­ всич­ко то­ва бе­ше на­то­ва­ре­но във впрег­на­та­та с две­те ни кра­ви дър­ве­на ко­ла и се за­тър­ка­ля на­до­лу по стръм­ни­те ули­ци. В ръ­це­те на сест­ра ми със сма­я­но не­до­у­ме­ние гле­да­ше жъл­та­та кот­ка и непре­късна­то се опит­ва­ше да се из­мък­не и да хук­не об­рат­но на­го­ре. Ку­че­то ни Ча­кал, съ­що жъл­то на цвят, по за­дъл­же­ние прид­ру­жа­ва­ше ко­ла­та, но за раз­ли­ка от друг път, се­га пле­те­ше кра­ка най-от­зад, все ед­но че ня­кой бе­ше го вър­зал за стър­чиш­ка­та. И на­ли си е ку­че, вед­на­га се при­ми­ри с но­во­то место­жи­ве­е­не. Кот­ка­та из­бя­га съ­ща­та нощ. Ден или два след нея ба­ба Ди­мит­ра взе един ти­ган, за­дя­на мал­ко дре­хи и ед­на чер­га в це­ди­ло­то и съ­що се приб­ра го­ре в то­ку-що на­пусна­та­та си къ­ща под ска­ла­та. Ние че­ти­ри­ма­та оба­че се наста­них­ме в но­ва­та, стро­е­на всъщ­ност за кръч­ма, пост­рой­ка на дя­до До­чо и ба­ба Дон­ка.

На ле­вия крак на ба­ба Дон­ка, мал­ко под ко­ля­но­то, се по­я­вил зло­ка­чест­вен ту­мор. Очер­та­ва­ли се мрач­ни пер­с­пек­ти­ви за близ­ко­то бъ­де­ще. Май­ка ми е тряб­ва­ло да бъ­де близ­ко до нея, за да я гле­да. То­ва гле­да­не про­дъл­жи 38 го­ди­ни. През хи­ля­да де­вет­сто­тин че­ти­ри­де­сет и вто­ра, ко­га­то на­пуснах­ме ста­ра­та ни къ­ща, ба­ща ми е бил мла­до мом­че. В на­ве­че­ри­е­то на па­да­не­то на Бер­лин­ска­та сте­на бе­ше ве­че от­дав­на из­г­нил в гро­ба си, а ба­ба Дон­ка се раз­хож­да­ше с про­те­за­та и дър­ве­ния си бастун око­ло ко­ше­ри­те в гра­ди­на­та ни и за­мисле­но ми го­во­ре­ше: “Таз пе­пе­ру­да вто­ри ден фър­ка без дру­гар. Он­зи ден си има­ше дру­гар.” По ка­къв на­чин е уста­но­вя­ва­ла са­мо­лич­ност­та на пе­пе­ру­ди­те, кой я знае, но до раз­мисли при­мер­но за лю­бов­ни­те им от­но­ше­ния се свеж­да­ха по то­ва вре­ме гри­жи­те й.

Ка­то имам ня­как­ва пред­ста­ва за ха­рак­те­ра му, мисля, че той ед­ва ли е бил ро­ден за даскал, та­ка или ина­че точ­но по вре­ме на даска­лу­ва­не­то си, и по-ве­ро­ят­но пре­ди крат­ка­та си емиг­ра­ция в Ру­мъ­ния, от­кол­ко­то след нея, той все­ки ден гле­дал през про­зо­ре­ца на учи­ли­ще­то как ед­на мал­ка мо­ма с кот­ли и ко­би­ли­ца на ра­мо се из­кач­ва на­го­ре по ба­и­ра към дъл­га­та бя­ла ска­ла. Но­се­не­то на во­да с ко­би­ли­ца иска не тол­ко­ва си­ла, кол­ко­то уме­ние. Опит­вал съм се и аз да го пра­вя. Още при пър­ви­те крач­ки кот­ли­те за­поч­ват да се ман­да­хер­цат на­зад-напред, на­зад-напред, во­да­та се раз­п­лиск­ва ту пред мен, ту зад мен и до­ка­то из­ми­на двеста-триста­та мет­ра от Свра­ко дол до вкъ­щи, те оста­ват на­по­ло­ви­на праз­ни. Ще ме срещ­не по­ня­ко­га ня­коя по-ста­ра же­на и, кри­ей­ки усмив­ка­та си, ще ми да­де ви­на­ги един и съ­щи съ­вет: “Вър­ти си, вър­ти си пе­щи­ма­ла.” Пе­щи­мал аз не но­ся, обу­вам си пан­та­лон, но она­зи мо­ма, ко­я­то е сли­за­ла с кот­ли­те го­ре от къ­щи­те под дъл­га­та бя­ла ска­ла, си­гур­но е но­си­ла. Тряб­ва да при­пом­ня, че то­ва е жен­ска­та дре­ха, ко­я­то осо­бе­но е въз­му­ща­ва­ла це­ло­мъд­ре­ния отец Бал­ди­ни в на­ча­ло­то на се­дем­най­се­тия век за­то­ва, че се е раз­вя­ва­ла ка­то зна­ме око­ло кра­ка­та на пав­ли­кян­ки­те. Ко­га­то се но­си ко­би­ли­ца с во­да, пе­щи­ма­лът тряб­ва не ня­как си да се раз­вя­ва, а рит­мич­но, при вся­ка крач­ка, да се лю­лее ту на­ля­во, ту на­дясно. И кол­ко­то по-го­ля­ма е ам­п­ли­ту­да­та на то­ва дви­же­ние, тол­ко­ва по-мал­ко кап­ки во­да ще се раз­п­лискат. За да се лю­лее пе­щи­ма­лът на­ля­во и на­дясно, то­ва, ко­е­то е под не­го, тряб­ва да се вър­ти в кръг: напред, на­ля­во, на­зад, на­дясно, напред, на­ля­во, на­зад, на­дясно. Ко­га­то ко­би­ли­ца­та с во­да се но­си на­го­ре по ба­ир, те­зи дви­же­ния тряб­ва да бъ­дат още по-уме­ли.

Да е зна­я­ла, че заб­ра­вяй­ки уче­ни­ци­те си, Стой­но Вел­чов­ски все­ки ден я гле­да от про­зо­ре­ца на учи­ли­ще­то, мо­я­та пра­ба­ба Не­да от ро­да на Бу­юк­ли­и­те е щя­ла мо­же би да из­бе­ре по-оби­ко­лен път до чеш­ма­та. Ко­га­то я взел за же­на, тя би­ла на 17 го­ди­ни. Ро­ди­ла 13 де­ца, 3 от ко­и­то не мог­ли да ожи­ве­ят. Числа­та си­гур­но са ще­ли да бъ­дат по-мал­ки, ако на бял свят сво­ев­ре­мен­но се би­ло по­я­ви­ло мом­че, мо­я­та ба­ба Дон­ка би­ла оба­че пе­та­та по­ред­на дъ­ще­ря. Ко­га­то тя се ро­ди­ла (есен­та на 1885 го­ди­на), пра­дя­до ми Стой­но бил сред кон­т­ра­а­та­ку­ва­ща­та сръб­ски­те войски край Слив­ни­ца бъл­гар­ска пе­хо­та. Тръг­вай­ки на вой­на, той по­ка­зал теж­ка жъл­ти­ца. Та­ка­ва наг­ра­да щял да да­де на то­зи, кой­то му съ­об­щи, че най-после му се е ро­дил мъж­ки наслед­ник. Един, със за­късне­ние до­го­нил ро­та­та си, вой­ник от Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще, до­не­съл вест­та, че но­во­ро­де­но­то е кръсте­но Дон­ка, и сло­жил в джо­ба си сре­бър­на мо­не­та. Ка­то не мо­гъл с ни­що да оми­лости­ви съд­ба­та или при­ро­да­та, пра­дя­до ми се ре­шил на мно­го край­но сред­ст­во. (Раз­каз­вам с го­ле­ми съм­не­ния та­зи исто­рия, за­що­то той е имал мно­го вра­го­ве и по-ве­ро­ят­но е тя да е из­мисле­на.) До­пускай­ки след раж­да­не­то на пе­та­та дъ­ще­ря, че ви­на­та е в не­го, Стой­но Вел­чов­ски на­ка­рал же­на си да лег­не с един от ра­та­и­те. Ако то­ва изоб­що е вяр­но, как­ва ли бит­ка са во­ди­ли же­ла­ни­е­то да има наслед­ник и мъж­ка­та му рев­ност, за да из­бе­ре от мно­го­то ра­таи то­зи, кой­то най-мал­ко при­ли­чал на мъж. Ви­ка­ли му на пря­кор Ке­ке­ве­то. Бил гро­зен, дре­бен, страх­лив и с жен­ски глас. Да­ли но­во­ро­ди­ло­то се мом­че е би­ло след­ст­вие от то­ва гроз­но хрум­ва­не, или хрум­ва­не­то, че всич­ко точ­но та­ка е ста­на­ло, след­ст­вие от гроз­ния му вид, ня­ма кой да ка­же, по­я­ва­та му все­ки слу­чай се пре­вър­на­ла в на­ка­за­ние. Пе­тър, най-го­ле­ми­ят брат на мо­я­та ба­ба Дон­ка (след не­го дош­ли още два­ма, са­мо че с чер­ти­те на пра­дя­до ми Стой­но), бе­ше чер­на­та ов­ца на ог­ром­ния Вел­чов­ски род. Се­дем­те му сест­ри и два­ма­та бра­тя ­ ви­со­ки, бе­ло­ли­ки, по­ве­че­то от тях с ряд­ко­то съ­че­та­ние на чер­на ко­са и си­ни очи, той ­ че­рен и пре­гър­бен. Ка­то ма­лък все бо­ле­ду­вал, на­пи­ка­вал се но­щем, аз го пом­ня на­пи­кан и ка­то ста­рец. Пре­ди да тръг­не на учи­ли­ще, се раз­бо­лял от ме­нин­гит, от­то­га­ва не бил доб­ре с акъ­ла си, оста­нал поч­ти нег­ра­мо­тен. За да се обе­ди­нят два чор­баджийски имо­та, го оже­ни­ли за най-ху­ба­ва­та мо­ма на се­ло­то, бра­кът за­вър­шил зле, но то­ва е, как­то се каз­ва, дру­га исто­рия.

За раз­ли­ка от брат й Пе­тър, же­нит­ба­та на мо­я­та ба­ба Дон­ка ста­на­ла поч­ти по лю­бов. До­чо Ми­чев бил ху­бав и енер­ги­чен, но най-забеле­жи­тел­но­то ка­чест­во, ко­е­то ка­то двай­сет­го­ди­шен ер­ген при­те­жа­вал, бил не­ве­ро­ят­ни­ят красно­пис. Hяма­ло док­тор, каз­ва­ше ба­ба Дон­ка, а док­то­ри­те, ко­и­то бя­ха я прег­леж­да­ли от вре­ме­то на “Рим, Бер­лин и То­кио”, ня­ма­ха брой и чет, кой­то, ка­то пог­лед­нел писмо на дя­до До­чо, сма­я­но да не е въз­к­лик­нел: “Кой го е пи­сал то­ва не­що!” Аз го пом­ня на ма­са­та край че­бъ­ра с ли­мо­но­во­то дър­во, там бя­ха кни­жа­та му. Най-напред той раз­чист­ва­ше всич­ко око­ло лак­ти­те и кит­ки­те си, за­що­то му тряб­ва­ше място за за­мах. После топ­ва­ше пе­род­ръж­ка­та в мастил­ни­ца­та, бут­ва­ше още не­що наст­ра­на, при­мер­но бу­дил­ни­ка, за да не би евен­ту­ал­но да му попре­чи, нак­ла­ня­ше гла­ва и об­лиз­ва­ше уст­ни в пред­чувствие на удо­вол­ст­ви­е­то, пи­се­цът поч­ва­ше да кръ­жи над хар­ти­я­та, там, къ­де­то ще­ше да се за­бие в дев­ст­ве­на­та й бе­ло­та, кръг­че­та­та ста­ва­ха все по-бър­зи и по-бър­зи, ост­ри­е­то до­кос­ва­ше глад­ка­та по­вър­х­ни­на и бук­ви­те за­поч­ва­ха да ти­чат след не­го, всич­ки­те нак­ло­не­ни в стре­ме­жа си да го до­го­нят. Ко­га­то листът би­ва­ше из­пи­сан, той взе­ма­ше пе­пел от чек­медже­то на те­не­ки­е­на­та печ­ка и го по­ръс­ва­ше с не­го. По­пи­ва­тел­на не упот­ре­бя­ва­ше, за­що­то бе­ше скъ­пер­ник. Аз ви­на­ги мо­жех да поз­ная ко­га дя­до До­чо пи­ше на док­тор, ко­га на тър­го­вец. Писма­та до тър­гов­ци­те той за­пе­чат­ва­ше с чер­вен во­сък. То­ва про­дъл­жи и ня­кол­ко го­ди­ни след Де­ве­ти сеп­тем­в­ри, до­ка­то му взе­ха ло­зя­та и ня­ма­ше от­къ­де ве­че да пра­ви ви­но за про­дан, а пък чер­ве­ни­ят во­сък се пре­вър­на в кол­ко­то предиз­ви­ка­тел­но, тол­ко­ва и на­ив­но сред­ст­во да се скрие не­що от на­род­на­та власт, ко­я­то оби­ча­ше всич­ко да знае.

За­ра­ди красно­пи­са му ня­къ­де в на­ча­ло­то на ве­ка До­чо Ми­чев бил наз­на­чен за пи­сар в об­щи­на­та. Там Стой­но Вел­чов­ски, ве­ро­ят­но по то­ва вре­ме кмет на се­ло­то, го ха­ре­сал за зет. Дя­до ми по­на­ча­ло не бил от бе­зи­мот­но се­мейст­во, но след ка­то по­лу­чил и со­лид­на зест­ра, вед­на­га за­ря­зал пи­сар­лъ­ка и със смай­ва­ща страст и енер­гия се за­ло­вил за зе­мя­та. Из­ка­рал кур­со­ве по ло­зар­ст­во и ово­щар­ст­во, после по пче­лар­ст­во. След ка­то по­съб­рал па­ри (имал мо­же би и насле­де­но зла­то), поч­нал да да­ва под лих­ва, зе­мя съ­що да­вал на из­по­ли­ца, но ни­ко­га не спрял сам да ра­бо­ти. Ръ­це­те му дра­ще­ха ­ теж­ки и ма­зо­лести от посто­ян­но­то съпри­косно­ве­ние с кир­ка­та, брад­ва­та и пра­ва­та ло­па­та. Има­ше си лю­би­ма фра­за ­ “дай­те да дейст­ва­ме”, и за­то­ва пря­ко­рът му бе­ше Дейст­ви­е­то. Пе­тър Вел­ков ­ сът­руд­ни­кът му в дъско­рез­ни­ца­та, не се стър­пял да раз­ка­же ед­на случ­ка, след ко­е­то в се­ло­то за­поч­на­ло да се го­во­ри, че До­чо Ми­чев има тол­ко­ва па­ри, че мо­же прав да се за­ри­не с тях. Те влез­ли в ед­на бан­ка в Сев­ли­е­во, дя­до ми тряб­ва­ло да из­тег­ли па­ри, за да ку­пят ня­как­ва но­ва ма­ши­на. (Най-удоб­ни са му би­ли бан­ки­те в Ло­веч, но той оби­ча­ше да раз­х­вър­ля за все­ки слу­чай на по­ве­че места па­ри­те си. След смърт­та му наслед­ни­ци­те хо­ди­ха да лик­ви­ди­рат ня­как­ви обез­це­не­ни вло­го­ве чак по Тро­ян.) Заб­ра­вяй­ки прин­ци­па на бан­ко­ва­та тай­на, един от сев­ли­ев­ски­те чи­нов­ни­ци из­ля­зъл из­зад ги­ше­та­та, дръп­нал Пе­тър Вел­ков наст­ра­на и по­пи­тал: “Ка­къв е то­зи чо­век?” И до­ка­то съд­руж­ни­кът на дя­до ми ­ мно­го ка­дъ­рен ма­ши­нен тех­ник, ди­гал ра­ме­не, бан­ко­ви­ят чи­нов­ник про­шеп­нал: “Абе то мно­го па­ра, бе!”

Па­ри той, из­г­леж­да, на­исти­на е ус­пял да нат­ру­па, не бе­ше ус­пял оба­че да ги вло­жи в не­що по-круп­но, за­то­ва та­ка теж­ко го е уда­ри­ла през Вто­ра­та све­тов­на вой­на ин­ф­ла­ци­я­та. В кни­жа­та му меж­ду дру­го­то на­ме­рих дъл­га пре­писка. Опи­тал се бе­ше да от­к­рие пред­при­я­тие за дър­вопре­ра­бот­ва­не, око­лийски­те власти по ня­как­ви при­чи­ни все бя­ха ба­ви­ли раз­ре­ше­ни­е­то. По то­ва вре­ме, ос­вен че е имал мно­го го­ри, ни­ви и ло­зя, той е бил соб­ст­ве­ник на дъско­рез­ни­ца и съпри­те­жа­тел на трак­тор и две вър­шач­ки. Съ­би­рай­ки си­ли за ни­ко­га не­на­не­се­ния го­лям удар, бе­ше го до­ка­рал до твър­де ко­мич­но на мо­мен­ти скъ­пер­ни­чест­во. Не знам по-наг­лед­на илюст­ра­ция на кон­т­раста меж­ду ми­то­ло­ги­зи­ра­но­то му бо­гат­ст­во и убо­го­то би­тие от един слу­чай, ве­че мно­го го­ди­ни след Де­ве­ти сеп­тем­в­ри, ко­га­то той по­да­ва­ше на ба­ба Дон­ка вех­тия си каскет с насто­я­ва­не да го за­кър­пи. Каске­тът по­ле­тя през про­зо­ре­ца, запра­тен от ба­би­на­та Дон­ки­на ръ­ка и прид­ру­жен от писк­ли­вия й глас: “Да ти пуст оста­не да­но!” Ма­кар че из­полз­ва­ха и на­ем­ни ра­бот­ни­ци, до теж­ко­то си за­бо­ля­ва­не през 1942 го­ди­на тя непрестан­но бе­ше блъска­ла зе­мя­та на­рав­но с не­го. Вед­нъж, ко­га­то след вър­шит­ба два­ма­та прех­вър­ля­ли сла­ма в плев­ня­та, тя уда­ри­ла с ви­ла­та ле­вия си крак ня­къ­де око­ло гле­зе­на и там се об­ра­зу­ва­ла буч­ка кол­ко­то бо­бе­но зър­но го­ля­ма. Ме­се­ци по-късно, до­ка­то пре­та­ка­ли ви­но в ма­за­та, тя се уда­ри­ла на съ­що­то място та­ка сил­но, че пре­ма­ля­ла от бол­ка и буч­ка­та ста­на­ла кол­ко­то орех. Ко­га­то на­пуснах­ме къ­ща­та си край дъл­га­та бя­ла ска­ла и сля­зох­ме у дя­до­ви До­чо­ви да жи­ве­ем, по­ду­ти­на­та има­ше ве­че вид на яй­це. Док­то­ри­те от Алек­сан­д­ров­ска­та бол­ни­ца бя­ха й да­ли име: ту­мор. Зву­че­ше ми ня­как си ка­то ду­ма­та “мо­тор” (дядо До­чо то­ку-що бе­ше ку­пил един го­лям и лъскав за дъско­рез­ни­ца­та), са­мо че зна­чи­тел­но по-непри­ят­но.

Те съ­жи­тел­ст­ва­ха ка­то че ли в не съв­сем естест­ве­но съ­сед­ст­во ­ кръч­ма и дъско­рез­ни­ца. Дъско­рез­ни­ца­та (на­ри­ча­ха я всъщ­ност “струж­на”) бе­ше раз­по­ло­же­на във вко­па­ни­те на­по­ло­ви­на в зе­мя­та и из­г­ра­де­ни от ка­мък осно­ви на но­вия дя­до До­чов хам­бар. По­не­же пък един на­вес свър­з­ва­ше те­зи две но­ви пост­рой­ки със ста­ра­та къ­ща, ко­га­то Пе­тър Вел­ков включ­ва­ше елек­т­ро­мо­то­ра и раз­ни­те му тран­сми­сии ­ ма­хо­ви­ци и ре­мъ­ци ­ поч­не­ха да се вър­тят, да плю­щят и да тре­сат те­ме­ли­те на хам­ба­ра, хам­ба­рът лю­ле­е­ше къ­ща­та. Ако за­дър­жиш за мал­ко пъл­на­та лъ­жи­ца пред уста­та си, част от нея ще се раз­лее от рит­мич­но­то дру­са­не. Край ка­мен­но­то стъл­би­ще на хам­ба­ра растя­ха ог­ром­ни, от­г­ле­да­ни от ве­ща­та ръ­ка на дя­до До­чо асми и сти­га­ха до циг­ле­ния пок­рив на но­ва­та къ­ща. Имен­но та­зи къ­ща той бе­ше пост­ро­ил с на­ме­ре­ни­е­то да от­во­ри кръч­ма ­ може би пет­найсета­та по ред в не твър­де враж­деб­но наст­ро­е­но­то към ви­но­то и ра­ки­я­та Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще.

Смет­ка­та му оба­че из­ляз­ла кри­ва. По­на­ча­ло дол­на­та ма­ха­ла се на­се­ля­ва­ше от срав­ни­тел­но по-приб­ра­ни и песте­ли­ви хо­ра. Те впря­га­ха най-често би­во­ли, би­во­лът е бав­но и спо­кой­но жи­вот­но, то на­ла­га своя ба­вен, ка­то че ли пре­мислен ри­тъм на жи­вот. Меж­ду хо­ра­та от гор­на­та ма­ха­ла, за­се­ле­ни ви­со­ко око­ло ска­ла­та, има­ше мно­го ка­ру­ца­ри. Ка­ру­цар­ст­во­то е мъж­ка ра­бо­та, ко­нят поп­люв­ков­ци око­ло се­бе си не тър­пи. Тряб­ва да си смел, за да го ов­ла­де­еш, ко­га­то се раз­беснее, и ре­ши­те­лен, че да ти има стра­ха. С ка­ру­ци­те хо­ра­та от гор­на­та ма­ха­ла ка­ра­ха вар по се­ла­та на­о­ко­ло, та чак до Тро­ян и Ве­ли­ко Тър­но­во. Съ­би­ра­ха се по пет-шест ду­ши, ва­де­ха теж­ки, бе­ли ка­мъ­ни от ска­ла­та, тро­ша­ха ги с го­ле­ми чу­ко­ве, се­че­ха и пре­кар­ва­ха дър­ве­та от го­ра­та, майстор­ски под­реж­да­ха ред ка­мъ­ни, ред дър­ва в дъл­бо­кия ров, на­ре­чен имен­но “вар­ни­ца”, после па­ле­ха дър­ве­та­та. В дъжд и пек е тряб­ва­ло да се бди под от­к­ри­то не­бе по це­ли де­но­но­щия, за­що­то, за­гасне ли вар­ни­ца­та, всич­ки­ят ка­тор­жен труд оти­вал на вя­тъ­ра. На­ла­га­ло се про­чу­та­та пав­ли­кян­ска вар под фор­ма­та на го­ле­ми, ле­ки ка­то пер­це и бе­ли ка­то сняг ка­мъ­ни, да се про­да­ва бър­зо, най-често на без­це­ни­ца, за­що­то, на­мок­рел ли я дъжд, ве­че за ни­що не ста­ва­ла. Но пък как­во удо­вол­ст­вие тряб­ва да е би­ло да пре­пускаш след то­ва с праз­на ка­ру­ца, пъ­лен джоб и су­хо гър­ло към кръч­ми­те на Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще. За­що ще под­ми­неш че­ти­ри­най­сет от тях, че да сле­зеш чак до­лу, къ­де­то на ед­на ти­ха ули­ца, вст­ра­ни от глав­ни­те кръсто­ви­ща, До­чо Ми­чев е ре­шил да се пра­ви на кръч­мар.

Ка­къв ли кръч­мар на­исти­на мо­же да из­ле­зе от чо­век с пря­кор Дейст­ви­е­то? Се­дят дя­до Руско и дя­до То­дор пред по­лупраз­ни­те си юз­че­та и за хи­ля­да и пър­ви път пов­та­рят как­во бил ка­зал ге­не­рал Рад­ко Ди­мит­ри­ев пре­ди ата­ка­та на тур­ски­те по­зи­ции край Бу­нар­хи­сар. На съ­ща­та ма­са, един­ст­ве­на­та за­е­та в ця­ла­та кръч­ма, дя­до Ба­йо ги слу­ша, са­мо че без юз­че ­ не е ус­пял да из­деб­не днес ко­кош­ка­та. (Пи­е­не­то е ев­ти­но, две яй­ца сти­гат, за да си тръг­неш раз­ве­се­лен към къ­щи.) Как да им ка­жеш на тез три­ма­та “дейст­вай­те”? А до­ка­то те ре­кон­ст­ру­и­рат от­ко­леш­но­то сло­во на от­дав­на из­г­ни­лия в зе­мя­та ге­не­рал, в ло­зя­та след послед­ни­те обил­ни дъж­до­ве гние гроз­де­то. Пче­ли­те ча­кат да бъ­дат под­гот­ве­ни ко­ше­ри­те им за зи­ма­та, ло­зо­ви­те кю­ту­ци ­ да се за­ро­вят с ост­ри­га­ни пръч­ки в зе­мя­та. Из­су­ше­но­то жи­то тряб­ва да се прех­вър­ли в съ­се­ци­те на хам­ба­ра, от­ря­за­ни­те тру­пи да се ка­рат и би­чат за дъски. Той се опи­тал да от­ва­ря са­мо приве­чер и по праз­ни­ци­те, след съв­сем крат­ко вре­ме оба­че из­ця­ло за­ря­зал кръч­мар­лъ­ка.

И тъй, гор­ни­ят етаж на но­ва­та къ­ща, не­по­ел в доста­тъч­на сте­пен ми­риз­ма­та на тю­тюн и джиб­ри, та­ка че после с де­се­ти­ле­тия да на­пом­ня за доб­лест­но пи­ян­ско ежед­не­вие, бе­ше ни пре­доста­вен от дя­до До­чо за жи­ли­ще. Тя се ока­за стра­хо­тен вет­рил­ник та­зи дя­до До­чо­ва къ­ща. В сре­да­та на най-го­ля­мо­то по­ме­ще­ние бе­ше из­диг­на­та тух­ле­на сте­на, но ни­то ед­на от та­ка по­лу­чи­ли­те се стаи не мо­же­ше да се отоп­ля­ва доста­тъч­но. Един­ст­ве­но­то за­къ­та­но място бе­ше ста­ич­ка­та в юго­из­точ­на­та част на ета­жа с раз­ме­ри приб­ли­зи­тел­но три на три мет­ра. Там мо­же­ше да се по­бе­ре са­мо ед­но лег­ло и ед­на те­не­ки­е­на печ­ка тип “ци­ган­ска лю­бов”. Посред­ст­вом съ­о­ръ­же­ние от ши­ро­ка дъска и же­лез­ни ку­ки лег­ло­то ве­чер се раз­ши­ря­ва­ше, за да мо­жем да лег­нем там че­ти­ри­ма ­ ба­ща ми, май­ка ми и ние със сест­ра ми. В мра­зо­ви­ти­те дни не­посред­ст­ве­но край нас, та­ка че се за­пъл­ва­ше це­ли­ят под меж­ду лег­ло­то, печ­ка­та, про­зо­ре­ца и вра­та­та, пости­ла­ше чер­ги­те си ба­ба Ди­мит­ра. Ако ня­кой през нощ­та иска­ше да из­ле­зе, тряб­ва­ше да я преско­чи. Под по­ме­ще­ни­я­та на бив­ша­та кръч­ма бе­ше ка­мен­на­та ма­за с бъч­ви­те на дя­до До­чо. От нея зи­ме и ле­те по­вя­ва­ше студ. Още ед­на ста­ич­ка има­ше ета­жът ­ от­към се­вер­на­та стра­на. Там, къ­де­то на рав­ни­ще­то на ули­ца­та е бил вхо­дът на кръч­ма­та. Най-ти­хо­то и тъм­но по­ме­ще­ние в но­во­то ни жи­ли­ще. На из­точ­на­та му сте­на ба­ба Ди­мит­ра за­ка­чи ико­на­та на све­та Бо­го­ро­ди­ца. Исус с нах­лу­пе­ния на гла­ва­та си ко­тел пак взе тъж­но да гле­да в по­лум­ра­ка, а око­ло чер­ния, об­го­рял от све­щи­те кръст на ико­носта­са пак за­ми­ри­са на та­мян и бо­си­лек.

21.

Въз­мо­жен (не­до­ку­мен­ти­ран) раз­го­вор меж­ду До­чо Ива­нов Ми­чев и съпру­га­та му Дон­ка Стой­но­ва Ми­че­ва от­носно наста­ня­ва­не­то на се­мейст­во­то на Ни­ко­ла Свир­ков в но­ва­та къ­ща през есен­та на 1942 го­ди­на:

­ До­чо, дай на Ни­ко­ла и Цвя­та па­ри да из­ка­рат къ­ща­та, ка­то сме ги по­ви­ка­ли да ма гле­дат.

­ Дай им ти.

­ Аз не­мам.

­ И аз не­мам.

­ Не­маш ти, ама ут­ре ка­то лег­на, как­во ще пра­виш. Ни­то зна­еш да гот­виш, ни­то да пе­реш.

­ Не ля­гай.

­ Ди­мит­ра все на сър­ди­то гле­да, ще ги на­ка­ра тя да са вър­нат пак го­ре у Сте­на­та.

­ Да са връ­щат.

­ Док­то­ри­те на­ли ре­ко­ха, че мо­гат да ми от­ре­жат кра­кът. Как ще жи­вея аз с един крак?

­ Как­то щеш.

­ Дай им па­ри.

­ Па­ри не­мам.

Ма­кар че кот­ка­та пър­ва се въз­му­ти от но­вия ред и пър­ва се вър­на в ста­ра­та ни къ­ща, след вре­ме тя се при­ми­ри и дой­де до­лу. Бун­то­ве­те на ба­ба Ди­мит­ра оба­че про­дъл­жи­ха дъл­го. След вся­ко по-го­ля­мо скар­ва­не тя за­дя­ва­ше це­ди­ло­то си и по­е­ма­ше на­го­ре към Сте­на­та. Гор­дост­та й сил­но стра­да­ше от то­ва, че тряб­ва да жи­вее в дво­ра и къ­ща­та на сва­то­ве­те си. Раз­пъ­нат меж­ду май­ка и же­на, ба­ща ми хо­де­ше го­ре да я уве­ща­ва. Въз­ра­же­ни­я­та й има­ха ви­на­ги един и същ, про­из­на­сян с доста на­си­лен плач, реф­рен: “Не мо­га, Ни­кол­чо, не мо­га!” Къ­ща­та край ска­ла­та меж­дув­ре­мен­но все по­ве­че ста­ре­е­ше. През ка­мен­ни­те пло­чи на пок­ри­ва по­те­че во­да, ма­зил­ка­та от сте­ни­те тук-там пад­на и се по­ка­за­ха пръ­ти­те на пле­та, вет­ро­ве­те от­по­ри­ха ла­ма­ри­на­та от пок­ри­ва на ге­ра­на. А под ска­ла­та, не­посред­ст­ве­но край къ­ща­та, из­бу­я­ва­ше все по-гъста расти­тел­ност. Кло­ни об­ви­ха ви­со­ки­те, бе­ли ка­мен­ни бло­ко­ве, ло­зи­на зак­ри вхо­до­ве­те на пе­ще­ри­те. По при­пе­ци­те, къ­де­то през пър­ви­те про­лет­ни дни бях­ме ти­ча­ли да бе­рем те­ме­ну­га и мин­зу­хар, из­буя непро­хо­дим гъста­лак. Из­чез­на­ха и гар­ва­ни­те, но то­ва ста­на мно­го, мно­го по-късно, ко­га­то в се­ло­то напра­ви­ха ко­о­пе­ра­тив­но сто­пан­ст­во и над зе­мя­та из­ле­тя­ха са­мо­ле­ти да я пръскат с от­ров­ни пре­па­ра­ти про­тив вре­ди­те­ли.

В учи­ли­ще­то има­ше вой­ни­ци. Край ви­со­кия, ци­мен­ти­ран от­го­ре ду­вар вре­ше чор­ба­та им в го­ле­ми, поста­ве­ни на гу­ме­ни ко­ле­ле­та, печ­ки. През един от про­зор­ци­те, там, къ­де­то бях виж­дал ру­са­та учи­тел­ка и един бе­ло­кос учи­тел да би­ят звъ­не­ца, се­га се съ­зи­ра­ше ост­рият връх на из­г­ра­де­на от пуш­ки ко­ли­ба. Ос­вен те­зи пуш­ки има­ше и дру­ги ­ дъл­ги, де­бе­ли, на­дуп­че­ни с го­ле­ми про­дъл­го­ва­ти дуп­ки и с же­лез­ни кра­ка. Ни­кой от нас, де­то кле­чах­ме на ду­ва­ра, кой ве­че с га­щи, кой още са­мо с къл­чи­ще­на ри­за око­ло пиш­ка­та, не бе­ше доста­тъч­но вещ в оръ­жез­на­ни­е­то, за да знае, че те­зи го­ле­ми пуш­ки се каз­ват кар­теч­ни­ци.

Из­г­леж­да, не­що ка­то час по ху­до­жест­ве­на са­мо­дей­ност са има­ли те­зи вой­ни­ци, за­що­то на един от брясто­ве­те, обър­нат към дол­ния край на се­ло­то бе­ше за­ка­чен ви­со­ко­го­во­ри­тел, един, пре­па­сан с по­ве­че ка­и­ши от дру­ги­те и със зла­то на ра­ме­не­те, го­во­ре­ше пред не­що, ко­е­то тряб­ва да е би­ло мик­ро­фон, а от це­лия учи­ли­щен двор се но­се­ше вой­ниш­ки смях. От всич­ки­те смеш­ни не­ща, ко­и­то он­зи с ка­и­ши­те съ­об­ща­ва­ше на се­ло­то, съм за­пом­нил са­мо из­ра­за “чуш­ки, пъл­не­ни с вя­тър, за­вър­за­ни с бод­ли­ва тел”. Да­ли ня­кой от хо­ра­та, ко­и­то над­ве­чер се при­би­ра­ха с до­би­тъ­ка си от ни­ви­те и го­ри­те, е слу­шал смеш­ни­те не­ща по ви­со­ко­го­во­ри­те­ля, не знам, нас, де­то кле­чах­ме на ду­ва­ра, още пър­ви­те дни ни раз­го­ни­ха. То­ва, ко­е­то още си спом­ням, бе­ше наб­лю­да­ва­но от раз­сто­я­ние, от­там, къ­де­то за­поч­ва стръм­на­та пъ­те­ка към ска­ла­та. Ед­на же­на пе­е­ше или пла­че­ше край ду­ва­ра на учи­ли­ще­то. Ако се съ­де­ше по то­ва, че на ня­кол­ко мет­ра от нея два­ма вой­ни­ци се пре­ви­ва­ха от смях, же­на­та пе­е­ше, и то не­що из­к­лю­чи­тел­но смеш­но, от дру­га стра­на пък, тя уд­ря­ше хъл­бо­ци­те и гла­ва­та си с ръ­це ­ не­що, ко­е­то не се пра­ви при пе­е­не. По ед­но вре­ме два­ма­та вой­ни­ци за­поч­на­ха съ­що да уд­рят гла­ви­те и хъл­бо­ци­те си и съ­що да пла­чат или да пе­ят. Мо­же би съм се до­се­тил, че дви­же­ни­я­та на два­ма­та пред­став­ля­ва­ха (на ези­ка, на кой­то то­га­ва аз го­во­рех) “гле­зе­не”. (Чуж­ди­ца­та “ими­ти­ра­не” то­га­ва още не бях на­у­чил.) Зри­тел­ният ми и гла­сов спо­мен от то­зи ден бе­ше до­пъл­нен с по-сет­неш­ни обясне­ния. Же­на­та е би­ла Ра­да Пан­га­ли­е­ва, еди­ни­ят от вой­ни­ци­те ­ Ко­чо Въл­ков от на­ше­то Пав­ли­кян­ско Ка­ми­ни­ще, дру­ги­ят ­ от кой знае къ­де. До­ка­то три­ма­та ра­зиг­ра­ва­ха край сгра­да­та на учи­ли­ще­то въпросна­та сце­на, вът­ре в ед­на от ста­и­те ци­вил­ни по­ли­цаи от Ло­веч и Пле­вен са би­е­ли с то­я­ги и гу­ме­ни пал­ки Ра­ди­ния син Иван, още пет-шест мом­че­та на не­го­ва­та въз­раст и ба­ба Ма­рия Ми­тев­ска, на­ри­ча­на от­на­ча­ло на ше­га, а после все пт на­исти­на, Ба­ба Тон­ка. С тан­цо­ви­те ме­ло­дии от за­ка­че­ния на бряста ви­со­ко­го­во­ри­тел са заг­лу­ша­ва­ли пи­съ­ци­те им. (По-късно все­ки от тях твър­де­ше, че звук не е из­дал.) Наста­не­на в учи­ли­ще­то е би­ла лов­на ро­та за бор­ба с въ­о­ръ­же­ни­те не­ле­гал­ни в ра­йо­на. Ро­та­та се е ко­ман­д­ва­ла от по­ру­чик Сто­я­нов.